Мерил Сойър
Не вярвай на никого (3)

Глава втора

— Дано да е важно… — Елиът Хок се отпусна на стола до своята трета братовчедка Рачел. Не бяха изминали и четиридесет и осем часа от смъртта на баща му, а семейният адвокат, Фред Уикерсън, настоя да се срещне със семейството.

— Ти ли надзираваше сортирането? — попита Рачел.

— Да, и е по-зле, отколкото си мислех. Доста по-зле.

Той се потопи в тъмните очи на братовчедка си и видя, че нейната загриженост е не по-малка от неговата. При добра година семейство Хок произвеждаше по-голямата част от гроздето и купуваше колкото е възможно по-малко от други производители. Един силен дъжд обаче бе наранил и направил по-твърди кожичките на гроздето от най-добрия сорт „Шардоне“, който те използваха в пенливите си вина. Докато наглеждаше сортирането на реколтата, откри, че положението е по-лошо от очакваното.

— Кога искаш да започна да купувам? — попита Рачел, гласът й бе едва доловим. Тя започна да навива дългата черна коса около юмрука си, правеше го често, когато мисли. Отговаряше за покупките и нейно задължение бе да купува грозде при недостиг, не бе лесна работа, като се има предвид, че повечето лозари вече имаха договори.

— Това ще е първото нещо, с което ще се заловиш утре. Бъди предпазлива. Не давай да се разбере колко зле е положението.

— Добре. — Рачел приглади косата си върху раменете, като я остави да се разпилее цялата. Наведе се по-близо и прошепна: — За какво е тази среща?

— Нямам представа.

Елиът си пое дъх и остави ума си да се рее. Тори, помисли той и се усмихна вътре в себе си. Тя ще бъде съвършената съпруга. Искаше да споделя с някого живота си, както и огромното бреме да ръководи семейство Хок.

Елиът обичаше много винарната, но това голямо семейство с конфликтни интереси и личности понякога го затрудняваше. Тори не само че бе интелигентна, тя бе и добра с хората.

Ще е окуражително Тори да е до него, когато поеме семейния бизнес. Откакто й съобщи за смъртта на баща си, тя се втурна да му помага за организирането на погребението. Почти не я виждаше. Ако не разбираше добре ситуацията, би си помислил, че го отбягва.

— Елиът, Рачел… — Тито Барзини помаха при влизането си в стаята.

Чичо Тито седна на кожения стол зад огромното дъбово бюро. Синът му Лоренцо наперено влезе след него. Бащата и синът бяха съвсем еднакви, като се изключи само отпечатъка на възрастта. Високи, тъмнокоси, с живи кафяви очи и постоянни усмивки, мъжете на семейство Барзини не можеха да помогнат много за бизнеса. Чичо Тито се бе оженил за Джина Хок, сестрата близначка на бащата на Елиът, и така бе наследил малко лозе. Не можеше да се оправя с по-голямо.

С малки парични запаси и повече съсипано грозде от очакваното, Елиът щеше да има нужда от голям късмет, за да закрепи финансовото състояние на „Ястребово гнездо“. Не можеше повече да пренебрегва заплахите за поглъщане на братята Корели. Може да разчита на братовчедка си Рачел, знаеше това, но нямаше друг в семейството, който да го подкрепи.

Те са като пиявици, помисли си Елиът, докато останалите членове на голямото семейство влизаха и се настаняваха. Приятни, но все пак пиявици. Роднините му бяха светското общество в долина, където виното бе крал, а „Ястребово гнездо“ — перла в короната.

— Закъснях ли? — леля Джина влезе в стаята, като накара всички да я забележат, както обикновено.

Леля е кралица на театъра, помисли си Елиът, когато тя му се усмихна. Въпреки че косата й беше посивяла преди няколко години, очите й бяха като на баща му — кобалтовосини и прозрачни. Всяка сутрин в огледалото Елиът зърваше същите очи, но му се искаше да мисли, че неговите са по-топли и по-искрени.

Джан и Джина. Близнаците на семейство Хок. И двамата бяха интелигентни, красиви и погълнати от себе си. Най-близките му роднини, помисли си Елиът. Сега му оставаше единствено леля Джина, но те никога не бяха изпитвали големи симпатии един към друг.

