Мерил Сойър
Не вярвай на никого (7)

Глава шеста

Броуди наблюдаваше приближаването на брат си, дъхът му бе спрял в гърлото. Не беше сигурен какво да каже или да направи, нещо необичайно за него. Изведнъж, в миг на прозрение, осъзна колко добре е обучен. Беше научен да реагира със светкавична бързина — във военни ситуации.

Нищо от досегашния му опит, дори и при най-опасните условия, не го бе подготвило за тази напълно лична среща.

Елиът Хок идваше все по-близо и по-близо. Броуди не можеше да види очите му зад тъмните очила, но лекото накланяне на главата му показваше, че брат му гледа към Тори, не към него. Усети как стомахът му се свива на топка и на мига разпозна, че това е ревност.

— Броуди — изрече брат му, когато спря пред тях и ги дари с нещо, което може би беше усмивка, — аз съм Елиът.

— Предположих — кимна Броуди.

Елиът се пресегна, хвана Тори и я придърпа към себе си. Ръката й попадна в извивката на неговата, сякаш принадлежеше там.

— Благодаря, че дойде — каза й Елиът. — Хайде да отидем при семейството.

Това ли е то? Няма ли какво друго да ми каже? Хей, ти би могъл да заговориш пръв, помисли си Броуди. Но думите не искаха да излязат от гърлото му.

Елиът, с Тори до него, се обърна и тръгна надолу по склона към семейството си. За първи път Броуди се зачуди дали не е направил грешка с идването си тук. Не беше очаквал да сподели с непознати един толкова личен момент. Лу го побутна по лакътя и Броуди се запъти надолу по хълма.

Елиът и Тори стигнаха първи до групичката и Елиът дръпна стол за Тори до възрастната жена с булото. Той застана зад нея и информира семейството си:

— Това е Броуди.

Всички глави се обърнаха, всички очи веднага се вторачиха в него. Лешникови очи. Черни очи. Сини очи като неговите.

Неочаквана вълна на нещо, което не можа да назове, го удари подобно на рязък ритник в корема. Видя семейната прилика в повече лица, отколкото можеше да преброи. Странно. Изключително странно.

— Съжалявам за загубата ви — чу се той да казва с неочаквано дрезгав глас.

— Момчето ми, момчето ми — извика жената с булото. Тя скочи и изтича към него.

Инстинктът му подсказа да се отдръпне, но въпреки това остана на мястото си. Тя спря пред него, махна булото и го разгледа с пълни със сълзи очи — същите дълбоки сини очи, които го гледаха как се бръсне всяка сутрин.

Той свали очилата си и се загледа в жената. Бялата коса ярко контрастираше на мургавата кожа и сините очи. Привлекателна възрастна жена, която вероятно е била доста хубава в младостта си.

Броуди не наруши контакта им с очи и не позволи на сепнатите мърморения на другите да го объркат. Това е значим момент, осъзна той, без да знае коя е жената или защо го гледа така напрегнато.

Няколко мига тишина, после тя заговори:

— Слава богу! Ти отново си у дома.

Хвърли се към него, ридаеше. Той я хвана, протегна ръце в безполезен опит да я държи настрани от тялото си. Ръцете й обгърнаха врата му и тя го целуна първо по едната буза, а после по другата.

— Аз съм леля Джина, сестра на милия ти баща… — Гласът й бе изпълнен със сълзи и емоции.

Броуди успя да кимне. Все не бе наясно как да се държи с жени, които плачат. Майка му никога не плачеше, а приятелките му винаги използваха сълзите си, за да го задържат. Но този път бе различно.

Отново се почувства в чужди води. Искаше някои отговори, после щеше да изчезне.

— Ние бяхме близнаци — каза тя, след това допълни, като показа два прилепени пръста: — Толкова близки.

— Разбирам. — Опита да се освободи от прегръдката й, но тя се бе вкопчила в него.

— Всичко ще е наред сега, когато си тук.

