Калоян Манолов
Велики химици (10) (Том първи)

Джон Далтон
1766—1844

Медният глас на звънеца извести края на последния час. Децата зашумяха като пчелички в кошер, прибраха плочите в торбичките си и се втурнаха навън. Учителят им, слабо, още голобрадо момче на около 15 години, също сви лежащите върху масата листа и бавно излезе. Той обичаше тази ниска, немного солидна постройка — училището. Само до преди две години той също седеше на чина между другарчетата си и слушаше разказите на мистър Флечер, а сега той самият учеше децата в родното си село Игълсфийлд. Но изведнаж детето, което квакерите от Игълсфийлд едва забелязваха, стана мистър Джон Далтон и всички започнаха да го поздравляват любезно. Мистър Джон Далтон! Та какво толкова знаеше той? Е да! Учителят, мистър Флечер, ги занимаваше и с математика, и с геометрия, и с мореплаване, но това беше съвсем недостатъчно. Джон четеше и други книги. С това обогатяваше и разширяваше познанията си сам, но всичко ставаше без ръководство, без насочващия поглед на добър учител. И все пак той научи толкова много неща, че мистър Флечер не виждаше друг по-добър от него, който би могъл да му помага при обучението на децата, и го взе за помощник.

Колко е хубаво да си учител! Да носиш знанието, да виждаш как то прави очите на малките главици да светят по-силно! Унесен в мислите си, Джон не забеляза високия мъж, който идваше срещу него.

— Здравей, Джон! Какво си се замислил толкова?

— Здравейте, мистър Робинсън! Да не би да идвате при мен?

— При теб, разбира се. Вече три дни не си стъпвал в лабораторията ми. Да не би да си болен?

— Болен? Не, но нали знаете, заплатата, която получавам от училището, не стига. Трябва да работя и в градината. Сега е най-подходящото време за садене на зелето. Вчера и оня ден работихме заедно с брат ми Джонатан и сестричката ми Мери. Тази година реколтата на зелето обещава да бъде много добра.

— Ти си истински квакер, Джон. Кротък, смирен, трудолюбив, точно както ни учи нашата религия.

— Да оставим това, мистър Робинсън. Кажете ми защо идвате при мен?

— Имам една изненада. Завърших новия барометър. Сега ще можем да отчитаме много по-точно атмосферното налягане.

Разговаряйки за разнообразните уреди, които мистър Елиху Робинсън създаваше с изкусните си ръце, те неусетно ускориха крачките си и скоро се озоваха пред къщата на този забележителен мъж. Тя се намираше на най-високата част на хълма, върху който беше разположено малкото къмберландско село. Господин Робинсън беше поставил някои от уредите си в специални дървени стативи в градинката. С тях той правеше непрекъснати метеорологични измервания. От известно време постоянен помощник при наблюденията му стана Джон Далтон. Неговият стремеж към знания беше голям и изследванията на господин Робинсън го заинтересуваха извънредно много. Да се намери връзка между барометричното налягане, температурата, влагата на въздуха, силата на вятъра, количеството на падналия дъжд или сняг, това беше не само интересно. Това щеше да има и практическо значение. Ако успеят да открият тези сложни закономерности, те биха могли да предсказват времето! А какво огромно значение има това за моряците! А нима не е важно и за селяните?

Джон дълго разглежда с възхищение новия барометър. После те направиха редовните си измервания, записаха резултатите и се сбогуваха. Джон тръгна към къщи.

Още отдалеч се чуваше равномерното тракане на становете. Баща му и майка му работеха. Сръчните им ръце премятаха совалките от тъмно до тъмно, за да изтъкат колкото се може повече плат. Джонатан и Мери помагаха. Като малък той също помагаше. А сега? Той прие предложението на мистър Флечер да работи в училище, но парите пак не стигаха. Той все още беше в тежест на фамилията. Колко суров и строг беше животът им! Какъв безкраен низ от лишения и мъки представляваше животът на майка му и баща му! С колко труд изхранваха те шестте си деца! И въпреки всички усилия и грижи тази зима най-малкото им сестриче умря. Няколко месеца след това и слабичкото братче Том също умря. Може би от това, че не си дояждаше или затова, че болестта му беше неизлечима? Може би ще бъде по-добре, ако напусне Игълсфийлд. Джон знае достатъчно много и би могъл да изкарва прехраната си сам другаде. Защо да не отиде в Карлисъл и да потърси работа? Няколко дни след това Джон замина за Карлисъл. Тук не можа да намери работа, но в книжарницата на господин Мекуин узна, че имало вакантно място за учител по математика в училището на „Приятелите“ в Кендал.

