Лас Смол
Тайната на Доминик (9)

Девета глава

— Как е възможно да не помниш? — Гласът не Фиона бе нежен, но настоятелен. — Тя е била твоя съпруга. Живели сте заедно колко? Две… три години?

— Две. И вече съм я изличил от паметта си.

— Колко мъдро! — Фиона сведе клепачи, за да прикрие раздразнението си. Бе направо невероятно.

Доминик я изгледа остро, но лицето й остана безизразно. Закрачи неспокойно из стаята. Бе разгневен. Приближи към нея. Тя седеше в креслото му.

Косата й се бе изплъзнала от шнолата и се спускаше върху раменете. Синьо-зелените й очи бяха изпълнени с нежност, която го правеше безпомощен. Той коленичи до нея и я притисна към себе си, точно както бе пожелал да постъпи още първия път, когато я завари заспала в същото това кресло.

— Фиона, обичам те от първия миг, когато те зърнах! — Доминик скри лице в гърдите й. — Омъжи се за мен.

— О, Доминик — засмя се тя. — Когато един мъж прави предложение на дама, той я моли, не й нарежда.

Той се отдръпна назад и я погледна. Очите му бяха тревожни.

— Боя се, че отново губя.

— Боиш се? Та аз те обичам с цялото си същество. Не бих могла да те нараня.

— Ще се омъжиш ли за мен? — опита се той да надникне в очите й.

— Да.

Не би могла да понесе да живее далеч от него.

— Не бих желал да се чувстваш… заставена.

— За теб, Доминик, бих направила всичко. — Гласът й трепереше.

— Не ме изоставяй никога.

— Да, да, да! Никога, никога няма да те напусна. — Целувката, която си размениха, бе невинна. Фиона бе объркана, а и Доминик не се чувстваше по-добре. Бръкна в джоба си и измъкна малка кутийка. Камъкът върху пръстена блестеше с невероятна красота.

Фиона разбра, че предложението за женитба не бе направено импулсивно. Той го бе планирал. Постави й пръстена, а тя гледаше ръката си, сякаш бе чужда.

— Тежи!

— Ще ти купя още един за баланс.

Фиона се разсмя. Вдигна ръка и се загледа омагьосана в пръстена.

— Бих могла да седна в предната част на локомотив и да осветявам пътя на влака с блясъка му.

— Ще те покрия цялата с пръстени и бижута.

— Бих искала да ме покриваш единствено с тялото си — сериозно му отвърна тя.

За първи път Доминик се почувства сигурен в чувствата й. Страстта му бе просто зашеметяваща. Обичаше я безмерно. Шепнеше любовни слова, без да се замисля, без задръжки.

Следващият ден бе изпълнен с вълнение за всички в къщата. Обадиха се на родителите на Фиона, поканиха ги в къщата и официално съобщиха новината за сватбата. Мария не бе особено изненадана, но думите на баща й я зашеметиха.

— Трябва незабавно да се върнеш у дома.

Доминик не помръдваше.

— Татко?

— Жената се омъжва в собствения си дом. — Думите на баща й звучаха непреклонно. — Не бих желал да останеш тук. Хората ще говорят.

— Но, татко…

— Той има право — съгласи се Доминик.

Фиона въздъхна и потърси помощ от майка си.

— Хайде, момичето ми, ела си у дома — спокойно каза Мария. — Ще приготвим всичко за сватбата.

— Не мога да си позволя голяма сватба — вдигна ръка Доминик. — Длъжен съм да запазя анонимността си.

Погледна съчувствено Фиона и промърмори:

— Съжалявам, скъпа. Ще трябва да се разделим за малко. Баща ти има право. Трябва да се върнеш у дома. И на Бенджамин ще му бъде мъчно за теб.

Доминик се обърна към баща й и помоли за официална среща.

— Среща? — недоумяваше Нед Евънс. — За какво? Пари ли ти трябват?

— Не — засмя се Доминик. — Бих искал да обсъдим брачния договор.

— Фиона няма зестра. Нашето единствено богатство са децата ни.

