Калоян Манолов
Велики химици (5) (Том втори)

Юстус фон Либих

1803 • 1873

Влязох в катедралата на Дармщат само за да се възхитя на величествената готическа архитектура. Строгите и изящни линии, устремени високо нагоре към красивите сводове, създаваха чудна хармония. Движех се бавно край стената и се удивлявах на прекрасното съчетание на формите, което с всяка крачка се променяше и приемаше още по-очарователен вид. Изведнаж погледът ми спря върху един пълен с книги шкаф, поставен до страничния олтар. Помолих да ми позволят да ги разгледам, но ми отговориха, че са стари църковни регистри. Въпреки това любопитството ми не ме остави на спокойствие и аз получих разрешение. Дебелите, подвързани с черен плат регистри, лъхаха на плесен. Отгърнах един том с пожълтели листа. Думите, почти заличени от времето, едва се разпознаваха. Очите ми минаваха бегло по готическите редове. „Кой ли е писал тук?“ — В края на един от листовете имаше някаква бележка, вписана, както изглежда по-късно, защото мастилото и беше много по-прясно. Взрях се и зачетох: „… в лятото 1803 се роди момче, чиито родители Георг Либих и Мария Каролина Мозерин нарекоха Юстус. Това е второто дете на щастливото семейство на известния аптекар Георг Либих.“

Една неизвестна ръка беше вписала под тези думи следното:

„Умрял през 1873 г. в Мюнхен като световно известен химик.“

Седях загледан в бледите букви. Сумракът на катедралата сякаш започна да се разсейва и аз неочаквано се озовах на тясната уличка, където отдалеч се четеше надпис „Аптека на Георг Либих“. В тази аптека за пръв път Юстус Либих се запозна с чудната наука — химията, която стана негова съдба, негово призвание, която като живителна струя стопляше сърцето му през целия му живот. Аптеката заемаше няколко големи помещения на приземния етаж, но любимото място на Юстус беше малката пристройка във вътрешния двор, която работниците от аптеката наричаха „кухнята“. Обикновено лекарствата се приготвяха в самата аптека. „Кухнята“ се използуваше само в тези случаи, когато се налагаше да се варят големи количества билки, за да се приготви някакъв целебен екстракт, или да се дестилира някаква течност. Тук, необезпокояван от никого, Юстус се опитваше да проникне в заплетените пътища на химията.

Въпреки значителните успехи на редица учени от Франция, Англия, Швеция и др. химията все още се причисляваше към „тайнствените“ науки. Ако за някого кажеха, че се занимава с химия, хората едва ли не го смятаха за магьосник. Все пак Юстус знаеше, че химията не е магьосническо изкуство, защото благодарение на нея, хората можеха да създават редица блага. Той често посещаваше съседите им, семейството Айснер, което се препитаваше от производството на сапун. Господин Айснер не блестеше с големи познания, но той знаеше точно какви количества мазнина, основа и вода да постави, колко време да вари и кога да прибави готварската сол, за да получи хубав, твърд и бял сапун.

Понякога Юстус прекарваше цели дни в бояджийницата на господин Бауер или в кожарската работилница на Шиндлер. Той сам виждаше — химията не е тайнство, напротив — тя отваря вратите към нови производства, които ще направят живота по-добър. Химията носи нови и твърде увлекателни знания. Това Юстус знаеше и от скромния си опит в аптеката на баща му. Често като помагаше на баща си, Юстус трябваше да провери някоя рецепта. Тогава той отваряше дебелите книги и много внимателно прочиташе описанията, които го интересуваха.

Веднаж той не намери необходимата рецепта и баща му го прати в дворцовата библиотека на великия херцог. Библиотекарят Хес го посрещна много любезно и както на всички млади читатели, той му поднесе богато илюстрирана книга с приказки.

— Не, не за това съм дошъл, господин Хес. Искам да взема няколко химически книги — каза живо Юстус.

— Химически книги? Тогава сигурно ще станем приятели с теб. Аз също обичам да чета химически книги. Ела с мен!

Библиотекарят Хес поведе Юстус между рафтовете.

— Ето, тук всичко е химия — каза той и се усмихна доволно.

Юстус извади внимателно един дебел, подвързан с кожа том.