Фред Уикерсън влезе в библиотеката, без да погледне Елиът. Възрастният мъж се вторачи в книгите с кожени подвързии по стените докато оставяше куфарчето си върху махагоновото бюро, където поколения мъже от семейство Хок бяха въртели бизнес.

Като продължаваше да не вдига поглед към Елиът, адвокатът обяви:

— Утре ще регистрирам завещанието на Джан.

В последвалата тишина след това изявление семейството се спогледа.

— Ще има обичайния посмъртен дар за верни работници и служители, но огромната част от имуществото ще премине у единствения син на Джанкарло Хок, Елиът.

— Има ли проблеми с доклада на следователя? — попита Тито.

Макар че смъртта на баща му бе явно злополука, се носеха обичайните слухове. Дали е самоубийство или пък убийство? Предположенията нямаше да престанат, докато следователят не изготви доклада си.

— Това няма нищо общо с доклада, но се опасявам, че завещанието на Джан може да допринесе още нещо към хипотезите за неговата смърт.

— За какво говориш? — Елиът знаеше, че звучи необичайно раздразнителен, но не можа да се въздържи.

Адвокатът го погледна, в сините му очи личеше безпокойство.

— Освен дребни дарения за Мария и някои други прислужници, баща ти е оставил десет процента от „Ястребово гнездо“ на Алдо Абрузо.

— Това е нелепо! — извика леля Джина. — Достатъчно сбърка като направи един необразован мъж ръководител на изба.

— Алдо си го е заслужил — сряза я Елиът. — Няма нужда от научна степен, за да смесва пенливите вина.

— Джан остави други десет процента на теб, Джина.

— Само това ли ми е оставил брат ми? — изписка тя с дяволски пламъци в очите. — Сигурен ли си?

— Двама свидетели подписаха завещанието.

Джина Барзини затвори очи, всичката кръв се отдръпна от лицето й.

— Останалата част от наследството на Джан се дава на теб, Елиът — адвокатът се забави една секунда, за да оправи вратовръзката си, после прочисти гърлото и продължи: — На теб и на твоя брат Броуди.

— Брат! — Елиът скочи от стола си. — За какво, по дяволите, говориш!

Единственият звук в стаята бе развълнуваното дишане на Елиът и тиктакането на стария дървен часовник на лавицата. Нещо се присви в гърдите на Елиът и той разбра истината, преди още адвокатът да заговори отново.

— Имаш брат близнак.

Непреодолимата сила на истинската паника източи дъха от дробовете му. Елиът едва усети как Рачел го дърпа да седне на мястото си.

— Не мога да повярвам. Защо татко не ми е казал?

— Джан не искаше да каже на никого — отговори Фред. — Знаеш го какъв беше. На мен ми го съобщи неотдавна.

— Ами майка ми? — Сякаш буца бе заседнала в гърлото на Елиът и той едва успя да проговори. Баща му твърдеше, че майка му е мъртва, затова го бе захвърлил на икономката Мария. — Ако тя е била умряла, както твърдеше баща ми, кой е отгледал този… този… мой брат?

— Майка ти го е взела — със сериозен тон го уведоми адвокатът. — Тя е умряла преди две години и половина от рак.

Елиът се опита да разложи чувствата си до една емоция. Беше объркан, излъган, наранен, но най-вече беше бесен. Бесен, че бе живял живота си, без да познава своята майка.

А сега беше прекалено късно.

Рачел се обади:

— Как може някакъв глупак, който не разбира нищичко от лозя, да се натрапи и да поиска половината от „Ястребово гнездо“…

— Няма да се натрапи. Джан го е повикал.

Тежка тишина последва това изявление. Дори леля Джина, която никога не пропускаше да уведоми всички как се чувства, сега се бе вторачила в адвоката и не продумваше.

За миг Елиът се видя като шестгодишно момче — обхожда ред след ред лозите заедно с баща си, който му обяснява подробно етапите при приготвянето на пенливото вино, то бе истинско шампанско, само дето шибаните французи имаха изключителното право да използват думата. Елиът копнееше да си играе с другите деца, чиито родители работеха в „Ястребово гнездо“, но не смееше да се отдели от баща си. Години и години с подобни случаи преминаха през ума му.

