Костас Варналис
Диктаторите (10)

МАРК АНТОНИЙ
„ПОТОМЪКЪТ НА ХЕРКУЛЕС“
80–30 г. пр.н.е.

Марк Антоний, наричан още Херкулес, прелестният и нежен Дионисий, големият военачалник, но и „разпасан звяр по душа“, могъщ борец, но и любимец на жените, би могъл да наследи Цезар и да даде друга насока на историята на света, ако недостатъците му не са били по-големи от качествата му. Той е един от най-типичните представители на развратния Рим.

Ето как Плутарх ни описва този източен монарх варварин, когото Цицерон нарича „пехливанин и касапин“: „Имаше приветливо и изразяващо достойнство лице. Червената му брада, високото му чело и орловият нос му придаваха много мъжествен вид. Приличаше на статуите на Херкулес и се обличаше като него: носеше пристегнат с пояс хитон, който му стигаше до коленете, отстрани висеше дълъг нож, а на раменете си мяташе дебел плащ, когато се показваше пред тълпите. Мъчеше се с външния си вид да потвърди старото предание, че е потомък на Херкулес, както пък Цезар бил уж потомък на Афродита.“

Великите римляни, които управлявали света, били потомци на богове, и накрая самите те също ставали богове, с храмове и жреци. Антоний, който бил потомък на Херкулес, станал жрец на Цезар, а в Гърция се провъзгласил за прелестния и нежен Дионисий.

Този човек бил като Цезар, личност, изтъкана от крайни противоречия, но с тази разлика, че му липсвала воля да се обуздава. Бил е роб на страстите и чувствата си. Способен бил да понася всякакви лишения и физически несгоди, особено глад, да прояви храброст, енергичност и рядък военен талант, обаче обикновено се отдавал на леност, отпуснатост и сладострастие, които го превърнали от господар на света в играчка в ръцете на жените и шутовете. Бил изключителен демагог. С приветливостта, разточителността и гуляите си, заедно с войниците и хора от народа, съумявал да спечели обичта им. Имал онова самохвалство и онази театрална надутост в приказките си, а също така и навика да казва и да прави дебелашки шеги, които се харесват на тълпите. Но преди всичко щедростта му към войниците поставила основите на политическата му мощ. Обичал да пръска безгрижно парите, които вземал в заем или обирал от победените. Веднъж заповядал на ковчежника си да даде на някакъв негов приятел един милион сестерции „в заем“… Ковчежникът се изплашил. И за да покаже каква огромна сума представлявало това, подарена при туй с такава лекота, той струпал накуп монетите, та Антоний, като ги види, да се стресне. Ала когато видял купа, Антоний разбрал замислите на ковчежника си и му казал:

— Толкова малко нещо ли представлява един милион сестерции. Сложи тогава още един!

Стилът на речите му бил такъв, какъвто бил и животът му — пищен, разточителен, показен. Още преди да стане азиатски монарх, служел си, както ни осведомява Плутарх, с онази „азиатска“ маниерност на речите, която била много на мода по онова време. Този стил приличал много на „собствения му живот, който бил изпълнен със самохвалство, високомерие, празна показност и анормално честолюбие“.

Докато бил жив Цезар, Антоний бил дясната му ръка. В битката при Фарсала (48 г. пр.н.е.), където се решила съдбата на света между Цезар и Помпей, Цезар запазил за себе си командуването на десния фланг, а левия поверил на Антоний. В битката при Филипи (42 г. пр.н.е.), където съдбата на света се решавала този път между Антоний и Октавиан, от една страна, и убийците на Цезар, Брут и Касий, от друга, Антоний поел сам ръководството, защото Октавиан бил болен. И победил. Антоний умеел да побеждава, но не умеел да се възползува от плодовете на победите си. Във военното изкуство той се проявил като един от най-добрите специалисти в обходните движения и в нападенията в тила на врага.

