Мерил Сойър
Не вярвай на никого (37)

Глава тридесет и шеста

Тори безмълвно се взираше в Мария, усещаше пулса си чак в ушите.

— Попитах те какво правиш тук! — повтори Мария.

— Не… не мога да говоря с пистолет, насочен към мен.

Мария смени позата и премести дулото малко встрани, но все пак го остави насочено към Тори.

— Как влезе тук? Елиът ли ти даде кода?

Тори мълчаливо кимна, макар случаят да не бе точно такъв. Изражението на лицето на Мария я плашеше повече и от страховитото оръжие.

— А ти защо си тук? — чу своя глас Тори.

Тъмните очи на Мария се присвиха:

— Имам пълното право да съм тук.

Очевидно тази жена не е с всичкия си, реши Тори, докато лудешки се опитваше да измисли начин да отвлече вниманието й и да вземе пистолета. Продължавайте да говорите, посъветва я вътрешният й глас, докато измислиш как да се измъкнеш от тук жива.

— Имам причина да съм тук — каза й Тори толкова авторитетно, колкото можа. Хрумна й нещо. Съществуваше един-единствен сигурен начин, за да достигне до сърцето на Мария. — Помагам на Елиът.

— Така ли? — Мария размаха пистолета, за да подчертае въпроса си. — Как?

Тори се опита да опише положението така, че тя самата да има най-голяма полза:

— Рачел винаги е била влюбена в Елиът. Знаеш това, нали?

Мария кимна.

— Мъжете са си мъже — побърза да добави Тори. — Елиът въобще не е осъзнавал, че тя е влюбена в него. Когато разбрал, се опитал да бъде мил. Казал й, че тя му е като сестра.

— Е, и? — сряза я Мария.

— Е, нали познаваш Рачел. Разярила се е. Анулирала е поръчката за гроздето, което е необходимо на Елиът.

Мария гневно загледа Тори, очите й горяха обвинително, като че ли тя създаваше проблемите.

— Сигурна съм, че Рачел е пуснала слуха, че на кораба за Франция има наркотици. — Тори посочи към екрана на компютъра. — Току-що открих писмо, написано от нея, за анулирането на поръчката за коркови тапи на „Ястребово гнездо“, защото вече ще ползват пластмасови.

— Това е невъзможно. Елиът никога не би го направил.

— Рачел е решена да съсипе Елиът. Аз само се опитвам да помогна.

Мария се взираше в нея и очевидно претегляше всяка нейна дума. На Тори й хрумна нещо. Тя не бе заета с компютъра чак толкова дълго време. Мария не е имала време да измине целия път от къщата до тук.

— А ти какво правеше тук? — запита Тори.

Мария я загледа за миг, а когато проговори гласът й бе унил:

— Бях в офиса на Алдо. Чух някой да говори тук и грабнах пистолета му, защото си помислих, че е влязъл крадец с взлом.

Тори би се засмяла, но Мария продължаваше да държи пистолета, насочен към нея.

— Говорех на себе си. Не можех да повярвам, че Рачел би сторила това на Елиът.

Мария бавно отпусна пистолета и го сложи внимателно в джоба на якето си.

— Не харесвам Рачел, нито пък някой от семейство Ритво, между впрочем.

Тръпка на облекчение премина по тялото на Тори. Вече не бе в опасност, но нещо ставаше.

— Какво правеше в офиса на Алдо?

В стаята се възцари напрегната тишина. Царството на Мария винаги е било главната къща. Тори се чудеше какво ли е правила тук възрастната жена сам-самичка, след като избата вече е била затворена след края на работния ден.

— Наистина не е твоя работа.

В отговора й нямаше острота, като че ли Мария не харесваше Тори, но бе прекалено изтощена, за да е ядосана. Икономката вероятно умира от скръб по Алдо. Години наред те са били много близки приятели.

— Моите съболезнования за Алдо — изрече нежно Тори. — Той бе прекрасен човек. Той превърна „Ястребово гнездо“ в такова имение, каквото е то днес.

Скръбта, изписана на лицето на Мария, затвърди подозренията на Тори. За Мария Алдо бе нещо повече от приятел.

— Алдо умря, без да му се отдаде заслуженото — промълви Мария.

— Той е много обичан човек — каза Тори, като си припомни разговора с Броуди. — Не само синът му го обичаше, но и Елиът. Въпреки че Броуди се запозна с него неотдавна, той наистина го хареса. — Тори си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да продължи. — Те са имали една майка. Двама от тях бяха късметлии, защото Алдо ги напътстваше като истински баща.

— Ти знаеш за майка им? — Тонът на Мария отново се изостри.

— Да. Момчетата знаят, че са братя. А ти знаеш ли, че и тримата са били до смъртния одър на Алдо?

