Лас Смол
Тайната на Доминик (4)

Четвърта глава

Доминик гледаше да стои по-далече от дома си на следващия ден. Съзнаваше, че не бива да се мярка много там. Какво го прихващаше? Та това в крайна сметка беше собственият му дом!

В мислите му властваше Фиона. Сградата, в която се помещаваше офисът на Лоренцо, се намираше недалеч от брега на реката. От прозореца се виждаха неясните очертания на езерото Мичиган.

Облегна се на бюрото и впери очи във водите на езерото, синьо-зелени под септемврийското слънце. Сякаш надничаше в очите на Фиона. Странно сравнение…

Доминик се намръщи, не можеше да овладее чувствата, които се разгаряха в душата му. Бе доста далеч от кризите на средната възраст. Не желаеше да се обвързва с никоя жена повече. Нали го беше решил!

Първата му съпруга бе истинска вещица. Не бе разбрал, че е забременявала на два пъти и тайно е правила аборти. След това откри, че по всяка вероятност децата не са били от него. Тогава бе прекалено млад, току-що започнал да съгражда империята си. Бе я избрал по роднинска линия и единственото нещо, което ги свързваше, беше сексът. Никога не бе я обичал, а и тя него.

По-късно се появи Тейт — Тейт Ламбърт от Тексас. Проблесна като комета в живота му. Бе толкова жизнерадостна и чаровна, че дълго време той не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за нея.

И въпреки това, когато Тейт му бе казала, че е бременна, Доминик се бе изненадал. Бе изпълнен с подозрения след неприятните разкрития за първата му съпруга. Накара я да си направи изследвания и след положителния резултат се ожени за нея. Така на бял свят се появи синът му. Тогава се закле, че ще изгради мощна империя, за да му осигури достойно бъдеще. Бе се отдал всецяло на работата си, решил да постигне своята грандиозна цел с цената на всичко.

Леността никога не бе му била присъща, така че се втурна в сделки и комбинации. Изпитваше задоволство от множеството предизвикателства и загадки в работата си. Инвестираше в различни области. Понякога дори забравяше, че има жена. Връщаше се по задължение у дома, изцяло погълнат от създаване на различни стратегии. Стряскаше се, когато намираше Тейт в леглото си. Някак си му бе останала чужда. След онова първоначално влюбване, всякакъв импулс от негова страна бе замрял и той бе престанал да проявява интерес към нея, освен обичайния като към всяко друго човешко същество.

Но и тя не бе направила кой знае какво, за да го спечели окончателно и да го задържи при себе си. Накрая, без скандали, Тейт бе пожелала да се разведат. Жените си оставаха загадка за Доминик. Но той вече имаше син и не му бе необходимо да има постоянно жена до себе си. В най-добрия случай жените го разсейваха, а в най-лошия превръщаха живота му в ад. В началото с Тейт му беше забавно, докато не си даде сметка, че всъщност не изпитва никакви чувства към нея. По-добре да не се забърква отново в „любовни“ истории. Завършваха все по един и същ начин.

Но Фиона го привличаше неудържимо. Защо? Макар и изключително красива, тя беше жена като всяка друга. А той бе наясно със себе си относно мястото на жените в неговия живот. Едничката причина според него бе, че не би му позволила да задоволи страстта си към нея и след това всичко да утихне.

Освен това не даваше признаци, че проявява интерес към него, както ставаше обикновено с жените, които случайността бе изправяла на пътя му. Беше свикнал да му обръщат внимание и както повечето силни мъже се считаше за неотразим. Тялото й може би реагираше на близостта му, но умът й бе зает с нещо друго. Цялото й поведение бе предизвикателство за него. А и как би се държал с нея, ако успееше да пробие защитната й броня?

За пръв път през живота си не знаеше как да постъпи. Подозираше, че ако станат любовници, тя… пък и той никога повече нямаше да бъдат същите.

Романо бе споменал колко темпераментна е Фиона в определени случаи. Направо побесняла, когато не намерила колата си там, където я била оставила. А той просто бе наредил да се погрижат за някои дребни поправки, с единствената мисъл да й се отблагодари, че бе приела да се грижи временно за Бенджамин.

