Калоян Манолов
Велики химици (12) (Том първи)

Хъмфри Дейви
1778—1829

Тихите води на морето блестяха, позлатени от първите лъчи на слънцето. По тясната ивица на каменистия бряг вървяха две момчета. Тук брегът беше почти недостъпен. Отвесните скали се издигаха няколко десетки метра над водата, която притискаше в основата им тясната ивица от едър пясък и заоблени камъни. Момчетата с мъка се промъкваха и там, където вълните опираха до самите скали, дори нагазваха във водата, за да продължат по-нататък.

— Най-после стигнахме — въздъхна Хъмфри.

— Нищо не мога да видя — отговори Пийт.

Те стигнаха до малкия залив, където пясъчната ивица се разширяваше значително и каменистият бряг отстъпваше назад, за да направи място на едрия пясък.

— Виждаш ли отсрещните черни петна?

— Там в скалите до пясъка ли?

— Да. Това са пещерите.

С нови сили те се отправиха натам и скоро стигнаха първата от тях.

— Но това са пещери, направени от хора — възкликна Хъмфри. — За какво ли са служили? Може би това са някакви мини.

— Хайде по-бързо да влизаме.

— Дай свещите. Ще трябва да запалим една, защото вътре ще бъде тъмно.

— Ето и кълбото. То ще ни служи да намерим изхода, ако се загубим.

Момчетата завързаха края на конеца за един голям камък и като развиваха по малко от кълбото, навлязоха в пещерата.

Всъщност това бяха стари, изоставени калаени мини. Тук някога, през време на Римската империя, римляните са добивали калай. Неотдавна, като скиташе по брега, за да наблюдава рибите, Хъмфри забеляза мините. Той съобщи за откритието си на Пийт и те решиха да разгледат тайнствените пещери.

Дълго се лутаха в изоставените полусрутени галерии. Те намериха останки от копачи, колички и пр. Детските им умове не можеха да разберат всичко, а въображението им създаваше фантастични истории. Когато излязоха на брега, слънцето вече почти се скриваше зад хоризонта.

— Татко страшно ще ми се кара — промълви Пийт. — Цял ден се лутаме напразно. Никакво съкровище не можахме да открием.

— Може би преди нас са идвали други и всичко са задигнали.

— Поне да бяхме наловили риба, пак някакси щяхме да се оправдаем.

— За рибата не се грижи. Хайде да отидем при онази скала. Там има голям подмол. В него се крият огромни кефали. Ей сега ще ти хвана колкото искаш и отиваме право у дома.

Те наистина имаха успех, но той се дължеше на умението на Хъмфри. Той знаеше с най-големи подробности коя риба на каква стръв може да се хване, къде и как да постави въдиците. Нямаше друг по-изкусен въдичар от него. Натоварени с богатия улов, те закрачиха радостно към чифлика.

Когато Хъмфри бутна пътната врата, вече беше полумрак. От прозорците на големия хол падаше бледа светлина върху лехите с ухаещи цветя. Хъмфри знаеше, че щом холът е осветен, фамилията вече е вечеряла. Баща му сигурно е седнал в любимия си кът и се занимава с дърворезба. На това изкуство той се бе учил в Лондон, за да изкарва по-късно прехраната си, но след като неочаквано наследи не много голямото имение, наречено Ворфел, близо до град Пензънс, той остана тук и сега изкуството му служеше само за удоволствие. Вечер, след тежкия труд в имението, той изрязваше със сръчните си ръце чудно красиви фигури в мекото дърво. В това време обикновено майка му подреждаше кухнята или приготвяше по-малкия му брат и двете сестричета за сън. Хъмфри възнамеряваше да се промъкне през задния вход на кухнята. Майка му щеше лесно да му прости, още повече, че такива големи кефали той никога досега не е донасял. Все пак Хъмфри реши да погледне в хола. За негова голяма изненада той видя учителя си Смит, който разговаряше с майка му и баща му. Той се вслуша внимателно.

— Вашият син наистина е изключителен, господин Дейви. Той е едва на девет години, а когато започне да чете, като че ли слушате някакъв голям артист.

— Той още на пет години четеше толкова гладко и бързо, че дори аз едва смогвах да следя думите в книгата — каза майка му.

