Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Ламбърт (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dominic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Лас Смол. Тайната на Доминик

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0162-3

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Останаха сами в кухнята. И Бенджамин бе тръгнал нанякъде. Не говореха. Фиона още чоплеше закуската си и изглеждаше тъжна и притеснена. Тя въздъхна. Доминик бавно повдигна лицето й и я целуна.

Целувката сякаш взриви света около тях. Експлозия от страст разтърси душите им. Тя положи главата си върху рамото му и остана неподвижна. А Доминик сякаш бе кълбо от нерви. Трепереше, дишането му бе учестено. Дори устните му тръпнеха.

Ако Фиона притежаваше поне малко самоконтрол, би се разтревожила от поведението му. Понечи да заговори, но Доминик отново я целуна.

Искаше й се да се нахвърли върху него, но върху раменете й тежаха ограниченията, налагани в продължение на много години от възпитанието на майка й. „Не трябва да правиш това!“ Колко ли пъти го бе чувала… Бе й станало втора природа. Простена.

Доминик реши, че се противи на целувките му. Пусна я и се втренчи в очите й. Бе изтощена и бледа.

— Фиона, добре ли си?

— Не съвсем — прошепна тя.

Доминик не знаеше какво да направи.

— Фиона… — Не знаеше и какво да й каже. Опитваше се да измисли как да я заведе до стаята си и да се затворят там за цяла седмица.

От другото помещение долитаха странни звуци. Мами изпусна един тиган и той пронизително изтрака. Повика някого.

Фиона се взираше в празната чиния пред себе си. Бе пребледняла, само устните й се открояваха върху лицето. Доминик се протегна назад и безпомощно се загледа в нея. Люлееше крака и рошеше косата си.

— Още кафе? — надникна Мами.

И двамата поклатиха глави.

Фиона се изправи и излязоха от стаята, без да продумат. Не усещаха тишината, в която бе потънала къщата. Погледът на Доминик я изгаряше. Целуна я отново. Притисна я до себе си. Тя размаха ръка и опита да проговори, но не се чу никакъв звук. Тръгна бавно към стаята си.

Трябваше да мине известно време, преди Доминик да осъзнае къде се намира. Реши да тръгне към офиса.

А в стаята си Фиона отчаяно се луташе между четирите стени. Молеше се безмълвно на своя ангел пазител за помощ. Оставаха й още цели шест дни. Много неща можеха да се случат. Искаше отново да бъде целувана. Мисълта й бавно се проясни и тя извика Бенджамин. Оправиха леглата си, преоблякоха се и тръгнаха към болницата.

Момчето се забавляваше с големите камиони, които профучаваха по магистралата. Харесваха му.

В болницата завариха майка й да прави първите си упражнения за раздвижване. Поседяха при нея и след това, следвани от Ник, тръгнаха към библиотеката.

— Слушай — рече Ник, — защо не ми разрешиш да шофирам аз? Какъв е смисълът да се движим с две коли? Така мога да ви загубя някъде.

Фиона се усмихна.

— Да не си посмяла! — паникьоса се той. — И през ум да не ти минава. Ако ви загубя от поглед, Лоренцо ще ме убие. Ще ме завлече в гората и ще ме накара сам да си изкопая гроба. Моля те, не ми причинявай това!

Фиона бе въздъхнала и отстъпвайки, му бе обяснила как да я закара до библиотеката.

Влязоха в сградата. Ник и Бенджамин мълчаха, впечатлени от импозантната архитектура. Наложи се Фиона да спре, за да могат да поразгледат.

Внезапно забеляза, че към тях приближава непознат едър мъж. Гледаше я любопитно и проницателно. Бе доволна, че Ник е с тях.

Ама че глупост! Нали се намираше на обществено място! Нищо не би могло да й се случи. Погледна отново непознатия. Той бе отместил поглед встрани. Наистина бе едър. Просто огромен. Можеше да се обзаложи, че е участвал в не една улична свада. Имаше вид на човек, който знае как да се бие, ако се наложи.

Фиона потрепери, но продължи пътя си.

Не бе много изненадана, когато едрият мъж я настигна и й каза нещо, чийто смисъл тя не разбра. Постепенно осъзна, че той иска да говори с нея.

Ник бе до нея и веднага се обърна към непознатия:

— Какво искаш, приятелю?

— Казвам се Финиг. Приятел съм на Кевин Макбрайд. Той се тревожи за нея. Как си, Фиона?

— Това не е твоя работа — процеди през зъби Ник.