През есента на 1781 г. Джон вече живееше в Кендал. Стаята, която му дадоха в мъжкия пансион на училището, беше съвсем скромна. Тя си остана такава, защото Джон беше свикнал да живее скромно. Живял досега в беднота, той се чувствуваше в новата си квартира като в дворец, макар че имаше само дървено легло, дървен стол и дървена маса, покрита с грубо изтъкана ленена покривка. Затова пък рафтовете на етажерките пращяха от книги. Книгите бяха богатството му. Той се чувствуваше още по-богат, когато влезеше в библиотеката на училището. Сега младият Джон Далтон имаше неограничени възможности.

Той четеше и непрекъснато разширяваше познанията си. Наред с това Джон не забравяше и любимото си занятие — да прави непрекъснати наблюдения за времето. На стената той окачи барометъра, който му подари господин Робинсън на сбогуване. В градината постави дъждомера. Върху масата му, един след друг, се появяваха разнообразни стъклени прибори. Той ги купуваше, а понякога и сам ги сглобяваше, като използуваше различни стъкленици и тръбички. Колко много неразгадани тайни има в природата! Но трябва да се работи, да се търси ключът, който ще отвори вратата на съкровищницата на природата. Откъде да започне? Физика? Медицина? Химия? Метеорология?

Джон страшно се сърдеше на червения петел, който винаги, с точността на часовник, познаваше кога ще вали дъжд или ще има буря. Той кукуригаше с цяло гърло, кацнал на отсрещния стобор. „Защо тази птица може да предсказва времето, а аз да не мога?“ Далтон подреждаше цифрите, събрани грижливо в продължение на няколко години. Сравняваше температурата на въздуха, налягането и се опитваше да разгадае тайната. Той научи, че в Кендал има един човек, който също прави подобни изследвания и веднага реши да се срещне с него. Всички познаваха мистър Джон Гооф и Далтон лесно се озова пред къщата му. Почука и влезе.

— Вие сте мистър Джон Гооф, нали? — запита учтиво той, след като поздрави.

— Да — отговори мистър Гооф. Той седеше с гръб и дори не се помръдна. Джон видя само прошарените му коси, които се спускаха на вълни до раменете. — Елате тук и ми подайте ръката си! Кой сте вие?

— Джон Далтон, учителят по математика от училището на „Приятелите.“ — Той се приближи, но изведнаж се спря от неочакваната гледка. Мистър Джон Гооф беше сляп!

— Чувствувам по ръката ви, че сте развълнуван. Навярно се смущавате от това, че аз не виждам?

— Извинете, но всички казват, че вие сте отличен експериментатор. Не мога да проумея всичко.

— Това, което виждаме с очите си, драги господин Далтон, е нищожно в сравнение с това, което можем да видим с разума си.

— Да. Съгласен съм с вас, но все пак вие извършвате и различни опити, нали?

— Разбира се, това не е трудно. Сега ще ви покажа как може да се сглоби апаратура, да се поставят различни вещества в съдовете, без да се разлее и капка течност отвън, без да се счупи и най-тънката стъклена тръбица. Всичко е въпрос на сръчност и търпение.

Мистър Гооф стана и се приближи бавно до голямата маса. Върху нея бяха поставени в идеален ред най-разнообразни съдове.

— Ето да поставим тук железния статив. От тази кутия ще взема метална щипка. Сега е ред на колбата. В тази торбичка има запушалки… — Той протягаше ръка до съответното място и вземаше това, което му беше необходимо. Точността на движенията му можеше да се сравни само с тази на най-съвършен автомат.

Далтон гледаше възхитен. Той беше поразен от това, което мистър Гооф бе постигнал благодарение на силната си воля. В продължителния разговор Далтон получи много ценни напътствия във връзка с опитите, които той възнамеряваше да извърши.

Далтон започна да посещава все по-често този изключителен човек — мистър Джон Гооф. Постепенно те станаха големи приятели. Далтон му помагаше при извършване на опитите, а много често той сам правеше всичко. Само от време на време се съветваше с удобно излегналия се в креслото си господин Гооф. Успоредно с изследванията върху въздуха те продължиха да правят редовни метеорологични наблюдения. Значителна част от времето си Далтон посвещаваше на заниманията си по математика. Като използуваше богатата библиотека на училището, той постепенно изучи големите достижения в математиката. Понякога, като стигаше до крайния резултат, Далтон установяваше, че в него се крие нова проблема. Той не спираше дотук, а продължаваше и я разработваше самостоятелно. Скоро той написа и първите си научни трудове по математика. Огромните му познания, мъдростта на мислите му, спечелиха уважението не само на колегите му, но и на гражданите на Кендал. Четири години след постъпването му на работа го избраха за директор на училището. По това време той се сближи и с доктор Чарлз Хатън. Доктор Хатън беше редактор на няколко списания, издавани от Кралската военна академия. Те бяха предназначени за широк кръг читатели, но често отпечатваха и научни статии. Тази дейност стоеше във връзка с идеите на доктор Хатън — да популяризира науката. Далтон стана един от постоянните сътрудници на тези списания. Много от научните му трудове по математика бяха отпечатани в тях. Името на Джон Далтон стана известно дори в Манчестър. Той получи няколко награди за неговия принос към развитието на математиката и философията.

