Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Treasure Island, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2002)
Допълнителна корекция
thefly (2021)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЗЛАТНА БИБЛИОТЕКА

Избрани творби за деца и юноши

Двадесет и трета книга

 

Робърт Луис Стивънсън ОСТРОВЪТ НА СЪКРОВИЩАТА

Превела от английски Весела Несторова

Преводач на стиховете Надя Кехлибарева

Редактор Елена Матева

Художествен редактор Тончо Тончев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректор Елена Иванова

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС ДПК „Д. Благоев“ — София 1977 година

 

Treasure Island by Robert Louis Stivenson J M Irm A Sons Lid London 1955

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция, добавяне на илюстрации

Статия

По-долу е показана статията за Островът на съкровищата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Островът на съкровищата
Treasure Island
Корица на романа от Charles Scribner's Sons, 1911
Корица на романа от
Charles Scribner's Sons, 1911
АвторРобърт Луис Стивънсън
Илюстраторкъм бълг. издания:
Стоян Шиндаров (1975)
Христо Жаблянов (1987)
Първо издание14 ноември 1883 г.
Англия, Лондон
ИздателствоCassell and Company
Оригинален езиканглийски
ЖанрПриключенска
Роман за подрастващи
Видроман
Страници163* до 184**

Издателство в България„Добромир Чилингиров“, София, 1946
ПреводачРосина Бонева (1946)
Весела Несторова (1960)
Евгения Паничерска-Камова (1975)

бележки
  • * Брой страници на „Народна младеж“ '87
    ** Брой страници на „Народна култура“ '75
Островът на съкровищата в Общомедия

„Островът на съкровищата“ (на английски: Treasure Island) е роман на шотландския писател Робърт Луис Стивънсън, издаден за първи път през 1883 г. в един том. Преди това е публикуван на части в списание за деца с оригинално заглавие „Корабният готвач или Островът на съкровищата“.

Творбата представлява приключенска история, първоначално предназначена само за деца, но в наши дни ориентирана и към подрастващите читатели. Сюжетът се върти около премеждията на Джим Хокинс, който открива карта на заровено пиратско съкровище. Тя отвежда младежа на опасно приключение, в което пиратска шайка и група авантюристи се опитват да се доберат до скритото имане, заровено на екзотичен остров. В много отношения романът притежава и образователна линия, защото се занимава с развитието и израстването на главния персонаж, и може да се причисли към така наречените „билдунгсромани“.

Произведението на Стивънсън е една от най-често драматизираните творби: филмирано, правено на сериал и дори на пантомима. Само BBC е продуцирала поне три телевизионни адаптации. Една от адаптациите по романа е анимационният филм „Планетата на съкровищата“ на Дисни; както заглавието подсказва, действието се измества в космическото пространство. Книгата е адаптирана във футуристичен пълнометражен анимационен филм и от българския режисьор-аниматор Румен Петков.

Сюжет

Първа част: Старият пират

Морският капитан Били Боунс отсяда в селската странноприемница „Адмирал Бенбоу“, разположена в близост до Бристъл. Новодошлият е потаен и подозрителен към всеки новодошъл и започва да плаща на Джим Хокинс – сина на съдържателя, за да си отваря очите за моряк с един крак. Старецът остава за дълго в странноприемницата, печелейки сред местното население славата на пияница и грубиян. Един ден Боунс е посетен от стар свой приятел с прякор Черното куче. Между двамата избухва свада. Черното куче побягва, а Капитанът получава удар. Старият моряк пренебрегва съвета на местния лекар д-р Ливси да спре алкохола и скоро състоянието му се влошава значително. Усещайки своя неизбежен край, той споделя на Хокинс, че е преследван от екипажа на Флинт, който иска морския му сандък.

През един мъглив ден сляп просяк на име Пю дава на морския вълк „черния знак“ – късче хартия, почернено от едната страна, което го предупреждава, че хората на Флинт ще навестят стареца в десет часа. Веднага щом получава лошата вест, Боунс пада мъртъв на пода. Хокинс и майка му остават в странноприемницата, за да вземат дължимото от сандъка на покойника, като преди това са търсили помощ в селото. Главорезите пристигат и двамата напускат хана, скривайки се под един мост. Хората на Флинт, водени от Пю, опустошават мястото, но не намират книжата на капитана, взети от Хокинс. Вбесеният слепец заповядва да бъде намерено момчето. Прозвучава сигнал и мародерите се разотиват, оставяйки Пю, който намира смъртта си под копитата на спасителния отряд от селото. Хокинс е откаран при скуайър Трелони и доктор Ливси, за да им покаже книжата. Тримата разглеждат бележките на Флинт, пълни със сметки от печалбите, донесени от грабежи на села и кораби. От плика изпада карта на острова, където е заровено съкровището на Флинт, натрупано от неговите набези. Скуайър Трелони възторжено предлага веднага да се подготвят за пътуване.

