Чарлс Буковски
Всичко на масата (57)

57.

Един ден госпожа Къртис ми каза да остана след часа по английски.

Тя имаше страхотни крака и заешка устна, а в комбинацията от страхотни крака и заешка устна имаше нещо, което ме възбуждаше. Беше някъде на трийсет и две години, образована и стилна дама, но както и всички останали, беше проклета либералка, а за това не се изискваше особена оригиналност или твърдост, просто трябваше да боготвориш Франки Рузвелт и това е. Франки ми харесваше, защото по време на Голямата депресия беше измислил програми за помощ на бедните. Той също имаше стил. Според мен в действителност изобщо не му пукаше за бедните, но беше велик актьор, имаше страхотен глас и адски добър автор на речите си. Освен това беше въвлякъл страната във войната. Искаше да си осигури място в историята. Във военно време президентите имат повече власт, а сетне — и повече страници в учебниците. И така, госпожа Къртис беше същата като Франки, само дето имаше много по-хубави крака. Горкия Франки хич не го биваше в краката, но пък имаше страхотен мозък. Ако беше в друга държава, от него щеше да излезе велик и могъщ диктатор.

Когато и последният студент си тръгна, отидох до бюрото на госпожа Къртис. Тя ми се усмихна. Бях наблюдавал краката й в продължение на много часове и тя го знаеше. Знаеше и какво искам аз, а също, че нямаше на какво да ме научи. През цялото време беше казала само едно нещо, което бях запомнил. Очевидно не го беше измислила тя, но на мен ми хареса:

„Хората винаги ще успяват да те изненадат с това колко са тъпи.“

— Господин Чинаски — започна тя, — в тази група има някои студенти, които се смятат за много умни.

— Аха?

— Господин Фелтън е най-добрият студент в групата.

— Хубаво.

— Какво точно те тревожи?

— Моля?

— Според мен нещо… те тревожи.

— Вероятно.

— Това ти е последен семестър, нали?

— Откъде знаете?

Гледах краката й като за сбогом. Бях разбрал, че в университета просто можеш да се покриеш за малко. Имаше и вечни студенти — скапаняци, които никога не завършваха. Но цялата работа с колежа беше измислена и лигава. Изобщо не ти казваха какво те очаква навън, в истинския живот. Само ти тъпчеха главата с теории, без да те научат колко са твърди паважите. Висшето образование можеше да остави неизличими белези върху индивида. От книгите човек омекваше. Когато ги прочетеш всичките и наистина излезеш навън, за да се справиш с живота, трябва да знаеш точно онези неща, дето вътре изобщо не ги пише. Бях решил след края на семестъра да прекъсна, да се помотая с Пръдльо и бандата и може би да се запозная с някой, който имаше достатъчно кураж, за да оберем заедно магазин, или още по-добре — банка.

— Знаех си, че ще прекъснеш — каза меко тя.

— По-правилно е да се каже, че ще започна.

— Ще има война. Чел ли си „Войникът от Бремен“?

— Стилът на „Ню Йоркър“ нещо не ми го вдига.

— Трябва да четеш и подобни неща, ако искаш да разбереш какво се случва в света днес.

— Не смятам така.

— Бунтуваш се срещу всичко. Как смяташ да оцелееш?

— Не знам. Аз вече съм уморен от живота.

Госпожа Къртис сведе очи към бюрото си и дълго гледа надолу. После пак се вторачи в мен.

— Така или иначе ще бъдем въвлечени във войната. Какво ще правиш в такъв случай?

— Няма значение. Може би ще участвам, а може би не.

— От теб ще излезе добър моряк.

Усмихнах се, представих си как ставам моряк и се отказах.

— Ако останеш още един семестър — продължи тя, — ще ти дам каквото поискаш.

Тя ме погледна и аз разбрах какво точно има предвид, а тя разбра, че аз съм разбрал.

— Не — отвърнах. — Махам се.

После закрачих към вратата. На прага спрях, обърнах се и кимнах за сбогом — бързо, почти незабележимо. Излязох и тръгнах под дърветата в двора на университета. Струваше ми се, че навсякъде има момчета и момичета, които бяха заедно, по двойки. Госпожа Къртис седеше сама зад бюрото си, а аз вървях сам под дърветата. Каква победа можеше да бъде! Да целуна заешката й устна и да разтворя прекрасните й крака, докато Хитлер поглъща цяла Европа и бройка Лондон.

