Чарлс Буковски
Всичко на масата (4)

4.

Една друга неделя пак се качихме на нашия форд и тръгнахме да търсим чичо Джон.

— Няма никакви амбиции — заяви баща ми. — Не разбирам на какво отгоре си позволява да ходи с високо вдигната глава и да гледа хората в очите.

— Ще ми се да не дъвчеше толкова тютюн — заяви майка ми. — Постоянно го плюе навсякъде.

— Ако всички американци бяха като него, китайците щяха да ни превземат и ние щяхме да им перем дрехите.

— Джон не е имал по-добра възможност — каза майка ми. — Много рано е избягал от къщи. Ти поне имаш средно образование.

— Имам завършен колеж — поправи я баща ми.

— Къде?

— В щатския университет на Индиана.

— Джак каза, че си завършил само гимназия.

— Джак е завършил само гимназия. Затова ходи да прекопава градините на богаташите.

— Кога ще се запозная с чичо Джак? — попитах аз.

— Дай първо да видим дали ще намерим чичо ти Джон — каза баща ми.

— Китайците наистина ли искат да ни превземат? — попитах аз.

— Да, проклетите жълти дяволи се канят да ни превземат от сто години. Но все не успяват, защото са заети да се бият с японците.

— Кои са по-силни, китайците или японците?

— Японците. Работата е там, че китайците са прекалено много. Когато очистиш някой китаец, той просто се разделя на две половини и става на двама китайци.

— А защо са жълти?

— Защото вместо вода пият пишкано.

— Тате, недей да говориш на детето такива неща!

— Ами кажи му да спре да ме пита.

Карахме през Лос Анджелис в топлия ден. Майка ми беше с една от хубавите си рокли и шикозна шапка. Когато беше облечена така, винаги седеше изправена и не си въртеше главата.

— Ще ми се да имахме достатъчно пари, за да помогнем на Джон и семейството му — каза майка ми.

— Не съм аз виновен, че нямат дори нощно гърне да се изпикаят в него — отвърна баща ми.

— Тате, Джон също е ходил на война като теб. Не мислиш ли, че и на него му се полага нещо?

— Той така и не взе чин. А аз станах старши сержант.

— Е, Хенри, не може всичките ти братя да са като теб.

— Те просто не полагат никакви усилия, по дяволите! Мислят си, че могат да я карат просто така!

 

 

Повозихме се още малко. Чичо Джон и семейството му живееха в дъното на малък двор. Минахме по напуканата алея, изкачихме се на хлътналата веранда и баща ми натисна звънеца. Звънецът не работеше. Той силно почука.

— Отваряй! Полиция! — извика баща ми.

— Татко, престани! — каза майка ми.

След много дълго време вратата се отвори мъничко. После се отвори по-широко. Видяхме леля Ана. Тя беше много слаба, бузите й бяха хлътнали, а под очите й имаше тъмни торбички. Гласът й също беше много слаб.

— О, Хенри… Катрин… Влизайте, влизайте…

Влязохме. В къщата нямаше почти никакви мебели. Имаше кухненски бокс с маса и четири стола и две легла. Майка ми и баща ми седнаха на столовете. Две момичета, които се наричаха Катрин и Бетси (по-късно ми казаха) стояха до мивката и се опитваха да изчегъртат малко фъстъчено масло от празен буркан от фъстъчено масло.

— Тъкмо обядвахме — рече леля Ана.

Момичетата дойдоха на масата и намазаха по мъничко фъстъчено масло на две сухи филии. Не спираха да надничат в буркана и да чегъртат с ножа.

— Къде е Джон? — попита баща ми.

Леля ми въздъхна и седна. Изглеждаше много слаба и много бледа. Роклята й беше мръсна, а косата й — разчорлена, уморена и тъжна.

— Чакаме го. Отдавна не се е прибирал.

— Къде отиде?

— Не знам. Просто се качи на мотора и тръгна.

— Само за мотора си мисли той — каза баща ми.

— Това ли е Хенри младши?

— Да.

— Как само гледа. Много е тихичък.

— Такъв си го харесваме.

— Тихата вода е най-дълбока.

— Не и при него. Само дупките на ушите му са дълбоки.

Двете момичета си взеха филиите, излязоха навън и седнаха на верандата да ги изядат. Не бяха продумали. Според мен бяха доста мили. Бяха слаби като майка си, но все още бяха доста хубави.

— А ти как си, Ана? — попита майка ми.

— Добре съм.

— Ана, не изглеждаш добре. Според мен имаш нужда от повече храна.

— Това момче защо не седне? Седни, Хенри.

— Той обича да стои прав — каза баща ми. — Така ще стане по-силен. Готви се за бой с жълтите.

— Не обичаш ли китайците? — попита ме леля.

— Не — отвърнах аз.

— Е, Ана — намеси се баща ми. — Как е положението при теб?

— Ужасно, да си призная. Хазяинът постоянно пита за наема. Стана много гаден. Страх ме е от него. Не знам какво да направя.

— Чух, че ченгетата са подгонили Джон — каза баща ми.

— Нищо особено не е направил.

— Какво направи?

— Малко фалшиви монети по двайсет и пет цента.