През септември 1787 г. при Далтон дойде мистър Честър Коулд.

— Аз съм от Манчестър. Миналата година презвитерианците в града откриха училище — Ню Колеж. Преподавател съм в този колеж.

— Много ми е приятно.

— Дойдох със специална мисия при вас. Секретарят на литературно-философското дружество в Манчестър, господин Смит, е с отлични впечатления от вас. Той няколко пъти говори за вас, след като се върна от посещението си, когато дойде, за да ви поднесе медала, с който ви награди дружеството. Сега решихме да ви поканим да изнесете няколко лекции в Ню Колеж.

— Какво имате пред вид?

— Натурфилософия. Бихте ли могли да започнете от идния месец? Ще ги организираме веднаж на две седмици.

— Да. Нека да насрочим първата в края на октомври.

Далтон изнесе лекциите в Ню Колеж в Манчестър, а същевременно и в Кендал. Посрещнаха ги с голям интерес, но успехът им беше малък. Далтон разглеждаше въпроси от първостепенно значение, но той не умееше да говори красноречиво и не можа да събуди възторга на аудиторията. Въпреки това лекциите му получиха твърде висока оценка. Директорът на колежа, господин Макензи, изказа задоволството си.

— Искам не само да ви благодаря, господин Далтон. Много бих се радвал, ако се съгласите да дойдете при нас. Вие трябва да дойдете в Манчестър.

— Но аз имам задължения към училището в Кендал. Не мога да изоставя там работата.

— Да. Това ви е дълг, но все пак трябва да помислите и за бъдещето си. Тук има научна среда, в която ще живеете и творите. Вие бихте могли да дадете на науката много повече от това, което сте направили досега.

— Може би сте прав. Предложението ви заслужава да се помисли върху него.

Далтон остана още няколко години в Кендал, но в 1793 г. се премести в Манчестър. Със себе си той донесе и ръкописа на „Метеорологични наблюдения и съчинения“. Книгата възбуди възхищението на издателя Пенсуил. Освен описанието на барометъра, термометъра, хигрометъра и другите прибори и апарати, освен резултатите от дългогодишните му наблюдения, Далтон описваше с майсторство процесите на образуване на облаците, процесите на изпаряването, разпределянето на атмосферната влага, утринните северни ветрове и пр. Книгата издадоха веднага. Посрещнаха я с необикновен интерес. Далтон беше много доволен от новата си работа. Освен занятията си в колежа, той даваше и частни уроци, главно по математика.

Още на другата година го приеха за редовен член на литературно-философското дружество. Той присъствуваше редовно на заседанията на това дружество, където членовете докладваха резултатите от изследванията, направени по различни въпроси. Още същата година през есента Далтон докладва своя труд върху цветната слепота. Той забеляза, че брат му Джонатан не можеше да различава цветовете. Понякога червения пумпал, с който си играеха като деца, той виждаше като зелен, а веднаж, когато сестричката им Мери облече новата си зелена рокля, Джонатан каза, че е червена. По-късно в Кендал, а след това и в Манчестър, Далтон забеляза, че той също притежава този дефект, но в по-малка степен. Тогава се зае с подробното му изучаване. Правеше десетки опити с разноцветни плочки. Подреждаше ги в различна последователност и записваше цветовете им. После караше учениците от Ню Колеж също да запишат цветовете на плочките. Далтон установи, че и между тях има такива, които не могат да различават цветовете, или много често ги бъркат. Най-често те виждаха зеления цвят като червен, или обратното, но имаше и такива, които не можеха да различават синия и жълтия цвят. Този особен дефект на зрението днес ние наричаме далтонизъм.