Втора част: Корабният готвач

Хокинс остава няколко седмици в имението на скуайъра, докато Трелони уреди подготовката по пътуването в Бристъл. Един ден пристига писмо, в което скуайърът оповестява, че се е сдобил с шхуна на име „Испаньола“ и нужния екипаж, сред който и корабния готвач Джон Силвър. Хокинс заминава за Бристъл незабавно с пощенската кола. Веднага след пристигането си момчето е пратено от Трелони в кръчмата „Далекогледа“, държана от Силвър, за да даде бележка на готвача. В заведението Джим заварва Черното куче, който се измъква бързо, преди съдържателят да прати хора да хванат беглеца. Силвър е възмутен, че такива разбойници посещават мястото му.

Преди корабът да потегли, капитанът прави съвещание, в което изразява недоволството си, че всички, освен него, знаят за целта на пътуването, а именно заровеното съкровище. Също така капитан Смолет изпитва притеснение към екипажа, който подозира, че може да подбуди бунт на шхуната. Въпреки опасенията „Испаньола“ потегля. По време на пътуването мистериозно изчезва помощник-капитанът Ероу. Малко пред корабът да достигне своя цел, Хокинс, скрит в полупразна бъчва с ябълки, чува разговор между Силвър и няколко души от екипажа. Подмолният готвач се разкрива като жесток пират от бившата шайката на Флинт, повечето от членовете на която са на палубата на „Испаньола“. Главорезите се готвят да вдигнат бунт в подходящия случай и да се доберат до съкровището. Точно преди Хокинс да бъде разкрит, някой изкрещява, че приближават земя. Момчето незабавно уведомява доктор Ливси, че иска да свикат събрание, в което има да им каже нещо. Капитан Смолет, скуайърът и Ливси се оттеглят на заслужено празнуване в каютата. След малко Джим е извикан. Момчето накратко разказва всичко, чуто от Силвър. Мъжете в каютата уточняват, че е възможно да се разчита едва на седем души от екипажа, а към останалите дванайсет е нужно да се прояви търпение и предпазливост. Докторът съветва Джим да действа като шпионин сред моряците.

Трета част: Моите приключения на брега

След откриването на острова сред екипажа на кораба се появява напрежение, което започва да загатва за предстоящ бунт. Капитан Смолет прави повторно тайно съвещание, в което предлага да позволят на главорезите да слязат на брега, а малкото честни мъже на палубата да избягат с кораба. Планът се проваля, след като Силвър оставя на „Испаньола“ повече свои моряци отколкото свитата на капитана. Хокинс решава да действа и се качва в лодките заедно със Силвър. Преди да се доберат до брега, момчето скача от плавателния съд и се скрива в гъстата растителност на острова. Навлиза навътре в гората и се спира на едно блато. Известно време оглежда острова. Чува приближаване на хора и се скрива зад един дъб. Вижда Силвър да разговаря оживено заедно с още един мъж от екипажа на име Том. Хокинс се промушва по-напред, за да чуе разговора им. Силвър убеждава моряка да се присъедини към групата му. Изведнъж се разнася смъртен крясък из острова. Пиратският главатар казва, че това е Алън. Том отказва да се присъедини към пиратите дори с цената на живота си. Когато мъжът се обръща, за да си тръгне, Силвър хвърля патерицата по него. Уцелва го в гърба и Том пада. Главорезът довършва жертвата си с нож. Хокинс припада за кратко от видяното и, след като се свестява, побягва навътре в гората. Неочаквано из дърветата се промъква странно същество. Постепенно Хокинс разбира, че това е човек. Раздърпаният мъж пада на колене и се представя за Бен Гън – бивш пират, част от екипажа на Флинт, който бил изоставен от съратниците си, заради желанието си да намери съкровището на главатаря. Гън престоява три години на самотния остров, през които твърди, че е открил пиратското имане. Неочаквано прозвучава гърмеж на топ. Джим и Бен се затичват по посока на изстрела. Момчето забелязва в далечината да се вее английското знаме.