— „Триумфалната колесница на антимона“ от Василий Валентин. Може ли да я взема?

— Може. Това тук са 32-та тома на Макеровия „Химически речник“. В библиотеката имаме много книги — и флогистоновата химия на Щал, и съчиненията на Кавендиш, и научните списания на Гьотлинг и Хелен.

От този ден Юстус стана редовен посетител на дворцовата библиотека. Той четеше химическите книги просто по реда, в който се намираха по рафтовете. Между кориците им се криеха много тайни, но те се губеха всред океана от хипотези, теории, философски разсъждения, които детският му ум не можеше да проумее. Принуден да търси правилния път, Юстус още от малък си създаде свой начин на възприемане на нещата. За него имаше смисъл само това, което можеше да се получи в лабораторията, да се види и да се изучи. И за да не затъне в блатото на мистиката и философските теории, Юстус здраво се придържаше към опитите, които провеждаше в „кухнята“ на аптеката. Той искаше да провери на практика всичко прочетено в книгите. Не можеше да заспи спокойно, ако не изпълнеше и най-малката подробност, описана в химическите ръководства. Този непреодолим стремеж на Юстус към химията, тази изгаряща го страст към знания го научиха още от малък да провежда правилно химичните опити, да ги наблюдава прецизно и да не изпуска от погледа си и най-малките подробности. Но колкото по-прилежно и задълбочено работеше в „кухнята“, толкова по-немарлив и повърхностен беше в училище. Той не можеше да разбере за какво ще му послужат сухите формули, склоненията и спреженията в латинския и гръцки езици. Често не внимаваше в час.

Веднаж учителят по латински език забеляза, че Юстус пак не слуша. Той седеше прилежно на чина, но очите му гледаха някъде далеч, може би в лабораторията на Кункел или Клапрот…

— Юстус Либих, повторете глаголите, които нарекохме „верба семидепоненция“!

Юстус се изправи и наведе глава. Учителят почака известно време и заговори със строг глас:

— Колко пъти съм ви съветвал, Либих! Колко пъти съм ви укорявал! Защо не искате да учите? Ето, тази година ви е последна в училище. Утре ще излезете в живота, ще поемете собствения си път, а нищо не знаете. Какво ще правите тогава? Какъв ще станете?

Без да се замисли, Юстус изправи глава и отговори:

— Химик.

Бурен смях заля класа. Засмя се дори строгият учител. Юстус не можеше да си обясни защо се смеят. За него нямаше друга цел. Смисълът на живота му беше химията и той съвсем не разбираше защо да имаш голямо желание да станеш химик е смешно. Юстус продължаваше да прави опити в „кухнята“ на аптеката. Особено голямо удоволствие му създаваха експлозивните смеси. Той се научи от един „химик“, който продаваше по панаирите вълшебни елексири, да прави гърмящи капсули. Юстус конструира и специален апарат, за да ги пресова. Но това не беше само забава. Скоро аптеката на Георг Либих се прочу сред малчуганите на Дармщат. Те купуваха оттам „бомбички“, за да си устройват безобидни зрелища, а това носеше доходи за голямото семейство на Либих.

Понякога Юстус носеше експлозивни смеси и в клас, но тайно от учителите. Показваше ги на другарите си, а в междучасията се надпреварваха кой ще гръмне по-силно.

Веднаж обаче се случи нещо непредвидено. Току-що започна вторият час и учителят вече пишеше старателно по дъската. Изведнаж страшен гръм разтърси стаята. Оглушени и занемели от ужас, учениците видяха как изпод чина на Юстус излезе огромен пламък. Гъст отровен дим изпълни стаята. Учителят се извърна и остана за миг като втрещен, а после се втурна към дирекцията. Нямаше нужда. Експлозията разтърси цялата сграда и учители и ученици се суетяха тревожно из коридорите.

Директорът незабавно издаде заповед за изключване на Либих.

— А сега какво ще правиш? — посрещна го баща му с укор.

Юстус не отговори. Баща му помълча и продължи:

— Видя се, че от теб човек няма да излезе! Отивай в някоя аптека чирак, та поне да си вземеш хляба в ръцете. Колегата Пирш търсеше помощник. Още утре ще заминеш за Хепенхайм. Поживей сам! Поблъскай си главата, за да видиш какъв е животът!