Споменахме, че притежавал огромна физическа сила. На някакъв общонароден празник в Атина, както ни съобщава Плутарх, Антоний се преборил с всички младежи и ги повалил до един на земята, като ги сграбчвал за врата с яките си като клещи ръце. И въпреки всичко това, този Херкулес не можел да обуздава страстите си. И моралните прегради не са могли да го задържат и да му попречат да постигне това, което е пожелавал. Приятелите му го смятали заради гуляите и разточителността му за благодушен гигант като прародителя му Херкулес, ала това бил гигант, отдаден изцяло на ядене, пиене и сладострастия, а народите на Азия, които изпитали на свой гръб грабежите му, го нарекли човекоядно чудовище, и появата му предизвиквала навред паника.

Но колкото народите треперели от него, толкова жените го обожавали. Притежавал чар, на който не могло да се устои. Където и да минел, навред изпълвал света със свои потомци, както някога вършел това и прародителят му Херкулес. И както Херкулес си сложил рокля за хатър на Омфала, така и Антоний станал роб в нозете на Клеопатра.

Смисълът на живота му бил да се наслаждава на живота. Всичките си физически и душевни сили поставил в услуга на тази цел. И когато побеждавал, обичал да се радва на плодовете на своята победа. Още от млад се отдал изцяло на удоволствията и заради удоволствията направил дългове на стойност 250 таланта, „въпреки младата си възраст“. И затова баща му го изгонил от къщи. И когато по-късно пораснал и влязъл в политическия живот на страната, „всепобедният Антоний“ обичал да жертвува всичко за удоволствията. За любовта на една жена пожертвувал цяла световна империя, която била несъмнено само негова.

Ала за варварските му забавления му били необходими пари. Как ги е намирал и как ги е харчил този ярък представител на Рим, на онзи Рим на разврата и на грубата сила? Варварски и безмилостно.

Първата работа на Антоний, щом станал голям, била да изплати дълговете си и да намери още пари за личните си нужди и политическите си амбиции. Един бил обичайният способ — властта; а посредством властта — управлението на провинции или ръководството на военни походи.

Но как така един млад човек, юноша още, като Антоний, успял да натрупа такива големи дългове — 250 таланта, сиреч десет и половина милиона златни драхми! — а Цезар едва на 34 години имал 810 таланта дългове? В онези времена всички живеели със заеми. Прахосвали първо състоянието си в политиката и за разкош, а след това прибягвали до лихварите. Тези използвачи давали заем с 4 на сто лихва месечно, сиреч 48 на сто годишно! Отпускали заеми главно на млади хора, които очаквали да получат наследство, и на онези, за които личало, че ще се издигнат високо в политическата си кариера. Когато не можели да се издължат на кредиторите си, тези млади хора вземали заем от други лихвари, за да запушат устата на първите и по този начин се създавал един затворен кръг без никакъв друг изход освен поемането на ръководството на някоя война или провинция, или пък вдигането на въстание. Катилина не бил нито първият, нито последният, който искал да завземе властта, за да опрости дълговете. И Сула, и Марий, и Антоний, и Октавиан са гонели само една цел с проскрипциите си — конфискацията на имуществата. С други думи, дълговете се изплащали или с външна, или с вътрешна война!

И тъй Антоний, „доброто момче“, много преди да започне политическата си кариера, започнал плячкаджийската си. Съпроводил като „началник на конницата“ проконсула Габиний, който тръгвал за Сирия. Там сваленият цар на Египет, Птоломей Авлет, предложил на Габиний 10 000 таланта, за да му помогне да си възвърне трона. Всички командири във войската били против тази операция. Единствен младият Антоний настоявал да се заемат с нея, защото мечтаел за големи работи. И убедил Габиний, когото десетте хиляди таланта били „пленили“, както пише Плутарх, да потегли към Египет.