Защо толкова се гневеше?

Жените харесваха подобни жестове. Допадаше им мъжете да пръскат парите си за тях. Бе й направил услуга като й предложи работата на Мария. И точно тогава нещата съвсем се объркаха.

Когато я видя, бе като зашеметен след срещата. Оказа се съвършено неподготвен. Не бе виждал дори нейна снимка преди това и красотата й го изненада. А сега имаше само едно желание — да я вижда постоянно. Искаше я само за себе си.

Доминик бавно се изправи и отиде до прозореца. Облегна се и се загледа в реката. Нейният офис бе недалеч от неговия. Бе ходил да види що за човек е този Кевин Макбрайд. Човекът, за когото Томас му докладва, че е ходил в болницата с надеждата да се срещне там с Фиона. Бе обърнал гръб на Томас и се бе опитал да се свърже с Нед Евънс. Явно двамата с Фиона бяха обвързани не само служебно.

И така, Доминик бе посетил офиса й под измислен предлог и бе огледал обстановката и колегите й. Бе си направил точна преценка за мъжа, чието описание бе получил от Томас.

Макбрайд не можеше да представлява заплаха за него. Не бе мъж, подходящ за Фиона.

Последната мисъл го отрезви. Нима вече поставяше ограничения върху нея? Май така излизаше.

Щеше да бъде мил и внимателен. Веднъж утолил страстта си, щеше да намери начин безболезнено да се освободи от присъствието й. Да прекъсва любовни връзки, не бе проблем за него. А и нямаше да му е за първи път.

Доминик се отправи към своя дом, сигурен, че по това време Бенджамин спи. Тя щеше да бъде сама и нямаше да има кой да ги безпокои. Как би започнал проучвателен разговор един мъж, изправен пред умна и красива жена?

Докато паркираше колата си, Доминик продължаваше да си мисли колко резервирана и хладна жена беше тя. Досега не бе срещал такава. След мимолетното му влюбване в Тейт, всички други жени сякаш се бяха слели в един образ. Жени, които напираха да го прегръщат, шепнеха му прелъстителни слова, жени, които подаваха с удоволствие ръка, дочули шума на банкнотите, които той им подаваше.

Защо и Фиона не бе като тях? Това би му спестило толкова неудобства.

Предизвикваше ли го? Майка й ли я подтикваше? Защо бе дошла така бързо, веднага щом й се обадиха? Мария едва бе влязла в болницата, а дъщеря й вече бе пристигнала в къщата. През цялото време искаше да говори с него. За колата й, да намерел някой, който да забавлява Бенджамин…

Не, малко вероятно беше да се опитва да го завладее по нечестен начин. Поведението й по-скоро говореше за човек, който иска да избяга от каквато и да било връзка. Бе поставила натясно мъжете от охраната му.

Доминик се засмя. Е, те наистина се бяха паникьосали, когато им бе оставила Бенджамин. Нима бе възможно тези храбри и силни мъже да изпитват ужас от грижата за едно момче? Какво толкова трудно имаше? Не можеше да ги разбере.

Щом паркира, към него се приближи Романо и кимна към колата на Фиона.

— Даде ли й ключовете?

— Да — усмихна се Романо. — Но още не се е качвала на нея.

— Трудна жена, нали? Такава не се е появявала тук.

— Така е — вдигна ръце той в безпомощен жест.

— Добре, все ще се оправим някак — потупа го по рамото Доминик.

— Бенджамин и Фиона са долу до езерото, господин Лоренцо.

Доминик кимна. Така… Значи Бенджамин не спеше. Как би могъл да ухажва една дама, ако край полите й се върти някакво хлапе? Е, все имаше начин, да отвлече вниманието му.

Доминик се качи до стаята си и се преоблече. Сложи си бански и навлече един пуловер, който беше сигурен, че подчертава мускулестите му рамене. Усети, че май е на грешен път. Фиона едва ли би се поддала на мъжкия му чар толкова лесно.

Излезе и се отправи към езерото. Всяка година плащаше цяло състояние, за да поддържат брега в добро състояние. Бе наредил да докарат ситен фин пясък и да посипят плажната ивица.

