Калоян Манолов
Велики химици (6) (Том първи)

Карл Вилхелм Шееле
1742—1786

Карл се роди в малкото градче Щралзунд в Померания — северната част на Германия, влизаща по това време в границите на Швеция. Баща му, известен шведски търговец, държеше най-големия магазин в града. Той беше наел за сина си частни учители, които идваха в къщи да му преподават на немски или шведски. Карл беше ученолюбиво момче и с удоволствие учеше уроците си, но още по-голямо удоволствие изпитваше, когато се разхождаше по брега на Балтийско море. През топлите летни дни той прекарваше следобедите си по брега, където събираше изхвърлените от вълните водорасли. Карл ги разпределяше по групи — зелени, кафяви, червеникави, а като се върнеше в къщи, той ги нарязваше на малки парченца, нареждаше ги в чашите, които измоли от готвачката, и ги заливаше с вода или ракия. След няколко дни той преливаше получените разтвори в шишета и грижливо ги подреждаше. Това представляваше неговата „аптека“, а шишетата съдържаха „чудни лекарства“. Тук имаше настойки от липови кори, сок от боровинки и какви ли не сушени треви. Когато стана по-голям, баща му — господин Вилхелм Шееле, го изпрати в немската гимназия, но и тук Карл продължаваше да събира билки от красивите околности на Щралзунд и да си прави „аптека“.

Господин Шееле не се противопоставяше на това увлечение на сина си, защото смяташе, че аптекарството е също така доходна професия, както търговията. Сделките му вървяха много добре, а ако Карл се изучи и открият собствена аптека, ще стане още по-добре. Той дори се срещна с приятеля си Баух, аптекар в Гьотеборг, и взе съгласието му да изпрати Карл да се учи при него.

Според тогавашните неписани закони, за да станеш аптекар, първо трябваше да бъдеш ученик-помощник или, както по-често казваха, чирак в някоя аптека. Срокът за чиракуване беше от пет до десет години. Тъй като Карл предпочете да стане чирак в аптеката, вместо да учи в гимназията, баща му реши да заминат за Гьотеборг незабавно. Приготвиха багажа и през есента на 1757 г. един малък търговски кораб ги отнесе в Гьотеборг.

— Ето приятелю Баух, ние пристигнахме. Да ти представя и моя син Карл.

— Добре дошъл, Карл. Но ти си още доста малък! Няма ли да ти е мъчно за мама и татко?

— Аз съм вече почти на 15 години, господин Баух. Уверявам ви, че няма да имате неприятности с мен.

Карл беше най-нисък в сравнение с връстниците си. Неговите зачервени бузи и големите му тъмносини очи го правеха да изглежда още по-малък. Карл застана важно и леко се повдигаше на пръсти, за да изглежда по-голям. Страхуваше се, че господин Баух може да откаже да го приеме.

— Добре, момчето ми. Тук ще се учиш шест години. След това, като се явиш на изпит и станеш майстор, ще можеш да работиш и сам, без чужда помощ.

Господин Баух го въведе в аптеката. Целият приземен етаж на къщата се заемаше от различни лаборатории и складове. В библиотеката се намираха почти всички прочути за времето си трудове по фармация и химия. Тя беше в съседство с помещението, което служеше за склад на лечебните растения. Оттук можеше да се влезе и в химичната лаборатория, и в магазина, и в склада, и във варилната.

Стаята на Карл се намираше на втория етаж. Снежнобели завивки покриваха масата и леглото. В дъното на тясното коридорче до стаята му имаше извита дървена стълба. Тя водеше направо в библиотеката. Карл намери това за великолепно.