— Въпросът не е само до четенето, господин Дейви. Той вече изучи всичко, което може да се намери в нашите учебници. Аз смятам, че трябва веднага да го изпратите в Пензънс. Там ще му намерите по-добри учители. Детето е много способно и сигурно ще преуспее в живота.

— Идеята ви не е лоша, господин Смит. Още утре ще заминем за Пензънс.

Хъмфри никак не искаше да се разделя със скалистия бряг на Корнуол, но решението вече беше взето. На другия ден те заминаха за града. Мансардата в къщата на Джон Тонкин му се стори прекрасна. Тук той ще живее сам, необезпокояван от никого. От прозореца ще се любува на морските вълни, на изгревите и залезите и ще пише стихове. Поетичната му душа можеше да намери успокоение от вълнуващите красоти на природата само в звучните рими на сонетите, които той съчиняваше.

Въпреки че тръгна с нежелание за града, сега Хъмфри се чувствуваше много доволен. Оставиха го да води доста самостоятелен живот. Дори и в учението не му се бъркаха. Сам избираше какво да чете и с какво да се занимава.

Смъртта на баща му хвърли сянка върху приятния живот в мансардата. Той трябваше да прекрати химичните си опити, защото парите, които майка му пращаше, не стигаха дори за храна. Химичната му лаборатория, която подреди в един голям сандък, стоеше затворена.

Като видя, че не ще може да осигури бъдещето на петте си деца само с доходите от имението, госпожа Дейви продаде Ворфел и се премести в Пензънс. През есента на 1794 г. тя отвори моден шапкарски магазин, но и той едва задоволяваше нуждите на голямата фамилия. Трябваше да се помисли вече за бъдещето на Хъмфри.

— Искам да се посъветвам с вас, татко — обърна се тя към мистър Тонкин. Всъщност той не й беше истински баща, но понеже я осинови, когато тя остана сираче, г-жа Дейви винаги се обръщаше към него с „татко“.

— Вие знаете в какво тежко материално състояние се намирам.

— Да, Грейс, и затова се опитвам да ти помагам, доколкото ми позволяват възможностите.

— Аз съм ви много благодарна, но сега искам да поговоря за нещо друго. Не мислите ли, че е време да потърсим някаква работа за Хъм?

— Това може, но учителите казват, че той има извънредно големи способности. Трябва да се опитаме да продължим образованието му.

— Аз съвсем не искам да го откъсна от училище. Какво бихте казали, ако го дадем като помощник при мистър Джон Борлейз?

— Това е хубава идея. В аптеката на Борлейз той ще изучи тайните не само на химията, но ще се запознае и с медицината. Мистър Борлейз е много добър лекар.

— Ако Хъм поиска, след няколко години би могъл да отиде в Единбург, за да получи лекарска диплома. Това е най-добрата професия за човек, който така много обича природата.

Хъмфри посрещна решението на майка си с възторг. Сега вече той щеше да се занимава само с това, което го интересува. Науката беше оня магнит, който го привличаше и задържаше в лабораторията на Борлейз от ранно утро до късно през нощта. Мечтата му да стане лекар го задържаше прикован с часове до библиотеката, където имаше богата медицинска литература. Всред дебелите томове той намери и учебника по химия на Лавоазие. Още преди да прочете книгата докрай, Хъмфри почувствува, че от нейните страници го лъхна огънят на експериментатора, този огън, който запали в душата му обичта към химията. Скоро откри и още една книга. „Речник по химия“ от Николсън. За него вече други книги не съществуваха. Химията постепенно го покори и отсега нататък тя стана негова съдба. Сега химичните опити, които той правеше, бяха твърде сложни. В тях не можеше да се види детската наивност, каквато изобилствуваше в първите му опити в мансардата на мистър Тонкин. В опитите му имаше сериозна наука, почерпана от учебника на Лавоазие. Сръчността на Дейви и любовта му към химичните опити станаха известни не само на близките му от Пензънс. За тях научи дори д-р Томас Бедоус. Той имаше голяма нужда от добър химик и една септемврийска сутрин на 1898 г. д-р Бедоус се озова в аптеката на Борлейз.

