Костас Варналис
Диктаторите (23)

ИКОНОМИЧЕСКАТА ОЛИГАРХИЯ

Запознахме се досега с немалко прочути римски политически дейци. Описахме ги, разказахме историята им, разголихме ги. Но читателят не бива да се мами, че именно тези „герои“ представляват историята на римската държава и цивилизация. С други думи, читателят не бива да мисли, че историята на народите е историята на няколко изключителни личности, както смятат историците идеалисти и философите индивидуалисти като Карлайл. Историята на Рим е преди всичко история на класите и в историята на никой друг народ това явление не е така силно изразено. Борбите между патрициите и плебеите продължили цели два века. Те били много кървави, но в края на краищата завършили с равенство пред законите на представителите и на двете класи. Казваме „пред законите“, защото в действителност пак само патрициите и богаташите можели да се занимават с политическа дейност, да управляват държавата и да експлоатират плебеите.

Начело на римското общество стояли сенаторите и конниците — съответно, класата на политиците и класата на плутократите. Тези две класи представлявали политическата и икономическата олигархия на Рим. Видяхме как големите богатства се натрупвали от ограбването на провинциите. Но управлението на провинциите не било единственият източник на забогатяване.

Сенаторите се занимавали само с политика. На тях им било забранено да се отдалечават от столицата, за да не изоставят големите си задължения. Стопанските си интереси те възлагали на конниците, които били един вид бизнесмените на онази епоха. И тъй сенаторите и конниците си сътрудничели и били тясно свързани помежду си не само икономически, но и политически. Най-големите „работи“ ставали с помощта на държавата. Благодарение на концесиите, давани от държавата, конниците държели в ръцете си целия икономически живот на страната; работели за своя сметка и за сметка на сенаторите, които пък били… държавата!

В Рим съществували два икономически кръга — банкерите, които отпускали заеми с огромни лихви на частни лица или на държавата, и предприемачите и „бирниците“. Предприемачите се занимавали със строежа на обществени сгради и с големи държавни доставки, получавани чрез търг. „Бирниците“ вземали под наем събирането на обществените приходи. Банкерите, предприемачите и „бирниците“ образували дружества и издавали акции, за да носят по-малък риск. Защото работите, с които се занимавали, носели големи печалби, но и големи рискове.

Държавата почнала да взема заеми главно след Втората пуническа война, когато нахлуването на Анибал в Италия принудило Рим да хвърли и последния си петак за спасението на отечеството. Хората, които най-напред почнали да дават заеми на държавата, първоначално не били банкери, а най-обикновени сарафи. Заменяли чуждите пари с римски монети. С покоряването на голям брой чужди страни войниците и военачалниците донасяли много чужди пари и се появила нуждата от специални хора, които да познават чуждите пари и техния курс. И, естествено, тези сарафи спекулирали с тази работа.

Всички „банки“ от този род и всички „дружества“ за държавни доставки и строежи имали кантори на Форума. И така с течение на времето думата „форум“ (на гръцки „агора“), започнала да означава „борса“!

Дружествата на „бирниците“ вършели големи работи. Защото държавата нямала организирани служби по много въпроси, както днес имат такива министерствата. И затова повечето от държавните работи се поемали от „бирниците“. Те и предприемачите се занимавали с въоръжаването и снабдяването с хранителни припаси на войската и флотата, с прокарването на обществени пътища, строежа на обществени сгради и храмове, събирането на данъците и набавянето на необходимото жито за хляба на народа. Всички тези „работи“ били много сладки, но и много смърдели. Заемали се с тях както винаги най-отраканите, дето разполагали с най-много средства и „смазвали“ най-много управниците.

И сега си представете какви били „бирниците“ в провинциите при събирането на десятъка и на другите данъци. Били същински зверове и народът треперел от тях. Това били не само кръвопийци, но и съвсем безсъвестни хора. И за да могат да дерат здравата нещастните селяни и занаятчии, погрижвали се да бъдат добре с управителя на провинцията. За да го имат на своя страна и да им оказва помощ с войниците си, „смазвали“ го и него както трябва!