Животът му в Гьотеборг се различаваше извънредно много от този в Щралзунд. Карл прекарваше почти цялото си време в аптеката. Той наблюдаваше внимателно сложните операции, които извършваха господин Баух и помощниците му. Понякога той също участвуваше в приготвянето на лекарствата. Отначало му даваха съвсем прости задачи — да стрие в големия хаван някаква сол, да нареже корените или листата на някоя лечебна билка или да измие употребяваните съдове. Освен това Карл трябваше да чете и учи. Ръководствата на Нойман, Льомери, Кункел, Щал и др. криеха между кориците си хиляди тайни — тайните на химията. Той трябваше да ги изучи. По това време все още не се правеше разлика между химия и фармация. Мнозина считаха, че химията е наука за приготвяне на лекарства.

Любима книга на Карл беше ръководството на Кункел „Лабораториум“. Той четеше с най-малки подробности описанията на опитите, а дълго време през нощта мислеше върху прочетеното.

Веднаж той дълго не можа да заспи. Струваше му се, че нещо не е в ред. Това, което пишеше Кункел, изглеждаше невярно. Карл не можа да се сдържи. Запали свещта и слезе тихо по стълбите. Мина през библиотеката и влезе в лабораторията. Той веднага намери необходимите съдове. Върху етикета на шишето беше написано „спиритус салис“ (солна киселина), а бурканите бяха пълни с разноцветни прахове. Карл отсипа от единия прах и започна внимателно да го стрива в хавана. Унесен в работата, той не чу шума откъм библиотеката.

— Карл, какво правиш тук посред нощ?

— Грунберг, ти ли си? Ох, как се изплаших!

— Защо не спиш? Не ти ли стигат дните?

— Не можах да заспя. Виж, Кункел пише, че „спиритус салис и магнезия нигра не могат да се смесят“, а аз намерих тук два буркана с магнезия нигра. Погледни, те не са еднакви. В единия буркан веществото е сиво и лъскаво и не се смесва със спиритус салис, а в другия — съвсем черно. То отделя със спиритус салис ужасна миризма.

Веществата, с които е работил тогава Шееле, са били графит и манганов двуокис (пиролузит). По това време химиците не са различавали тези вещества и ги наричали „магнезия нигра“. По-късно при опитите си с пиролузит Шееле е получил хлор.

— И какво искаш да правиш! — попита Грунберг.

— Ще проверя дали всичко, което пише тук, е вярно. А ти как попадна тук?

— И на мен не ми се спеше. Излязох да се поразходя, а гледам — лабораторията свети. Помислих, че сме забравили да загасим свещите и дойдох да проверя.

Грунберг беше по-голям от Карл. Той завърши обучението си преди една година и започна работа в аптеката в Щралзунд. От няколко месеца Грунберг отново се върна в Гьотеборг, за да се запознае с някои специалитети, които се приготвяха по пазени в тайна рецепти, съставени от господин Баух. Карл често разговаряше с Грунберг за Щралзунд. Понякога му ставаше много мъчно за просторните брегове на Балтийско море, за зелените ливади на Померания. Грунберг обеща да не казва на господин Баух за нощното приключение на Карл, защото това можеше да донесе лоши последствия. Господин Баух беше строг срещу нарушителите на реда за работа в аптеката.

Нощните посещения в лабораторията се понравиха на Карл и той продължи и друг път да провежда опити тайно от господин Баух. От безсънието и непрекъснатата работа Карл отслабна. Лицето му се удължи и стана жълто като на болен. Умът му обаче стана още по-остър. Той вече знаеше толкова много, че понякога смайваше с познанията си дори прочутия господин Баух.

След като изтече уговореният шестгодишен срок, Карл издържа блестящо изпита и получи майсторско свидетелство. Господин Баух беше много доволен от отговорите му и от работата му.

— Където и да бъдете, вие няма да посрамите учителя си.

— Господин Баух, имам една молба към вас. Искам да остана още няколко години в аптеката ви. Искам да изуча всичко до съвършенство.

— Добре, Карл, може. Моята аптека е голяма и има работа за много хора. Искаш ли да работиш като мой помощник?

— На драго сърце, господин Баух. Много ви благодаря.