— Искам да говоря с Хъмфри Дейви.

— Моля, заповядайте. Той е в малката лаборатория в пристройката — каза д-р Борлейз и поведе госта през двора към отсрещната варосана сграда.

— Хъм, търсят те. Д-р Бедоус е пристигнал от Клифтон.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Аз организирам основаването на Пневматичен институт — заговори д-р Бедоус. — Вие знаете какъв голям ефект има кислородът върху живите организми. Целта на нашия институт ще бъде да се изучи влиянието на други газове върху организмите. Може би ще се открият и други газове, които имат лечебен ефект при дишане, а може би има и такива, които действуват вредно, дори отровно.

— Твърде привлекателна работа — каза Дейви. — И какво искате от мен?

— Аз съм физик и не бих могъл да се справя с химичните задачи, възникнали пред института. Имам нужда от добър химик, който не само ще получава различни газове, но ще извършва и редица изследвания с тях. За вас ми говори д-р Дейвис, който се запознал с работата ви преди една година. Според него друг, по-подходящ човек за нас не може да се намери. Дошъл съм с намерението да ви отведа в Клифтон. Там ще имате на разположение богати лаборатории и много помощници.

Те уредиха всички подробности по бъдещата им обща работа и още през следния месец Дейви пристигна в Клифтон до Бристол.

Първата задача, поставена пред Дейви, беше да изследва свойствата на двуазотния окис. Според американския учен Сандел Мичил този газ причинявал болести, тъй като при вдишване вкарвал зараза в организма. Много скоро Дейви установи, че той е напълно безвреден, ако се диша и даже ако с него се действува на открита рана.

Веднаж той получи много голямо количество от този газ и го затвори в няколко огромни стъкленици. В лабораторията влезе д-р Бедоус.

— Дейви, аз съм много доволен от достиженията ви. Виждам, че нашият Пневматичен институт не е основан напразно.

Д-р Бедоус говореше разпалено и без да иска, бутна големия железен статив. При падането си той счупи стъкленицата с двуазотния окис. Засрамен от несръчността си, той се наведе и започна да събира късовете строшени стъкла.

— Няма нищо — мърмореше той, — ще ви доставя веднага нови стъкленици. Жалкото е, че трудът ви отиде напразно.

— Ще повторим опитите. Това не е беда. Исках да видя как ще действува този газ, ако го вдишваме по-продължително време. Ето тук бях…

Дейви не можа да продължи мисълта си. Той разтвори очи от удивление. Д-р Бедоус, който беше известен като много студен и сериозен човек, се обърна към него и го гледаше с изкривено от усмивка лице.

— Хъмфри, вие сте страшен шегаджия. Как можахте да поставите железния статив до стъклениците. Ех, че силно изпукаха. Ха-ха-ха… — Д-р Бедоус започна да се смее с глас.

— Наистина весела история — каза Дейви и също се засмя.

Двамата учени стояха един срещу друг и се смееха. Необикновеният шум привлече асистента от съседната лаборатория. Той застана втрещен до полуотворената врата. „Нима са полудели?“ Той стисна с ръка носа си и се развика:

— По-скоро навън. Трябва да подишате чист въздух. Сигурно сте се отровили от някакъв газ.

Като подишаха чистия въздух, те скоро дойдоха на себе си. Само силното главоболие показваше, че този „безвреден газ“ ги опои и доведе до това странно състояние.

— Вашият газ страшно ме развесели, но сега главата ми ще се пръсне.

— Трябва да се разходим по-продължително на въздух. Все пак трудът ми не отиде напразно. Открихме още едно свойство на този газ. Том, разтворете прозорците! Трябва добре да се проветри лабораторията.