В аптеката в Хепенхайм Юстус се показа като много способен и работлив помощник. Той се справяше успешно с изпълнението и на най-сложните рецепти. Господин Пирш му оказа пълно доверие и често го оставяше да работи съвсем самостоятелно. Когато привършваше работа, Юстус се изкачваше в таванската стая, която аптекарят му предостави за живеене. Тук върху една стара дървена маса Юстус държеше стъклениците с химикалите. От тях приготвяше различни експлозивни смеси. Той оставаше понякога до полунощ, вдълбочен в интересни наблюдения. Като правеше различни комбинации, Юстус получи вещество със свойства на киселина, чиято сребърна и живачна сол експлодираха със страшна сила.

„Ако от тях се приготвят капсули, ще могат да се продават на много висока цена — мислеше той. — Ще направя по-голямо количество от веществото и ще го дам на татко.“

След няколко дни веществото вече беше готово. Юстус нямаше достатъчно съдове, затова вместо в буркан събираше веществото в една празна гилза от стара граната. Държеше я изправена до стената, близо до камината. Понеже гилзата не се затваряше, влажното вещество постепенно изсъхваше. Юстус още не знаеше, че когато то е сухо, може да експлодира от съвсем лек удар. След няколко седмици, когато веществото изсъхна напълно, дойде и онази страшна нощ.

Юстус приготвяше апаратурата за новия си опит. Веществата той претегли от предния ден. Трябваше само да ги стрие и да започне работа. Той постави кристалите в хавана, започна ловко да върти тежкия чук. Скоро веществото се превърна във фин прах. Юстус остави чука, но той се търкулна и падна в гилзата с експлозив. Страшен гръм разтресе къщата…

Юстус не разбра нищо. Когато се опомни, той лежеше до отсрещната стена, обсипан с късове строшени тухли и мазилка. Вместо покрив над главата му се виждаше тъмното небе, осеяно със звезди. Разтреперан от страх, господин Пирш не смееше да се качи на тавана. Ако последва и втора експлозия?

— Господи, Юстус е полудял! Добре, че поне сме живи! — стенеше през сълзи госпожа Пирш.

— Ще му дам да се разбере! Нехранимайко такъв! Да си събира багажа и да се маха от къщата ми! Трябва да го дам под съд!

— Остави, Петер. Той е още дете. Едва е навършил 15 години.

За щастие Юстус нямаше тежки рани, защото гилзата бе насочила взривната вълна към покрива и го разруши изцяло. Дълбоко разкаяние и съжаление гнетяха Юстус, но Пирш не му прости и той се върна в Дармщат. Баща му се разсърди много, но в същото време тайно се зарадва, че обичният му Юстус е останал жив и здрав. Той не само обичаше, но и уважаваше сина си, защото знанията му по химия бяха големи. Често бащата прибягваше до съветите на сина си. Препоръките на младия Юстус имаха забележителен резултат. Производството на Георг Либих вървеше все по-добре и печалбите ставаха по-големи. Въпреки това парите не стигаха за голямата му фамилия.

— И какво ще правим сега? — каза баща му с укор.

— Казвал съм го толкова пъти и пак ще го кажа — искам да уча химия.

— Това е невъзможно, Юстус. Къде? Кажи къде ще учиш? В Германия няма такава възможност. Химията е в Стокхолм, в Париж, в Лондон. За да отидеш там са необходими пари, а ти знаеш — приходите ни са недостатъчни. Не можем да те издържаме в чужбина.

Загрижен за бъдещето на сина си, аптекарят Георг Либих го изпрати в Бон. В Бонския университет по това време господствуваше фигурата на професор Шелинг, според който основата на обучението трябва да бъде философията. Лекциите по химия се водеха от професор Карл Кастнер, който също се намираше под влиянието на Шелинг. Независимо от философския уклон, системната работа в университета се отрази благоприятно върху познанията на младия Либих. В началото на втория семестър професор Кастнер се премести в Ерланген. Либих го последва, защото въпреки недостатъците на Кастнер, друг, от когото можеше да се учи химия в Бон, нямаше. Кастнер не проявяваше интерес към експерименталната работа. Основата на всяка наука, според него се изграждаше от теориите. За Либих всичко имаше обратно значение. Тези основни различия във възгледите им попречиха да се създаде тесен контакт между двамата.