Беше направил всичко възможно. Измежду всички синове на великите винари в долината Елиът знаеше, че всеки баща би се гордял с такъв син. Освен неговия.

Като се опита да овладее тлеещия гняв и дълбокото чувство на изневяра, Елиът обмисли положението. Няма пари, за да откупи този брат. Не може да си представи да дели „Ястребово гнездо“ — по право негово — с някой, който не разбира нищичко от бизнеса.

— Какъв е брат ми?

— Нямам много информация за него — осведоми адвокатът, като взе папката от бюрото си. Извади една снимка, осем на десет.

— Господи наш Исусе Христе! — Чичо Тито се прекръсти.

Мъжът на снимката имаше безмилостен, почти злобен израз на лицето, подчертан от малкия белег, който леко повдигаше едната му вежда. Дълбоките сини очи изглеждаха уморени и заплашителни.

Елиът започна да схваща. Мъжът изглеждаше по-жесток от Хитлер, но те си приличаха като две капки вода — чак до трапчинката на брадичката.

— Броуди е морски тюлен, специалист в борбата с тероризма. Веднага след завършване на обучението му за тюлен започва „Пустинна буря“. Той е един от шестте тюлена, които преплуваха две мили от подводницата до брега и възпламениха серия експлозии. Диверсията върза цяла дивизия на Ирак и накара Хюсейн да се чуди къде ще е началото на истинския удар.

— Може би ще е доволен да си играе на война до края на живота си и ще ни остави на мира… — Елиът изговори това толкова нахакано, колкото успя. Не му се искаше да признае, но препоръките на брат му го плашеха.

— Изглежда ми като жив тестостерон — хапливо отбеляза Рачел, като го потупа по гърба, както правеше често.

Фред пренебрегна жалкия им опит за шега.

— Броуди е познат като месояден, най-добрите измежду тюлените. Документите му показват, че е убил шестима терористи, четирима от тях със собствените си голи ръце. Той е…

— Баща ми бил ли е запознат с всичко това? — прекъсна го Елиът, почти сигурен в отговора.

Адвокатът кимна полека.

Гневът прониза Елиът, нажежена до побеляване вълна премина през тялото му. Мина известно време, преди да успее да проговори. Гласът му бе изтънял, гърлото свито:

— Обучен убиец. Обзалагам се, че на баща ми му е харесало.

Адвокатът продължи да говори монотонно, сякаш равният му глас би могъл да отслаби напрежението.

— Очаквам Броуди да се появи скоро.

Жестока, примитивна ярост прониза Елиът. Цял живот бе работил, за да оглави империята Хок, всеки ден се бе борил, за да угоди на мъжа, който отказваше да бъде удовлетворен. Това е последният удар, мислеше той.

Джан Хок бе направил невъзможното. Беше намерил начин да тормози Елиът и от гроба си.

 

 

Тори паркира колата си на паркинга зад офиса. Фирмата й за графичен дизайн все още бе малка и не можеше да си позволи секретарка на пълен работен ден. Отбиването тук не само й даде възможност да види дали има някакви съобщения, но й позволи и да се изплъзне от Елиът.

Тълпи приятели и роднини пристигнаха в „Ястребово гнездо“ за погребението. При толкова наситени събития и толкова много хора наоколо не й се щеше да дръпне Елиът настрани и да му върне пръстена, като го засипе с нови лоши новини.

Тори се изненада, когато видя лимузина стреч на паркинга. Предположи, че е наета от някой турист, посетител на лозята, спрял да си вземе храна за пикник за чревоугодници от Корнър Дели; тя паркира и забърза покрай колата на път за стълбите, водещи към офиса й на втория етаж.

— Виктория Андерсън? — прозвуча мъжки глас. Спря и се обърна, видя млад мъж да се появява от задната част на лимузината. Нисък, с кестенява коса, сресана назад, леко къдрава, облечен в спортен панталон и риза с цвят на горчица.

— Мен ли търсите? — изгледа го Тори.

Мъжът отхвърли забулващите го сенки и протегна ръка:

— Да. Аз съм Кевин Джей Пут.

Името й се стори познато, но не можеше да си спомни къде го е чувала.

— Кевин Пут — повтори той.

Тонът му беше небрежен, но Тори знаеше, че мъжът очаква тя да разпознае името. Опита да му се усмихне любезно.