Четвърта част: Оградата

Отново на борда на „Испаньола“. След като разбират, че не могат да отвлекат „Испаньола“, Ливси и Хантар взимат лодка и слизат на острова. Недалеч от брега, в гората, те намират укрепление, в което могат да се барикадират. Връщат се на палубата и заедно с останалите взимат на мушка шестимата хора на Силвър и започват да прехвърлят провизии и оръжия на лодките. Успяват да направят три успешни курса до острова и да приберат стоката зад оградата. При последния, четвърти курс, обаче нещата се усложняват. Приливът затруднява движението, а пиратите от острова се усещат. Лодката е потопена от гюле и авантюристите се добират до брега без провизии. Преди да се скрият в укреплението, мъжете се спречкват с част от главорезите и губят един от хората си. В постройката капитан Смолет разпъва английското знаме. Цяла вечер отцепниците са обстрелвани с гюлета от кораба, но попаденията са неточни.

През това време Хокинс се разделя с Бен Гън. В нощта той наблюдава действията на пиратите, после се промъква бавно към дървеното укрепление. Прескача оградата и е приет с охота от съмишлениците си, които са го мислели за мъртъв. Смолет разпределя задачи на всички. На сутринта Хокинс се буди от викове, че зад оградата е Силвър, който е дошъл да преговаря.

Капитан Смолет с неприязън се съгласява да изслуша злосторника. Силвър предлага да им дадат картата на съкровището и неговите хора ще ги пуснат живи. Смолет категорично отказва, смятайки, че неговите мъже имат възможности да се справят с пиратите и да ги предадат на закона. Еднокракият разбойник побеснява и си тръгва, заканвайки се, че ще ги нападнат след час. Авантюристите заемат бойните си места и се подготвят за атака. Не след дълго пасмината на Силвър напада. Честните англичани губят трима свои другари, докато враговете им се прощават с петима. По сметките на ранения Смолет стават четирима срещу девет.

Пета част: Моето приключение по море

Авантюристите се възстановяват след нападението. Хокинс, нетърпелив и жаден за действия, взима храна и оръжие и, издебвайки подходящия случай, напуска укреплението без никой да го забележи. Беглецът вижда как пиратите си устройват лагер на брега на острова. В прикритието на нощта Хокинс намира Бялата скала, където Бен Гън крие собственоръчно направената си лодка, ненадежден коракъл, и с нейна помощ Хокинс се добира до „Испаньола“. Едва прерязва корабното въже, ставайки свидетел на кървавата разпра в кабината между кормчията Израел Хандс и О'Брайън. След като момчето освобождава кораба, той се връща в лодката и се оставя на произвола на вълните.

На сутринта Хокинс се събужда невредим. Опитва се да гребе към брега на острова, но всяко негово движение застрашава да потопи коракъла. Недалеч от себе си момчето забелязва „Испаньола“, която видимо не е управлявана от никой. Измъчван от жажда, Хокинс се добира отново до кораба, който смачква и потапя лодката, миг преди момчето да се хване за бушприта на шхуната. Хокинс се качва на борда, където цари пълен безпорядък – раненият Хендз е мъртво пиян, а О'Брайън е убит от своя другар. Момчето сваля пиратското знаме и „превзема“ кораба. Оцелелият пират се съгласява да закара „Испаньола“ на северния бряг на острова, както иска неочакваният гост. Ранен сериозно, Хендз дава на Джим да управлява рула, като само го насочва. Улисан в управлението, Хокинс е нападнат от главореза, който тайно е скрил нож в пазвата си. Нападнатият опитва да се спаси, като се качва по вантите на стенгата, където има време да зареди пистолетите си. Хендз забива камата в рамото на момчето, което стреля и убива разбойника. Раната не е сериозна и момчето успява да я превърже.

Корабът акостира на брега и Хокинс слиза на острова. Под прикритието на нощта, той прескача оградата на укреплението. Въпреки опасенията си, той влиза вътре, където събужда лагера на противниците.

Шеста част: Капитан Силвър

Пиратската група вътре в дървената постройка се състои от шестима души. Мъжете са водени от Силвър, но са видимо недоволни от досегашното му наставление. Някои от тях искат да убия Джим, който признава всичко сторено от него. Силвър се застъпва за момчето, с което още повече навлича гнева на останалите. Връчен му е черният знак – скъсан лист от страница на Библията, почернен със сажди. Еднокракият разбойник използва случая, за да покаже картата на Флинт, лично дадена му от отстъпилите англичани. Главорезите оставят своя главатар.