Способностите на Либих не останаха скрити от погледа и на останалите професори. Те посъветваха Кастнер да му разреши да работи в лабораторията. Сега вече Юстус можеше да започне истинска изследователска работа. Той продължи опитите си с гърмящата киселина, но с определена цел — да установи състава й. Юстус работеше в лабораторията с истинско увлечение. Но колкото по-сериозен и задълбочен беше тук толкова по-буен и весел беше всред приятелите си. Юстус беше любимец на състудентите си. Той беше душата на веселите компании по това време студентите се деляха на групи — корпорации. Всяка корпорация носеше специална униформа и имаше свое ръководство. Членовете на отделните корпорации враждуваха помежду си и ако се случеше да седнат на един чин в аудиторията те се държаха така, като че ли не се забелязват; Юстус често сядаше до Кристиян Фридрих Шьонбайн, но те никога не разговаряха помежду си, защото зелената куртка на Либих и черното палто на Шьонбайн показваха, че те принадлежат към две различни, враждуващи корпорации. Независимо от това и двамата обичаха химията. Докато Шьонбайн живееше скромно и незабелязано, Либих беше винаги център на ентусиазирани начинания. Той се сприятели и с поета Платен, който особено много харесваше буйния характер на Либих. Либих ценеше у Платен преди всичко прекрасните му сонети, посветени на любовта.

През пролетта на 1822 г. Платен влезе неочаквано в стаята на Либих и заговори развълнувано:

— Трябва незабавно да напуснеш Ерланген!

— Какво се е случило?

— Има заповед да се преследват и арестуват всички студенти, членове на тайни студентски дружества.

Либих замина незабавно за Дармщат. След обиска в квартирата му в Ерланген и съдебния процес, възбуден от университетските власти, връщането му в Ерланген беше невъзможно. Трябваше да отиде другаде! Може би в Стокхолм или Париж?

Господин Георг Либих едва изхранваше осемте си деца, затова Юстус изпрати молба до великия херцог да му отпуснат пари, за да учи в Париж.

Секретарят на херцога познаваше Либих от посещенията му в библиотеката и това помогна твърде много за благосклонния отговор. Писмената препоръка на професор Кастнер също се оказа твърде полезна. През есента на 1822 г. Юстус замина за Париж.

Най-после ще пие от изворите на химията! В Париж работеха Гей-Люсак, Тенар, Дголонг, Шеврьол…

Сега Либих за пръв път се докосна до истинската химия. Лекциите, които слушаше, не бяха куп от знания, обвити с интуитивни предположения, а една строго систематизирана постройка, осветена от ясния поглед на бъдещето й развитие. Освен лекциите в Париж имаше големи възможности и за експериментална работа.

Либих продължи да изучава свойствата на гърмящата киселина под ръководството на Гей-Люсак. Тази киселина, която се различаваше от циановодородната само по това, че съдържа кислород, имаше извънредно големи експлозивни свойства. Особено силно експлодираха живачните и сребърните соли. Това той знаеше от собствения си трагичен опит. Независимо от голямата опасност при работата с тях, Либих успя да анализира солите и да установи точния им състав. Той изучи също така свойствата им и възможностите за тяхното получаване. Гей-Люсак остана много доволен от работата на младия немец и докладва резултатите от изследването пред френската Академия на науките.

Заседанието се състоя на 28 юли 1823 г. Присъствуваше и Александър фон Хумболт. През почивката той намери Либих и му заговори:

— Изследванията ви са много интересни. Не само това, важното е, че от тях проличава умът на един добър експериментатор. Вие може би ще напреднете много, но трябва още работа. Постарайте се да вземете всичко, каквото може да се получи от един такъв голям учен като Гей-Люсак. Къде проведохте изследванията?

— В лабораторията на Сорбоната, където работят и другите студенти — отговори Либих.

— Това е недостатъчно. Ще трябва да поработите в частната лаборатория на Гей-Люсак. Може би в Аркьой или тук — в Париж. Това ще видим.

