Мерил Сойър
Не вярвай на никого (4)

Глава трета

Броуди стоеше на терасата на „Сребърна луна“ и посръбваше от скоча си. Някои питиета са като течна коприна, мислеше той и си почиваше. След като пристигна в хотела си взе душ, обръсна се и се присъедини към останалите гости, които пийваха коктейли на терасата. Никой не го обърка с Елиът Хок. Обади се в „Ястребово гнездо“ два пъти. Когато попита за Джанкарло Хок, жената отсреща отвърна: „Оставете ни на мира“.

Утре ще отида с колата до там, реши той и мислено започна да се подготвя за срещата си със своя баща и брат. Какви ли са те? Отново го споходи неизменният въпрос: Защо майка му бе напуснала семейството?

— Кои лозя посетихте? — прекъсна мислите му закачлива брюнетка.

— Току-що пристигнах — отговори той, като пренебрегна флиртуването й и се загледа в долината, където слънцето залязваше. Светлината все още бе достатъчна, за да вижда вълнообразните хълмове, спретнато подредени с редове лози.

Хотелът „Сребърна луна“ се оказа дори по-внушителен, отколкото му го бе представила жената от будката на Търговския дом. Къщата в стил Кралица Ана имаше няколко остри върха на стръмния покрив и широка веранда, която опасваше цялата сграда. Английски градини и величествени дървета обграждаха дома.

Рецепцията представляваше антично писалище, разположено в единия от двата викториански салона. Антични вещи и спускащи се драперии допълваха интериора. Лъскаво дървено стълбище водеше към втория етаж, където имаше пет апартамента за гости. Жената, която го заведе до неговата стая, му обясни за двете допълнителни къщички в градината и вилата, която се намираше зад „Сребърна луна“.

Броуди гледаше притъмнялата градина и успя да различи двете малки бели къщички. Предположи, че вилата е от другата страна на основната сграда. В далечния край на градината едва се виждаше беседка във викториански стил.

Обърна се, когато осъзна, че брюнетката му говори нещо, а той не я слуша.

— Извинете, какво казахте?

— Попитах кои лозя възнамерявате да посетите?

— „Ястребово гнездо“ — отговори той и неочаквано се зачуди дали тя е била вече там и какво мисли за него. — Чувам, че правят най-доброто шампанско.

— „Пенливо вино“ — поправи го момичето с усмивка. — Само французите могат да използват думата шампанско на етикетите си. Ние произвеждаме абсолютно същото нещо, но тяхното идва от областта Шампан във Франция, а нашето — не. Затова трябва да го наричаме пенливо вино — каза тя с нова усмивка. Той предположи, че трябваше да бъде съблазнителна. Брюнетката допълни: — Виждате ли колко много научих от обиколката си в „Ястребово гнездо“…

— Заслужава ли си да ходя до там? — попита Броуди, сякаш бе турист.

— Определено! Това е единствената изба, където продукцията е в пещери. Останалите са обикновени сгради, не чак толкова интересни.

Навън вече беше тъмно и лампите в хотела светеха. В трапезарията стоеше плешив мъж, вероятно към шейсетте. Говореше с изумителна блондинка, около възрастта на Броуди.

Блондинката имаше буйна грива, която сякаш бе разделена по средата от светкавица. Чупливата коса се развяваше при всяко движение на жената, която за няколко минути успяваше да прави повече жестове с ръце, отколкото той за цяла година. Имаше нещо завладяващо в нея, не можеше да откъсне погледа си въпреки доста привлекателното момиче до него, опитващо се да привлече вниманието му.

Заради очите на блондинката е, каза си той. Дори от това разстояние не можеше да не забележи колко зелени и емоционални са те. Продължи да я наблюдава и осъзна, че намира не само очите й очарователни. Тя говореше с ръце, с очи, с цялото си тяло.

Най-оживената жена, която бе срещал, но у нея имаше и друго. Нещо чувствено. Не че бе манекенка от корицата на списание. Малко над средния ръст, макар да бе трудно да се прецени, тъй като носеше дълга рокля, подобна на чувал. Това бе едно от онези ужасни неща, които жените твърдяха, че са модерни, както и лудешката част от прическата й.

— Възрастният мъж е Лу Едуардс, собственикът на „Сребърна луна“ — осведоми го брюнетката до него. — Жената е негова дъщеря. Запознахме се на закуска, но забравих името й.

Аз не бих го забравил, помисли си той, като направи опит да откъсне очи от нея и да погледне събеседничката си.

— Дъщерята вероятно се е занимавала с антиките и украсите…

— Не, Лу купил „Сребърна луна“ след пенсионирането си. Каза ни, че сградата била разнебитена. Той я възстановил и е намерил всичките мебели тук, в района. — Момичето погледна многозначително над ръба на почти празната си чаша. — Не зная за вашата стая, но моята има огромно легло с балдахин и дантелени завеси от всички страни. Има и камина.

