Чарлс Буковски
Всичко на масата (33)

33.

Ултравиолетовата машина изключи. Бях готов и от двете страни. Свалих си очилата и започнах да се обличам. Влезе госпожица Акерман.

— Не — каза тя. — Недей да се обличаш още.

„Какво ли ще ми направи?“ — помислих си аз.

— Седни на края на масата.

Седнах и тя започна да маже лицето ми с мехлем. Беше гъсто, лепкаво вещество.

— Докторите решиха да опитат ново лечение. Ще сложим превръзки на лицето ти, за да изтеглим гнойта.

— Госпожице Акерман, какво стана с онзи човек с големия нос? Носът, дето не спираше да расте?

— Господин Слийт?

— Човекът с големия нос.

— Името му беше господин Слийт.

— Вече не го виждам. Излекуваха ли го?

— Той умря.

— От какво умря, от големия нос?

— Самоуби се — отвърна госпожица Акерман, като продължаваше да ме маже по лицето.

В този момент в съседното отделение се разкрещя някакъв човек: „Джо, къде си? Нали каза, че ще се върнеш? Къде си, Джо?“

Гласът беше много силен, тъжен и страдалчески.

— Всеки следобед крещи така — каза госпожица Акерман. — Но Джо няма да дойде да го вземе.

— Не могат ли да му помогнат?

— Не знам. В крайна сметка всички притихват. А сега притисни с пръст ето тук, докато те превържа. Ето така. Да. Точно така. Вече можеш да го пуснеш. Браво.

Джо! Нали каза, че ще се върнеш? Къде си, Джо?

— Сега си сложи пръста тук. Ето там. Точно така. Да те превържа хубавичко. Готово. Остана само да стегна бинтовете.

Накрая тя свърши и каза:

— Добре, можеш да се облечеш. Ще се видим вдругиден. Довиждане, Хенри.

— Довиждане, госпожице Акерман.

Облякох се, излязох от помещението и тръгнах по коридора. На един автомат за цигари във фоайето имаше огледало. Погледнах се в него. Беше страхотно. Цялата ми глава беше омотана в превръзки. Всичко беше бяло. Виждаха се само очите, устата и ушите ми и няколко кичура коса, които стърчаха отгоре. Бях скрит. Беше чудесно. Запалих цигара и се озърнах. Във фоайето имаше няколко пациенти, които четяха списания и вестници. Чувствах се много изключителен и малко зъл. Никой нямаше да знае какво се е случило с мен. Автомобилна катастрофа. Жесток побой. Убийство. Пожар. Никой не знаеше.

Излязох от фоайето и от болницата и застанах на тротоара. Все още чувах как човекът крещи. Джо! Джо! Къде си, Джо!

Джо нямаше да дойде. Нямаше никаква полза от това да се доверяваш на друго човешко същество. На хората просто им липсваше някакво важно качество, без което не ставаха за нищо.

Докато пътувах обратно в трамвая, пушех цигари най-отзад с бинтованата си глава. Хората ме зяпаха, но на мен не ми пукаше. Сега в очите им имаше повече страх, отколкото отвращение. Надявах се винаги да ме гледат така.

Отидох до края на линията и слязох от трамвая. Беше ранна вечер и аз застанах на ъгъла на булевард „Уошингтън“ и авеню „Уествю“, за да наблюдавам хората. Малкото хора, които все още не бяха безработни, се връщаха от работа. Скоро баща ми също щеше да се прибере от мнимата си работа. Аз нямах работа и не исках да ходя на училище. Не исках да правя нищо. Бях бинтован, стоях на ъгъла и пушех цигара. Бях яко копеле. Бях опасен. Знаех едно-друго за живота. Слийт се беше самоубил. Но аз нямаше да се самоубия. По-скоро щях да убия някои от тях. Щях да взема четири-пет от тях със себе си в ада. Щях да им покажа, че не бива да си играят с мен.

Една жена вървеше по улицата към мен. Имаше хубави крака. Първо я зяпнах право в очите, после разгледах краката й, а когато ме подмина, се втренчих в задника й, като направо попивах гледката. Запомних всяка извивка на задника й и ръбовете на копринените й чорапи.

Без бинтовете никога нямаше да мога да го направя.