Сутринта лагерът е посетен от д-р Ливси, който преглежда пиратите. Той иска да разговаря настрани с Джим. Признава на Хокинс, че всички са невредими и нарочно са отстъпили укреплението на враговете си. В момента са се съюзили с Бен Гън и плануват да ударят разбойниците. Джим избира да остане с пиратите, за да предпази живота на Силвър. След срещата главорезите започват настървено да търсят съкровището. Особено ентусиазиран е Силвър, държащ вързан с въже Хокинс. Търсачите намират местонахождението му, изрично посочено от Флинт, но ужасени откриват, че някой е взел имането преди тях. Докато пиратите обвиняват своя главатар за неуспеха си, наоколо се разнася гласът на Флинт, имитиран от Бен Гън. От храстите се появяват Ливси, Гън и Грей, въоръжени с пушки. Пиратите се предават, а трима от тях избягват в джунглата. Силвър решава на сътрудничи на победителите и пленниците са отведени в пещерата, където Бен Гън е преместил съкровището, след като го е намерил преди два месеца. Златото е пренесено на борда на скритата „Испаньола“ и авантюристите отплават, оставяйки тримата бунтовници, заедно с част от запасите на брега на острова.

По време на пътуването Силвър успява да се измъкне с част от съкровището. „Испаньола“ достига Бристъл. Имането е поделено между оцелелите участници в пътешествието. Джим споделя, че огромна част от съкровището на Флинт още седи на острова.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

Положителни герои

Джим Хокинс и съкровището от Островът на съкровищата.
  • Джим Хокинс (Jim Hawkins) – момче в начална тийнейджърска възраст, главно действащо лице и разказвач на по-голяма част от историята. Син на съдържателите на странноприемницата „Адмирал Бенбоу“, разположена в близост до Бристъл, Англия. Хокинс е изпълнен с ентусиазъм към приключенията и опасностите. Изпитва желание да се покаже полезен пред другите, въпреки крехката си възраст. Понякога е буен и не винаги се вслушва в съветите на по-възрастните. Като цяло е страхлив, но успява да запази самообладание в кризисни ситуации. Момчето е изключително впечатлено от фигурата на Джон Силвър, дори когато се разкрива, че е разбойник. Изпитва симпатии и към другите авантюристи.
  • Дейвид Ливси (David Livesey) – местен лекар и съдия, придружаващ Хокинс в пътуването. За кратко влиза в ролята на разказвач на част от историята. Ливси е възпитан мъж с приятни маниери и богат речник на изразяване. Спретнат и елегантен, носещ бяла напудрена перука. Изключително смел, запазващ самообладание и в най-напрегнатите ситуации. Има високо чувство за справедливост и не понася грубото държание. Джим изпитва уважение и респект към доктора, но той не оказва влияние върху момчето, както фигурата на Джон Силвър.
  • Джон Трелони (John Trelawney) – местен скуайър, който ентусиазирано организира цялото пътуване към острова на съкровището. Той е едър и висок мъж, повече от метър и осемдесет. Има червендалесто и грубо лице. Избухлив и темпераментен мъж с добро, но наивно сърце. Духовит и забавен. Подобно на своя приятел доктор Ливси, притежава силно чувство за справедливост и ненавижда престъпниците. Главният недостатък му е, че прекалено разговорлив и не може да пази тайна. Отначало не се погажда особено добре с капитан Смолет.
  • Александър Смолет (Alexander Smollett) – главен капитан на кораба „Испаньола“, нает от скуайъра. След разкриването на бунтовниците става водач на малката група честни авантюристи. Смолет е строг и намусен мъж, който отначало не се харесва на никого. Професионалист в работата, който стриктно спазва всяко правило и не понася неподчинението. Не харесва особено Джим заради непослушанието му. Самомнителен и подозрителен – пръв изказва предположение, че Силвър и хората са му ненадеждни. Не одобрява прекалената наивност на скуайър Трелони.
  • Бенджамин „Бен“ Гън (Benjamin „Ben“ Gunn) – бивш член от екипажа на Флинт, който бил изоставен от съратниците си на Острова на съкровищата, заради неистовото си желание да намери съкровището. Прекарва три години на безлюдния остров, през което време успява да намери пиратското имане без карта. Най-много му липсва от цивилизования свят сиренето. Джим го намира за стряскащ, но в същото време и насмешлив с налудничавото му държание и раздърпани дрехи. Гън съжалява дълбоко за предишния си живот.
  • Ейбрахам Грей (Abraham Gray) – дърводелец чирак, част от екипажа на „Испаньола“. В последния момент се отказва да се присъедини към бунтовниците.
  • Том Редрут (Tom Redruth) – горски пазач и верен слуга на скуайъра, който отговаря за имението му. Придружава Трелони в пътуването. Редруг е възрастен мълчалив англичанин. Убит е, когато хората на Смолет се нанасят в укреплението.
  • Джон Хантър (John Hunter)– прислужник на скуайъра, който участва в пътуването. Убит по време на нападението на пиратите върху укреплението.
  • Ричард Джойс (Richard Joyce) – друг слуга на скуайъра, който взима участие в пътешествието. Убит по време на пиратското нападение.
  • Том и Алън (Tom and Alan) – честни моряци, които заплащат с живота си заради това. Убити са от бунтовниците, след като слизат на острова с тях.