— При мен има дъбово легло и камина. И още по-хубавото е, че има телевизор, скрит зад стената с книги. Тази вечер ще дават футболен мач.

Това я разочарова. Тя се отдалечи, като измърмори, че отива да си сипе още вино. Броуди се обърна, за да погледне пак блондинката, но трапезарията вече беше празна. Той не бе в настроение за разговори и със скоч в ръка тръгна по неосветената пътека към беседката.

Беше по-далеч, отколкото очакваше, осъзна скоро, изненадан от неправилната си преценка. Беше добре обучен да преценява разстояния. При мисия подобна грешка би могла да му струва живота.

Изкачи стъпалата към беседката по две наведнъж. Тя се оказа на хълмче и височината му даде изглед към долината. Успя да погледне вълнистите хълмове, насадени с лозя, само за миг, после сребристата луна бе обгърната от пухкав облак.

Броуди се облегна на колоната и продължи да се взира, чакаше търпеливо облакът да премине. Докато стоеше там, мислите му го отнесоха към Джанкарло Хок и се зачуди защо баща му не го е потърсил толкова дълго време. По дяволите, скоро ще навърши тридесет.

Защо сега?

Причината би могла да е във враговете, които баща му споменаваше в писмото си. Да се оправя с терористите бе професия за Броуди. Очевидно баща му имаше нужда от неговата помощ.

От мислите му го откъсна шум, идващ от пътеката към беседката. Повечето хора биха пропуснали подобен звук, но тренировките на Броуди го бяха направили необикновено бдителен. Обърна се и се ослуша внимателно за стъпки, които хрущят по дървените стъпала.

Хрус. Хрус.

Беше прекалено тъмно, за да види човека, но по звука прецени, че е жена или доста дребен мъж. Отдръпна се към най-дълбоката сянка на беседката. Остави чашата скоч на перилата без никакъв звук.

Сигурно е брюнетката, помисли си той, когато стъпките приближиха. Беше гладен. Един джентълмен би я поканил на вечеря. Но Броуди се гордееше с безмилостната си честност — както към себе си, така и към другите.

Не искаше да си бъбри с брюнетката. Искаше блондинката.

 

 

Тори тръгна по пътеката, опитваше се да настигне Елиът. Беше видяла черното му порше на паркинга за гости пред „Сребърна луна“. Посещението му я изненада. Предполагаше, че ще е вързан в „Ястребово гнездо“ заради всичките онези хора, които пристигат за погребението на следващия ден.

Докато питаше баща си дали е виждал Елиът, тя го зърна през прозореца. За нищо на света не можеше да се досети защо стои на терасата при гостите с обичайната си чаша скоч, вместо да дойде при нея и баща й, освен ако брюнетката до него не му е позната. Вероятно заради нея, реши тя, като се пребори с искрицата ревност.

Жената вероятно е важна за Елиът, за да изостави „Ястребово гнездо“. Античните фенери, поставени от баща й на терасата, не хвърляха достатъчно светлина, за да огледа жената добре, но все пак изглеждаше доста привлекателна. Тори излезе на терасата, за да си поговорят, но той бе изчезнал. Един от гостите го видял да се запътва надолу по пътеката към беседката.

— Може би иска да е сам — измърмори тя под носа си. — Смъртта на баща му бе тежък удар за него. Сега ще трябва да носи тежестта на целия род на раменете си.

Забави крачка, помисли си, че една от причините, поради които не може да се омъжи за Елиът, е неговото семейство. Те бяха все хора, които обичат забавленията, но бяха доста тесногръди. Някои бяха доста особени според Тори и тя знаеше, че ако се омъжи за Елиът, ще се среща с тях доста често.

Въпреки че не се чувстваше удобно сред голямото семейство на Елиът, бе привлечена точно от стабилността на този мъж, неговата лоялност към рода. Той бе самата противоположност на Конър Андерсън, който нямаше семейство и никога не бе искал деца. Доста търсен професионален каскадьор, Конър живееше заради риска. Само при мисълта за него и трагичната му смърт я обзе огромна тъга, макар че той бе мъртъв вече почти пет години.

Тори се приближи до беседката и присви очи, за да се опита да види дали Елиът е вътре. Луната бе засенчена от облаци, а светлината, която се процеждаше от къщата през градината, не бе достатъчна, за да се види нещо в полумрака.

— Тази вечер ли да му кажа, че няма да се омъжа за него? — прошепна тя на себе си.

Не, отговори разумът й. Нека да погребе баща си, преди да му струпам още лоши новини. Какво би навредило още ден или два?