— Моето предложение е за обезпечаване на дъщеря ти.

— Нима я купуваш? — не вярваше на ушите си Нед.

Доминик се опитваше да спазва правилата на доброто старо време.

— Ти ще ми я дадеш.

— Ти не познаваш дъщерите ни! Те са съвременни жени. Не спазват старите традиции. Не ни дължиш нищо. Вече плати сметката в болницата. Благодарение на теб за Мария се грижат най-добрите специалисти. Ние ти дължим благодарността си. Но за Фиона не е нужно да плащаш. Ти ще я имаш, защото тя желае това.

Доминик се засмя на бъдещия си тъст и почтително го целуна. Нед смутено извади носна кърпа и обърса очите си.

Все пак Доминик връчи на Нед брачния договор.

— Ще го прочета и ще ти кажа мнението си.

— Трябва да го покажеш на адвокат — настоя Доминик.

— Да. Но не е необходимо. Ако ти нямах доверие, никога не бих пуснал жена си и дъщеря си в твоя дом.

— Адвокат! — не се предаваше Доминик.

— Добре.

— Държиш се като истински италианец, Нед. Така казват хората ми, а това е голям комплимент.

— Благодаря, но аз съм си английски инат — отвърна Нед. — Белязал съм сърцето на Мария. Тя е като хвърчило, подгонено от вятъра, а аз съм човекът, който я връща на земята.

Доминик се засмя.

— Какво е толкова смешно? — Фиона приближи до мъжете. Лицето й сияеше.

— Баща ти не признава, че е заприличал на италианец.

— Знам — намръщи се Фиона. — Много усилия са положили Гарибалди, но без особен успех. Евънс си е Евънс.

— А ти от кои си?

— Повече Евънс. Упоритост и преданост.

— И чувствителност — добави баща й.

Доминик плъзна ръка около рамото на Фиона.

— Съжалявам, че нямам семейство, което да ме представи по подобен начин — каза той.

— Аз мога да сторя това — намеси се Мария. — Ти си добър човек.

— Упорит — уточни Фиона.

— Аз съм човек, който те обича и боготвори. — И Доминик се обърна към Нед Евънс. — Мога ли да се оженя за дъщеря ти?

Нед се усмихна и понечи да отговори, но бе изпреварен от Мария.

— Да!

Когато се срещнаха на следващия ден, Фиона и Доминик имаха чувството, че са били разделени цели месеци. Фиона ходеше всеки ден в къщата, за да се занимава с Бенджамин. Носеше гордо пръстена си и всички й се усмихваха.

Опитаха се да обяснят на детето за предстоящата женитба.

— Ти ми липсваш — оплака се то. — Когато станах, теб те нямаше.

— Какво направи?

— Отидох при татко.

— Добре — отвърна Фиона.

— Татко ми чете… бизнес доклад. И аз заспах — въздъхна Бенджамин.

Фиона се засмя.

— Кога ще се върнеш отново?

— Скоро.

 

 

Настъпи Празникът на Свети Валентин, денят на сватбата. Двете семейства и някои избрани приятели се събраха на скромната церемония.

Фиона носеше дълга бяла копринена рокля, семпла и красива. Върху косата си бе положила венец от цветя, преплетен с панделки. Бе толкова прекрасна, че мнозина се просълзиха от умиление.

Всичко вървеше като по вода. С много смях и радост. Бенджамин бе щастлив в компанията на другите деца, присъстващи на празненството.

Фиона го наблюдаваше през цялото време. Собствената му майка никога не бе го виждала, залян от смях, тичащ щастливо и свободно нагоре-надолу. Що за човек бе Тейт, та да изостави детето си?

Храната бе прекрасна. Бяха приготвени специалитети от две различни кухни, които изкушаваха всекиго. Странното бе, че дори пудингът бе придобил вкус на италиански сладкиш.

Фиона получи поздравления от Анджелина и букет от Кевин.

Доминик не сваляше очи от нея. Толкова я обичаше. Тя бе развълнувана, зачервена и не изпускаше ръката му. Не му се вярваше, че бе вече негова съпруга.