Възможностите за работа в Манчестър бяха наистина много големи. Освен богатите библиотеки и разнообразния културен живот, той намери тук една значителна група учени. С тях можеше да обсъжда интересуващите го проблеми, да се ползува от съветите им, от критичните им бележки. Интересите му ставаха все по-обширни и той започна да чувствува, че работата му като учител в колежа му пречи. Годините вървяха, а той губеше времето си в класните стаи с тебешир в ръка. Искаше му се да се отдаде изцяло на науката, но трябваха средства за живеене. А защо да не изостави работата си в Ню Колеж и да се заеме само с даване на частни уроци? И без това по-заможните фамилии страдаха от манията да пращат децата си при частни учители. В Манчестър името на Далтон се произнасяше с благоговение. Почитаха го като много голям учен. Всеки би желал да го вземе за учител на децата си. Е добре! Нека бъде така! Само че срещу два шилинга на час. С два шилинга вдовицата на обущаря Пийт изхранваше двете си деца цяла седмица, но щом искате Джон Далтон да учи децата ви, моля, плащайте, господа богаташи!

Последната година на XVIII век — 1799, Далтон напусна Ню Колеж и стана най-скъпо платеният, но и най-много търсеният частен учител в Манчестър. Сега времето му принадлежеше. Той преподаваше на богатите си ученици само 1–2 часа на ден, а след това се задълбочаваше в работа. Все повече вниманието му се привличаше от газовете, от газовите смеси. Ето и въздухът е газова смес.

— За да охарактеризираме един газ, най-напред измерваме налягането му. Същото се отнася и за газовата смес. Но какво ли е налягането на отделните газове? Има ли някаква връзка между тях? — обясняваше Далтон своите идеи на приятеля си Стивенс.

— Ето една твърде интересна проблема — отбеляза той на свой ред. — Имаш ли вече идея как да проведеш изследването?

— Най-лесно би било, ако избера два газа, от които единият лесно може да се отстранява от сместа, така че да мога да меря налягането на сместа и газовете поотделно. Има и други възможности, разбира се, но това ще покаже практиката.

Опитите дадоха твърде интересен резултат. Налягането на даден газ, поставен в съд с постоянен обем, оставаше постоянно. Далтон вкарваше след това втори газ. Получената смес имаше по-високо налягане, но то беше равно на сбора от наляганията на двата газа. Налягането на отделния газ оставаше същото.

— Тогава следва, че налягането на газовата смес е равно на сбора от наляганията, които газовете имат, ако са поставени поотделно в същия съд, при същите условия. Ако налягането на отделните газове наречем парциално, тогава този закон ще изкажем така: налягането на газовата смес е равно на сбора от парциалните налягания на газовете, които я съставят.

Далтон остави перото и се замисли.

— Но оттук могат да се направят много важни изводи! Ясно е, че състоянието на газа в съда не зависи от присъствието на другите газове. Това, разбира се, лесно ще се обясни с корпускулния им строеж. Следователно корпускулите или атомите на единия газ се разпределят равномерно между атомите на другия газ, но се намират в същото състояние, както и ако другият газ не беше в съда.

Той отново се замисли. Неочаквано вниманието му се спря на идеята за атомите. Да, не само той мислеше за тях. Почти всички учени говореха за корпускули или атоми.

— Но какво всъщност знаем за тях? Съществуват ли в действителност или това са само философски измислици? Ако атомите съществуват, тогава би трябвало да можем да обясним всички свойства на веществата, всички закони, като използуваме атомната теория. Но нима може да се нарекат теориите на Кирван или Хигинс атомни теории? Че с какво се отличават те от теориите на Бойл или Нютон? Ето какво липсва на химията. Една истинска теория за строежа на веществата.

Обладан от пламъка на новата идея, Далтон започна неуморна работа. Работа в лабораторията, работа в библиотеката, работа в кабинета си. Трябваше преди всичко да получи ясна представа за атомите. Какви са характерните им особености? Различават ли се атомите на един елемент от атомите на друг елемент? Няма ли някаква възможност, въпреки че те са нищожно малки и невидими за окото, да се установи по някакъв начин какво е теглото им, формата им, размерите им…

Няколко години упорит и напрегнат труд. Резултатите бяха налице. Тази вечер те щяха да станат известни и на членовете на Манчестърското литературно-философско дружество. Двадесет и първи октомври 1803 г. Приведен над катедрата, Джон Далтон докладваше своята „Химична атомна теория“.