— Хайде да отидем в офиса ми.

— Приятел съм на Адам Торлефсън — спомена й той нагоре по стълбите.

Беше сполучила при правенето на етикети за Белмарк Аби на Адам, лозята, купени преди няколко години от важна личност в софтуерния бизнес. Нейната фирма за графичен дизайн специализираше в етикети за вина и успехът на дизайна на Белмарк я постави на бизнес картата по един дребен, но значителен начин за едва прохождаща фирма.

Докато отключваше вратата на офиса, си спомни защо името на Кевин й звучи толкова познато. Известен на „Уолстрийт“ с прозвището Господин Точка-ком, младият мъж бе натрупал богатството си като основаваше Точка-ком бизнес, правеше го публичен и после го продаваше за милиони. Компаниите „Ай Пи Оу“ трябваше пак да припечелват дребните си пари, инвеститорите губеха и ризите си, а Кевин Пут увеличаваше парите, които бе рискувал онлайн, дотолкова, че не знаеше как да ги харчи.

Мъжът я последва вътре с думите:

— Искам да ми направите дизайн за етикет колкото е възможно по-бързо.

Тори пусна чантичката си на бюрото, като забеляза, че светлинката на телефонния секретар примигва.

— Много зависи от вида вино, който ще произвеждате.

— Мисля си за нещо с нюанс загадъчност. „Marsanne“ или „Viognier“.

Мълчаливо установи, че се е подготвил. Много нови винарни нахлуваха в техния край, но повечето от тях нямаха шанс при състезанието с по-големите, по-известни производители. Кевин бе избрал да се определи с един от различните видове грозде от региона Рон във Франция, които тъкмо започваха да се произвеждат в областта им.

— Добра идея. Ще се справя със загадъчността. Да се отличиш от тълпата става все по-голямо и по-голямо предизвикателство.

— Не се тревожа.

Надут пуяк, помисли си тя. Каквото и да мислеше той, го смяташе за факт и очакваше всички да приемат мнението му.

— Осъзнавате ли, че около деветдесет процента от виното в страната ни се купува в супермаркетите от жени? — Когато мъжът кимна, Тори продължи: — Те обикновено застават назад, оглеждат рафтовете и избират бутилка с хубав етикет.

— Ето защо зайчетата, жабите и цветята имат такъв успех.

Самодоволният му тон я предизвика да го зашлеви, но бързо си припомни, че не е необходимо да харесва всички, с които има общ бизнес. Работата в голяма фирма за графичен дизайн в Ел Ей й бе дала този болезнен урок.

— Етикетът „Мерлин Монро“ със скица на Мерлин с развята пола бе истински хит. — Тори му се усмихна леко, след това още по-широко, когато разбра, че той не бе виждал този известен етикет. — Излиза веднъж годишно и веднага се разпродава. Иска ми се аз да го бях измислила.

— Страшна идея — съгласи се Кевин, — както и етикетът ти за „Белмарк Аби“.

Тори се гордееше със стилизирания слон със златно седло и накит на главата. Етикетът изпъкваше на рафтовете, но не беше кич. „Белмарк Аби“ е първокласна винарна и тя с право се радваше, че е дизайнер на етикета им.

— Кои лозя сте закупили? — Знаеше, че би отнело години да се купи сурова земя, ако въобще може да се намери такава, и да се отгледат лозите, докато започнат да дават плод. Кевин вероятно е закупил готово лозе. Не бе чула да има обявени лозя за продан, но с големите си пари би могъл да подлъже някой да продава.

— Все още не съм намерил — уклончиво отвърна той.

— Кога възнамеряваш да започнеш работа?

— Виното ми ще излезе на пазара по това време догодина.

Тори с усилие замълча, знаеше, че е невъзможно, но подобно на много предприемачи от Силиконовата долина, които нахлуваха в лозарския им район, Кевин беше свикнал с незабавно възнаграждение. Тя го покани да седне и го остави да говори, вярваше, че ще има доста време, за да обмисли този разказ. Привличането на един от най-известните мъже в Америка за клиент ще лансира значително фирмата й.

 

 

Броуди нямаше абсолютно никаква представа какво го бе прихванало.