Спомни си предишните две сватби, и двете започнали щастливо. Но не бе обичал съпругите си.

Дали и тя го обичаше? Дали бракът им щеше да потръгне? Фиона не бе споменала за брачния договор, който уреждаше издръжката й в случай на развод.

— Тя ще се разведе с теб още на втората седмица — предупреждаваха го адвокатите, смутени от щедростта му.

Дали?

Анджелина хвана булчинския букет, но Кевин не присъстваше. Анджелина му бе обяснила, че Фиона се омъжва в изключително тесен кръг.

Младоженците пиха малко вино. Фиона не отделяше очи от Доминик. Майка й и баща й настояваха Бенджамин да остане до края на тържеството. Но детето бе изтощено от веселбата и заспа рано.

Фиона се загледа в спящото дете. Коя ли беше майка му?

Късно вечерта двамата се прибраха в къщата и се оттеглиха в своите стаи. Доминик вече я наричаше госпожа Лоренцо. Тя все още пламтеше и се смееше непрестанно като истинска младоженка. Но защо се притесняваше от присъствието му? Та те не бяха непознати.

— Разпусни си косата — помоли я Доминик.

— А ако се заплетеш в нея?

— Можеш да ме заплетеш, в каквото пожелаеш. — Доминик свали първо венеца цветя от главата й и бавно разкопча роклята. Тя бе прелестна на слабата светлина на лампата.

— Защо се смущаваш от мен?

— Не знам… — Лицето на Фиона отново се покри с червенина. — Може би защото след тази церемония, за пръв път ще спя с теб законно.

— О, нима сте правила нещо нередно преди, госпожо Лоренцо?

— Понякога… Има някои неща обаче, които ще трябва да приемеш, Доминик.

Ето, започваше се. Той вдигна завивката до брадичката си и попита хладно:

— Какво?

Знаеше добре, че каквото и да поиска, щеше да го получи.

— През зимата — започна тя — ще трябва да топлиш краката ми.

— Мога да го правя. — Доминик взе стъпалата й в ръцете си и започна енергично да ги разтрива.

— После… — Фиона почти мъркаше от удоволствие. — Ще трябва да галиш гърба ми, когато стана бременна.

— Да.

— Трябва да ме изслушваш, когато имам нужда да разговарям с някого.

— Ще те слушам.

— Внимателно?

— Внимателно — повтори Доминик.

— И няма да ми се смееш, ако съм твърде сантиментална.

— Няма! — И той замлъкна в очакване на следващите изисквания.

— Това е всичко. — Тя се притисна към него. — Но искам да ме прегръщаш и да ме целуваш безспир, и да ме любиш всеки ден!

— Нищо друго ли не искаш от мен?

— Не. Това е всичко.

— И нищо друго?

— Е, бих искала да се любим до сутринта.

— Добре. Видя ли условията в брачния договор?

— Не е нужно. Вярвам ти. Ние сме съпрузи за цял живот. В богатство и бедност, в болест и здраве.

— Да. — Гласът му трепереше. — Фиона…

— Толкова съм щастлива, че се оженихме. Бях започнала да си мисля, че завинаги ще остана твоя любовница.

— Не.

За пръв път повярва, че го обича. Тя плъзна ръка по тялото му.

— Бих се радвала да чуя, че ме обичаш.

Доминик я целуна и тя се разтопи в прегръдките му.

— Обичам те, съпруго моя! Нека да ти направя едно бебе.

Пламнала от щастие, Фиона се съгласи.

— Разбра ли за какво те моля?

— Да. Нека заченем детето си по време на медения ни месец.

Доминик бе развълнуван. Бенджамин бе станал факт, още преди да се ожени втори път. Фиона бе третата съпруга, която отвеждаше в брачното ложе. Но тя бе най-прекрасното нещо в живота му. Принадлежеше му изцяло.

— Не би ли искала да почакаш с първата бременност?

— Не.

Те се любиха пламенно. Не бе просто засищане на телесния глад. Бе истинска любов.

— Малко се страхувам — призна Фиона. — Дали нашето дете ще хареса начина, по който живеем…

— Естествено. Ние ще го закриляме.