Дейви се отправи към къщата на д-р Бедоус. Тук той имаше две стаи на свое разположение. Едната използуваше за спалня, а другата за работен кабинет. Тук в кабинета си Дейви прекарваше дълги, мъчителни часове, вдълбочен в работа над поемите и сонетите, които пишеше. Макар че оставаше в лабораторията твърде продължително, той не можеше да се откъсне от красотите на природата и изливаше възторга си в звучни стихове. За това имаше заслуга и госпожа Бедоус. Брат й, писателят Еджуърт, посещаваше често дома им, придружен от млади поети и писатели. Те приеха веднага Дейви в средите си. Скоро той се сприятели с поетите Самуел Колеридж и Роберт Сауди. Поезията на Дейви ги заинтересува и много негови стихотворения бяха публикувани в антологиите, изготвени от Уърдсуърт и Колеридж. И въпреки всичко, лабораторията беше мястото, където той се чувствуваше в стихията си. Там душата му се наслаждаваше на друг вид поезия, поезията, която идва от неразкритите тайни на науката.

— Господин Дейви, д-р Бедоус ви изпраща тази статия — каза Том, като му подаде най-новата книжка от изданията на Кралското дружество.

Дейви отгърна няколко страници и се зачете вдълбочено статията на Николсън и Карлисъл „Разлагане на водата с електричен ток от галваничен елемент“.

— Том, това наистина е удивително. Те получават водород и кислород, като разлагат водата. Тогава и другите вещества също биха се разложили от електричния ток. Може би ще успеем да получим по този начин и други неизвестни вещества.

— Как би станало това? — запита Том.

— И аз не знам, но работата ще ни покаже. Донеси ми галваничната батерия, която приготвихме за д-р Бедоус. Още сега ще започнем нашите опити.

Идеята дойде толкова неочаквано в главата му и толкова го погълна, че Дейви забрави всичко друго. Сега той се интересуваше само от действието на електричния ток върху веществата. Не след дълго той успя да построи специални съдове, където поставяше веществата, за да пропусне ток през тях. Изработи специални калъпи, в които пресоваше електродите. Първите резултати го окуражиха толкова много, че той щеше може би за много години да бъде увлечен от урагана на електричеството, ако не се появи граф Румфорд.

— Седалището на нашия институт — говореше граф Румфорд — ще бъде в Лондон. Той ще се нарича „Институт за развитие на науката и разпространяване на полезни знания“. Тук ще се четат лекции, ще се върши научноизследователска работа. Пред вас ще се открият неограничени възможности.

— Аз се чувствувам доста задължен към д-р Бедоус, но все пак считам, че той няма да ми се разсърди, ако го оставя и дойда в Лондон.

— Ще бъдете назначен за асистент по химия.

Дейви нямаше изисканото държание на графа и изтънчените му маниери, затова той в първия момент не можа да спечели симпатиите му. За графа външният вид на човека представляваше огледало на неговия душевен живот. Скоро обаче той се убеди в погрешността на мнението си по отношение на Дейви. Сериозният и дълъг разговор, който много приличаше на мъчителен разпит, убеди граф Румфорд, че пред него стои човек с необикновено голям талант и изключително красноречие.

В началото на 1801 г. Дейви зае поста си. На следващата година го назначиха за професор. Още първите лекции, които изнесе пред препълнената аудитория, разнесоха славата му на изключителен оратор. Само за няколко години той стана една от най-популярните личности в Лондон. Кралският институт се превърна във фокус, който събираше всички модни личности на английската столица. На лекциите му идваха не само любителите на науката — тук си даваха среща и всички красавици на Лондон, които слушаха думите на прочутия оратор, застанали в превзети пози на възхищение, въпреки че не разбираха нито дума от това, което се говореше.

Ако можеше да се раздели на части, за да присъствува едновременно на два, три или повече приема, Дейви пак не би могъл да удовлетвори желанията на всички, които го обсипваха с покани за обеди или вечери. Животът му се превърна в един водовъртеж от приеми, работа в лабораторията, лекции. Той трябваше да чете лекции по приложна химия и по агрохимия. Трябваше да води изследователска работа по минералогия, металургия, кожарство, агрохимия и др. Но не навсякъде успехите му бяха задоволителни. Неговите познания, получени по пътя на самообразованието, не бяха пълни. В тях имаше значителни празнини. Ето защо той се отказа от изследванията си в областта на минералогията, за които бяха необходими широки познания и по аналитична химия. Изследванията му по кожарство също така не доведоха до някакви по-значителни резултати. Най-плодотворни се оказаха опитите по агрохимия. Приятелят му сър Томас Бернард отдели част от земите до вилата си в Рохямптън, където сътрудниците на Дейви под непосредственото му ръководство извършваха редица опити. Той често ходеше там, за да се увери лично в резултатите.