 

 

След малко отидох до физкултурния салон. Трябваше да си опразня гардеробчето. Повече нямаше да спортувам. Хората винаги говорят за чистата, естествена миризма на свежа пот. Но просто се оправдават. Защо никога не говорят за чистата, естествена миризма на свежи лайна? Всъщност няма нищо по-велико от доброто бирено лайно — и когато казвам „добро“, имам предвид да си изпил двайсет или двайсет и пет бири предишната вечер. Миризмата на едно такова бирено лайно се усеща навсякъде и не се разсейва поне час и половина. Направо усещаш, че си жив.

Намерих си шкафчето, отворих го и изхвърлих анцуга и гуменките в кофата за боклук. Както и две празни бутилки от вино. Късмет на следващия, който щеше да наследи шкафчето ми. Може би щеше да се издигне и да стане кмет на град Бойз в щата Айдахо. Изхвърлих и катинара. Комбинацията за отваряне никога не ми беше харесвала: 1, 2, 1, 1, 2. Не изискваше много мисъл. Номерът на къщата на родителите ми беше 2122. Всичко беше направено с минимални усилия. На военното обучение пък бях свикнал с 1, 2, 3, 4; 1, 2, 3, 4. Може би някой ден щях да стигна и до 5.

Излязох от салона и минах напряко през игрището. Момчетата играеха футбол с докосване. Свърнах, за да ги заобиколя.

После чух Плешко:

— Ей, Ханк!

Обърнах се и видях, че седи на трибуната с Монти Балард. Балард беше кръгла нула. Най-добрата му черта беше, че никога не те заговаря, ако не го попиташ нещо. Аз никога не го питах нищо. Той просто гледаше живота изпод мръсната си жълта коса и жадуваше да стане биолог.

Махнах им и продължих.

— Ела за малко, Ханк! — извика Плешко. — Важно е!

Отидох при тях:

— Какво?

— Седни и погледай малко онзи як тип с анцуга.

Седнах. На игрището имаше само един човек с анцуг. Беше с обувки за бягане с шпайкове. Нисък беше, но много, много широкоплещест. Имаше зашеметяващи бицепси и рамене, дебел врат и много къси крака. Косата му беше черна, а лицето му почти плоско; имаше малка уста, почти никакъв нос и очи, които бяха скрити някъде в него.

— Ей, аз май съм чувал за този тип — отбелязах.

— Гледай го — повтори Плешко.

В двата отбора имаше по четирима души. Топката беше вкарана в игра. Разпределителят отстъпи, за да я подаде. Кинг Конг младши играеше в защита. Стоеше някъде в средата на игрището. Единият от противниковите нападатели се беше изнесъл напред, а другият стоеше назад. Център-нападателят ги покриваше. Кинг Конг младши наведе рамене и се затича към момчето, което се намираше назад. Заби се в него, като вкара рамото си отстрани в ребрата му и грубо го повали на земята. После се обърна и се отдалечи в тръс. В това време разпределителят подаде на нападателя, който беше излязъл напред, и той отбеляза точка.

— Видя ли? — каза Плешко.

— Кинг Конг…

— Кинг Конг изобщо не играе футбол. Той просто удря хората толкова силно колкото може, във всяка игра.

— Не можеш да удряш нападател, преди да е хванал топката — казах аз. — Забранено е.

— И кой ще му го каже? — попита Плешко.

— Ти искаш ли? — обърнах се към Балард.

— Не — каза Балард.

Отборът на Кинг Конг вкара топката в игра. Сега той имаше право да блокира. Втурна се към най-дребното момче на терена и го смачка. Блъсна го с такава сила, че момчето направи кълбо във въздуха, преди да се приземи. После все пак се изправи, но много бавно.

— Този Кинг Конг изглежда умствено изостанал — отбелязах аз. — Как изобщо е влязъл в университета?

— В този университет няма приемен изпит.