Струваше си парите, реши той. Би му доставило удоволствие Фиона да си играе със сина му на пясъка.

Фиона си бе облякла къси панталони и блузка, която едва закриваше гърдите й. Бе застанала с гръб към него, така че той виждаше единствено косата й, разпиляна по раменете.

В този миг тя се затича нанякъде, но го видя и се закова на място. Бенджамин се въртеше около нея — явно такава беше играта. Тя протегна ръце, за да го хване.

— Татко е дошъл! — съобщи Бенджамин.

Доминик погледна сина си. Момчето трябваше да спи по-малко следобед? Искаше му се да останат насаме с Фиона и да се увери дали го харесва.

Фиона хвана детето за ръка и се приближиха.

Идваха да го поздравят.

— Получих колата си — каза тя. — Колко струва ремонтът?

От всички възможни поздрави, които съществуваха, тя бе избрала тези нелепи думи. Нито се усмихна, нито му благодари. Само отбеляза факта, че колата й била върната и си поиска сметката.

Доминик се замисли. Струваше ли си да преследва някакъв план относно нея? Погледна я. Облеклото й беше толкова смело. Краката й бяха дълги, а стъпалата им — изящно малки. Надникна в очите й и веднага ги сравни с водите на езерото. Нюансите наистина съвпадаха. Почувства се развълнуван от близостта й.

Реши да разговарят на английски в знак на уважение към нея.

— Здравей, Бенджамин!

— Искаш ли да те намокря? — Момчето потопи ръце във водата, гледайки палаво баща си.

Доминик не издържа и се засмя.

— Не, ако не искаш да те удавя!

— Защо не ми отговорихте? Настоявам да получа сметката за ремонта на колата! — Гласът на Фиона издаваше упорството й.

— Не е у мен.

Тя можеше да бъде истинска досада!

— От кого мога да я получа?

— Ще кажа на Романо да ви направи копие. — Доминик не се и опита да прикрие иронията в гласа си.

— Благодаря — стисна тя устни и вдигна брадичка в предизвикателен жест. — Намерихте ли човек, който да се грижи за Бенджамин?

— Търсим.

Доминик усети как го завладява тъга, но внезапно осъзна, че тя говореше пресилено остро и избягваше да спре поглед върху лицето му. Но оглеждаше крадешком тялото му. Той с усилие прикри усмивката си.

— Майка ви днес е ставала за малко.

— Видяхте ли я? — Лицето й веднага промени израза си.

— Ами… не. Но ми съобщиха.

— Аха!

— Трябваше да отида, но не успях.

— Мама би била толкова поласкана, ако се отбиете…

Последните думи прозвучаха като обвинение. Той не бе мислил сериозно да посещава Мария. Просто така го каза.

— Все забравям колко е важно вниманието към другите.

Странен начин на мислене. Не каза „хора“, а „другите“. Нима се възприемаше като нещо различно от останалите?

— Не обичате да се срещате с много хора? — Думите изпревариха мисълта й.

— Често отсъствам. Много съм зает.

— Нямате ли приятели?

— Имам. И то доста.

Доминик се обърна и тръгна по брега, хванал сина си за ръка. Фиона ги следваше мълчаливо.

— Хората, които ми допадат като приятели, са мои колеги или делови партньори — каза Доминик.

— А извън работата ви?

— Не ми са нужни толкова приятелства.

— А какво правите в празничните дни?

— Вися над купчини документи, които не съм успял да прегледам през седмицата.

— Нито един празник ли не признавате? — Фиона сякаш не вярваше на ушите си.

— Мами украсява къщата и приготвя различни ястия. Мъжете си хапват на воля. А аз се грижа да им създам добро настроение, за да не заспят и да изоставят задълженията си по охраната.

— Толкова ли е опасно тук? От кого се пазите?

— Не мога да ви обясня точно. Но се налага да имам охрана около себе си. — Доминик се огледа. — След два месеца ще се преместим в зимната къща. Ще ви хареса. В италиански стил е.

— Предполагам, че и тук е хубаво през зимата — с всичките тези камини, дърветата, макар и без листа, и вълните, които ще браздят водата в езерото под напора на вятъра… Мислех, че ще останете тук.