Броуди отвори уста, искаше да обясни как няма да е тук достатъчно дълго, че да оправи нещата, но погледът му за миг премина през групата, потънала във враждебна тишина. Леля му може и да се радваше на срещата им, но останалите го наблюдаваха гневно, с неприкрита враждебност. Въпреки че очите на брат му бяха скрити зад слънчеви очила, той усещаше неприязън във втренчения му поглед.

Шестото чувство му проговори. За семейството Броуди Хок беше нещо повече от неочаквана изненада, той бе натрапник.

Той беше враг.

 

 

Тори стоеше на задната тераса на „Ястребово гнездо“, колкото е възможно по-далеч от хората, дошли да отдадат почитта си към рода Хок. От първия миг, в който видя „Ястребово гнездо“, тя реши, че е най-уникалното, най-красивото сред лозята в долината Напа. Подобно на останалите имаше декари хълмове, украсени с лозови насаждения, които маршируваха към небесата в равни редици. Както другите известни лозя и то имаше зала за дегустации и магазин за сувенири, в който се продаваха тениски и бейзболни шапки с логото на лозята.

Приликите приключваха дотук. „Ястребово гнездо“ се отличаваше с историята и характера си. Призраците на китайските работници, които бяха издълбали пещерите във варовиковите хълмове преди век, нашепваха семейни тайни всеки път, когато вятърът разлюляваше листата на лозите. В пещерите, коствали живота на толкова много китайски имигранти, се съхраняваше пенливото вино, направило „Ястребово гнездо“ известно.

— Какво правиш тук сама?

Тори се завъртя сепнато и се озова лице в лице с Броуди. Не бе го виждала откакто баща й паркира беемвето сред многото коли на опечалени, където обикновено туристите оставяха автомобилите си, за да посетят залата за дегустации. Леля Джина, кралицата на драмата, го беше развъртяла наоколо, за да го представи на всички важни личности, които присъстваха на опелото, включително губернатора.

Колко унизително за Елиът, помисли си тя тогава, и колко неудобно за Броуди. Всички виждаха, че не е готов да стъпи в светлината на прожектора.

Колкото повече го наблюдаваше, толкова по-сигурна бе, че той е мъж, който живее в сенките — живее заради опасността и вълненията. Социалните и политическите нюанси му бяха толкова чужди, колкото тайните операции за Елиът.

— Тук съм, защото тълпата ме умори — отговори Тори на Броуди, макар и това да не бе цялата истина. Не му каза, че се чувства неудобно заради собственическото отношение на Елиът, който все искаше да е до него, и заради въпросите на хората кога ще се женят.

— Без майтап? — Броуди се облегна на перилата. — Все така ли е?

— Донякъде. Баща ти вземаше активно участие в политиката и всичко свързано с лозарския район, независимо дали е местно или национално. Наследниците му се очаква да поемат юздите.

— Късметлията Елиът…

Нещо повече от лек сарказъм се долови в гласа му. Очевидно той смяташе, че отговорността за „Ястребово гнездо“ ще падне само върху брат му. Как ще се почувства, ако знае, че половината от всичко това е негово!

Нейният отговор на целувката му все още я безпокоеше и потрепването в гърдите й, когато той бе наблизо, я караше да се чувства още по-виновна. Дали е привлечена от Броуди, защото той прилича толкова много на Елиът, или има и нещо друго?

— В трапезарията има шведска маса, за която човек може само да мечтае — каза тя, като се надяваше да се отърве от него, докато разбере чувствата си.

— Леля Джина вече ми донесе две отрупани с храна чинии.

Естествено, помисли си Тори. Манипулационна и отмъстителна, Джина Барзини бе взела под крилото си блудния син. Тази жена бе толкова доминираща и тип Макиавели, колкото бе и брат й. Тя изключително остро бе критикувала Елиът за грешките му, когато той бе по-млад. Между тях нямаше и капка обич, така че сега изравняваше положението с тайния брат.

— Каква е историята на леля Скъпичък? — При този въпрос Броуди промени положението си и се премести по-близо до нея.