Отрицателни персонажи

Дългият Джон Силвър заедно с Хокинс и своя папагал.
  • Дългият Джон Силвър (Long John Silver) – корабен готвач и главатар на стария екипаж на Флинт. Много висок и едър с месесто и грозновато лице, което винаги е усмихнато. Левият му крак е отрязан чак до бедрото, така че се придвижва умело и пъргаво с патерица. Притежава говорещ папагал, бълващ псувни, кръстен на стария Флинт. Силвър е общителен и забавен човек, чиято фигура пленява хората, включително и Хокинс. Зад приятната му външност обаче се крие кръвожаден и жесток пират. Двуличен и изключително хитър, готов да заблуди и най-подготвения. Целият екипаж на Флинт, включително и предводителя, се е страхувал от Джон.
  • Били Боунс (Billy Bones)– стар моряк, първи помощник на легендарния капитан Флинт и единственият, който знае мястото на заровеното съкровище. Боунс е едър и тромав мъж с грубовато държание. Необщителен и намръщен човек, пристрастен към рома. Пиян, става нахален и раздразнителен, често стигащ до физическа саморазправа. Предизвиква страх в околните. Хокинс също се плаши от капитана, но страхът му е примесен с някаква симпатия. Най-големият ужас на Боунс е еднокракият моряк – Дългия Джон Силвър.
  • Флинт (Flint) – легендарен пиратски главатар и капитан на кораба „Уолръс“. В романа само името му се споменава, което всява ужас у всички, а Флинт е изпитвал голям страх и гордост към Джон Силвър, който е служил като старши кормчия на кораба му. Капитанът обаче споделя тайната за местонахождението на съкровището си единствено на своя помощник капитан Били Боунз. Старият Флинт умира от алкохолно отравяне с ром в Савана.
  • Израел Хендз (Israel Hands) – кормчия на кораба „Испаньола“ и стар другар на Силвър. Борави добре с корабното оръдие и ножа. Жесток и прибързан към враговете си. Убива О'Брайън в пиянска свада. Хендз е лукав и двуличен моряк, който намира смъртта си от ръцете на Джим при опит да заколи момчето.
  • Слепият Пю (Blind Pew) – сляп и гърбав просяк, който се занимава с грабежи и убийства. Зъл и жилав старец, от който мнозина се боят. Бивш член на пиратите на Флинт. След пиратския живот, натрупал огромно богатство, което профуква до просяшка тояга. Намира смъртта си под копитата на конски отряд.
  • Черното куче (Black Dog) – бивш член на екипажа на Флинт и после част от свитата на Пю. Неприятен и лукав главорез с восъчнобял тен и с липсващи два пръста на лявата ръка. Джим не го оприличава като моряк.
  • Джордж Мери (George Merry) – висок пират на около 35 г. със зло излъчване и жълтеникави очи. Опълчва се на авторитета на своя главатар Джон Силвър и повежда бунт срещу него. Има претенциите да е следващият капитан.
  • Том Морган (Tom Morgan) – стар пират, част от бившия екипаж на Флинт. Дълбоко суеверен. Опитва се да остане верен на Силвър, дори когато другите моряци въстават срещу него. Изоставен на острова.
  • Дик Джонсън (Dick Johnson) – най-младият моряк от екипажа на „Испаньола“. Присъединява се към пиратите, привлечен от сладките приказки на Джон Силвър. По-късно рискува страница от Библията си, за да направят черния знак. Изоставен е на острова.
  • Джоб Андерсън (Job Anderson) – боцман, който след смъртта на г-н Ероу служи и като помощник-капитан. Вероятно част от екипажа на Флинт. Опитва се да убие Хокинс по време на нападението.
  • О'Брайън (O'Brien) – млад ирландец, убит от Израил Хендз в пиянска свада. Носи червена нощна шапка, за да прикрива плешивината си.
  • Джон (John) – бунтовник, контузен при нападението на укреплението. Намира смъртта си от пушка, при залавянето на пиратите, когато дирят съкровището.
  • Алърдайс (Allardyce) – един от шестимата пирати, избити от Флинт, след като заварят съкровището му. Скелетът му служи за пътепоказател към имането.