— Ралф, елате, моля, тук. С какво е наторена тази леха? Защо не сте поставили надпис?

— Имаше мистър Дейви, но вероятно се е загубил. Този овес е наторен с дървесна пепел. Вижте колко буйно са израснали стеблата.

— Това е много хубаво. Ето вече няколко години нашите резултати се повтарят. Ние можем да направляваме растежа на растенията, като добавяме в почвата нужните им вещества.

— Вчера тук идва господин Мекероу. Той е възхитен от добивите ни от ечемик. Това, казва, се дължи на съветите на Дейви. Иска непременно да се срещне с вас.

— Аз също имам намерение да се срещна не само с него, но и с другите фермери, на които дадохме съвети как да наторяват почвата. Ще трябва да се съберат по-подробни сведения от всички, за да мога да напиша учебника по агрохимия.

Освен от агрохимията той продължаваше да се интересува от проблемите за химичното действие на електричеството. Опитите, започнати в Клифтон, дадоха толкова окуражителни резултати, че той не преставаше да мисли за по-нататъшното им продължаване. Погълнат от работа обаче, Дейви нямаше възможност да се занимава с електричеството. Едва в 1806 г. успя отново да намери време, за да систематизира всичко постигнато дотогава. В резултат на това той изнесе своята знаменита лекция пред кралското дружество. „Върху някои химични действия на електричеството“.

Впечатлението беше поразително. Всички говореха за Дейви като за пророк на едно велико откритие — електричеството в химията. Окуражен от това, той започна усилена работа в лабораторията си. Първоначалните му изследвания завършиха с голям успех, но той не се задоволяваше от него. Откри два нови метала, но и това беше недостатъчно. Дейви не знаеше почти нищо за свойствата им, защото не можеше да ги получи в големи количества. Новите метали — калият и натрият, както реши да ги нарича (по аналогия на известните още на алхимиците карбонати, които те наричаха „натрон“ или „ал-кали“), се отличаваха с извънредно голяма реактивоспособност. Отначало той се опита да разложи с помощта на електрическия ток разтвори на калиева или натриева основа. Щом включеше батерията, разтворът започваше силно да се пени от излизащите газове и значително се загряваше. Анализът на газовете обаче показа, че се разлага само водата, а основата остава непроменена.

Щом водата пречи, процесът трябва да се извърши в нейно отсъствие. Веществата трябва да се стопят. За да достигне по-висока температура, Дейви вдухваше в пламъка на спиртната лампа тънка струя кислород. Постави малко късче от основата в платинова лъжичка и го внесе в пламъка. Само след няколко минути късчето се стопи и в лъжичката се образува прозрачна течност. Дейви съедини лъжичката с положителния полюс на батерията и допря до повърхността на стопилката платинова жичка, свързана с отрицателния полюс. Малки мехурчета започнаха да бълбукат в стопилката, а около платиновата жичка се появи силен пламък. Явлението беше много красиво и Дейви дълго му се любува.

— Ричард, разменете полюсите на батерията!

Помощникът изпълни нареждането. Тутакси се измени и явлението. Сега пламъкът се появи около лъжичката, а газовите мехурчета се отделяха около платиновата телчица.

— Да. Основата се разлага, но получените продукти навярно изгарят. Трябва да извършим процеса, като стопим калиевата основа с електричество.

Те проведоха опитите в същата платинова лъжичка, но без пламък и успяха да стопят основата чрез електричния ток. Явлението, което наблюдаваха, беше още по-красиво. Около платиновото телче се появиха микроскопични сребристи капчици.

— Колко много приличат на живак!

Това не беше истина. Дейви сам се убеди в това, защото в следния миг капчиците се възпламениха. Понякога, когато капката нараснеше повече, тя пламваше с пукот, разпръскваше се на десетки малки частици, които излитаха с леко свистене и падаха към земята като малки светещи метеори.

Когато опитът завърши и лъжичката изстина, Дейви разтроши стопилката, за да я разгледа по-добре.

— Ето. Тук се е запазила една съвсем малка капчица от метала.