— Ник — заекна Фиона. — Кевин е шефът ми. Добре съм, днес ще му се обадя.

Финиг посочи с брадичка Ник и я попита:

— Да не те заплашва с оръжие този?

Фиона се засмя.

— Не. Кажи на Кевин, че притесненията му се дължат на ирландската му кръв. Просто помагам на майка ми да…

— Не му казвай нищо! — нареди й Ник.

— Не е така, както изглежда. Аз съм напълно свободна — опита се Фиона да обясни, но дълбоко в себе си изпита съмнение. Да бъдеш покорен или пленен — все пак това бяха различни неща. — Кажи на Кевин, че правя всичко по свое собствено желание. Ще му се обадя днес.

— Ето ти телефона. — Финиг й подаде визитна картичка. — Ако ти потрябва нещо, обади се! Постарай се да го запомниш, докато съм тук, искам да се уверя, че никой не ти е попречил.

Фиона прочете номера на глас и рече:

— Трогната съм, че Кевин се безпокои за мен.

Финиг погледна намръщено охраната й и се отдалечи.

— Трябва да поговорим — каза Ник.

Фиона изви въпросително вежди.

— Слушай! Не споменавай името на Лоренцо пред никого. Не казвай къде си отседнала, нито за кого работи майка ти. Разбери, Фиона, това е много важно. Мълчанието е злато.

— Защо е нужна тази тайнственост? Това е нелепо.

— Ние сме богати. Привличаме хорското внимание, както медът осите. Трябва да пазим Бенджамин. Нали си чувала какво правят похитителите на деца, за да докопат пари? Пращат детето ти на части. Не казвай къде се намира къщата, не казвай нищо. Разбери, много е сериозно.

— Добре. Наистина не знаех.

— Има хора, които мразят името Лоренцо. Не го споменавай. Внимавай!

— Но той е като затворник — възкликна тя.

— Ужасно — потрепери младият мъж, осъзнал значението на казаното от нея. — Но има добри, има и лоши хора.

— За него е опасно, така ли?

— Да. — Ник внимателно я наблюдаваше. — Можеш да ни навлечеш истинска беда, ако разкажеш това, което знаеш. Кой е и къде живее.

Фиона се почувства обидена.

— Свърши ли? — И добави сякаш на себе си: — Нищо чудно, че Бенджамин не е направил и крачка навън от вратите на къщата. Нищо чудно, че не е виждал камион.

— Животът на всеки човек е различен — вдигна рамене Ник — Доминик въплъщава цялата корпорация. Знаеш ли колко хора издържа? Налага му се да работи като луд, за да преживяваме.

— Сигурно има и по-лесни начини.

— На Лоренцо му харесва така.

Ник остана доволен. Бе ясно, че тя не се интересува от Доминик заради парите му. Отдалечи се и измъкна Бенджамин, който се бе скрил под една маса.

Внезапно й стана ясно. Бенджамин е бил научен да се крие и да стои тих и кротък там, където го оставят. Момчето не мръдна, докато Ник не му разреши.

Бе късен следобед, когато се върнаха. Фиона остави чантата си и позвъни на Кевин.

— Фиона! — възкликна той. — Как си?

— Срещнах… някой си Финиг.

— Да. Добре ли си?

— Разбира се. Защо се тревожиш?

— Не ми се обади, а в болницата не ми казаха къде си. Баща ти не ми даде никаква информация. Реших, че си заложница. Исках да ти помогна.

— Много мило.

— Фиона… липсваш ми. Можем ли да се видим?

— Ами… ще слизам тия дни към офиса. Напълно съм заета с… — Вдигна глава и видя Доминик, който тъкмо влизаше в стаята.

— Фиона…

— Да, Кевин?

— Какво каза?

— Не си спомням. Благодаря ти за грижите. Вече се чувствам по-сигурна. Ще се видим след един-два дни.

Сбогуваха се набързо.

— Неспокойна ли се чувстваш? — попита я Доминик, щом остави телефонната слушалка върху вилката на апарата.

— Не. — Фиона реши, че моментът не е подходящ за спор.

— Каза на Кевин, че сега се чувстваш спокойна. Значи си била неспокойна.

Фиона се усмихна. Той сякаш ревнуваше.

— Когато бях в библиотеката към мен се приближи един мъж и…

— Ник ми каза. Някой си Финиг. Познаваш ли го?

— За пръв път го видях днес. Той…

— Той ти е дал телефонен номер, който е трябвало да запомниш. Кажи ми го!

— Доминик!

Името му, произнесено от устните й, предизвика тръпки по тялото на Доминик. Но той продължаваше да я гледа мрачно и изпитателно.