— Защо, по дяволите, ще наемам порше, когато тойотата е на половин цена…

Не че не можеше да си позволи да похарчи тези пари, но не беше в негов стил да пръска средства безпричинно. И все пак при вида на лъскавата черна спортна кола на паркинга за коли под наем на летището в Сан Франциско всички мускули на тялото му се стегнаха и той откри, че пита за нея, а не за най-евтината кола.

Боже мой! Броуди сграбчи кожения волан, когато мощната машина премина на висока скорост и двигателят й избръмча така, както друга кола едва ли би успяла. Неочаквано по тялото му премина вълна адреналин, сякаш бе на някоя от своите опасни мисии.

— Господи! Каква кола — измърмори той на глас, докато поршето летеше по виещата се магистрала и плавно вземаше всеки завой. После се засмя.

Хубаво е почти като секса. Е, добре де, почти, но не съвсем.

Караше лудешки, околният пейзаж губеше очертанията си, а той се чудеше как би се чувствал, ако притежава порше. Откакто започна да работи за военноморските сили, спестяваше повечето от парите си. Бъди готов за черни дни. Това мислене му бе наследство от младостта, когато двамата с майка си не знаеха дали ще могат да си платят наема.

Елиът Хок никога не бе имал подобен проблем. Броуди продължи да шофира, като си представяше какъв е бил животът на брат му, за чието съществуване не бе и подозирал. Използва собствената си рождена дата и провери по интернет архивите на болниците в долината Напа. Третият му опит бе с „Юнтвил дженеръл хоспитал“, където Линда Хок бе родила две момчета близнаци.

Бащата бе записан като Джанкарло Хок.

— Защо майка ме е лъгала за баща ми? — промърмори той под носа си.

Въпросът човъркаше ума му от седмици и сега бе дори още по-тревожен. Все още нямаше отговор. Те си бяха близки, но тя не му бе казала цялата истина. Сега Броуди разбираше защо се бяха местили толкова често. Беше бягала от нещо или от някого. Обожаваше майка си и тя продължава да му липсва, помисли си той с болка.

Но никога не я бе познавал истински.

Каква тайна е криела тя? Защо не бе взела и Елиът?

Вероятно е имало сериозна причина. Ето защо Броуди реши да дойде тук в първия удобен момент. Искаше да се изправи пред баща си.

Имаше право да знае истината.

Броуди превключи на по-ниска предавка и намали скоростта, защото навлезе в движението към Напа. За първи път се огледа около себе си. Ниските вълнисти хълмове на областта бяха покрити с безбройни редове лози, чиито гроздове висяха зрели и тежки, някои от тях дори докосваха земята. Стотици работници със сламени шапки беряха гроздето и го хвърляха в плетени кошове.

От другата страна на магистралата гроздето се береше от една механична гроздоберачка. Той се загледа как роботът хвърля плода в дървени щайги. Конвейерна лента придвижваше пълните щайги до чакащите камиони. Знаеше, че това е доста по-изтънчена дейност, но не бе така живописна като работниците по полето.

От получената от интернет информация бе разбрал, че октомври е месец пик, времето, когато гроздето се бере и се прави на вино. Джанкарло Хок вероятно ще е доста зает, но Броуди не искаше да чака повече. Писмото на баща му бе изпратено до Главния щаб на Военноморските сили, после бе препратено до тайното му местонахождение в Южна Америка. Бяха минали седмици, докато го настигне, и после изминаха още три седмици, докато Броуди успее да се освободи.

Единственото нещо, което иска да узнае от Джан, е истината, увери той себе си, като намали скоростта, за да пусне камион, натоварен с дървени щайги грозде, да мине пред него. Веднага щом разбере защо майка му го бе държала в неведение, щеше да се върне в своя отряд на тюлени. С повечко късмет, този път ще го назначат на по-предизвикателна, по-вълнуваща мисия.

Семейство му бе чужда идея. Броуди бе израснал с мисълта, че той и майка му са сам-самички на света. Проверката за семейство Хок установи, че има лели, чичовци и братовчеди, наследници на италиански имигрант, който се бе преместил в този винарски край след Гражданската война. Косата му настръхна, мисълта за всички тези роднини го караше да се чувства неловко.