Господин Вилхелм Шееле се съгласи с решението на Карл. Той идваше често до Гьотеборг, за да върши търговски сделки. Тук той запозна Карл с господин Калстром от Малмьо. Калстром беше управител на огромната аптека в Малмьо. Понякога той идваше в Гьотеборг за стока и винаги се отбиваше при колегата си Баух, за да види как е Карл. Изминаха още четири години. През това време знанията и уменията на Карл станаха още по-обширни и сигурни.

Един от помощниците на Калстром напусна и Карл прие предложението на прочутия аптекар да постъпи на работа при него. Тук младият Шееле работи две години.

Но ето че нова възможност се яви. Известният аптекар Шаренберг от Стокхолм имаше нужда от помощник и покани Шееле да постъпи на работа при него. Той реши да напусне Малмьо и да се премести в Стокхолм, защото господин Шаренберг му предложи много по-изгодни условия. Освен в аптеката господин Шаренберг обеща, че той ще може да работи и в химическата лаборатория на Академията на науките в Стокхолм. Библиотеката на Академията беше една от най-големите в Швеция. В Стокхолм имаше и друга много голяма библиотека — Кралската. Тя също щеше да бъде на разположение на Шееле и той щеше да има възможност да разшири още повече познанията си.

В началото на 1768 г. той постъпи на работа в аптеката на Шаренберг. Тук Шееле наистина намери прекрасни условия за работа. Наред със задълженията си като аптекар той започна да се занимава и с изследователска работа. Проучваше различни природни вещества. Вниманието му се спря най-напред на винения камък. След като изпразнеха бъчвите с вино, донесено чак от Италия, по стените им имаше образувана дебела червена корица. Шееле накара да остържат този чудноват „винен камък“, запаси се с достатъчни количества и започна търпеливо да го изучава. Скоро забеляза, че като го нагрее със сярна киселина, виненият камък се разтваря, а след охлаждане в чашата се образуват красиви, безцветни, прозрачни кристали. Те имаха силно кисел вкус, разтваряха се във вода и по всичко приличаха на киселина. Шееле ги нарече винена киселина.

Още по-загадъчен му се виждаше един синкав, прозрачен минерал, който наричаха флуоршпат. Когато го залееше с ацидум олеум витриоли (сярна киселина), той отделяше някакви задушливи газове и стъкленицата, в която Шееле извършваше опита, ставаше непрозрачна, защото се разяждаше от образувалите се неизвестни газове. Той започна подробно да изучава тези нови непознати дотогава вещества.

В кралската библиотека Шееле се запозна с Торберн Бергман — прочут химик, който работеше в Упсала. Шееле го заведе в лабораторията си, за да му покаже резултатите от изследванията си и да поговорят върху тях.

— В този съд (той е направен от восък) съм събрал малко количество от една удивителна киселина. Тя разяжда даже стъклото и затова не може да се пази в стъклен съд.

— Казвате, че сте я получили от флуоршпата?

— Да. Навярно това е флуоршпатова киселина. Тя разтваря пясъка, а ако й се прибави сода, образува друго кристално вещество.

Това беше калиевият флуоросиликат, чийто състав беше открит от младия Шееле.

— Вие имате чудесни постижения, господин Шееле. Защо не дойдете да работите при нас в Упсала?

— Но аз съм много доволен от господин Шаренберг.

— Господин Шаренберг е прекрасен човек, но химическите лаборатории на университета в Упсала са по-хубави от която и да е лаборатория в Стокхолм. Те съществуват в продължение на няколко века.

— Изкушавате ме, господин Бергман.

— В Упсала също има голяма аптека. Ако сте съгласен, аз мога да уредя да ви приемат там.

Не след дълго Шееле се премести в Упсала. Той се сближи още повече с Бергман. Те прекарваха вечерите заедно, увлечени в разговор. Двамата учени доверяваха един на друг идеите си, съветваха се, размишляваха.