Всички провинции и цяла Италия били опустошени от гражданските войни и от грабителствата на различните военачалници. Така че и управителите, и „бирниците“ не можели да намерят много нещо за крадене. И въпреки това съумявали да си тръгнат натъпкани с пари и вещи. Управителите на провинциите подкрепяли „бирниците“, разбира се, за да понамажат нещо, но и по политически съображения. „Бирниците“ били важни фактори, защото поддържали партиите с пари и гласоподаватели. И когато напускал „вилаета“ си, всеки управител представял своите приятели „бирници“ на приемника си. Дето се казва, машинката била добре курдисана и работела за всеки нов „паша“ на провинцията.

Когато станал управител на Киликия, Цицерон написал препоръчително писмо до пропретора на Витиния Поплий Силий Нерва за едно „приятелско“ дружество, което било откупило събирането на данъците: „Това дружество — писал той — е не само мой клиент (Цицерон бил един от най-големите адвокати на своето време!); аз съм тясно свързан с повечето от съдружниците.“

В друго свое писмо до зет си Фурий Красип, квестор на Витиния, Цицерон писал за същото дружество: „Направи всичко, каквото можеш… Знам какво е влиянието на един квестор… Ще ми направиш голяма лична услуга и ти гарантирам, че витинийското дружество не забравя улесненията, които му се правят, и знае да изрази признателността си!“ Струва ти се, че е писмо от наше време! Политическите нрави през всички епохи на упадък изумително си приличат. И като си помисли човек, че Цицерон се е гордеел и дори сам си вярвал, че е истински патриот, честен гражданин и високонравствен философ!

Държавни служби от този род и такива безбожни грабители на народа докарали общественото и нравственото разкапване на империята. Парите, които се стичали в Рим от тези „бирници“ по този начин — не постоянно, а на вълни, изведнъж, приличали на наводненията, когато водата не напоява нивите, а ги съсипва.

Тези пари не се използували за производствени мероприятия, а се превръщали в банков и предприемачески капитал. Никога не се връщали в провинцията, от която били дошли. Парите на Сула, на Лукул, Помпей, Крас, Цезар, Антоний, Октавиан, на всички тези „велики мъже“ и на хилядите други „малки мъже“, на завоевателите, на управителите на провинции, на „бирниците“ и на предприемачите не отивали за обработването на земята, нито за производството (занаятчийското), а се превръщали в капитал, в пари, които раждат други пари, или пък се харчели за непроизводителни цели — строеж на дворци, забавления и покупко-продажба на съвести на управници и управлявани. Пръскали се пари, за да се подкупват разни управници, които да правят отстъпки от стопански характер на богатите или да се преструват, че не виждат злоупотребите, грабежите и измамите им; пръскали се пари, за да се купуват гласовете на тълпата — раздаване на крадени пари, на жито, месо и вино, — та да избира най-разточителните управници, които се нахвърляли като хищници върху държавната хазна или пък поемали управлението на разни провинции, което ще рече, абсолютна власт над нещастните им жители и ограбване на всичко! Защото, както вече много пъти казахме, управителите на провинциите — проконсули и пропретори с цялата си алчна сган от служители! — имали право да издават закони, без да питат никого и без да са задължени законите им да са съобразени със законите на Рим.

Жестокостта на римските управници и на икономическата олигархия към съотечествениците им и към чуждите народи, отвратителните забавления на управниците и тълпата, на богаташите и безделниците с гладиаторските борби, боят с диви зверове, публичното изгаряне на осъдените на смърт и други подобни неща показват колко варварска е била римската цивилизация и до каква степен политическата и икономическата власт ограбвала и покварявала народа!