Над него балон с горещ въздух на яркооранжеви и лилави линии привлече вниманието му. Той летеше високо над лозята, които вече бяха обрани, работниците се бяха разотишли и по браздите между лозите се виждаха само следи от ботушите им.

Групички високи дървета растяха в единия край на лозята и безразборната им подредба бе в истински контраст с лозите, които маршируваха нагоре по хълма в дисциплинирани редици и му напомняха армията. Някои от листата на дърветата бяха пожълтели, други все още бяха обагрени в ръждиви цветове. След няколко седмици вятърът ще оголи дърветата, точно както гроздоберачите бяха оголили лозите.

— „Напа. Население 64 532“. — Той прочете знака на глас.

Търговският район бе малко старомоден със своите исторически изглеждащи червени тухлени сгради и високи, величествени дървета, които хвърляха сянка върху кафенетата и сладкарниците по тротоара. Нетърпелив да стигне до Света Елена, където бе разположено „Ястребово гнездо“, Броуди не се спря, макар стомахът му вече да къркореше от глад.

В жилищния квартал мина покрай викториански къщи. Островърхите им покриви и резбите им му напомняха за Кий Уест, където бе ходил за обучението си за борба с тероризма. Имаше разлики обаче. Кий Уест бе известен с лековития си въздух и тропическо слънце. Бризът тук бе предвестник на есента и той знаеше, че районът щеше да замръзне скоро. Ако студът настъпи прекалено рано, гроздето щеше да се съсипе, бе научил Броуди.

Напусна Напа пълзейки, заедно с десетките туристи, които бяха дошли в лозаро-винарския район, за да видят гроздобера. Мина през Юнтвил, без да си даде труда да спре в болницата, където бе роден. Пътят между Оуквил и Рутерфорд бе като фестивал на колите-охлюви.

— Следващото е Света Елена — промърмори Броуди, смутен от движението.

Продължи да кара, удивен от броя на лозята, покрай които вече бе преминал. Сигурно имаше стотици лозя, някои големи, други — малки семейни градини. Какво ли ще бъде „Ястребово гнездо“!

Броуди влезе в градчето, забеляза каменните сгради от деветнадесети век, в които бяха разположени луксозни магазини и ресторанти. Прекрасно, каза си той. Зачуди се дали брат му осъзнава колко живописен е този винарски край. Или бе живял тук прекалено дълго и го приемаше за даденост?

Каза си, че не бива да завижда. Животът в поредицата от фермерски градчета — малки, запуснати, с бедни жители, го бе изградил такъв, какъвто е днес. Съдейки от усмивката на лицето на брат си от снимката, Елиът Хок не би могъл да бъде оставен зад вражеската линия и да се очаква, че ще се защити.

Броуди спря до будката на Търговския дом за карта. „Ястребово гнездо“ бе разположено някъде извън Света Елена. Имайки предвид движението, по-добре е да знае точно къде отива.

— Имате късмет — каза жената зад щанда. — Току-що отмених една резервация. Иначе няма свободна стая в цялата долина.

— Сигурно е така — съгласи се Броуди. — Движението е голямо.

— Всички идват заради гроздобера. Ето защо Търговският дом се занимава с настаняването. Искаме колкото е възможно по-малко хора да спят в колите си.

— Аз имам нужда само от карта.

— О, така ли? — Жената звучеше разочаровано, после се пресегна за картата. — Заповядайте. Значи имате къде да отседнете?

Броуди бързо обмисли положението. Заради натовареното движение пристигна по-късно, отколкото бе очаквал. Вече бе почти шест часа и трябваше да си вземе душ, да обръсне наболата следобедна брада. Дори и баща му да го покани, Броуди не бе сигурен дали ще се чувства удобно да прекара нощта в „Ястребово гнездо“.

— Не. Ще взема стаята. — Бутна слънчевите очила към върха на главата си, бръкна в джоба за портфейла и попита: — Колко?

Жената леко разтвори устни и тихо ахна:

— З-з-за миг — заекна тя — си помислих, че сте от семейство Хок.

Броуди се поколеба, после каза:

— Аз съм.

— Удивително много приличате на Елиът Хок. Сигурно сте му братовчед или нещо подобно.

Броуди й отговори с обезоръжаваща усмивка:

— Достатъчно близък за пред правителството.