Той го стисна с върха на пинсетите си, но късчето бързо се покри с бяла корица и се превърна на прах.

— Може би ще е по-добре, ако извършим опита с включени обратно полюси. Свържете лъжичката с отрицателния полюс. Така металът ще се събира на дъното и ще се запази.

Очакванията му не се оправдаха. Малките капчици бяха по-леки от стопилката, изплуваха на повърхността и се възпламеняваха. Често това се придружаваше от експлозии, които изхвърляха цялото съдържание на лъжичката. Все пак в някои случаи след опита оставаха по-големи частички метал.

— Не. Така не може. Ще поставим основата в платинов тигел и ще го покрием с порцеланов капак. Ще свържем тигела с отрицателния полюс, а положителен полюс ще бъде платиновата телчица, която ще проврем през малката дупчица на капака.

Идеите му веднага се осъществяваха. Ричард изпълняваше бързо и сръчно всички желания на големия учен. Да. Дейви беше не само експериментатор. Той се стремеше да намери и обяснение на процесите. Той приемаше теорията на Гротус, според която електричният ток разлага веществата на две части — положителна и отрицателна.

— Но това не е всичко. Положителната част на веществата се привлича от отрицателния полюс, а отрицателната — от положителния полюс. Така съединението се разлага на две части. След като се неутрализира електричеството им, ние можем да ги получим и по такъв начин да установим от какво се състои изходното вещество.

— А тези метали все още не можем да получим — каза Ричард.

— Не е вярно. Получаваме ги, но количеството им е недостатъчно. Надявам се, че този път ще успеем. Сега ще потопя тигела във водата. Като се охлади бързо, може би металът ще се запази.

Дейви прекъсна тока. Хвана горещия тигел с щипката и допря няколко пъти дъното му до повърхността на водата. Като се увери, че тигелът е достатъчно охладен, той го пусна внимателно в чашата. Водата изведнъж започна да ври. Огромни мехури излизаха нагоре. Внезапно те се възпламениха и страшен гръм разтресе лабораторията.

— Ричард. Очите ми!

Настана страшна суматоха. Чули експлозията, сътрудниците от съседните лаборатории веднага дойдоха. Дейви лежеше на земята, притиснал с ръце лицето си, цялото обляно в кръв. Скоро пристигна и д-р Стюарт. За щастие нараняването не беше опасно. Малките късчета от разбитата стъклена чаша бяха нарязали на няколко места лицето му. В очите като че ли нямаше нищо, но въпреки това той усещаше страшни болки в дясното око.

— Д-р Стюарт, в окото ми има стъкло. Страшно ме боли. Като че ли го горят с нажежено желязо.

— Няма нищо, Дейви. Никакво стъкло не се вижда. Може би е попаднал някакъв химикал. Какво имаше в чашата?

— Само вода — отговори Ричард.

— Не, не вода. Аз потопих един нов метал, който предизвика експлозията. Навярно се е образувало някакво вещество.

— Бързо дайте чиста вода — изкомандува лекарят. — Ще трябва да се направи много добра промивка.

Изминаха няколко месеца. Раните заздравяха отдавна, но окото все още не виждаше.

— Изглежда, така ще си остане — каза Дейви. — Добре, че е поне едното. Все пак мога да виждам и да работя.

— Страшно активни са тези метали — каза Ричард.

— Ето вече доказахме, че от содата и поташа се получават два различни метала — натрий и калий. И двата са меки, плават върху водата и така буйно реагират с нея, че се появява пламък.

В лабораторията влезе сър Бернард.

— Голяма слава за Англия, Дейви.

Без да отговори, Дейви го погледна въпросително.

— Император Наполеон е издал указ, с който награждава сър Хъмфри Дейви с медал заради заслугите му в областта на електричеството.

— Каква голяма чест — каза Дейви.

— Наградата трябва да се получи в Париж лично.

— Но нали сме във война с Франция? — намеси се Ричард.

— В Кралското дружество всички са на мнение да не приемеш наградата — каза Бернард. — Ние не можем да приемем това от нашия враг, но сме горди, че дори враговете ни признават нашите успехи. Твоите успехи, Дейви.