Тори се отдръпна. Броуди Хок я плашеше, но това не би могло да обясни изцяло реакцията й към този мъж. И тя самата не можеше да разбере съвсем. Той излъчваше някакво почти магнетично привличане. Тори бе очарована от начина, по който той без всякакво усилие обуздаваше физическата си сила, а погледът й постоянно бе привлечен от него.

— Мисля, че Джан не се вслушваше в никого така, както в Джина, е-е, освен в Алдо, разбира се.

— Алдо? — попита той и се премести по-близо, сините му очи, стряскащо дълбоки, се бяха приковали в нейните.

— Алдо Абрузо, експерт на избата — отговори Тори малко прибързано. — Той ръководи процеса и дава съвети за смесването на сортовете грозде. Майката на Алдо практически е отгледала Джан заедно със собствения си син, така че те са много стари приятели.

Броуди присви очи, гъстите мигли прикриха дълбините им.

— Защо Джина е толкова развълнувана от срещата ни? От думите й разбирам, че тя е знаела за съществуването ми и все пак никога не е направила опит да се свърже с мен. А сега е уха-оха, че съм се завърнал.

— Не зная. Вероятно просто е изпълнявала желанията на Джан. Тя никога не би се осмелила да му се противопостави. — Погледът й остана прикован към неговия за няколко секунди, после почти преднамерено наведе глава.

Група опечалени — смееха се силно, никой не би се досетил, че някой е умрял тук — излязоха на терасата и застанаха наблизо, посръбваха си от питиетата и бъбреха. Сервитьор със смокинг мина покрай тях, като предложи на всички чаша вино от реколтата на „Ястребово гнездо“ blanc de noir. Балон с горещ въздух, който пренасяше туристи до другия край на долината, прелетя опасно близо до лозята.

Тори и Броуди не реагираха на нищо от случващото се около тях. Личната им тишина бе заредена с нещо, което Тори не можеше съвсем да назове. Познатата тръпка на осъзнаването премина през нея, но тя направи всичко възможно, за да я пренебрегне.

Голямата му ръка обхвана брадичката и вдигна лицето й така, че очите й гледаха директно неговите. Кожата й пламна на мястото, където я докосваше, после усети неловка топлина. За миг си помисли, че ще я целуне.

— Тори, какво не ми казваш?

Тя потисна едно стенание и се зачуди защо никой не му е казал за наследството.

— Нищо…

— Лъжеш!

Усещаше топлия му дъх до бузата си, думата беше почти прелъстителна вместо обвинителна. Отново си помисли, че ще я целуне и споменът за случката в беседката предизвика горещ пламък в цялото й тяло.

Не, реши тя, реакцията й към него не е предизвикана от приликата между Елиът и брат му. Това беше едно неповторимо изживяване, никога не бе имала подобно, преди да срещне Броуди. Осъзнаването на този факт я разтревожи толкова, че почти й се прииска да може да хвърли вината за всичко върху това, че братята са близнаци.

— Мислех, че си приятел — каза й той и съвсем я обезоръжи.

Тори знаеше, че Броуди ще мине през минното поле на семейна политика и интриги. Какво би навредило да му каже какъв е залогът?

— Не е моя работа да ти казвам това — тя обърна глава, така че ръката му вече не обгръщаше брадичката й, — но разбирам, ти си се досетил, че нещо става.

— Точно така. Какво е то?

— Баща ти е оставил на теб и Елиът равни дялове от своето имущество.

За нейна изненада, Броуди не прояви видима реакция. Взираше се в нея все така напрегнато, с неподвижно лице и неразгадаемо изражение.

— Защо го е направил? — попита. — Не разбирам нищичко от проклетото шампанско и не искам да се науча. Имам си собствен живот.

— Нямам представа защо Джан го е направил. Той беше непредсказуем човек.

Броуди се обърна и се загледа в лозята. Макар да не прояви някакви емоции, тя усети объркването му, неспособността му да повярва на думите й.

Тори докосна ръката му и каза:

— Трябва да разбереш, че това променя инфраструктурата на семейството. Джина и Елиът никога не са се разбирали много…

— И сега тя се лепва за мен.

Тори се опита да се пребори с усмивката си и не успя.