Този поход към… десетте хиляди таланта представлява първия му финансов успех. Вторият бил след убийството на Цезар, когато самият той станал консул, а двамата му братя, Гай и Луций — негови помощници в управлението, първият — висш военачалник, а вторият — трибун. Тогава отнесъл в дома си книгите и ръкописите на Цезар и цялото му състояние, 4000 таланта, сиреч 168 милиона златни драхми! Третата му финансова операция са проскрипциите, които обявил заедно с Октавиан и Лепид, когато тримата съставили в Болоня така наречения втори триумвират (43 г. пр.н.е.) и си „поделили помежду си — както казва Плутарх — цялата държава, сякаш им била бащино наследство“. И всеки от тях използувал удобния случай, за да избие враговете си. И за да задоволи съдружниците си, всеки от тримата „пожертвувал честта на роднините си и любовта на приятелите си“. Октавиан предал Цицерон на Антоний, а Антоний — на Октавиан — чичо си Луций Цезар, а пък Лепид, получил разрешение да убие… брат си Павел! Когато Цицерон бил убит, Антоний наредил да му отрежат главата и дясната му ръка, тази същата ръка, която пишела пламенните речи срещу него! И когато му ги донесли, той им се любувал и ликувал, и се смеел гръмко, извън себе си от радост! А след това заповядал да ги окачат на Форума, над самата трибуна, от която великият оратор говорел. Безспорно подобен хуманизъм и такава цивилизация не биха били голям успех за народите, ако се повтореха и в наши дни! И като си помисли човек, че Антоний, според историка Делий, бил „най-добрият и най-човеколюбивият от всички властници“, можете да си представите какви са били пък другите!

Обаче най-голямото икономическо начинание на Антоний било покоряването на Азия. Членовете на триумвирата си поделили света, Октавиан взел Италия, Лепид — Африка, и Антоний — Азия. Антоний повел със себе си многобройна войска и обещал на всеки войник голяма сума като подарък! Нужни му били, значи, големи източници на средства. И затова смазал от данъци азиатците. Когато влязъл тържествено в Ефес, жителите на града го нарекли „прелестния и нежен Дионисий“, и действително бил такъв за малцина, за приятелите си; обаче за повечето хора, за поданиците, бил жестокият и див Дионисий, тоест човекоядец! „Защото вземал — казва Плутарх — имуществото на знатни люде и го подарявал на негодяи, на хора от кол и въже, и на ласкателите си!“

И за да си набавя пари, които пръскал безразсъдно, направил следното… нововъведение: задължил азиатските градове да му плащат двойно дължимия годишен данък. И тогава ораторът Хибреас от град Миласа в Кария в защита на интересите на родината си казал на Антоний:

— Щом можеш да вземаш два пъти данъка за една година, тогава навярно можеш да направиш така, че да имаме две жътви и два пъти да събираме плодовете на земята!

Във всеки случай благодарение на това безмилостно дране събрал баснословната сума от 200 000 таланта, или около осем и половина милиарда златни драхми! И при това, без да дава сметка никому! Изяждал ги, изпивал ги, раздавал ги! Въобще водел живот на азиатски монарх, както ще видим. Само ще добавим, че веднъж, когато обсаждал комагенския цар Антиох в столицата му Самосата, се съгласил да вдигне обсадата и да го остави на мира срещу 300 таланта!

И турил в джоба си и тези таланти в името на величието на Римската империя и в името на… човеколюбието.

„На добродетелните и на разумните хора — казва Цицерон, а такива добродетелни и разумни хора като него не били много в Рим! — Антоний не се нравел, поради начина си на живот; напротив, те го мразели заради гуляите му, заради безумствата и разточителството му, и задето се въргалял с проститутки и по цял ден спял, разхождал се и пиянствувал и по цели нощи прекарвал в пируване, зрелища и сватби на актьори и смешници.“ Разправят, че една сутрин, след като пил цяла нощ на сватбата на актьора Хапий, Антоний, поканен от народа да дойде на Форума, се явил в такова лошо състояние, че повърнал пред насъбраното множество, и затова един негов приятел държал пред устата му плаща си, та народът да не гледа отвратителното зрелище. Обичал една актриса, една малка женичка на име Китера. И вземал тази жена в носилката си и я водел със себе си от град на град, следван от цяло шествие слуги. При тези си пътешествия носел винаги златни чаши, опъвал палатки край някоя река или гора и застилал масите. Имал колесници, теглени от опитомени лъвове, както колесницата на Кибела или на Дионисий, и когато пристигал в някой град, настанявал по домовете на почтените хора своята компания — флейтистките и курвите.

За този му начин на живот Цицерон му обявил ожесточена война и убедил Сената да го обяви за враг на отечеството. Когато бягал да се спаси след битката при Мутина, Антоний се заблудил из италийските планини, и най-вече в Алпите, и тогава „се показал по-силен от себе си и се проявил като добър човек“. Защото този покварен човек на живота не намирал вода и храна и пиел тиня и се хранел с корени и кора на дървета и диви плодове, като давал чудесен пример на войниците си, които го последвали в това му премеждие.