Сълзи заблестяха в тъмните мигли на Мария.

— Наистина ли? Това е прекрасно…

— Ти си била влюбена в Алдо, нали?

— Да — призна тя, гласът й бе глух, — но Алдо никога не можа да преодолее чувствата си към Линда. Ние бяхме близки приятели, но той не бе влюбен в мен.

— Защо не отиде с него в болницата?

Мария закри лицето си с треперещи пръсти.

— Бяхме обсъждали болестта му. Той ме накара да обещая, че няма да го гледам как умира. Искаше да го запомня истински… — Тя отпусна ръце.

— Откакто линейката тръгна, седя в офиса му, заобиколена от нещата, които той обичаше толкова много. Усещам как духът му струи от тях и ми се струва, че е все още жив, че все още е с мен.

Сърцето на Тори се изпълни със съчувствие, като си спомни опустошението, което едва не я бе унищожило след смъртта на Конър.

— Алдо ще бъде винаги с теб. Завинаги ще остане в сърцето ти.

— Завинаги ще остане в сърцето ми. Вярно е.

Вярно е… Само да ми бе позволил да го обичам, само да я бе забравил…

Животът на Алдо беше вече свършил. Нито Тори, нито някой друг можеше да промени миналото.

— Седяла си там часове наред — нежно отрони Тори. — Утрешният ден ще е дълъг. Елиът ще има нужда от помощта ти. Защо не се прибереш в къщата и не поспиш малко?

Една сълза се бе изтърколила по бузата на младата жена и Мария я избърса с опакото на ръката си.

— Мисля, че си права. Имам приспивателни хапчета, които докторът ми предписа след смъртта на Джан. Единствено те могат да ми помогнат да заспя.

Икономката се обърна да си върви, но Тори я спря и я прегърна с много обич.

— Много съжалявам за Алдо. Ако мога да помогна с нещо, кажи ми.

— Продължавай да проверяваш компютъра. Разбери какви щети е нанесла Рачел.

Тори остана заслушана, докато стъпките на Мария заглъхнаха и в избата настъпи тишина. Тя се отпусна на стола и се загледа в екрана, но текстовете се размазваха пред очите й. Гърлото й бе свито, усещането й бе познато до болка, сякаш отново се възкресяваше мъката след смъртта на Конър.

Горката Мария… Една простичка прегръдка няма да е достатъчна, за да се утеши. Имаше си Елиът, разбира се, но Тори смяташе, че мъжете не са достатъчно чувствителни в подобни ситуации. Утре отново ще поговори с нея и ще се опита да я убеди, че в нейно лице има приятел.

Тори реши, че ако не се заеме с нещо веднага, ще рухне и ще се разплаче. Вече си бе изплакала очите за Конър, напомни си тя. И бе възприела нов, реалистичен поглед към своя живот. Нямаше смисъл да съжалява себе си, когато можеше да помогне на Елиът и на Броуди.

— Какво бих направила, ако съм Рачел? — запита тя компютърния екран. — Кое е най-лошото?

Поигра си с няколко файла, прегледа данните за производство и транспортиране, не знаеше какво очаква да открие, но накрая й хрумна. Маята! Шампанското не може да съществува без тези мехурчета, които се дължат на добавянето на определено количество мая. Наскоро Елиът бе закупил доста скъп софтуер, който съвсем точно контролираше прибавянето на маята.

Ами ако някой бе бърникал из този софтуер?

— „Ястребово гнездо“ ще бъде съсипано. Братята Корели ще се намесят и ще го купят за една минимална част от предишната цена. Мръсен номер, но Тори не се съмняваше, че Рачел би могла да падне толкова ниско, за да съкруши Елиът.

Кога трябваше да се добави маята? Откри плана за производството и после прегледа различните операции. Утре сутрин.

Софтуерът няма да е на този компютър, реши тя. Вероятно ще е на компютъра в производствения отдел. Тори нямаше и най-малката представа как да погледне формулата и как да открие дали някой не я е променил. Елиът знае как да задържи развитието на нещата, докато всичко бъде проверено и вредите бъдат отстранени.

Тя вдигна слушалката на телефона на Рачел и набра 9 за външна линия, за да се обади на Елиът. Нищо, дори и сигнала за свободно. Едва ли телефоните са се повредили. Опита отново и пак не успя.

Изключи компютъра. Надяваше се телефоните в главната сграда да работят и се отдръпна от бюрото. Дали и това не е дело на Рачел, зачуди се тя. Дали телефоните не са свързани с нещо важно?

Не знаеше достатъчно за цялостната операция, за да може да определи това, но ситуацията й се струваше подозрителна. Колкото по-скоро предупреди Елиът, толкова по-добре ще се почувства. Изгаси лампите и забърза през тунела към изхода.