Отборът на Кинг Конг се подреди в линия за атака. Най-добрият играч в другия отбор беше Джо Стейпън. Учеше за психоаналитик. Беше висок към метър и деветдесет, жилав и имаше кураж. Джо Стейпън и Кинг Конг се втурнаха един срещу друг. Стейпън се справи доста добре. Не се остави да го съборят. В следващото разиграване пак налетяха един срещу друг. Този път Джо отскочи и загуби малко терен.

— Мамка му — каза Плешко. — Джо започна да отстъпва.

В следващото разиграване Конг удари Джо още по-силно, завъртя го, вдигна го на рамо и го изтласка на пет-шест метра навътре в неговото поле.

— Отвратително! Този тип е пълен садист! — възмутих се аз.

— Ти мислиш ли, че е садист? — обърна се Плешко към Балард.

— Мисля, че е шибан садист — съгласи се Балард.

При следващото разиграване Конг пак се нахвърли на най-дребното момче. Просто го блъсна, стовари се върху него и направо го смачка. Дребното момче не успя да стане известно време. Най-сетне седна на терена и хвана главата си с ръце. Май беше дотук. Аз се изправих.

— Да видим тази работа — казах.

— Покажи му на това копеле! — рече Плешко.

— Естествено — казах аз.

После излязох на игрището.

— Ей, момчета. Трябва ли ви играч?

Дребното момче успя да се изправи и напусна терена. Когато минаваше покрай мен, спря за малко:

— Недей да влизаш. Този тип иска да убие някого.

— Това е просто игра — казах аз.

Топката беше наша. Събрах се с Джо Стейпън и другите двама оцелели.

— Каква е тактиката? — попитах.

— Гледай да останеш жив и това е — каза Джо Стейпън.

— Кой бие?

— Май те — отвърна Лени Хил, който играеше в центъра.

Разделихме се. Джо Стейпън отстъпи назад, за да чака топката. Аз стоях и гледах Конг. Никога не го бях виждал в университета. Сигурно се навърташе само край мъжкия кенеф в съблекалните. Приличаше на нещо, което обича миризмата на лайна. Приличаше и на нещо, което се храни с човешки зародиши.

— Готови! — извиках.

Лени Хил се изправи над топката. Аз погледнах към Конг:

— Казвам се Ханк. Ханк Чинаски. Журналистика.

Конг не отговори. Просто ме погледна в отговор. Кожата му беше мъртвешки бледа. В очите му нямаше нито блясък, нито живот.

— Ти как се казваш? — попитах го.

Той продължи да ме гледа, без да отговори.

— Какво има? Малко плацента ти е заседнала между зъбите?

Конг бавно вдигна дясната си ръка. После я протегна напред и ме посочи с пръст. Накрая я отпусна обратно.

— Я го духай бе — казах аз. — Това пък какво беше?

— Хайде, нека да играем футбол — обади се един от съотборниците на Конг.

Лени се наведе над топката и я вкара в игра. Конг се затича право към мен. Някак си не можах да го фокусирам. Видях само трибуните, няколко дървета и част от сградата на химическия факултет, които се разтресоха, когато той се блъсна в мен. Повали ме по гръб и после направи едно кръгче около мен, като размахваше ръцете си като крила. Успях да стана, но малко ми се виеше свят. Първо ме нокаутира Бекър, а сега тази садистична маймуна. Миришеше лошо, направо вонеше, и беше истински кучи син от ада.

Стейпън беше успял да направи непълен пас. Нашият отбор се събра.

— Имам една идея — казах аз.

— Каква? — попита Джо.

— Аз ще хвърлям топката. Ти блокирай.

— Нека да не променяме схемата — възрази Джо.

Разделихме се. Лени се наведе над топката и я вкара в игра, като подаде на Стейпън. Конг пак се затича към мен. Наведох се с рамо напред и се втурнах да го пресрещна. Но той беше прекалено силен. Отскочих от него, изправих се и точно в този момент Конг ме настигна и заби рамо в корема ми. Паднах. Успях да скоча веднага, но никак не ми се ставаше. Имах проблеми с дишането.

Стейпън беше направил последен къс пас и отбелязахме точка. Три за нас. Този път не се нареждахме в линията. Топката беше вкарана в игра и двамата с Конг се затичахме един срещу друг. В последния миг скочих във въздуха, за да го ударя с цялата си тежест. Блъснах го във врата и главата и успях да го съборя. Докато падаше, го изритах с всичка сила и го улучих точно по брадичката. И двамата се свлякохме на терена. Аз станах пръв. Когато Конг се надигна от земята, отстрани на лицето му имаше червено петно, а от ъгъла на устата му капеше кръв. Изтичахме обратно до местата си.