Рим почнал да забогатява след победите си над Картаген, Гърция, Македония и Сирия — от началото на първия век преди нашата ера. Златото се стичало в държавната хазна от най-различни източници. Първият източник били огромните военни репарации, които победените народи плащали — за да не могат да се съвземат „во веки веков“. Вторият източник била плячката, която победоносните военачалници домъквали в Рим. Изчислено е, че от големите войни през I век пр.н.е. репарациите достигнали сумата от 150 милиона златни франка (20 франка един наполеон), а взетата плячка — на други 150 милиона франка, изразено в пари. Това са „чистите“ суми, които влизали в Рим. Към тях трябвало да прибавим и парите, които военачалниците слагали в джоба си — а на тях никой не можел да им хване края.

Ако не съществувал този „голям късмет“ за военачалниците, никой не би се стремял с позволени и непозволени средства да стане военачалник. Ръководенето на определена война се купувало, защото било извънредно доходно предприятие. Военачалниците трябвало да окрадат много пари през войната, та след победоносното си завръщане в „родината“ да имат възможност да натъпчат джобовете на управниците, за да се отърват от процесите, които политическите им противници им устройвали, обвинявайки ги в „незаконно забогатяване“. Този род процеси представлявали обратната страна на военните походи. Но почти нито един военачалник не бил наказан по горното обвинение. Не бивало да се създава „прецедент“, защото тогава политиката губела всякакъв смисъл!

Третият източник на богатство били сребърните рудници в Испания. Най-богатите от тях се намирали в Картагена и, както ни съобщава Полибий, там работели 40 000 роби!

Всички тези съкровища отивали в държавната хазна. Но както видяхме, не само държавата забогатявала. Забогатявали и военачалниците, които създавали войните, и политиците, които създавали военачалниците. И заедно със забогатяването на държавата, на военачалниците и политиците нараствали и богатствата на „бирниците“ и предприемачите, на доставчиците и банкерите-лихвари, които давали заем с 48 на сто лихва! Покварата почнала да обхваща държавния апарат с възникването на силна икономическа олигархия. Първата им работа била („високо патриотична“ при това!) — когато след Втората македонска война Емилий Павел унищожил македонската държава и отнесъл в Рим несметни съкровища от Гърция, като откарал и самия цар Персей (167 г. пр.н.е.) — да премахнат данъка върху имуществата! Този наглед дребен факт има голямо историческо значение. Той показва категорично, че оттам насетне римската плутокрация станала господар на държавата. Отсега нататък римските богаташи имали само права и почти никакви задължения! Почнали да отбягват дори военния си дълг.

Средният римски гражданин виждал как „големите личности“ на неговата епоха забогатявали в „странство“ от ограбването на чуждите народи — като пълководци или управници — и как водели блестящ и съблазнителен живот, и този гражданин, от една страна, загубвал старото си доверие в управниците си, а, от друга, искал да не остане по-назад — стремял се с всички средства, позволени и непозволени, да натрупа пари и да живее и той богато!

Покварата взела такива размери, че поради наглостта на управниците и всеобщото възмущение на народа държавата била принудена през 149 г. пр.н.е. да създаде постоянни съдилища, които да съдят управителите на провинциите за произволите им.

Форумът, както казахме, бил център на политическия и икономическия живот в Рим. Когато някой римлянин казвал: „Отивам на Форума“, разбирало се, че отива на борсата или в Сената. Защото, освен канторите на предприемачите и на банкерите, на Форума се намирала и сградата на Сената.

Всички, които били вложили парите си в акции на дружества за събиране на държавните приходи, отивали на Форума да научават „новините“ на борсата, с други думи, какво е положението с парите им!

Но ще попитате — как е възможно да получават всеки ден „новини“ от различните краища на Италия и от далечните провинции? Между „централите“ на дружествата и клоновете им в провинциите се поддържала връзка чрез куриери, които обикновено били роби. Тези куриери донасяли в Рим по най-бързия възможен начин служебни и частни писма и предавали устно някои известия.