Други герои

  • Г-н Ароу (Mr. Arrow) – помощник-капитан на „Испаньола“, пристрастен към алкохола, за което не е особено харесва от капитан Смолет. Изчезва безследно по време на пътуването. Описан е мургав стар моря с обеца на ухото и кривоглед.
  • Г-н и Г-жа Хокинс (Mr. and Mrs. Hawkins) – семейството на Джим Хокинс. Майката е описана лукава, но справедлива, а бащата умира в началото на романа.
  • Г-н Данс (Mr. Dance) – митничарски началник и водач на конния отряд, който спасява Хокинс и майка му от шайката на Пю.
  • Догър (Dogger) – един от хората на г-н Данс, който закарва Джим с коня си в селото.

Екранизации

Произведението на Стивънсън е едно от една от най-екранизираните творби в киното. Книгата има повече от 50 кино- и телевизионни продукта, вдъхновени или адаптирани по нея.[1]

Кинофилми и видео

Постер на филма Островът на съкровищата от 1934 г.

Телевизионни продукти

Театър

  • През 2007 г. е направена адаптация от Кин Лудвиг. Пиесата е представена месец май в Alley Theatre в Хюстън, Тексас, под режисурата на Грегъри Бойд. За дизайна на представлението отговарят Юджин Ли и Констанс Хофман.[2] След успеха си в Лондон пиесата е поставяна и в България в „Младежки театър“. Режисьор на представлението е Петър Кауков.[3]
  • Нова театрална версия на романа е направена 2014 г. от драматурга Бриони Лявери. Пиесата е поставена декември на сцената на „Кралският национален театър“, Лондон, с режисьор Поли Финдли. Представлението е играно до април 2015 г. В тази адаптация Джим е момиче.[4]

Външни препратки

Източници

  1. Film Versions of Treasure Island // The Robert Louis Stevenson Archive. Архивиран от оригинала на 2016-04-02. Посетен на 23 януари 2016. (на английски)
  2. „Treasure Island“ // kenludwig.com. Архивиран от оригинала на 2016-12-18. Посетен на 21 октомври 2016. (на английски)
  3. „ОСТРОВЪТ НА СЪКРОВИЩАТА“ // theatre.art.bg. Посетен на 21 октомври 2016.
  4. Billington, Michael. „Treasure Island review – casting girls unearths a new side to boys’ adventure“ // theguardian.com, 11 декември 2014. Посетен на 21 октомври 2016. (на английски)

Десета глава
Пътуването

През цялата нощ на кораба беше истинска бъркотия. Ние намествахме всички неща по местата им. С лодката пристигнаха приятелите на скуайъра, като мистър Бландли, за да му пожелаят добър път и успешно завръщане. Не помня да сме работили някога в „Адмирал Бенбоу“ дори наполовина на това, което свършихме тая нощ. Бях капнал от умора, когато малко преди зори боцманът изсвири с тръбата си, а екипажът хвана лостовете на брашпила. Да бях дваж по-уморен, пак нямаше да напусна палубата. Така ново и интересно ми се виждаше всичко — кратките команди, пронизителният звук на тръбата и моряците, които бързаха по местата си под трепкащите светлинки на корабните фенери.

— Я подхвани някоя, Печено прасе — подкани един от моряците.

— Старата, старата — извика друг.

— Дадено, момчета — каза Дългия Джон, който стоеше отстрана с патерица под мишница, и изведнъж запя песен, мелодията и думите, на която ми бяха така добре познати:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца. И целият екипаж поде в хор:

Йо-хо-хо, и бутилка ром!

На третото „хо“ всички едновременно наблегнаха лостовете на брашпила.

Дори в този вълнуващ миг песента ме пренесе в нашата стара странноприемница „Адмирал Бенбоу“ и ми се стори, че чувам Капитана да се провиква в общия хор. Но скоро котвата бе вдигната и докато водата още се стичаше по нея, закачиха я на носа. Вятърът наду платната и брегове, и кораби се понесоха бързо край нас. Не можах да дремна и час, и „Испаньола“ бе вече в открито море — на път към Острова на съкровищата.

Не ще се впускам в подробни описания на пътуването. То беше напълно благополучно. Корабът се оказа добър, екипажът — от способни моряци, а капитанът отлично разбираше работата си. Но преди да стигнем Острова на съкровищата, се случиха две-три събития, които трябва да разкажа.

