Чарлс Буковски
Всичко на масата (53)

53.

Един ден се прибирах от лекции надолу по „Уествю“. Нямах учебници. Вземах изпитите, като слушах лекциите и после налучквах отговорите. Никога не бях учил за изпити. Изкарвах средни оценки. И докато слизах по булеварда, се заплетох в гигантска паяжина. Винаги ставаше така. Спрях, отлепих паяжината от лицето си и се огледах за паяка. Намерих го: беше голямо, дебело, черно копеле. Смачках го на място. Бях се научил да мразя паяците. Когато отидех в ада, до края на вечността щеше да ме гризе огромен паяк.

През целия си живот в този квартал постоянно се натъквах на паяжини, нападаха ме косове и се налагаше да живея с баща си. Всичко в живота ми неизменно беше мрачно, отчайващо и гадно. Дори времето се държеше капризно и неуважително. Или ставаше непоносимо горещо в продължение на цели седмици, или валеше, а когато започнеше да вали, валеше по пет-шест дни. Водата заливаше градините и влизаше в къщите. Човекът, който беше планирал отводнителната система на Лос Анджелис, сигурно беше получил доста пари срещу пълното си невежество по този въпрос.

Собствените ми дела си бяха в същото отчайващо състояние както в деня, в който се бях родил. Единствената разлика беше в това, че сега чат-пат можех да се напивам, макар и не толкова често, колкото ми се искаше. Пиенето беше единственото, което можеше да помогне на човек да не се чувства вечно зашеметен и безполезен. Всичко останало в живота не спираше да те измъчва и гризе, докато те свърши. И нямаше нищо, нищо интересно. Всички хора си приличаха, бяха ограничени и предпазливи. Само като си помисля, че трябваше да живея с тези копелета до края на живота си. Господи, всички имаха дупки на гъза, полови органи, усти и подмишници. Серяха, дърдореха и бяха тъпи като фъшкии. Момичетата изглеждаха добре, ако ги гледаш отдалеч, а слънцето светеше през роклите и косите им. Но отблизо, където се чуваше как мозъкът им изтича през устата, ти идваше да се окопаеш под някой хълм с картечница, насочена към изхода. Със сигурност никога нямаше да мога да бъда щастлив, да се оженя и да имам деца. По дяволите, аз дори не можех да си намеря работа като мияч на чинии.

Може би трябваше да започна да обирам банки. Или нещо подобно. Нещо, свързано с огън и блясък. Човек имаше само един живот. Защо да го пропилява в миене на прозорци?

Запалих си цигара и продължих надолу по хълма. Наистина ли бях единственият човек, който се тревожеше от това, че нямаше никакво бъдеще?

Видях още един от големите черни паяци. Беше на височината на очите, посред мрежата си, точно на пътя ми. Извадих цигарата от устата си и го натиснах с нея. Огромната паяжина заподскача, когато той се втурна да бяга, така че дори клонките на храстите, за които беше закачена, се разтресоха. Паякът скочи и тупна на тротоара. Всичките бяха един дол дренки, страхливи убийци. Смачках го с пета. Денят си струваше, бях убил два паяка и бях нарушил природното равновесие — сега буболечките и мухите щяха да ни изядат живи.

Продължих надолу по булеварда и вече почти бях стигнал до най-ниското, когато до мен се разтресе голям храст. Беше дошъл Царя на паяците, за да ме накаже. Смело закрачих напред, към съдбата си.

От храста изскочи майка ми.

— Хенри, Хенри, не се прибирай, не ходи вкъщи, баща ти ще те убие!

— И как ще стане? Мога да го набия, когато си поискам.

— Не, Хенри, той е бесен! Не се прибирай, ще те убие! От няколко часа те чакам тук!

Очите на майка ми бяха разширени от страх и доста красиви, големи и кафяви.

— Какво прави вкъщи толкова рано?

— Боли го главата и си е тръгнал от работа!

— А ти не си ли на работа, нали си на ново място?

Майка ми си беше намерила работа като икономка.

— Той дойде да ме вземе! Бесен е! Ще те убие!

— Не се тревожи, мамо, ако ми скочи, ще го пребия на място, обещавам ти.

— Хенри, той намери твоите разкази и ги прочете!

— Никога не съм го карал да ги чете.

— Той ги намери в едно чекмедже! И ги прочете, всичките ги прочете!

Бях написал десетина разказа. Дай на човек пишеща машина и веднага става писател. Разказите бяха скрити под хартията, застилаща чекмеджето, където си държах долните гащи и чорапите.

— Е, какво толкова — рекох. — Така става, като си пъхаш носа навсякъде.

— Каза, че ще те убие! Каза, че собственият му син не може да пише такива разкази и да живее под един покрив с него!

Хванах я за ръка:

— Хайде да се прибираме, мамо, и да видим какво ще направи…

— Хенри, той е изхвърлил всичките ти дрехи на двора пред къщата, мръсните ти дрехи, пишещата ти машина, куфара и разказите!

— Разказите ми ли?

— Да, и тях…

— Ще го убия!

Откъснах се от нея, пресякох Двайсет и първа улица и тръгнах към авеню „Лонгуд“. Тя вървеше след мен.

— Хенри, Хенри, не отивай там.

Горката жена ме дърпаше отзад за ризата.

— Слушай, Хенри, намери си квартира! Хенри, имам десет долара! Вземи ги и си намери квартира!

Обърнах се. Тя беше протегнала ръка към мен и стискаше десет долара.

— Забрави — казах. — Просто ще се изнеса.

— Хенри, вземи парите! Направи го заради мен! Направи го заради майка си!

— Добре де, добре…

Взех десетачката и я прибрах в джоба си.

— Благодаря ти, това са много пари.

— Няма значение, Хенри. Аз те обичам, Хенри, но трябва да се махнеш.

Докато вървях към къщи, тя ме изпревари. И тогава видях: всичко беше разпръснато по поляната, мръсните и чистите ми дрехи, отвореният куфар, чорапите, ризите, пижамата, един стар халат, всичко беше разхвърляно по поляната и по улицата. Видях и ръкописите си. Вятърът ги подхвърляше и се бяха пръснали в канавката и навсякъде наоколо.

Майка ми изтича по алеята нагоре към къщи и аз изкрещях след нея, така че и той да ме чуе:

— КАЖИ МУ ДА ИЗЛЕЗЕ И ЩЕ МУ ОТКЪСНА ПРОКЛЕТАТА ГЛАВА!

Първо събрах ръкописите си. Това беше най-гадният удар под кръста, който ми беше нанасял. Разказите ми бяха единственото нещо, което нямаше право да пипа. Докато ги събирах страница по страница от канавката, поляната и тротоара, ми стана малко по-добре. Намерих колкото страници можах, прибрах ги в куфара, затиснах ги с една обувка и спасих пишещата си машина. Беше изпаднала от калъфа, но ми изглеждаше здрава. После огледах парцалите си, пръснати наоколо. Оставих мръсните дрехи и пижамата, която и бездруго беше една стара негова пижама, наследена от мен. Нямах много багаж. Затворих куфара, вдигнах го, както и пишещата машина и се отдалечих. Видях, че иззад завесите ме гледат две лица. Но бързо забравих за това, изкачих се по „Лонгуд“, прекосих Двайсет и първа улица и поех нагоре по уютния стар булевард „Уествю“. Не се чувствах кой знае колко по-различно от обикновено. Нито се радвах, нито ми беше мъчно; струваше ми се, че това просто е естественото продължение на нещата. Щях да хвана трамвай W, да се прекача и да отида някъде в центъра.