— Нещо такова. Съпругът й, Тито, е управител на малки лозя, които произвеждат мерло. Те са все натясно и често идваха при Джан за пари. Елиът искаше от баща си да затвори този кран.

— Умно бизнес решение, бих казал.

Тори знаеше, че Броуди няма никаква представа колко сложни са семейните отношения. Родът беше безмилостен. През годините бяха избутали доста съперници. Имаше подозрителни палежи и саботажи, както и една мистериозна смърт на конкурент. Сега може би бяха намерили достоен противник в лицето на братя Корели, решени да завземат „Ястребово гнездо“.

Тори тъкмо отвори уста, за да го предупреди, но изведнъж Елиът застана до нея.

— Търсех те.

— Ние с Броуди си говорехме — смънка тя, като осъзна, че Елиът отново пренебрегва брат си. — Защо вие двамата не си побъбрите, докато аз донеса нещо за хапване?

Без да им даде шанс да отговорят, тя забърза през терасата към къщата.

Броуди се обърна с лице към брат си, но не каза нито дума. Лесно можеше да си представи колко объркан е Елиът. Брат, за чието съществуване и не подозираше, се появява внезапно, за да поиска половината от семейното богатство. Нищо чудно, че Броуди се бе превърнал във враг за него.

И все пак те бяха братя, а кръвта трябваше да означава нещо — или поне така бе чувал винаги. Тъй като нямаше личен опит със семейство, той не беше сигурен какво точно да очаква.

— Тя е права — изрече тихо Елиът, очите му не се откъсваха от Тори, докато тя изчезваше на задната тераса сред опечалените. — Трябва да поговорим.

Броуди последва брат си надолу по виещата се, насадена с дървета пътека към хълмовете. „Ястребово гнездо“ се опираше в издигаща се височина варовик, всъщност непревзимаема позиция — както би се изразил военен, забеляза Броуди. Никой не може да се промъкне откъм гърба ти.

— По-голяма част от дейността ни се извършва вътре в пещерите — каза Елиът, като набра кода на таблото, за да отвори вратата.

„Шест-четири-едно-три-едно.“ Броуди автоматично забеляза комбинацията, въпреки че брат му я въведе бързо и се опита да скрие таблото с ръка.

— Пенливото вино се премества от пещерите в складовете долу чак когато дойде време да го транспортираме.

— Хммм — промърмори Броуди, всъщност не се интересуваше много от процеса. Все още бе вцепенен заради новината за оставеното от баща му наследство. След всичкото това време. Защо?

Отново се възбудиха подозрения.

Елиът щракна лампата, за да покаже приемната. Зад нея Броуди забеляза дървена врата, която водеше към тесен тунел, изкопан във варовика. Той си представи как китайските имигранти, за които беше чел в пътеводителя, къртят камъните с тежки кирки.

Елиът седна на едно от бюрата, преметна небрежно крак, но нещо в извивката на раменете му подсказваше на Броуди, че му е трудно. О, по дяволите… И на него му беше трудно.

— Семейството на баща ми е построило всичко това от нищо — започна Елиът.

— Като е използвало китайски кули — робски труд.

Очите на Елиът се присвиха за миг.

— Вярно е, китайците са били отвличани в упоено състояние и са докарвани в Америка, за да работят по железопътните линии. Но по времето, когато семейството на моя баща ги е наемало, те са били вече свободни мъже. На имигрантите им се е плащала обичайната за онова време цена за физически труд.

— Робски труд — повтори Броуди, не можа да се въздържи. Погледна към пещерите, които се виждаха зад тунела, и си представи мъже, дето се трудят усилено под жестокото слънце, за дребни пари на ден пренасят боклуци и отломки в кофи.

— Не мога да съдя миналото — призна Елиът. — Искам да говоря за бъдещето. Някой трябва да ти е казал, че баща ми ти е оставил половината наследство.

— Да, някой го спомена.

Елиът изглежда го премери за миг, преди да попита:

— Какво искаш за твоя дял? Имаш ли някаква идея?

— Не. Вземи всичко. Ти си го заработил, не аз. Имам си собствен живот. Ти можеш да си имаш този.