— Аз също нямам голямо желание за това.

По настояване на Хумболт, Гей-Люсак прие Либих за асистент в лабораторията си и му даде възможност да завърши напълно започнатото изследване. Това кратко сътрудничество през зимата на 1823/24 г. даде на науката окончателната формула на гърмящата киселина, а на младия, оформящ се като учен-изследовател Либих — цялото богатство, което може да се вземе от един голям учен, намиращ се в периода на пълната си зрелост и най-големи постижения.

През пролетта на 1824 г. Либих се завърна в Дармщат и представи на правителството препоръките от Гей-Люсак и Александър фон Хумболт. Тези учени даваха такива ласкави отзиви за работата на Либих, че Хесенското правителство назначи 21-годишния Либих за извънреден професор по химия, без да се допитва до мнението на академичния съвет на университета в Гисен.

Започваше нов период в живота на Юстус Либих. Мечтата му се осъществи. Той стана химик. Сега трябваше да даде своята дан, за да могат и други млади хора да станат химици. Но как се става химик? За това нямаше нито правила, нито рецепти. Да се върви по криволичещия и стръмен път, който той сам измина с толкова усилия? Не! Никога! Трябваше да се създаде нова система — една разумна система, която да дава необходимите знания на изграждащите се млади химици.

Либих донесе образеца за лекциите си от Париж, но това не го задоволяваше. Химикът става химик в лабораторията. Там той се учи. Там твори. Там прави откритията си. Програмата, която Либих състави, сложи началото на едно модерно, непознато дотогава обучение.

Назначен без съгласието на академичния съвет, Юстус фон Либих не разчиташе много на поддръжката му. Докладите до правителството оставаха без резултат.

— Изглежда ще трябва да започна строежа на лабораторията с мои средства — каза Либих.

— Това е похвално, колега, но не е по силите ви — забеляза професор Цимерман, редовният професор по химия в Гисенския университет.

— Мисля, че правителството рано или късно трябва да ме подкрепи. Щом искаме да учим хората, трябва да създадем условия за това!

И наистина Либих организира строежа на лабораторията. Неговите 800 гулдена не можеха да стигнат за всичко, но скоро правителството отпусна средства и темпът на работата се засили… Занизаха се дни, изпълнени с радост и смели мечти. Либих беше щастлив. Плановете му вече се осъществяваха. Той беше щастлив и затова че тук, в Гисен, живееше едно прекрасно създание — Хенриета Молденхауер.

На госпожица Молденхауер особено много се поправиха галантните обноски на високия, с черни къдрави коси, млад професор Либих и тя с нескривана радост се съгласи да свърже живота си с неговия. Уговориха се сватбата да стане през май 1826 г. Приветливият характер на Либих спечели симпатиите и на професорите от университета. Те поддържаха исканията му, защото се убедиха, че той искрено желае да подобри образователната система. Професор Цимерман не можа да види завършена новата лаборатория поради трагичната си смърт. Той се удави по време на къпане в реката. Либих зае мястото му за редовен професор. Скоро след това отпразнуваха сватбата си с Хенриета, а през есента се състоя тържество за откриване на лабораторията. За пръв път в историята студентите трябваше да започнат обучението си със системна работа в лаборатория. Усвоявайки в началото качествения и количествения анализ, те трябваше да минат през трудностите на неорганичния синтез, извличането на вещества от природни продукти и да завършат със самостоятелна работа. Този строг режим на обучение даде много скоро богатите си плодове. Под ръководството на Либих в лабораторията израснаха такива прославени химици като Едуард Франкланд, Херман Фелинг, Карл Фрезениус, Шарл Жерар, Аугуст Хофман, Аугуст Кекуле, Якоб Фолхард, Адолф Вюрц и много други.

Освен с организиране на лабораторията, Либих се зае и с осъществяване на още една задача от изключително значение за научната му дейност. Това беше въпросът за анализа на органичните съединения. Докато анализът на минералните вещества достигна своето съвършенство, благодарение на гигантските усилия на Берцелиус, анализът на органичните вещества все още представляваше една от най-трудните и едва ли не — невъзможни задачи, дори и за най-изкусните химици, които имаха на разположение модерни лаборатории. А как могат да се изучат толкова разнообразни вещества, които се състоят главно от въглерод, водород, кислород, а понякога от азот, сяра и пр., ако не може да се определи съставът им?