Името на Шееле като име на голям учен стана известно не само в Упсала, но и в Стокхолм. Много от откритията си той описа в статии, които се отпечатваха в изданията на Стокхолмската академия на науките.

В 1774 г. пруският принц Хенри пристигна на посещение в Швеция. Той се интересуваше живо от науката и заедно със Судерманландския дук посетиха университета в Упсала.

В украсената тържествено аула седяха много професори и учени. Принц Хенри Пруски говореше:

— Доволен съм много от това, което видях при вас. Вашата библиотека е наистина една от най-големите в Европа. Но имам едно желание — любопитен съм да наблюдавам някои химични експерименти. Мога ли да помоля и за това?

— Ще се опитаме, ваше височество — каза Бергман с лек поклон. — Надявам се, че господин Шееле ще задоволи любопитството ви.

Шееле, който стоеше в дъното на залата, пребледня. Да прави демонстрации пред такава аудитория! Това е страшно! Принцът гледаше срещу Шееле в очакване. Той се изправи и подви крак за поклон.

— Желанието ви може да се изпълни, но не сме подготвени. Нека ваше височество остане още половин час тук. Смятам, че ще успея да се приготвя.

— Толкова по-добре, господин Шееле. Аз искам да видя и приготовленията. Нали ще разрешите?

Какво нахалство! Свикнали винаги да получават положителен отговор, тези високопоставени владетели не знаеха мярка. Шееле сви устни и отговори сухо:

— На ваше разположение, ваше височество.

Присъствуващите се размърдаха и тръгнаха към лабораторията.

Шееле се справи блестящо със задачата си. Той показа много интересни опити, а принцът и дукът непрекъснато го обсипваха с въпроси. Шееле обясняваше спокойно и даваше вид, че не забелязва невежеството на височайшите гости, което така ясно личеше от въпросите им. Едва когато се стъмни, гостите напуснаха лабораторията.

Шееле се отпусна в едно кресло, за да си почине.

— Бергман, как можа да ми погодиш такъв номер?

— Не ми се сърди, приятелю! Никой друг не би могъл да се справи с тази задача. Ти надминаваш по знания и сръчност всички професори и академици, взети заедно.

— Мерси за комплимента. Щях да ти съобщя нещо интересно, но сега съм ти малко сърдит.

— По-скоро си изморен, Шееле. Пак ново откритие ли си направил?

— Струва ми се, че да. Аз отдавна се занимавам с това, но сега вече съвсем сигурно установих, че това, което ние наричаме магнезия нигра, не е магнезия. Това е флогистониран нов неизвестен метал. Виж този виолетов разтвор. Той се получава от черната магнезия. Като я стопя с поташ и селитра, а след това разтворя стопилката, получавам виолетов разтвор.

Бергман гледаше с възхищение. Да, наистина. Това беше ново откритие. Шееле беше открил съединения на неизвестния още метал манган. Той получи калиев перманганат от черния манганов двуокис, който тогава все още наричаха „магнезия нигра“.

Шееле продължи да изследва този черен прах въпреки заетостта си в аптеката. Той забеляза, че като го залее със солна киселина и нагрее, в колбата се образува един бледозелен газ, чиято остра миризма го задушаваше и караше да кашля. Този газ изглежда беше много активен, защото скоро след като се образуваше, отново изчезваше. Шееле реши да го събере в мехури, защото изглеждаше, че водата го поглъща. Отиде при месаря Тролдсен и го помоли за няколко свински мехура. Сега предстоеше нова работа. Той завързваше отвора на мехура за газоотводната тръбичка и започваше да нагрява колбата. Полученият жълтозелен газ навлизаше в мехура и постепенно го издуваше. В същото време черната манганова пепел (пиролузитът, наричан още магнезия нигра) се превръщаше в бяла манганова пепел (манганов окис). Това превръщане Шееле наблюдаваше и при загряване на черния прах със сярна киселина, но тогава от сместа се отделяше безцветен газ — „витален въздух“. Той го нарече „огнен въздух“, защото в него веществата изгаряха с много силен пламък. При този опит, в който замени сярната киселина с мурова (солна) киселина витален въздух не се отделяше. Това показваше, че муровата киселина го е погълнала. Но когато веществата поглъщат витален въздух, те губят съдържащия се в тях флогистон. Тогава този зелен газ трябва да се нарече „дефлогистонирана мурова киселина“. Всъщност това беше хлор.