Най-напред мистър Ероу се оказа дори по-лош, отколкото капитанът бе предполагал. Той нямаше никакъв авторитет сред моряците и всеки правеше, каквото си иска. Но това не беше най-лошото, защото едва бяха минали един-два дни от тръгването ни, и той започна да се появява на палубата с помътени очи и зачервени страни, езикът му се заплиташе и изобщо проявяваше всички признаци на пиянство. Много пъти позорно го изпъждаха в каютата му. Понякога той падаше и се нараняваше, а понякога лежеше по цял ден в каютата си. В редки случаи по за ден-два той почти изтрезняваше и вършеше работата си задоволително.

Никой не можеше да разбере откъде взема пиене. Това беше загадка за всички на кораба. Колкото и да го следяха, нищо не можахме да открием, а когато някой направо го попиташе, той само се изсмиваше, ако бе пиян, а пък ако се случеше да е трезвен, твърдеше тържествено, че никога не е вкусвал нищо друго, освен вода.

Той беше не само безполезен като помощник-капитан и влияеше зле на хората, но по всичко личеше, че както върви, сам ще се убие, така че никой особено много не се изненада или натъжи, когато през една тъмна, бурна нощ той изчезна и повече не го видяхме.

— Паднал е през борда — каза капитанът. — Е, джентълмени, това ни спестява труда да го поставяме във вериги.

И тъй, останахме без помощник-капитан. Наложи се да го замести някой от екипажа. Боцманът Джоб Андерсън беше най-подходящият човек на борда и при все че се водеше пак на старата си длъжност, влезе в ролята на помощник-капитан. Мистър Трилони бе пътувал много и познанията му се оказаха много ценни, защото той често поемаше вахта при добро време. А в краен случай можехме да разчитаме и на кормчията Изреъл Хендз — старателен и опитен, но лукав стар моряк, който можеше да върши всякаква работа.

Той беше много близък с Дългия Джон Силвър и тъй като го споменах, нека разкажа за нашия корабен готвач, когото всички наричаха Печено прасе.

На кораба той носеше патерицата си, вързана за един ремък около врата, за да може свободно да движи двете си ръце. Струваше си да го наблюдава човек, здраво облегнат на патерицата си, която закрепяше на някоя преграда, как умело устоява на люшканията на кораба и готви, като че ли се намира на твърда земя. Още по-интересно беше да го гледаш как прекосява палубата в бурно време. Той бе вързал въжета на две-три места, с помощта, на които пресичаше най-широките места на палубата — наричаха ги „обиците на Дългия Джон“. Така той се движеше бързо, както всеки друг, като ту си помагаше с патерицата, ту я влачеше след себе си за ремъка. Някои моряци, които бяха плавали с него по-рано, го съжаляваха, като го гледаха изпаднал в такова положение.

— Печено прасе не е обикновен човек — ми казваше кормчията. — На младини той се е учил и когато иска, може да говори като по книга. А е смел! Лъвът е нищо пред Дългия Джон! Виждал съм го да се справя с четирима с голи ръце, като им блъска главите една в друга.

Всички от екипажа, го уважаваха и дори му се подчиняваха. Той знаеше какво да каже на всеки и винаги бе готов да услужи. Към мен се държеше изключително любезно и се радваше, когато влезех в кухнята, която той поддържаше винаги чиста и спретната. Закачените съдове блестяха, а в един ъгъл висеше клетката с неговия папагал.

— Влез, влез, Хокинс — казваше той, — влез да си побъбреш с Джон. На никой не се радвам като на теб, синчето ми. Седни и чуй какво ново имам да ти кажа. Я виж Капитан Флинт — аз съм кръстил моя папагал Капитан Флинт на името на прочутия пират, — та Капитан Флинт предсказва, че нашето пътешествие ще е успешно, нали, Капитане?

И папагалът започваше да повтаря с такава голяма бързина: „Злато! Злато! Злато!“ — че човек се чудеше как не се задъхва, докато Джон не хвърлеше носната си кърпа върху клетката.

— Тази птица — казваше той — е положително на двеста години, Хокинс. Папагалите са дълголетни и вярвам, че само дяволът е видял повече злодеяния от него. Той е странствувал с прочутия пират капитан Ингланд. Ходил е в Мадагаскар и в Малабар, и в Суринам, и в Провиденс, и в Порто Бело. Той е гледал как вадят потънали кораби, натоварени със злато. Там се е научил да казва „Злато!“ и никак не е за чудене, защото тогава са извадили триста и петдесет хиляди жълтици, Хокинс! Този папагал е свидетел на нападението на кораба „Вицекралят на Индия“, недалеч от Гоа. А като го гледаш, ще кажеш, че е младенец. Ти си мирисал доста барут, нали, Капитане?