— Преди да завърша, аз искам с няколко думи още веднаж да изтъкна особеностите на моята теория. Във всички съществуващи досега теории се говори за корпускулите като за малки еднакви топчици. Това не е вярно. Атомите, най-малките неделими частици, на един елемент са еднакви помежду си, но се различават от атомите на другите елементи. Докато в този момент за размерите им не можем да кажем нищо положително, то за основното им физично свойство — теглото им — имаме вече известни резултати. Атомите се характеризира чрез теглото си. За да стане по-ясно, аз ще докладвам веднага и втората си работа „Първа таблица за относителните тегла на най-малките частици на телата“. Един атом не може да се отдели и претегли. Ако приемем, че атомите се съединяват в най-прости отношения помежду си и анализираме сложните вещества и след това сравним тегловните проценти на елементите с тегловния процент на най-лекия от тях, ние можем да получим интересни цифри. Тези цифри показват колко пъти атомът на един елемент е по-тежък от атома на най-лекия елемент. Ето тук вие виждате първата таблица на тези тегла. Най-лек елемент се оказа водородът. Това означава, че неговото атомно тегло трябва да бъде прието условно за единица…

Далтон говореше с увлечение. Присъствуващите слушаха с огромен интерес. Те всички до известна степен приемаха, че веществата се състоят от атоми, но такава теория, такива подробни представи, които не само обясняват свойствата на веществата, а дори позволяват да си представим как са изградени те, никой не беше чувал досега. Далтон чертаеше на дъската колелца, като ги подреждаше по две, три или четири едно до друго. Това бяха първите формули на най-простите съединения.

Учените посрещнаха достиженията му с изключително въодушевление. Той получи веднага покана да изнесе няколко лекции в Лондон. През декември същата година Далтон пристигна в Лондон. Няколко седмици след това отново се върна в Манчестър, за да продължи изследванията си. Това, което постигна, не го задоволяваше. Трябваше да продължи работата по определяне на атомните тегла. Трябваше да се изяснят много други въпроси.

Значителна трудност му създаваха някои особени случаи. Така например медта се окислява от кислорода и образува два окиса — черен и червен. Азотът също образува няколко различни окиси. Как да си обясни това?

Още Пруст изследва двата медни окиса. Той ги анализира и установи, че черният меден окис съдържа 80% мед, а червеният — 89%. Анализи проведоха и други изследователи и резултатите им не се различаваха съществено от тези на Пруст. Това вече беше достатъчно, за да пристъпи към изчисляване атомното тегло на медта.

Понякога Далтон намираше в литературата резултати, получени само от един учен. Тогава и той анализираше веществото, за да се убеди във верността на цифрите и едва след това пристъпваше към изчисляване на атомното тегло. Много от стойностите на атомните тегла, които получи, бяха неточни, защото за кислорода изчисли атомно тегло 7 вместо 16. Всъщност това, което изчисляваше Далтон, днес наричаме еквивалентно тегло, т.е. такава тегловна част от даден елемент, която е носител на единица валентност. Кислородният атом е от втора валентност, следователно единица валентност ще се носи от тегловно количество, равно на половината от атомното му тегло. Далтон не можа да получи точната стойност на еквивалентното тегло за кислорода — 8. Това се дължеше на несъвършените методи за анализ, довели до неточни резултати.

Далтон съсредоточи погледа си върху цифрите. В черния меден окис 20 тегловни части кислород се съединяват с 80 тегловни части мед. Атомното тегло на кислорода е 7, тогава 7 тегловни части ще се съединят с такова тегловно количество мед, което ще представлява атомното й тегло. Далтон реши пропорцията и получи цифрата 28. В червения меден окис 11 тегловни части кислород се свързват с 89 тегловни части мед. За 7 тегловни части той получи цифрата 56. Далтон погледна цифрите учудено — 28 и 56. (Правилните стойности 64 и 128 се получават с атомно тегло за кислорода 16.)

— Но втората цифра е два пъти по-голяма от първата! Какво ли ще се получи при азотните окиси?

Той пресмяташе с трескава бързина.

— Същото! Едната цифра е два пъти по-голяма от другата. Защо? Може би атомите имат свойство да се свързват в различни тегловни отношения?

Тази мисъл накара сърцето му да замре.

— Да. Така трябва да бъде. В черния окис един атом кислород е съединен с един атом мед, а в червения окис — с два атома мед.

Това не беше случайност. Това е основно свойство на веществото. Това е природен закон — законът за кратните тегловни отношения.

Далтон сподели откритието си с приятеля си Стивенс.

— Въпросът се свежда до свойството на атомите да се свързват помежду си. Ако един атом кислород се свърже с един атом мед, ще се образува едно съединение, но ако един атом кислород се свърже с два атома мед, тогава ще се получи другият окис. Разбира се, тегловното отношение между медта в първото и второто съединение ще бъде 1:2.

— Твоята атомна теория се оказа много плодотворна — каза Стивенс.

— Някои все още я наричат хипотеза, но аз съм убеден, че това е теория. Всички резултати, които получаваме, са в нейна подкрепа.