Но от какво естество били „новините“, които тези акционери-рентиери очаквали? Какъв е например урожаят в Сицилия и Азия; дали еди-кой си управител на провинция брани интересите на дружеството; дали Митридат в Азия или Ариовист в Германия са навлезли в римска територия. Всички тези новини били от жизнено значение за акционерите. Лошата реколта опропастявала дружествата, които се занимавали с търговия с жито; нахлуването на чужди войски в римска територия освобождавало поданиците от задължението да плащат данъците си — и тогава „бирниците“ фалирали!

Форумът почти изцяло давал насока на политиката на римската държава. Когато Цицерон държи реч пред народа и иска от него да даде пълномощия на Помпей, за да завърши войната с Митридат Понтийски, той не прави това само като политик и „патриот“, а и като адвокат на дружествата, вложили капитали в Азия, а също така и като защитник на „капиталистите“, които искали да вложат парите си не само в доходни, но и сигурни операции. Чуйте чисто „капиталистическата“ му аргументация, която може да послужи на всяка олигархическа система за всички страни и времена. „Съсипването на малцинството («капиталистите») ще доведе до съсипването и на мнозинството! Спасете… отечеството от тази беда! Повярвайте ми — цялата наша стопанска система, всички операции, които стават тук на Форума, зависят от приходите от Азия. Ако оставите този извор да пресъхне, целият ни кредит ще се сгромоляса! Бъдете бдителни! Не се колебайте нито за миг да продължите войната с още по-голяма енергия. Защото тази война ще донесе… слава на римското име, сигурност на поданиците ни, най-богати доходи за нас и ще осигури имуществата на безброй частни лица.“ (Цицерон, Реч за закона на Манилий.)

И така Помпей отишъл в Азия като „представител“ на дружествата и като представител на самия Цицерон, който също бил акционер в много дружества и освен това и техен адвокат.

Ето за какво Рим изпращал синовете си да воюват по четирите краища на света и разпростирал властта си все по-далеч и по-далеч — за да взема военни репарации и плячка и да открива нови пазари за капиталите на икономическата олигархия на Форума.

Ето няколко примера за начините за забогатяване в провинциите. Братът на Цицерон, Квинт, управлявал в продължение на три години Мала Азия и въпреки бедността на този край успял да натрупа огромно богатство. След това придружил Помпей като легат, натоварен със снабдяването на войската — голям извор, даващ възможност за много злоупотреби и измами! Същият този Квинт придружил и Цезар в Галия и сложил в джоба си голяма част от „плячката“.

Също така племенникът на Цицерон, и той на име Квинт, придружил Цезар срещу партите, от една страна, за да избяга от кредиторите си, а от друга, за да намери пари да им се изплати. Ето друг случай. Раверий Постум, финансист, спекулирал, сиреч заложил на възможността да бъде възстановен на трона Птоломей Авлет, баща на Клеопатра, и основал дружество, което отпуснало големи заеми на сваления цар. За жалост обаче, когато Авлет заел отново трона си благодарение на парите на римските банкери, не изплатил дълговете си! Така става понякога с рискованите начинания!

Казахме вече, че парите на богатите римляни не отивали за производствени цели. Аристократите презирали всякакъв вид работа. Харчели пари само за политическите си интереси — да заемат някоя голяма длъжност, за да крадат! Харчели, с други думи, само за купуването на гласоподаватели и за развлеченията си. След като Антоний направил „арка“ от злато, а Клавдий „вомиториуми“, за да повръща това, което бил изял, та да може отново да почне да се тъпче, всеки ще разбере колко егоистична, грубо материалистична и безчовечна била римската цивилизация през последните години на републиката и през всичките години на империята. През всичкото това време целият свят работел, за да живеят и се забавляват шепа големи грабители.