Но когато след образуването на втория триумвират заедно с Октавиан и Лепид станал най-силният властник в империята, отново се отдал на стария си живот на разкош и наслади. След това се отправил за източните провинции, „за да натрупа пари“, както казва открито Плутарх. Най-напред отишъл в Гърция с многобройна войска. В Атина му отдали големи почести. Нарекли го приятел на гърците и атиняните и го посветили в Елевсинските мистерии. А той се развличал, като устройвал пищни празненства и общувал с най-просветените хора в това средище на културата. След това оставил в Гърция Цинзорин за свой заместник, а сам преминал в Азия и почнал да „събира тамошните богатства“. И тичали царе и царици при него, за да го ласкаят. Царете му поднасяли скъпоценни дарове, а цариците младостта и красотата си. И тогава в „двора“ му се събрали анаксиноровци, певци с китари, ксутовци, флейтисти, метродоровци, танцьори и цяла театрална трупа от азиатци, които надминавали по безсрамие и непристойност „италийските хаймани“, които мъкнел със себе си. И цял Ефес — там бил установил стана си Антоний — кънтял от музика и песни, потънал в облаци от благовония.

Когато влязъл за първи път в Ефес, жените, които го придружавали, вървели отпред облечени — сиреч съблечени — само с една кожа от пантера като вакханки, а децата облечени — сиреч съблечени — като сатири и панове; целият град бил пълен с благовонен дим, тирси (прът с борова шишарка, забита на върха му), свирки, флейти и арфи.

И макар че бил такъв, разказва Плутарх, накрая бил обхванат от любов към Клеопатра, която събудила и разпалила в него много от дремещите му страсти и унищожила и опустошила всичко добро и чисто, останало все още в дълбините на душата му.

Ето как започнала тази прочута романтична история. Антоний изпратил своя приятел историка писател Квинт Делий в Александрия да покани Клеопатра в Тарс, за да се защити за помощта, която оказала на Касий, убиеца на Цезар. Когато видял дребничката египетска сирена, Делий разбрал, че тя ще очарова и ще покори повелителя на Азия и я убедил да дойде на всяка цена, без да се бои от „най-ласкавия и най-човеколюбивия от всички властници“.

Клеопатра взела един позлатен кораб, с червени платна и посребрени весла, и с него заплувала нагоре по река Кидна — флейти, свирки и китари поддържали ритъма на гребането. А тя, изтегната под една златоткана шатра, била накичена като Афродита, а от двете й страни малки голи момченца, представляващи амурчета, й веели с ветрила от паунови пера. Най-красивите й прислужнички, облечени в одеяния на русалки и грации, стояли прави едни до кормилото, други до въжетата на мачтата. А димът от благовонията, които горели на палубата, се разстилал по двата бряга на реката. И всички хора се стичали по улиците към малкия пристан, за да видят как египетската Афродита иде да се срещне с римския Дионисий „за доброто на Азия“.

Така тази дребничка, изключително хитра и прелестна чужда царица със сладко гласче, която говорела на всичките езици на поданиците си и имала способността да променя всеки ден облика си и да открива все нови и нови наслади, превърнала Антоний в своя играчка. Тази малка женичка със своята непринуденост, със смелостта и хитростта си направила Антоний роб на своя неотразим чар. И както Цезар завладявал и подарявал цели царства, без да пита никого, така и Антоний подарил на Клеопатра Финикия, Сирия, Кипър и голяма част от Киликия и Юдея. И понеже римляните почнали да се възмущават от тази „щедрост“, Антоний отвърнал, че величието на Рим се изявява не в това, което взема, а в това, което дава.

Тази любов станала гроб за Антоний. Зарязал съвсем военните си задължения и войната. Пожертвувал бъдещето си. Но потъвал в безкрайните дълбини на блаженството в обятията на тази изящна, игрива и фатална жена, заради която загубил и империята, и живота си, а и тя загубила своя. Когато Октавиан превзел Александрия, Антоний забил меча в корема си, а Клеопатра се отровила. И тогава Октавиан, който също притежавал всички пороци на римляните, станал владетел на света, защото първо можел да владее себе си.