— Благодарна съм ти, че ме пазеше досега.

— Винаги ще се грижа за теб, Фиона. Обичам те. Ще обичам всичките ни бебета. Няма да бъде както с Бенджамин. Ти ме накара да го опозная. Бяхме съвършено непознати, преди да дойдеш при нас.

— Той те обича.

— Да.

Двамата отново потънаха в любовта си.

После дълго лежаха безмълвни. Доминик за пръв път не трябваше да става, за да отстрани презерватива си. Прегърнаха се. Постепенно се унесоха и заспаха.

След време се пробудиха и отново потърсиха телата си. Доминик погали косата й.

— Няма да се оплитам в нея…

Тя го притисна и разпиля косата си върху раменете му. След това легна върху него и започна да го люби. Никога преди не си бе позволявала подобна волност.

— Кой те научи на това?

— Ти.

— Никога не съм те карал да ме любиш! — Доминик изглеждаше скандализиран.

— Да.

— Шокиран съм! — Но Доминик остана да лежи неподвижен и очарован от съпругата си.

Тази нощ той спа по-дълбоко от когато и да било досега. Тя го бе оставила без сили. Настъпи утрото, а Доминик още спеше. Кога се бе случвало да не наблюдава изгрева? Спеше, прегърнал любимата си съпруга.

Когато се събудиха, се целунаха. Доминик я остави да се измъкне от леглото, макар че отново бе възбуден и я желаеше. Промъкна се след Фиона в банята, помогна й да се измие и отново се върнаха в леглото. Той бързо се почувства задоволен, а Фиона го попита:

— Предполагам, че ти доставя удоволствие да се любим без презерватив?

— Ти си моя. Мога да те притежавам, когато пожелая.

— Добре ли чух?

— Имаш ли нещо против?

— Ти си един арогантен мъж! — засмя се Фиона.

— Задоволен мъж — поправи я той.

— Дали това ще продължи достатъчно дълго, та да успея да закуся?

— Не си спомням да съм те питал дали умееш да готвиш.

— Ами не си се оженил за мен, за да ти готвя.

— Не съвсем. Но би било добре, ако можеш да свариш поне яйца. Само днес, тъй като всички са изчезнали, за да ни оставят сами.

— Затова ли е толкова тихо?

— Да.

— Съвсем сами ли сме?

— Да.

— Значи авторитетът ти няма да пострада, ако ми поднесеш закуската в леглото? Прекарах изтощителна нощ.

— Бедната женица на гладния мъж! — Доминик отново я целуна.

— За какво е гладен мъжът?

— Знаеш прекрасно.

— Да опитаме по-добре яйцата. — Фиона се изправи и леко се намръщи.

— Да не съм те наранил?

— Не. Само кракът ми…

— Но… не те боли много, нали?

— Не.

В кухнята те заедно приготвиха закуската. Фиона бе приятно изненадана, че Доминик й помага. Нареди масата, препече филийки и намери салфетките.

Нахвърлиха се на храната. Бяха прегладнели. По време на тържеството не бяха намерели време да похапнат.

— Обичам те, Доминик Лоренцо.

— Щастлив съм да го чуя. Не би било добре, ако си тук против волята си.

— Бях готова да се омъжа за теб още от първия миг — каза Фиона, смеейки се.

— Ти подронваше авторитета ми непрестанно. Не беше добра и мила.

— Желаех те…

— Би могла да го покажеш по-рано. Не знаех, че ме обичаш, докато не се разсърди за нощното ми плуване.

— Да не си посмял да плуваш отново нощем.

— Не се отдалечавай никога от мен!

— Защо трябва да го правя?

— Защото някой ден нещо може да не ти хареса и да се разгневиш.

— Никога не бих могла да ти се разсърдя, Доминик.

Доминик се усмихна и я изгледа изпитателно.

— Аз нося робската гривна. Нима един роб има власт над господаря си?

— Безкрайна власт… — Доминик я целуна. Знаеше, че тя може да поиска всичко от него и той просто щеше да й го даде.