— Хайде, момчета! Завивай в друг галс! — изкрещяваше папагалът.

— Ах, умен ми е той — казваше готвачът и му подаваше захар от джоба си. Тогава папагалът започваше да кълве пръчките на клетката и да сипе безобразни ругатни.

— Виждаш ли — добавяше Джон, — не може да пипаш катран, без да се оцапаш, момчето ми. Гледай как тази бедна и невинна стара птица ругае като самия дявол, без да съзнава какво прави. Обзалагам се, че по същия начин би ругала и пред някой свещеник.

И Джон докосваше челото си с такъв тържествен вид, че ме караше да го смятам за най-безупречния човек.

Скуайрът и капитан Смолет продължаваха да се държат студено един към друг. Скуайрът не скриваше своето презрително отношение към капитана. Капитанът от своя страна приказваше с него само когато трябваше да му отговори на някакъв въпрос и отговорите му бяха къси, отсечени и сухи, без нито една излишна дума. Само когато го поставеха натясно, той признаваше, че сигурно не е бил прав по отношение на екипажа, тъй като някои моряци се оказаха работливи и поведението на всички беше задоволително. А от шхуната той просто се възхищаваше. Казваше за нея, че се подчинява на кормилото по-добре, отколкото жена на собствения си мъж.

— Обаче — добавяше той — мога само да кажа, че още не сме се върнали в къщи и пътешествието не ми харесва. При тези думи скуайрът му обръщаше гръб и почваше да крачи нагоре-надолу по палубата с вирнат нос.

— Още малко и ще избухна! — казваше той.

Тия дни морето беше бурно и това само доказа, че нашата „Испаньола“ е издръжлив кораб. Всички на борда изглеждаха доволни, а и нямаше причини да не са, защото, бях убеден, че едва ли от времето, когато Ной е пътувал по море, някой екипаж е бил глезен повече. При най-малкия повод на моряците се раздаваше двойна порция грог, а когато скуайрът чуеше, че някой има рожден ден, веднага се приготвяше гощавка с пудинг за десерт, а насред палубата винаги стоеше една бъчва с ябълки, та всеки да си вземе, когато пожелае.

— Нищо добро няма да излезе от това — каза капитанът на доктор Ливзи. — Глезиш ли моряците, зло те чака, така мисля аз.

Но от бъчвата с ябълки излезе нещо добро, както след малко ще разберете, защото, ако не беше тя, нямаше да усетим навреме, че ни грози смърт от предателска ръка.

Ето какво се случи.

Ние използувахме пасатите, плавахме право към острова и бързо се приближавахме към нашата цел — не мога да дам по-точни сведения за местонахождението му, — като денонощно следяхме и очаквахме да го забележим на хоризонта. Според изчисленията това беше последният ден от пътуването. Същата нощ или най-късно до обед на следния ден трябваше да видим Острова на съкровищата. Ние държахме юг-югозападен курс, духаше постоянен вятър и морето беше тихо. Корабът се движеше плавно, само от време на време потапяше носа си във вълните, които се разбиваха в бяла пяна и се плъзгаха по корпуса. Платната бяха издути и всички бяхме в повишено настроение, защото наближаваше краят на първата половина от нашето пътешествие.

Точно преди залез слънце, когато свърших всичката си работа и щях да си лягам, ми се прияде ябълка. Изтичах на палубата. Вахтените седяха на носа и чакаха да се появи островът. Кормчията поддържаше ъгъла към вятъра и тихо си подсвиркваше. Това бе единственият звук, който можеше да се чуе, освен плясъка на вълните, които се разбиваха в носа на кораба и се плъзгаха край бордовете.

Бъчвата бе почти изпразнена. Аз влязох целият в нея. Седнал на дъното й в тъмнината, може би от плясъка на вълните, може би от люшкането на кораба се бях унесъл в дрямка, когато някой седна тежко и се облегна на бъчвата. Тя се разтърси, когато той се облегна, и аз тъкмо се канех да изскоча, когато човекът започна да говори. Познах гласа на Силвър и преди да доловя десетина думи, реших, че за нищо на света не трябва да се показвам. Свих се на дъното, цял разтреперан, и се вслушах, обзет от страх и любопитство. От първите няколко думи разбрах, че животът на всички честни хора на борда е в ръцете ми.