— Хей, аз съм — извика Тори, като изкачи стълбите, които водеха към беседката. — Там ли си?

— Да.

Изрече го рязко, гласът му бе още по-дрезгав от обикновено. Лъч светлина освети кристалната чаша със скоч от бара, която стоеше на перилата, и тя осъзна, че е била права. Беше дошъл тук, за да изпие питието си сам. Гърлото й се сви от обзелото я съчувствие. Само представата, че баща й може да умре, предизвика болезнена болка в гърдите й.

Елиът вероятно преминава през ада сега. Нямаше представа какво да каже или направи, за да му помогне. Беше преживяла нещо подобно с Конър и знаеше колко опустошителни са чувствата. Елиът имаше гордост за дузина мъже. Не би искал да изглежда слаб, въпреки че човек не биваше да се срамува заради скръбта си за близък човек.

Елиът бе сговорчив, но все пак изтънчен, личността му бе обвита с було, през което тя не можеше да вижда съвсем добре. Това бе другата причина, поради която отлагаше сватбата. Мечтаеше си за емоционалната близост, която й бе убягнала с Конър. Не искаше да повтори грешката си. Не че смяташе брака си за грешка, не точно. Но нещо бе липсвало.

Вината за това, което бе убягвало, бе нейна, както и провалът на отношенията й с Елиът бе неин проблем. Тя не можеше да се отдаде на годеника си. Дори не си бе позволила да се люби с него.

Елиът бе удивително внимателен към чувствата й, казваше й, че знае как ще е необходимо време, за да обикне отново и да бъде интимна с друг мъж. Сега тя подозираше, че това няма да се случи никога, а да мами Елиът бе нечестно, защото той е един от най-милите мъже, които бе срещала.

Отметна косата от лицето си и тръгна през тъмната беседка към сянката на мъжа отсреща. Протегна ръце и се приближи към него.

— Не знам какво да кажа, скъпи…

Изглеждаше й естествено да го прегърне. Плъзна ръце около широките рамене и го притисна силно, искаше й се да измисли нещо, за да облекчи болката му. Той се поколеба за миг, преди ръцете му да я обгърнат.

Тори остана за един дълъг момент с глава, облегната на него. Чуваше силното биене на сърцето му. Звукът бе равномерен, успокоителен, беше като знак за близост и интимност, която тя чувстваше за първи път.

Голямата му ръка обхвана главата й отзад и той отметна настрани дългата й коса. Усещаше пръстите му хладни до шията си.

И удивително силни.

С личния си треньор Елиът тренираше всеки ден в салона, построен в „Ястребово гнездо“. И все пак силата, която усети у него, сега бе по-голяма и предположи, че би могъл да я нарани ако поиска.

Странна идея, помисли си тя. Той я докосваше много нежно, галеше чувствителната кожа в началото на шията й. Въобще не проявяваше грубост.

Пръстите му се плъзнаха нагоре, после се заровиха в косата й и погалиха главата. Кръвта започна да пулсира в слепоочията й и неочаквано гореща, тръпнеща вълна обля цялото й тяло.

Застана на пръсти и се сгуши до врата му. Той ухаеше хубаво, мъжка миризма, но трагичната смърт на баща му определено го бе променила. Беше забравил скъпия афтършейв, който обикновено използваше.

Полека той започна да гали нагоре-надолу с палеца си нежната кожа зад ухото. Пръстът му беше леко грапав, подобно на приятната грапавина на котешко езиче.

— Прекрасно е — прошепна тя. — Толкова приятно.

Трябваше да каже нещо, което да го успокои, знаеше това, но просто не можа да произнесе други думи. Неочаквано си спомни нещо прочетено. На мъжете им е по-лесно да се изразяват физически, а не с думи. Може би целувка бе точно това, от което Елиът имаше нужда.

Окуражена от мисълта, тя обгърна врата му и придърпа главата му към своята.

Устните им едва се докосваха, дъхът им се смесваше, докато тя проверяваше теорията си. Това бе по-скоро нежна милувка, отколкото целувка, но Тори усети прилив на желание, което не бе очаквала. Притисна полуотворените си устни към неговите, наслаждавайки се на приятното ухание на скоч и агресивността, с която той отвърна на целувката й.

Прегърна го по-здраво, когато я притисна към себе си. Езикът му обви нейния така примитивно и еротично, че я остави без дъх. Той се завъртя, сръчно я обърна и гърбът й се опря на колоната. Притисна я към колоната, ръцете и краката му я обвиха, здравото му тяло бе възбудено и той я целуваше така, както никога до сега. Като че ли трябваше да се въздържа, за да не я притиска прекалено силно.