А „огненият въздух“, който се отделяше от черната манганова пепел и сярната киселина, Шееле можеше да получи и по други методи. Когато загрееше магнезиев нитрат, сребърен или живачен карбонат, те също отделяха този безцветен и без миризма газ, в който веществата изгаряха много по-буйно, отколкото във въздуха. (При загряване на тези карбонати Шееле е получавал смес от въглероден двуокис и кислород, понеже разлагането им се извършва на два етапа — отначало карбонатът се разпада до окис и въглероден двуокис, а след това окисът — до метал и кислород. Кислородът в газовата смес е около 50%, затова в нея веществата горят много буйно.) Продължителните му наблюдения и опити показаха, че и във въздуха се съдържа същият газ, но примесен с някакъв друг газ — „негорлив въздух“. Шееле се опита да раздели двата газа, които влизат в състава на въздуха. Опита се дори да измери количествата им, но резултатите бяха твърде несигурни. Въпреки всичко „огненият въздух“ продължаваше да стои в центъра на мислите му. Той го получи и при загряване на живачна пепел (окис).

— В ретортата остава чист живак, а газът излиза. Той лесно се събира в цилиндри, защото е неразтворим във вода.

Бергман слушаше внимателно разказа му. Често двамата учени обсъждаха заедно резултатите от изследванията си. Големият експериментаторски талант на Шееле се допълваше великолепно от огромните академични познания на професор Торберн Бергман. Никой не владееше с такова съвършенство флогистоновата теория, затова Шееле често се допитваше до него. Образованието, получено в аптеките, не беше достатъчно, за да внесе яснота в тези сложни процеси.

— Металната пепел (живачната пепел) е дефлогистониран метал — заговори Бергман.

— Според нашите представи металната пепел трябва да погълне флогистон от огъня, за да може да се превърне в метал. Това е ясно, но как се образува „огненият въздух“?

— Може би „горливият въздух“ (водородът), който се съдържа в металите, се е флогистонирал и е образувал „огнения въздух“. (По това време е било прието становището, че металите съдържат водород, който се отделя при разтварянето им в киселини.)

Те тълкуваха. Правеха предположения. Всичко беше напразно. Флогистоновата теория беше безсилна да даде отговор на един толкова прост процес. Трябваше да минат само няколко години, за да се създаде кислородната теория за горенето и всичко да се изясни. Въпреки това днес името на Карл Шееле се поставя наред с това на Пристли и Лавоазие, защото той независимо от Пристли откри и изучи кислорода и предложи няколко различни метода за неговото получаване.

Шееле разполагаше вече с извънредно много опитни данни. Сега всичко трябваше да се систематизира и опише подробно. Той започна да пише „Химичен трактат за въздуха и огъня“, но събитията в края на 1774 г. го принудиха да прекъсне работата си за няколко години.

Прочутият аптекар Полер от град Кьопинг почина внезапно. На съвещанието на „Колегиум медикум“ единодушно решиха, че най-подходящ за управител на аптеката му е Шееле. Той прие предложението и замина за Кьопинг през 1775 г. Това беше малко градче, но тук Шееле щеше да бъде пълновластен господар и можеше да се занимава необезпокояван от никого. Вдовицата на Полер беше много млада и привлекателна жена. Тя предостави част от жилището си на своя управител Шееле.