— Ти си вече много прочут, приятелю. Миналата година те каниха да изнасяш лекции в Единбург, в Глазгоу, а тази година…

Тази година ръководството на Литературно-философското дружество реши да предложи за свой вицепрезидент Джон Далтон.

През май 1808 г. Далтон беше избран официално за вицепрезидент на дружеството в Манчестър.

Той не беше блестящ оратор, но лекциите му се посрещаха с голям интерес. Лондонското кралско дружество отново го покани да изнесе лекции пред членовете му. В края на 1809 г. той замина за Лондон. Тук се срещна и разговаря с най-изтъкнатите учени на Англия. Посети лабораториите им, запозна се с работата им. Особено дълго разговаря с Хъмфри Дейви. Този млад изследовател имаше много идеи. Той имаше вече и много успехи. Далтон се запозна с откритите от Дейви два нови елемента — калий и натрий. Той наблюдава с възхищение как малкото метално късче плува по водата, а жълтото пламъче над него трепка игриво.

— Това е забележително откритие, сър Дейви.

— Не по-малки са вашите заслуги за химията, господин Далтон. Откриването на един природен закон е много повече от откриването на един елемент. А освен това трябва да добавим и атомната теория.

Те замълчаха за малко, а след това Дейви продължи:

— Вие трябва да станете член на Лондонското кралско дружество, господин Далтон. Ще ми разрешите ли още утре да направя това предложение?

— Моля ви, сър Дейви, в никакъв случай. Аз обичам Манчестър и дружеството. За науката не е важно къде ще бъда, а какво ще й дам.

— Ваше желание, господин Далтон, но все пак размислете. Тук възможностите са далеч по-големи.

— Не, Дейви. Обещайте ми да не правите това.

Дейви обеща. Няколко седмици по-късно Далтон отново се върна в Манчестър. Въпреки изключителната му скромност неговата известност ставаше все по-голяма и по-голяма. За него говореха вече и извън пределите на Англия. Неговата атомна теория стана известна и на континента. В 1816 г. го избраха за член-кореспондент на Френската академия на науките. На следващата година го избраха за председател на Дружеството в Манчестър, а в 1818 г. получи назначение от английското правителство за научен експерт в експедицията, водена лично от сър Джон Рос. Назначението донесе лично водачът на експедицията.

— Какви ще бъдат задълженията ми? — запита го Далтон.

— С една дума — всестранни. Вие ще ръководите метеорологичните изследвания, физичните измервания и т.н.

— А каква е целта на експедицията?

— Целта е — Северният полюс — ще се опитаме да изследваме арктическите области и да достигнем полюса.

— Поласкан съм от предложението ви, но предпочитам да остана в Англия. Струва ми се, че въпросите, които разрешавам тук, са от по-голямо значение за науката. Там, всред суровите студове на Арктика, аз не бих могъл да се занимавам с моите любими въпроси.

— Окончателен ли е отговорът ви?

— Да.

— Съжалявам много, господин Далтон. Вашият вещ ум ще липсва много на екипажа на експедицията. Довиждане.

Далтон предпочиташе спокойната работа в кабинета си. Той прекарваше времето си там от сутрин до вечер, за да може да вникне в тайната на атомите. Работата по определяне на атомните тегла продължаваше. Все по-точни ставаха получените резултати. Налагаше се да се вземат пред вид нови съображения. Трябваше да се правят нови предположения, да се преизчислят резултатите от анализите на много учени. Няколко пъти вече Далтон публикува нови таблици за атомните тегла. Някои от цифрите в тях бяха същите, но други бяха двойно, тройно по-големи от тези, публикувани първия път. С всеки изминат месец и година броят на елементите, чиито атомни тегла бяха определени, се увеличаваше. Учените не само от Англия, но и от Франция, Германия, Италия, Швеция, Русия се интересуваха от постиженията му. Не можеше един такъв голям учен със световна известност да не бъде член на Кралското дружество. Без да иска съгласието му, Дейви направи предложение и през 1822 г. приеха Далтон за редовен член. Той пристигна в Лондон, за да присъствува на заседанието на дружеството, а няколко дни след това замина за Париж.

В Париж му оказаха горещ и радушен прием. Той присъствува на няколко заседания, изнесе няколко доклада, разговаря с много учени. Особено сърдечно разговаря с Гей-Люсак. Той му показа лабораториите, апаратурите…

— Науката е необятен океан — каза Гей-Люсак, като седна до масата.

— Да. Вярно е. Трябва да имаш само добър компас, за да стигнеш до дългоочаквания бряг — отговори Далтон.