— Плаша ли те?

— Разбира се, че не. Това е глупаво.

Доминик настръхна. Фиона се приближи към него и постави ръката си върху неговата.

— Предполагам, че шефът ми се е разтревожил за мен и е изпратил някого да провери дали всичко е наред. А този човек ме изплаши. Бе толкова едър, че…

— Къде беше Ник? — остро я прекъсна Доминик.

— Там. Като добрия дух! Озъби се на Финиг. Можеш да се гордееш с него.

— А Бенджамин?

— Скри се под масата — засмя се Фиона.

— Ник ми каза, че те е предупредил да не говориш много за нас. И аз те моля за същото.

— Ще си мълча. Не бих желала да навредя никому.

— Само те предупреждавам.

— Разбирам. И, Доминик, Кевин е много добър човек. Загрижен е за служителите си така, както и ти си загрижен за своите.

— Какви са чувствата ти към него?

— Силни. Преданост, лоялност…

В първия момент Доминик трепна, но после каза:

— Можеш да останеш лоялна.

— Благодаря — иронично отговори Фиона.

— За нищо. Хайде, време е за обяд.

Тя го заобиколи, но Доминик хвана ръката й и я спря.

— Трябваше аз да бъда с теб.

— Всичко е наред.

— Би трябвало да те охранявам. — Той я придърпа към себе си и прошепна: — Искам те, Фиона. — Целуна я нежно, но настойчиво.

Очите й бяха огромни. Чувстваше се уплашена, не бе очаквала, че ще чуе подобни думи. „Какво ли казват жените в такъв момент?“, запита се тя тревожно. Сигурно казват да. Дали някога Доминик е чувал отрицателен отговор?

Синьо-зелените й очи не се отделяха от красивите и мъжествени черти на лицето му. Копнееше за още една целувка.

— Ела! — Доминик я поведе към кухнята.

След време тя не можеше да си спомни действията си, нито пък какво бе яла. Хранеше се автоматично. Долавяше шума от разговорите около масата, но не разбираше смисъла на казаното. Отличаваше само тембъра на Доминик. Знаеше, че я наблюдава.

Скоро всички привършиха и излязоха. Отново останаха само двамата. Той протегна ръка зад облегалката на стола й.

— Ела с мен в зимната къща.

— Не смея.

— Защо?

Тя само поклати глава.

— Не ми вярваш, а нямаш причини да…

— Не се доверявам на себе си — едва намери сили да прошепне Фиона.

Завъртя глава и нежно го целуна.

— Фиона…

— Трябва да остана сама. Не мога да издържам.

— Съзнаваш ли каква болка ми причиняваш?

— А аз? Нима аз не изпитвам болка? — не издържа Фиона на провокацията. — Да не мислиш, че това мъчение ме забавлява?!

— Това мъчение ли е за теб? — Гласът на Доминик бе нежен и топъл.

— Не съм от лед.

— Позволи ми да опитам.

— Престани!

— Ако таиш надежда, че ще се оженя за теб, грешиш. Две съпруги са ми предостатъчни.

Фиона бавно се изправи и тръгна към вратата. Обърна се за миг. Доминик бе свел глава и изглеждаше наранен. Фиона пожела да се върне, да го прегърне и да го утеши. Но вместо това тя изправи рамене и излезе да потърси Бенджамин.

Бе се измъкнал от леглото и тихо си играеше на пода с конструктора. Фиона легна с широко отворени очи на леглото. Страдаше.

Заваля. Тъкмо навреме.

Някой почука на вратата. Беше Алекс.

— Може ли Бенджамин да дойде до обора? Намерихме котенцата. Лоренцо се съгласи. Ще го върнем навреме за вечеря.

Фиона кимна. Нямаше да е зле да прекара известно време сама. Намери шапка и яке и ги подаде на Алекс.

Влезе в стаята на Бенджамин и прибра разпръснатите играчки. Оправи завивките и се върна в своята стая. Навън дъждът се лееше монотонно и тягостно. Като настроението й. Внезапно съзря Доминик. Той тичаше между дърветата.

Фиона си призна, че е попаднала в безизходица. Още цели шест дни. Как щеше да ги преживее?

Надникна през прозореца. Доминик вървеше и сякаш не забелязваше, че вали.

Ако беше жена на място, щеше да му каже, че не може да остане повече под един покрив с него.

Решително се изправи, прекоси стаята на детето и спря пред отворената врата на Доминик.

Беше гол. Явно току-що бе свалил мокрите си дрехи.