Шееле се зае с основно обновяване на лабораторията. Трябваше да се набавят и много химикали. По това време той получи покана от председателя на Академията на науките да замине незабавно за Стокхолм. Там на тържественото заседание приеха Карл Вилхелм Шееле за член на Кралската академия на науките. Едва в края на 1775 г. той можа да намери отново спокойствие, за да се отдаде на своя „Химичен трактат за въздуха и огъня“. Книгата излезе от печат едва през 1777 г. Само за няколко месеца тя беше напълно разпродадена. Шееле сключи с издателя от Упсала договор за второ издание. Още същата година преведоха книгата на френски и английски език. Постиженията на Шееле разширяваха това, което англичанинът Пристли знаеше за въздуха и кислорода. Предстоеше да бъде разкрита една от големите тайни на природата — горенето. Но това знаменито дело не можа да се осъществи от откривателите на кислорода. Лавоазие, който научи за съществуването на кислорода от срещата си с Пристли, направи едно от най-големите открития на своето време. Прочутият вече учен Шееле реши да откупи аптеката с голямата сума, която получи от издателството. Той уреди всички документи и влезе в големия салон при госпожа Полер.

— Сега вече всичко е наред, госпожо Полер.

— Карл, защо са тези официалности?

— Маргарита, за мен този ден е от изключително значение. Вече не съм беден управител, а заможен собственик на аптека. Сега мога да застана спокойно пред вас, госпожо Полер, и да поискам ръката ви. Съгласна ли сте да станете моя жена?

— Но Карл, ти знаеш, че те обичам. Ти наистина си единственият ми най-близък човек, но не бива да се бърза. Само две години са изминали от смъртта на мъжа ми.

— Ти носиш радост на душата ми, Маргарита. Колко съм щастлив, че съдбата ме доведе в този прекрасен Кьопинг!

Животът на Шееле беше наистина щастлив. Само за няколко години той извърши в лабораторията си десетки научни открития. Като изучи разтворите, получени от плодовете, корените и листата на различни растения, той откри, че в тях се съдържат нови вещества, които лесно могат да се получат като безцветни кристали. Те всички имаха кисел вкус. След като сравни свойствата им, той установи, че това са различни киселини и им даде съответни наименования. В зависимост от растението, в което ги откри, той ги нарече лимонена, ябълчена, оксалова, галова, млечна.

Шееле продължаваше да изучава и различни минерални вещества. Получи арсеновата киселина. Тази киселина, смесена със син витриол (син камък), образуваше хубава зелена утайка. От нея Шееле приготви боя, която дълго време търговците продаваха под наименованието Шеелево зеленило (меден арсенат). Когато отиваше в Упсала, Шееле винаги се отбиваше и при приятеля си Бергман. Зает с изучаването и класифицирането на минералите, Бергман не намираше достатъчно време да се занимава и с химичното им изследване. Той намери два много интересни минерала. Единият беше черен, твърде много приличен на графит. Нарече го „молибдена нитенс“. Другият имаше жълтеникавобял цвят и беше наименуван „тунгстен“. Бергман предложи на Шееле да се заеме с изследването им. Трябваше да се анализират и да се установят елементите, които влизат в състава им. Шееле стри на прах черния минерал и започна подробно да го изучава. Скоро той се убеди, че в този минерал трябва да се съдържа някакъв нов елемент. Когато залееше черния прах с азотна киселина и го вареше продължително, получаваше се бяла утайка. Шееле нарече новополученото вещество „молибденова земя“. Той установи, че това вещество има киселинни свойства. Беше ясно — това е нова киселина. В резултат на няколкомесечното изучаване Шееле успя да опише подробно свойствата й. Той не можа да открие елемента молибден, но неговите изследвания проправиха пътя, по който се стигна до откриването му, и се установи, че веществото „молибденова земя“ е молибденов окис.

От минерала тунгстен Шееле също получи нова киселина и я нарече тунгстенова. По-късно Елкояр използува откритието на Шееле и получи чрез редукция съдържащия се в нея елемент. Нарече го тунгстен. Днес ние наричаме този елемент волфрам, а белият минерал, под формата на който се среща в природата — шеелит, в чест на великия Шееле, който пръв показа, че в него се съдържа нова, особена киселина.