Стейпън беше направил непълен пас. Четири за нас. Стейпън се засили няколко крачки, за да ритне топката. Конг отстъпи назад, за да пази своя защитник. Защитникът успя да улови топката във въздуха и двамата се втурнаха напред към нашето поле, като Конг водеше, за да разчиства пътя. Хукнах срещу тях. Конг очакваше нов сблъсък във въздуха. Но този път аз се хвърлих на земята и го подсякох в глезените. Той падна много лошо, право по лице на земята. Не успя да се надигне, а лежеше зашеметен, с разперени ръце. Изтичах и приклекнах до него. Хванах го отзад при тила, здраво. Стиснах го за врата и силно забих коляно в гръбнака му.

— Ей, Конг, братче, добре ли си?

Останалите също дотърчаха.

— Май се удари — казах аз. — Хайде, помогнете ми да го изнесем от игрището.

Стейпън хвана Конг от едната страна, аз от другата и двамата заедно го изтеглихме встрани. Когато наближихме линията, аз се престорих, че залитам, и здравата го ритнах в глезена.

— Ох — изпъшка Конг. — Оставете ме, моля ви…

— Аз ти помагам бе, братче.

Стигнахме до линията и го пуснахме там. Конг седна на земята и избърса кръвта от устата си. После протегна ръка и опипа глезена си. Беше ожулен и скоро щеше да се подуе. Аз се наведох към него:

— Ей, Конг, не искаш ли да довършим играта? Водите ни с четирийсет и две на седем, но имаме шанс да изравним.

— Не става, имам упражнение.

— Не знаех, че в този университет се учи лов на бездомни кучета — отбелязах.

— Всъщност имам английска литература.

— Естествено. Ами виж, ако искаш да те заведа до съблекалнята и да те сложим под горещ душ, а?

— Не, не ме пипай.

Конг се изправи. Беше доста скапан. Величествените му рамене бяха увиснали, а по лицето му имаше кал и кръв. Изкуцука няколко крачки, спря и се обърна към един от приятелите си:

— Ей, Куин, помогни ми малко…

Куин го хвана за едната ръка и двамата бавно прекосиха игрището към салона за физическо.

— Ей, Конг! — извиках. — Дано да хванеш упражнението! Специални поздрави на Били Сароян!

Останалите момчета стояха около мен, включително Плешко и Балард, които бяха слезли от трибуните. Току-що бях изнесъл най-доброто представление в проклетия си живот, а на цели километри наоколо нямаше нито едно хубаво момиче, за да ме види.

— Някой има ли цигара? — попитах.

— Аз имам „Честърфийлд“ — отвърна Плешко.

— Ти още ли пушиш цигари за путки? — осведомих се.

— Аз ще си взема една — обади се Джо Стейпън.

— Добре де — казах аз. — Щом няма други.

Всички запалихме.

— Все още има достатъчно хора за една игра — рече някой.

— Заеби — възразих. — Мразя спорта.

— Е, поне се оправи с Конг — каза Стейпън.

— Аха — съгласи се Плешко. — Всичко видях. Обаче едно не ми стана ясно.

— Какво? — попита Стейпън.

— Кой точно беше садистът?

— Е — обадих се, — аз ще тръгвам. Довечера дават филм с Кагни и ще водя моята путка.

Тръгнах през игрището.

— Ще ходиш на кино с дясната си ръка? — подвикна едно от момчетата зад гърба ми.

— И с двете — отвърнах през рамо.

Излязох от игрището, минах покрай химическия факултет и стигнах до моравата пред университета. Ето ги момчетата и момичетата, седнали с учебниците си на пейките, под дърветата и в тревата. Зелени учебници, сини учебници, кафяви учебници. Говореха си, усмихваха се и от време на време се смееха. Минах напряко до края на моравата, където беше последната спирка на трамвай V. Качих се, после се прехвърлих на другия трамвай, отидох назад, седнах на последната седалка, както винаги, и зачаках.