— Не сте прав, Бернард — заговори Дейви. — Войната е дело на политиците. Нека те се бият. Ние работим за науката. Между учените никога не е имало война. Ако имаше, това би било по-лошо и от най-жестоката война. Аз ще отида във Франция.

Дейви получи специално разрешение от Наполеон и замина за Париж.

Церемониите във Версайския дворец, в голямата аула на Парижката Сорбона, бяха неописуеми по своята импозантност, но Дейви едва издържа всичко, защото здравето му се разклати сериозно.

Тежко страдание го прикова за две години на легло. Нещо страшно се вгнезди в гърдите му и сякаш изсмукваше силите му. Едва в края на 1810 г. той успя да превъзмогне болестта. Не беше закрепнал още достатъчно, но вече гореше от нови идеи. Той се ужасяваше от мисълта за изгубеното време и сега с нов ентусиазъм започна изследванията си.

Струваше му се, че в теорията на Бертоле за оксимуровата киселина не всичко е в ред. Този жълтозелен газ, който Бертоле нарече оксимурова киселина, не съдържаше кислород. Дейви знаеше, че въглеродът отнема кислорода от съединенията му, но от този жълтозелен газ той не можа да отнеме кислород. Въпреки това обаче запалена свещ продължава да гори, ако се постави в съд, напълнен с този газ, и същевременно зеленият цвят изчезва, а образувалият се безцветен задушлив газ се поглъща жадно от водата. Но тогава това е в противоречие с теорията на Лавоазие за горенето.

В резултат на тези изследвания в 1812 г. Дейви написа своята книга „Елементи на химичната философия“, където между другото се казва: „Оксимуровата киселина не е съединение. Тя е просто вещество. То поддържа горенето подобно на кислорода, следователно ролята на кислорода при горенето не бива да се смята за изключителна, както твърдеше Лавоазие. От друга страна, хлороводородната киселина не съдържа кислород, което показва, че може да има киселина без кислород. Така че учението на Лавоазие за задължителното присъствие на кислород в киселините е невярно“.

През същата година той довърши и „Основи на агрохимията“.

В тази година го удостоиха и с едно от най-големите отличия на Англия.

На 8 април 1812 г. една огромна колона от карети изпълни улицата и площада пред Уестминстерското абатство. Цялото висше общество на Лондон се събра под величествените сводове на готическата катедрала. Звуците на органа изпълваха въздуха с необикновена тържественост. На мраморния под, наметнат с червена плащаница, беше коленичил Дейви. Изведнаж музиката спря. Тишината, която настана, беше толкова дълбока, като че ли всички внезапно оглушаха. Откъм централния олтар се зададе тържествена процесия. Заобиколен от свещениците, принцът на Англия пристъпваше тържествено. Той спря пред Дейви, постави върха на златната сабя върху рамото му и каза:

— Заслугите ти пред родината за развитието на науката те направиха достоен да носиш рицарския сан. От днес сър Хъмфри Дейви ще бъде рицар на английския престол.

Гръмна органът. Звуците затрептяха между колоните. Започваше тържествено богослужение.

Още не опомнил се от голямата чест, с която го удостоиха, Дейви трябваше да прекрачи за втори път прага на катедралата. Два дни след тържествената церемония той се венча за богатата вдовица Джейн Ейприс, сега вече леди Дейви. Няколко месеца след това те заминаха на сватбено пътешествие из Европа. Дейви взе със себе си специалната си преносима лаборатория. Той реши да го придружава само един помощник. Изборът му спря на Майкъл Фарадей. Цели 18 месеца трая пътешествието им из Франция и Италия. Когато се върнаха в Англия, цялата страна бе потресена от голямото нещастие, станало във въглищните мини. В разстояние на няколко месеца се извършиха страшни експлозии в галериите в Ню Кясъл и Кардиф. Хиляди хора загинаха дълбоко под земята. В Англия бе обявен едноседмичен национален траур.

Дружеството за борба с нещастията в мините обяви специална награда за изобретяването на безопасна лампа, необходима за минните галерии. Една делегация начело с председателя на това дружество посети Дейви и го помоли да се заеме също е разрешаването на тази сложна проблема. Те му доставиха големи съдове, пълни с този опасен газ, който миньорите наричаха газ гризу. Дейви и Фарадей се заеха усърдно с изучаването на свойствата му, на условията, при които той гори и експлодира.