Точно в този момент през вратата влизаше Джина Барзини. След нея с провлечена крачка се мъкнеше синът й Лоренцо, очите му бяха приковани в Тори.

— А, ето къде си била — изгука Джина с тон, който предизвика ледени тръпки у Тори. — Мария ни каза, че си тук.

Лоренцо Барзини стоеше до майка си. Джина бе облечена като за вечеря в Риц, а Лоренцо бе с черни панталони и черна риза. Приличаше на търговец на наркотици от Ел Ей.

— Мен ли търсите? — попита тя, като се опитваше да запази гласа си спокоен. Нещо не бе наред.

— Да — кимна Лоренцо, усмивката му й изглеждаше някак си прекалено позната. — Алдо почина.

— Толкова е тъжно — допълни Джина. — Дойдохме да видим какво можем да помогнем.

Тори знаеше, че семейство Барзини никога не са били близки с Алдо. Те се бяха отнасяли с него както Джан — като към наемен работник.

— Тъкмо проверявах офиса му, за да видя дали не е оставил някои напътствия относно погребението — послъга Тори. — Телефоните не са наред. Трябва да използвам тези в къщата.

Джина попита:

— Знаеш ли къде е Елиът?

Броуди й бе казал, но едно предупредително звънче вече бе зазвъняло в главата й, затова тя предпочете да се прави на глупава.

— Не. Не е ли в къщата?

— Не е там. — Лоренцо се приближи и застана така плътно до нея, че тя трябваше да се пребори с настойчивото си желание да се отдръпне.

— Хайде да отидем у тях и да го изчакаме. — Тя заобиколи Лоренцо, докато говореше.

— Чакай. — Той я сграби за ръката и рязко я спря. — Никъде няма да ходиш.

— Тъкмо сме ти намерили място тук. — Джина извади револвер от джоба на спортния си костюм Армани.

През целия й живот никой не бе насочвал оръжие срещу нея. А днес, за по-малко от час вече й се бе случило два пъти. Беше страхотно уплашена, както и първия път, но знаеше, че сега това е много по-истинско.

— Какво искате? — попита тя.

Лоренцо отвори уста, ала отговори Джина:

— Полагащия ни се дял от „Ястребово гнездо“.

— Какво говорите? Та аз нямам никакви претенции относно това място.

— Нямаш. Така е — кимна многозначително той. — Но Елиът има. А ако го обвинят в убийството ти…

Нещо я задави и тя едва успя да проговори:

— Звучи ми рисковано. Един добър адвокат може да измъкне почти всеки в днешно време. Защо не убиете Елиът?

Джина погледна към Лоренцо, сякаш той беше някакво нищожество.

— Опитахме, но той даде поршето си на Броуди.

— Откъде можех да знам — сопна се Лоренцо на майка си и от начина, по който го изрече, стана ясно, че това не бе първата им подобна дискусия. — Мислех си, че ще даде на Броуди рейндж роувъра.

— Щеше да се получи, само дето Момчето Чудо успя да се измъкне.

Тори не бе изненадана да научи, че Лоренцо бе повредил колата. Алдо го бе видял в гаража. Обзеха я предупредителните спазми на страха, разтрепериха я и замъглиха мозъка й. Веднъж Барзини вече се бяха опитали да убият човек.

Тя избъбри бързо:

— Мария знае, че съм тук.

Усмивката на лицето на Джина изпрати нови тревожни сигнали по цялото й тяло.

— Вярно е, затова трябваше да дам на Мария няколко хапчета за сън. Бедничката бе толкова разстроена заради смъртта на Алдо. Когато се събуди, ще бъде вече прекалено късно.

— Хайде, мърдай! — Лоренцо я побутна напред, а Джина насочи револвера към сърцето на Тори.

— Къде отиваме?

— Към моята любима част от избата, пещерата в най-далечния край, където отлежават най-качествените вина. — Тонът на Джина бе игрив, но значението бе смъртоносно.

— Веднага щом Елиът се прибере, татко ще го доведе тук — обади се Лоренцо. — Разярен…

— … тъй като си го отхвърлила заради брат му…

— … Елиът те застрелва. — Лоренцо едва не завря носа си в Тори.

— Права си, скъпа, един добър адвокат би могъл да измъкне Елиът. Години наред ще се мъкнем по съдилищата, за да се опитваме да получим това, което си е наше. — Той се засмя, това бе смехът на самия дявол. — Ето защо се появявам аз и се опитвам да те спася, като убивам Елиът.

Джина не можа да се въздържи и каза:

— Разбира се, ще бъде прекалено късно. Ти вече ще си мъртва.