— Струва ми се, че никога няма да достигнем до брега. Когато го доближим, ние откриваме нови хоризонти и тръгваме отново натам.

— Такава е съдбата на изследователя — вечно да търси, вечно да се стреми към неизвестното.

— Вашата атомна теория ще създаде епоха в химията, господин Далтон.

— Може би, но все още не всичко е доведено докрай. Трябва да се работи още много, а с моите скромни възможности това е твърде трудно.

— Какво възнамеряваме да предприемете за в бъдеще?

— Все още не съм доволен от постигнатото. Все още има неоткрити елементи. Много често излизат съобщения за откриването на нов елемент. Трябва него да се извършат стотици опити, да се определи атомното му тегло. Аз непрекъснато работя върху усъвършенствуването на методите за определяне на атомните тегла. За много неща правим само предположения, без да сме сигурни в това, без да можем да го докажем. Ето например простите вещества — елементите — се състоят от прости атоми, а сложните вещества от сложни атоми. Как се свързват простите атоми, за да образуват сложни атоми, ние не знаем. Колко прости атома влизат в състава на сложения атом също не знаем. Можем само да предполагаме, но това не е доказано. Как да разберем например колко атома водород и кислород образуват един сложен атом вода?

— Да. Би трябвало, да се търсят нови доказателства.

— Разбира се. Бъдещето е пред нас. Някога може би науката де разгадае тайната на атомите.

— Вие сте тръгнали вече по този път.

— Но все още съм много далеч, драги Гей-Люсак.

Далтон не спря нито за минута търсенията си. Той анализираше, изчисляваше, чертаеше… С всеки изминат ден атомната теория ставаше все по-завършена, все по-пълна. Голямата заслуга на Далтон към науката получи висока оценка навсякъде.

През 1826 г. Английското правителство го награди със златен орден за разнообразните му открития в областта на химията и физиката и най-вече за създаването на атомната теория. Орденът беше връчен на тържествено събрание на Лондонското кралско дружество. Голяма реч по този случай произнесе сър Хъмфри Дейви. През следващите няколко години Далтон беше избран за почетен член на Академията на науките в Берлин, Москва и Мюнхен. Най-високото отличие обаче дойде пак от Франция.

За да засвидетелствува своето признание към делото на най-изтъкнатите световни учени, Академията на науките в Париж избираше свой почетен съвет. Той се състоеше от 11 най-изтъкнати чуждестранни учени. От английските учени с тази висока чест удостоиха Хъмфри Дейви. След смъртта на Дейви мястото остана свободно и в 1830 г. то се зае от Джон Далтон. На другата година Далтон получи покана да отиде в Йорк, за да присъствува на събранието за учредяване на Британската асоциация за развитие на науката. На едно от събранията в Оксфорд през 1832 г. го удостоиха с най-високото отличие на Оксфордския университет.

Залата беше осветена тържествено. Ректорът на университета, облечен в червена тога, произнасяше тържествената реч. Пискюлът на червената му четириъгълна шапчица леко се поклащаше. В залата цареше величествено мълчание. Седнали на високи дървени столове, поставени на специалния подиум, бяха свели скромно глави Джон Далтон, Майкъл Фарадей, Дейвид Брюстър и Роберт Браун. В залата звучаха само плавните латински фрази на речта.

Речта свърши. Ректорът вдигна ръка тържествено.

— Ин хоноре професорибус. Докторес цивиле юрис.

Гръмна музика! Всички станаха на крака. Ректорът се приближи до развълнуваните учени. Вдигна червената копринена мантия и я преметна върху плещите на Далтон. След това той направи същото с Фарадей, Брюстър и Браун.

Музика свиреше и в душата на Далтон. Той, скромният и трудолюбив квакер, никога не е очаквал такива почести, такова признание! Чувство на гордост, чувство на изпълнен дълг трептеше в гърдите му. Той отдаде силите си, ума и любовта си на науката. Той даде една велика теория на човечеството.

Не само научните среди оцениха заслугите му. Английското правителство също се заинтересува от съдбата на този учен и през 1833 г. реши да му отпусне пенсия. Правителството оповести решението си на голямо тържество в Кембридж.

Актовата зала на университета блестеше от хилядите златни орнаменти, които ограждаха огромните картини. Те покриваха стените като приказен килим, стигащ до позлатените розетки на тавана. На трибуната говореше професор Сиджуик. Той изброяваше подробно заслугите на Далтон към науката.

Седнал в украсеното със златни орнаменти кресло, наметнат с червената мантия, Далтон слушаше.