— През зимата тази къща е студена като обор.

— А… италианската?

— Искате ли да я видите? Няма да ви отнеме много време.

Нима този човек непрестанно изпитваше удоволствие да показва колко е богат? Или пък искаше да я впечатли? Да… Неправилна стратегия относно жените. Никой нормален мъж, който си е поставил за цел да завладее някоя жена, няма да изтъква пред нея собственото си превъзходство. Фиона трябваше да скъта някъде дълбоко в себе си топлите чувства, които бе изпитала към него в определени моменти.

Доминик я погледна втренчено. Би желал да я докосне… поне това.

Бе толкова приятно да върви по пясъка, съпровождан от сина си и жената, която желаеше. Не му се случваше често да се радва на присъствието на жени, освен в леглото. Последният път бе с Тейт. А Фиона бе толкова различна от всички жени, които бе срещал.

Бенджамин я обичаше.

Бърбореше безгрижно, а тя му се усмихваше и го докосваше нежно по косата. А него? Защо не подаряваше и нему усмивки?

— Искате ли да посетите майка си днес? — Доминик безцеремонно прекъсна сина си.

— Вече имам кола и когато реша, ще намина.

— Да, добре — сведе той очи. — Все още не сме намерили кой да стои с Бенджамин довечера. Вие ще можете ли? Само тази вечер.

Фиона си пое дълбоко дъх и погледна встрани.

— Но само тази нощ. Това е всичко. Разбрахме се, нали?

Доминик се бе загледал в гърдите й и забрави да отговори.

— Чудесно — объркано каза накрая.

Фиона го изгледа остро, но той бе насочил вниманието си към Бенджамин. Помисли, че не го е разбрала добре. Изражението на лицето му бе толкова отнесено. Да, този човек със сигурност обичаше сина си.

Всъщност Доминик не познаваше добре момчето. Почти не му оставаше време за него. А и Бенджамин не се радваше особено на срещите им. Към Романо се отнасяше много по-възторжено.

В този миг Доминик пък си казваше, че за да завладее Фиона, трябваше да привлече на своя страна момчето. Нали тя беше в дома му заради Бенджамин.

Той съблече пуловера и го подаде на сина си. Затича и се хвърли в хладните води на езерото. Момчето стоеше в плитчината и се играеше с вълните. Фиона се пресегна и взе пуловера, за да не се намокри. Още пазеше топлината на тялото му.

Доминик заплува в близост до брега, а Бенджамин тичаше по ивицата, размахваше ръце и плашеше с крясъците си птиците.

Фиона се затича след детето, опасявайки се, че може да падне. Доминик забави темпото, наслаждавайки се на плавните движения на тялото й.

Вятърът рошеше къдриците й и караше дрехите й да прилепват към тялото, като очертаваше съблазнителните му форми. Наложи се Доминик да се отдалечи навътре, за да успокои възбудата си.

Бенджамин се отказа да го следва.

— Скоро ще излезе от водата, ела — хвана го Фиона за ръката.

— Аз плувам бавен — произнесе момчето несигурно.

— Бавно — поправи го Фиона.

— Да.

— Той е голям. Когато пораснеш, ще можеш да плуваш бързо, колкото него.

— Да — усмихна се Бенджамин и протегна ръце да я прегърне. — Уморен съм. Носи ме.

Щом започваше да скъсява изреченията си, наистина се е изморил, помисли си Фиона и го взе на ръце. Стори й се, че тежи цял тон.

— Камъни ли имаш в джобовете?

Доминик видя, че вдига детето и се отправи към брега.

— Дайте ми го — каза той, когато излезе. — Аз ще го нося.

— Но вие сте мокър!

— Той също — протегна ръце Доминик и докосна тялото й, горещо и жизнено.

— Ще донеса хавлия.

— Ти да не си като Спящата красавица? — пошегува се Доминик със сина си.

— Не, не съм…

— Винаги ли така внезапно ти се доспива?

— Да.

Фиона дотича с хавлия и я подаде на Доминик. Стоеше като хипнотизирана, наблюдавайки го как бърше мократа си коса и тялото си. Прииска й се и на нея да го докосне.