— Единствената възможност е да вкарваме въздуха, необходим за горенето на фитила на лампата, през тесни тръбички и да изпускаме изгорелите газове пак през такива тесни тръбички. Трябва да изследваме как се движи пламъкът в тесни тръбички и да установим при какъв диаметър на тръбата пламъкът не ще може да премине през нея, а ще изгасне.

— Разбирам идеята ви — каза Фарадей. — Ако в много тесни тръбички пламъкът угасне, тогава даже и да има запалителен газ гризу в мината, той няма да може да се запали от лампата.

— Да. Точно така. Сега ще трябва да се снабдим с най-различни по дебелина тръби и да започнем системна работа.

Близо една година траяха изследванията им докато в началото на 1816 г. успяха да конструират лампата. Дейви махна стъкленото шише на миньорския фенер и го замени с много ситна метална мрежа. Газовете минаваха свободно през малките дупчици на мрежата, но пламъкът не можеше да излезе навън и да възпламени опасния газ. Лампата се оказа много ефикасна и в скоро време намери най-широко приложение във всички въглищни мини. Миньорите бяха спасени от вечно грозящата ги опасност, от нещастия.

За тази заслуга Дейви беше награден с ордена Румфорд, а в 1820 г. — единодушно избран за председател на Кралското научно дружество.

Научните изследвания, които Дейви провеждаше, имаха твърде разнообразен характер, но интересът му към електричеството никога не отслабна. Това се дължеше не само на успехите, които той постигна чрез използуване на електричеството при химичните изследвания. Все още явленията, свързани с електричеството, не можеха да се обяснят задоволително чрез създадените тогава теории, а и същността на самото електричество оставаше неизяснена. Трябваше да се провеждат все нови изследвания, да се откриват нови факти. Усилията на Йорстед, Фарадей и др. вече дадоха забележителни резултати, но това е само начало.

Дейви имаше специална лаборатория, предназначена за изследване на явленията, свързани с електричеството. Освен батериите и машината за електричество тук имаше най-различни измерителни прибори, съдове със специална форма за измерване електропроводимостта на веществата и др.

— Съпротивлението, което оказват проводниците на електрическия ток, е специфично и може да служи за характеристика на веществото, от което са направени — каза Дейви.

— Да. Съществува известна разлика, но трудно може да се изведе някаква зависимост — допълни Фарадей, който приготвяше стъклена тръба за следващия опит.

— Наистина за различните вещества трудно може да се намери обобщение, но за едно вещество въпросът е много по-прост. Ето, тук вече имам известни данни.

Фарадей остави извитата като дъга тръба и се приближи до масата. Цифрите, изписани върху няколко страници, говореха съвсем убедително. Съпротивлението на дадено вещество зависи от дължината и напречното сечение на проводника. То се увеличава и с повишаване на температурата.

Работа в лабораторията, заседания на Роял Сосайти… Дейви вършеше всичко с неизчерпаема енергия, но непрекъснатото напрежение събуди старата болест и тя започна да го измъчва отново. Кашлица задушаваше гърдите му и слабост обхващаше тялото му. Няколко пъти той пътува до Италия, за да използува лечебното действие на южното слънце, но напразно. През 1828 г. болестта отново го повали на легло. Дейви току-що беше пристигнал в Женева, след като прекара зимата на остров Капри. Той остана в една вила близо до езерото и зачака пристигането на брат си и жена си. Леди Дейви никога не го придружаваше. Тя предпочиташе да е далеч от болния си мъж и да се забавлява всред лондонското общество. Към средата на май обаче те пристигнаха на остров Капри.

— Джейн, щастлив ще умра, щом при мен са близките ми — едва чуто промълви Дейви.

— Не говори, мили — каза леди Дейви, — това вреди на здравето ти. Ние сме тук. Ти скоро ще се съвземеш.

Хъмфри Дейви лежеше неподвижно с полузатворени очи и едва дишаше. Силите постепенно го напускаха и на 29 май 1829 г. той затвори очи завинаги.