— Като се имат пред вид всички заслуги на дълбоко уважавания Джон Далтон, правителството ме натовари да му предам лично неговите почитания и решението да отпусне годишна пенсия, възлизаща на 150 лири.

Буря от ръкопляскания заля залата. Далтон се изправи и дълбоко се поклони. Професор Сиджуик му стисна ръката продължително.

Тържеството свърши. Далтон беше трогнат. Преди да се прибере в стаята си, той отиде да се поразходи в парка. Любуваше се на ниско окосените зелени площи, изпъстрени с правилните фигури на красивите цветни алеи.

— Господин Далтон!

Той се обърна. Слаб висок мъж, облечен в черен фрак, направи лек поклон.

— Аз съм от Манчестър. Изпратен съм при вас със специална мисия.

— Да поседнем на пейката.

Далтон се облегна. Облеченият в черно мъж продължи.

— Общинският съвет в Манчестър счита, че е недостатъчна почитта, която ви отдаде, като ви провъзгласи за почетен гражданин на града. Взето е решение да се направи статуята ви. Тя ще бъде поставена в преддверието на най-голямата зала в Манчестър — Таун Хол. Вече получиха съгласието на прочутия лондонски скулптор Чантри да изработи бюста ви. Молбата ни към вас е да дойдете идния месец в Манчестър, за да му позирате.

— Премного ме ласкаете. Ако не се страхувах, че ще обидя гражданите на Манчестър, бих отказал, но аз обичам този град. Толкова години живях и работих там. Там ще прекарам и старините си. Впрочем съобщете на господин кмета, че след няколко дни ще се върна и ще остана завинаги в Манчестър.

Далтон отново заживя в средите на Манчестърското литературно-философско дружество. Той продължаваше да работи и да изнася доклади.

Статуята беше готова, но смъртта на брат му Джонатан помрачи церемонията по откриването й.

Джонатан също живееше в Манчестър. Двамата братя Далтон се обичаха много. Джонатан заемаше другото крило на голямата къща, в която се намираше жилището на Далтон. Една вечер Джонатан се върна много изморен. Той почувствува, че някакви железни щипци го стискат и сковават. Парализата го прикова на легло и след няколко дни той почина.

Далтон скърби дълго за единствения си брат. Той вече беше стар и ръцете му леко трепереха.

— Нима и мен ще последва същата участ? Ръцете на Джонатан също така трепереха!

Той не се боеше от смъртта. Той я ненавиждаше. Защо трябваше да дойде? За да го откъсне завинаги от любимата му лаборатория?

Тя се опита да дойде през пролетта на 1837 г.

Някакъв черен облак нахлу в мозъка му и светлината, звуците, всичко сякаш престана да съществува. Само ударите на сърцето като че ли пращаха жестоки бичове, които го удряха по главата. Далтон лежеше неподвижен в леглото. Той не се предаваше. Той трябваше още да работи. Той искаше да работи.

Болестта започна бавно да отстъпва. Той започна да движи ръцете си, после се изправи и отново възвърна силите си. Далтон пак можеше да работи.

Но тя дойде втори път. Беше 27 юли 1844 година. Този път облакът нахлу в мозъка му като зъл ураган. Далтон падна безчувствен на земята. Няколко часа след това смъртта го взе в обятията си. Тя отне от човечеството един велик учен, един гений.

Вестта за смъртта на обичания от всички велик учен Джон Далтон покруси целия Манчестър.

Върволицата от хора, дошли да отдадат последна почит на своя велик съгражданин, не спираше нито през деня, нито през нощта. В полутъмната зала Таун Хол цареше тишина. Само трепкащите пламъци на свещите разпиляваха сумрака около бледото лице на мъртвеца. В сянката тайнствено и величествено се издигаха статуите на Далтон и Джаул.

Две седмици не пресекна потокът от хора. Две седмици Англия се прощава със своя велик син.

 

 

Беше 12 август 1844 година. Черни знамена се вееха по улиците. Свели смирено глави, хората се тълпяха по тротоарите, по прозорците, по балконите. Звуците на траурната музика изпълваха сърцата с мъка. Погребалната процесия се придвижваше бавно към гробището Ардуик. Стотици каляски и хиляди пешеходци пълзяха по задръстените от тълпата улици. Сякаш животът в Манчестър спря напълно. Сега, когато един изключителен ум отиваше към вечното си жилище в Ардуик, не можеше да има по-важно събитие. И най-непросветените, които никога не бяха чували за съществуването на атомите, сега знаеха, че Далтон е бил голям учен, прославил името на родината им по цял свят. Англия прекланяше глава пред паметта на един гений — Джон Далтон.