— Сух ли съм навсякъде? — сякаш бе прочел мислите й.

Тя кимна.

— Хайде, Бенджамин, скачай!

Той пое телцето на сина си без усилие.

— Видя ли? Той не ме попита дали имам камъни.

— Камъни ли? — изви въпросително вежди Доминик.

— Тежък е. Помислих, че си е сложил камъни в джобовете.

— Така е. Като скаличка е. Реших, че съм се изморил от плуването. Помогни ми — обърна се той към нея. — Наистина тежи!

Бенджамин се заля от смях. Надигна се леко и извика на Фиона:

— Помогни на татко! Много съм тежък!

Без да помисли Фиона протегна ръце и прегърна Бенджамин… и Доминик.

— Но вие сте двама — оплака се тя. — Не мога да ви помогна.

Внезапно осъзна интимността на прегръдката и рязко се отдръпна назад. Доминик разбра притеснението й, но замълча.

— Помогни на татко! Не разбра ли колко съм тежък? — продължаваше да вика момчето.

Лицето й бе пламнало и тя се извърна встрани. Бенджамин се бе поразсънил, заинтригуван от разговора между двамата възрастни. Фиона взе пуловера на Доминик и го постла върху пясъка, за да може да легне детето.

Доминик приседна и го взе в скута си.

— Да й направим място, татко.

Не й се искаше да сяда толкова близо до този мъж, който непрекъснато я изкушаваше, но той се пресегна и стисна китката й със силните си пръсти. Тя направи безнадежден опит да се освободи. Защо ли жените мислеха, че винаги владеят положението? Трябваше да бъде нащрек.

Бенджамин я погали и заяви на баща си:

— Обичам Фиона.

— Имаш добър вкус — похвали го Доминик и хвърли развеселен поглед към нея.

— Да вървим.

— Съжалявам! — Доминик се наведе и докосна с устни червените белези, оставени върху нежната кожа на ръката й.

— Искам да си тръгваме.

— Защо да бързаме? — възпротиви се Доминик.

— Не желая да получа още белези.

— Имаш ли приятел? — Доминик я изгледа изпитателно.

— Не.

— А Кевин Макбрайд? — Очите му потъмняха.

На Фиона не й дойде наум да попита откъде знае името му.

— Той е мой шеф.

— И нищо повече? — Доминик внимателно подбираше думите си.

— Разбира се, че не.

— Разбира се ли? Та той е привлекателен мъж! Защо се учудваш?

— Аз съм делова жена, а не…

Доминик едва успя да сподави смеха си. Усещаше как Фиона сама пада в клопката му.

Бенджамин се бе отдалечил, а те не бяха го усетили. Върна се с някаква фланелка и я подаде на Фиона.

— Видях, че трепериш. Студено ти е, нали?

— Да, благодаря, момчето ми.

— Трепериш ли наистина? — учуди се Доминик. — Защо? Топло е.

Фиона не отговори. Навлече дрехата, която бе твърде голяма и стигаше почти до коленете й.

— Чия е тази фланелка?

— Моя.

— А на кого е била преди? — Гласът му звучеше застрашително.

— На Кристиан Диор — тросна се Фиона и се изправи. — Моят личен живот не е твоя работа — продължи тя. — Хайде, Бенджамин, да вървим. Трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш.

— Забрави хавлията. — Доминик се изправи и й я подаде.

— Ти я използва последен. Ти ще я донесеш.

Фиона се отдалечи, изпратена от иронично усмихнатите му очи. Минута след това Доминик взе пуловера си от пясъка и затича по брега, пълен с енергия… или със страх.

Тя се оказа истинска загадка за него. Причиняваше му болка. Сладка и желана болка. Щеше да я има. Щеше да я има в леглото си. Дочу виковете на Ник.

— Какво има?

— Сърдита е като вещица. Колата й не запали и тя взе „малката“. Знаеш, че не е автоматик, Фиона не успя да я овладее и се блъсна в първото дърво. Сега тича към портата. Заминава си.

Доминик се разсмя. Знаеше, че тя ще се върне отново.