Пленена от красотата му, Фиона го гледаше безмълвно. Той бавно обърна глава. Лицето му бе мрачно.

Сякаш времето спря. Вън от тази стая светът не съществуваше. Бяха само те двамата.

Като насън Доминик се приближи и я придърпа в стаята. Лекото проскърцване на вратата й прозвуча като грохот от падащи камъни. Целуна я и я прегърна. Тялото му бе като стомана. Отведе я до леглото и се отпуснаха върху дебелия килим пред него. Бавно, в мълчание свали дрехите й.

Фиона стоеше безучастна. Доминик зацелува устните й, врата й, гърдите й. Галеше я безспир, достигаше всяко кътче на тялото й.

Движенията на ръцете му я влудяваха.

Приятно й бе да усеща тялото му върху своето. Протегна се и го прегърна. Ръцете й бавно се спускаха по мускулестия му здрав гръб. Прокара пръсти през косата му.

Тялото му трепереше. Не можеше да чака повече. Извърна се, за да потърси презерватив, и Фиона простена от нетърпение. Ръцете му бяха като чужди. Потърси нов презерватив и захвърли първия.

После отново се обърна към нея. Целуна я. Фиона мълчеше. Само го притисна силно към себе си. Когато проникна в нея, разбра, че е девствена. Това го влуди още повече.

Отново я прегърна. Целуна я. Целува я дълго, без да спира да я гали. Ръката му нежно се плъзгаше по тялото й.

Фиона се изви като струна и притисна гърдите си в неговите. Телата им отново се сляха. Фиона стенеше в ръцете му.

— Не мърдай! — прошепна й Доминик. — Фиона…

Плъзна език към ухото й. От допира му Фиона изтръпна. Искаше й се той да навлиза все по-навътре и навътре в нея.

— Не мога повече — изпъшка Доминик.

— О!

— Фиона!

Тя целуна ухото му, точно както бе направил Доминик.

— Внимавай! — прошепна й той.

— Приятно ли ти е? Харесва ми, когато го правиш ти.

— Фиона! Не издържам.

— Вече? Моля те, недей да свършваш. Искам още. — Тя присви крака и се изви в ръцете му. Това бе мигът, в който Доминик буквално експлодира. Увлечена от лудата страст, Фиона се притискаше все по-силно към него. Двамата прекосиха магическата линия и се озоваха в предверието на рая…

След време осъзнаха реалността на преживяното. Все още лежаха върху килима. Фиона тихо хлипаше.

— Нараних ли те?

— Не — поклати глава тя.

— Защо плачеш?

— Бе толкова… прекрасно, невероятно!

Той я погали и я успокои, мърморейки гальовни слова.

Кой би предположил, че този суров мъж може да бъде толкова нежен?

— Беше прекрасно! — Доминик я целуна. — Благодаря ти. Не мога да повярвам, че си с мен. Не смеех да се надявам.

— И аз те желаех… — Фиона бе искрена.

Той се отдръпна встрани, после се наведе към нея и отново я целуна.

— Стой тук — каза й и се отправи към банята. Донесе влажна хавлиена кърпа, с която я избърса внимателно. — Добре ли си?

— Много по-добре — усмихна се Фиона и се протегна.

— Ти ме влудяваш. Държиш се естествено, не се преструваш. Повярвай ми, не можех да мисля за друга, откакто те видях, не можех да работя. Знаеш ли как се чувствах, когато те миех с онзи дяволски маркуч, а ти беше по бански костюм.

— Нищо не съм направила — оправдаваше се Фиона. — Не съм се държала предизвикателно.

— Сякаш бях изгубил разсъдъка си.

— Но ти с нищо не ми помогна. Целуваш се страхотно. Сигурно си имал много жени.

— Не. Дори не умея да си слагам презерватив.

— Това ме учудва. Не използваш ли предпазни средства?

— Обикновено жените се занимават с това.

— Логично. Трябва ли аз да предприема нещо?

— Не. Аз ще се грижа за теб.

— Имаш ли достатъчно запаси за днес?

Той се изсмя.

— Често съм слушал, че това е най-добрият начин да прекараш един дъждовен следобед. Сега разбирам, че наистина е така.

— Нима съм се забъркал с ненаситна жена?

— Е, не. Дай ми малко време.

Двамата отново потънаха в прегръдките си. Любиха се дълго и нежно целия следобед и никой не ги обезпокои.

Доминик бе изключително нежен и внимателен. Бе уверен, че най-после е намерил рая на земята. Фиона бе съвършена.