— Двайсет и пет цента? Боже мой, този човек няма ли поне малко амбиция?

— Джон всъщност не иска да е престъпник.

— На мен ми се струва, че никакъв не иска да бъде.

— Иска, но няма възможност.

— Да бе, да. А ако жабите можеха да летят, нямаше да подскачат като жаби!

Настъпи тишина. Аз се обърнах и погледнах навън. Момичетата бяха слезли от верандата и бяха изчезнали някъде.

— Ела да седнеш, Хенри — каза леля Ана.

Аз не помръднах.

— Благодаря, няма нужда.

— Ана — попита майка ми, — сигурна ли си, че Джон ще се върне?

— Ще се върне, когато му омръзнат кокошките — каза баща ми.

— Джон обича децата… — възрази Ана.

— Аз пък чух, че ченгетата го гонят за нещо друго.

— Какво?

— Изнасилване.

— Изнасилване ли?

— Да, Ана, така чух. Веднъж си карал мотора. И видял някакво младо момиче, което пътувало на стоп. Тя се качила на мотора и както си карали, Джон изведнъж видял празен гараж. Вкарал мотора вътре, затворил вратата и изнасилил момичето.

— Кой ти каза?

— Кой ми каза ли? Ченгетата дойдоха и ми казаха, а после ме попитаха къде е той.

— Каза ли им?

— За какво? За да го тикнат в затвора и да избяга от отговорност? На него точно това му се иска.

— Не се бях замисляла за това.

— Не че одобрявам изнасилванията…

— Понякога човек не може да се контролира.

— Какво?

— Ами след като родих децата, и при нашия начин на живот, с всичките притеснения… Вече не изглеждам добре. Видял е някакво младо момиче и сигурно му се е сторила хубава… нали се е качила на мотора, значи трябва да го е прегърнала…

— Какво? — повтори баща ми. — На теб ще ти хареса ли, ако те изнасилят?

— Сигурно не.

— Ами аз съм убеден, че на онова момиче също не му е харесало.

Отнякъде се появи муха и започна да бръмчи около масата. Всички я загледахме.

— Тук няма нищо за ядене — каза баща ми. — Тази муха се е объркала нещо.

Мухата ставаше все по-нахална. Въртеше се все по-близо и по-близо и бръмчеше. Колкото по-близо се въртеше, толкова по-силно бръмчеше.

— Нали няма да кажеш на ченгетата, че Джон може да си дойде? — попита леля ми.

— Няма да го оставя да се измъкне толкова лесно — отвърна баща ми.

Ръката на майка ми бързо подскочи във въздуха. После се затвори в юмрук и майка ми я свали обратно на масата.

— Хванах я — каза тя.

— Какво си хванала? — попита баща ми.

— Мухата — усмихна се майка ми.

— Не ти вярвам.

— Случайно да виждаш мухата някъде? Няма я.

— Сигурно е отлетяла.

— Не, държа я в ръката си.

— Никой не може да е толкова бърз.

— Държа я в ръката си.

— Глупости.

— Не ми ли вярваш?

— Не.

— Отвори си устата.

— Добре.

Баща ми си отвори устата и майка ми я запуши с ръка. Баща ми подскочи като ужилен и се хвана за гърлото.

— ГОСПОДИ БОЖИЧКО!

Мухата излезе от устата му и отново започна да кръжи около масата.

— Стига толкова — заяви баща ми. — Отиваме си вкъщи!

Стана, излезе от къщата, слезе по алеята, качи се в нашия форд и седна в него, като не мърдаше и изглеждаше много страшен.

— Донесохме ти няколко консерви — каза майка ми на леля ми. — Съжалявам, че не можем да ти дадем пари, но Хенри го е страх Джон да не ги похарчи за джин или за бензин за мотора си. Не са кой знае какво: супа, миш-маш, грах…

— О, Катрин, благодаря ти! Благодаря ви и на двамата…

Майка ми стана и аз тръгнах след нея. В колата имаше два кашона с консерви. Видях, че баща ми още седи и не мърда. Не му беше минало.

Майка ми подаде по-малкия кашон с консерви, взе по-големия и аз влязох в двора обратно след нея. Оставихме кашоните в кухненския бокс. Леля Ана дойде при нас и взе една консерва. Беше консерва с грах и на етикета имаше нарисувани малки зелени грахчета.

— Това е чудесно — каза леля ми.

— Ана, трябва да тръгваме. Хенри се почувства лично обиден.

Леля ми силно прегърна майка ми.

— Всичко беше толкова ужасно. Но сега сякаш сънувам! Чакай само да се върнат децата! Чакай само да видят всичките консерви с храна!

Майка ми също прегърна леля ми. После се разделиха.

— Джон не е лош човек — каза леля ми.

— Знам — отвърна майка ми. — Довиждане, Ана.

— Довиждане, Катрин. Довиждане, Хенри.

Майка ми се обърна и излезе. Аз излязох след нея. Отидохме до колата и се качихме. Баща ми запали мотора.

Докато се отдалечавахме, видях, че леля ми стои на вратата и маха с ръка. Майка ми й помаха в отговор. Баща ми не й помаха. Аз също.