Шееле беше неуморен. Веднаж, когато вареше мас с оловна глеч, за да приготви някакъв мехлем, той забеляза, че мехлемът стана извънредно сладък. Откъде ли е дошла тук захар? Шееле взе нови количества мас и глеч, вари ги цял ден и ги остави да изстинат през нощта. На другия ден откри на дъното на съда гъста жълтеникава течност. Тя имаше сладък вкус. Шееле я нарече „глицерин“. Тя съвсем не приличаше на захарта. Във вода се разтваряше като захарта, но при нагряване дори до много висока температура тя не се овъгляваше, както става със захарта, а напротив — дестилираше и само частично се променяше, защото до известна степен се разлагаше.

Понякога той преустановяваше работа за няколко дни, защото страшни болки в краката го сковаваха на легло. Като че ли нажежени шишове се забиваха в пръстите на краката му и бавно се впиваха нагоре, за да стигнат на моменти чак до ръцете му. Тогава Шееле лежеше неподвижен под топлите грижи на госпожа Полер.

Зимата на 1785 г. той прекара в извънредно силен пристъп на болестта. Като че ли съдбата се подиграваше с него. Той, който цял живот приготвяше лекарства, не можеше да намери лек за болките си. Лекарите наричаха болестта му подагра.

С наближаването на пролетта Шееле се почувствува добре.

— Маргарита, щом стъпя отново на краката си и ще се оженим.

— Добре, мили. Сега вече никой няма да ме упрекне.

— Покани, моля ти се, приятелите ни в неделя. Ще обявим официално нашият годеж, а щом закрепна, ще се венчаем.

Официалният годеж се извърши през март 1786 г. След краткото подобрение, което Шееле почувствува само за няколко дни, болестта го прикова на леглото с нова сила. Започваше втората половина на месец май, а подобрение не настъпваше.

— Маргарита, аз може би ще умра. Струва ми се, че някакво острие се забива в краката ми и бавно пълзи нагоре. Стига чак до мозъка ми. Не мога да издържам повече. Повикайте свещеника да ни венчае тук. Искам да бъда чист пред бога.

На 19 май Шееле се венча за госпожа Полер. Той не можеше да мръдне от леглото. Два дни след това го обхвана нов пристъп, и почти изгубил съзнание от болка, той изпрати да повикат нотариуса. Продиктува завещанието си. За единствена наследничка на имуществата си той остави госпожа Шееле. Няколко часа след това той затвори завинаги очи.

Швеция загуби един от най-великите си синове. Един човек, който показа на света, че и в съвсем малък град, в една малка аптечна лаборатория могат да се направят големи открития. Открития, за които човечеството ще му бъде винаги признателно.

 

 

Живял и работил в епоха, когато химията изживяваше периода на люлченото си развитие, Шееле допринесе твърде много за възмъжаването й. По това време учените още не знаеха за съществуването на голяма част от химичните елементи. Обясненията, които даваха за химичните процеси, все още носеха мъглявия характер на старата алхимическа традиция, но изобилните факти и непрекъснатите открития сочеха уверено пътя към истината.

Голямата любов на Шееле към химичните опити, забележителната му способност да извършва умело и най-сложните опити, да наблюдава явленията и да търси истината зад неизвестното, му донесоха много мигове на щастие — щастие от постигнатия успех. Шееле не търсеше слава и известност. Той остана през целия си живот скромният аптекар Карл Вилхелм Шееле, който обичаше най-много от всичко науката. Работил при най-примитивни условия, далеч от суетата на големия град, той провеждаше изследванията си с несравнимо себеотрицание и страст. И неговата самоотверженост даде забележителни плодове. Много съединения и нови елементи за пръв път бяха получени, изучени и описани от Шееле. Името на Карл Шееле ще блести винаги на небосклона на науката, наред с имената на хиляди други учени-химици, който посветиха живота си на химията.