Ръцете му бяха вече на дупето й, гъвкавите пръсти сграбчваха меката плът и я предизвикваха да отговори на пламенната му целувка. Не че имаше голяма нужда от подкана. Тори отвърна на целувката му със страст, която я изненада. Облада я зашеметяващо желание, копнеж да си позволи да бъде обгърната от силата му, да се предаде пред мощта му.

Господи! Наистина искаше да се люби с него! Случваше й се за пръв път и се смути.

Притисна се към него, усещаше нещо неуловимо, загадъчно. Нещо, което беше отвъд секса. Усещаш емоционалната му реакция, каза си тя. Баща му току-що бе починал. Той има нужда от теб, но не знае как да го изрази. Единствено така може да се изрази, ето защо сега за първи път искаш да те люби.

— Надявам се, че се чувстваш по-добре — прошепна тя задъхано, когато той вдигна устните си от нейните.

— О, да. Доста по-добре…

Той отново потърси устните й и я притисна към себе си. Целувката му беше по-възбуждаща и по-страстна, изцяло чувствена. Тя не можа да устои и притисна гърдите и бедрата си към мъжественото му тяло. Подът под краката й сякаш се люлееше, но всъщност само коленете й заплашваха да поддадат.

Ръцете й бродеха по раменете му и надолу по силното му тяло. Нещо не е съвсем наред, помисли си тя, но еротичната целувка и трескавото чувство, което преминаваше през тялото й, не й даваха възможност да се съсредоточи.

Колкото повече докосваше едрото му тяло, толкова повече й се искаше да не спира. Продължи да го целува и остави ръцете си да бродят бавно по яките рамене и надолу по гърба до извивката на бедрата му.

Чакай малко!

Остатъкът от обикновено логичния й мозък заработи. Този мъж беше много по-як от Елиът Хок. Имаше невероятна, почти свръхестествена мощ. Макар и да се сдържаше, тя усещаше едва обуздаваната сила на ръцете му, на цялото тяло.

Тори се отдръпна, устните й все още бяха съвсем близо до неговите.

— Чакай! Ти не си този, за когото те мисля.

— Така ли? Кой си мислиш, че съм аз?

Разпозна гласа на Елиът, но инстинктът й подсказа, че този мъж не е Елиът Хок. Луната се появи през разкъсания облак, Тори се отдръпна от прегръдката му и го погледна. За един кратък миг те стояха един срещу друг. Въпреки големите сенки, имаше достатъчно светлина, за да види, че се е объркала.

— Не зная какво ми стана, скъпи — поклати тя глава. — За миг си помислих, че не си ти, Елиът. Не е ли лудост?

Той прекоси беседката с две големи, мощни крачки, които отново й напомниха за примитивна сила, държана под контрол. Нямаше нищо общо с леката походка на Елиът. Мъжът грабна чашата си от перилата и на един дъх изгълта скоча си.

— Аз не съм Елиът Хок.

Беше й необходима цяла секунда, за да възприеме думите му. Какво? Беше напълно объркана.

— О, господи! Кой братовчед си? — вероятно е някой непознат за нея братовчед на Елиът. Затова си приличат толкова много. Без съмнение на дневна светлина приликата нямаше да е толкова голяма. — Винаги ли се нахвърляш върху непознати жени?

— Само когато те сами падат в ръцете ми.

— Помислих те за Елиът — сряза го тя.

— Извинявай, но на теб изглежда ти харесваше.

Тя обикновено не се изчервяваше, но този път усети гореща вълна да плъзва към врата й и бе благодарна на мрака. Беше се объркала и се бе държала по-необуздано, отколкото можеше да си представи. Всъщност дори си бе мислила как се люби с него.

— Кой си ти? — попита отново.

— Броуди Хок. Брат близнак на Елиът.

— Той няма брат! Престани да се шегуваш и ми кажи кой си.

Тори отстъпи назад, за да се отдалечи от него, но се спъна и се олюля.

Мъжът реагира светкавично и без всякакво усилие я хвана с една ръка. Докато я изправяше, лъч бледа лунна светлина освети дясната страна на лицето му. Тя забеляза малкия белег, който леко повдигаше едната му вежда.

Като оставим настрана този белег, мъжът и Елиът си приличаха като две капки вода. И все пак имаше някаква тънка разлика, изтънчеността на Елиът личеше в стойката му, в общуването му с хората. Този мъж имаше дълбоки очи и излъчваше нещо диво, сякаш бе отгледан в пустошта от вълци.

Съмняваше се, че някой би могъл да предскаже какво може да каже или направи, тъй като той не живееше според стандартните правила. Непредсказуемият мъж е опасен мъж, така смяташе Тори. Веднъж вече бе извървявала този път и се бе заклела никога повече да не тръгва отново по него.