Либих осъществи целта си не чрез нови открития. Той само използува методите, създадени от Лавоазие, Гей-Люсак и Берцелиус. Промени формата на апаратите, измени рецептите и резултатите се оказаха главозамайващи. Докато Берцелиус даваше сигурни данни от анализа на едно вещество едва след два и половина месеца, в лабораторията на Либих това се постигаше само за един ден. Усъвършенствуването на количествения органичен анализ даде ключа в ръцете на учените, за да отворят вратата, която води към неизбродните простори на органичната химия. А това беше голям успех. В този напрегнат от работа период, през една декемврийска вечер на 1828 г., Либих се срещна с Вьолер. Само няколко часа след запознанството им между тях възникна приятелство, което трая до края на живота им и даде обилни плодове. Започнали с циановата и фулминова киселини, те скоро разшириха областта на съвместните си изследвания и върху други съединения. Макар че ги разделяха стотици километри, те си разменяха вещества за работа и поддържаха непрекъсната кореспонденция. Особено продължителни и плодотворни се оказаха изследванията върху бензалдехида, който тогава наричаха горчиво бадемово масло. Двамата изследователи установиха, че продуктът, който се получава, когато бадемовото масло (жълта масловидна течност) стои на въздуха, е бензоена киселина. И наистина, капка бензалдехид при контакт с въздуха само за няколко минути се превръща в кристална маса от бензоена киселина. При опит да синтезират хлорното производно на това вещество, те получиха течност с остра неприятна миризма. Анализът показа, че новото вещество се различава от бензалдехида само по това, че вместо един водороден атом съдържа един хлорен атом. Като сравни формулите на съединенията, Либих забеляза една твърде интересна особеност. „Трябва веднага да съобщя на Вьолер“ — помисли той и седна пред писалището. Перото заскърца по белия лист:

„Скъпи приятелю,

Изглежда, че наблюдаваното от Гей-Люсак явление не е изключителен случай. Касае се за циановодородната киселина. Както знаеш, при химичните реакции циановата група, която се състои от един въглероден атом и един азотен атом, преминава от едно съединение в друго, без да претърпи каквито и да било промени. Гей-Люсак я нарече цианов радикал. Подобно нещо се наблюдава и при нашите съединения. В горчивото бадемово масло, бензоената киселина и бензоилхлорида също се съдържа една група атоми, която не се променя при извършване на реакциите. Този нов радикал се състои от седем въглеродни атома, пет водородни и един кислороден атом. Ако го наречем бензоилов радикал, горчивото бадемово масло ще се получи при съединяване на радикала с един водороден атом, бензоилхлоридът — с един хлорен атом, а бензоената киселина — с една хидроксилна група.“

В отговора си Вьолер му писа:

„Скъпи приятелю,

Радвам се, че все пак ти, който си против теоретизирането в химията, стигаш до необходимостта да теоретизираш. Идеята за бензоиловия радикал се въртеше и в моите мисли, но все не се решавах да я споделя с тебе. Надявам се, че ще успеем да подкрепим радикаловата теория и с други примери. Приготвих си циановодородна киселина и още днес ще започна работа с нея.“

Успоредно със съвместните изследвания с Вьолер Либих работеше и над редица други проблеми. В лабораторията цареше винаги голямо оживление. Тя беше просторна и в нея можеха да работят спокойно около 10–15 души. В дъното се намираха двата големи стъклени шкафа и камините. Две груби дървени маси запълваха средната част — от камините до срещуположната стена, а други две, също така големи, заемаха изцяло стената, от която нахлуваше светлина през тесни, високи прозорци. Студентите, които завършваха обучението си, провеждаха тук научноизследователските задачи, поставени от Либих. В тази лаборатория асистентите му извършваха анализите на органичните вещества.

Като изучаваше въздействието на хлора върху етиловия алкохол, Либих получи две съвършено различни течности. Едната се образуваше при взаимодействие на етилов алкохол със сух хлор. Тя имаше остра неприятна миризма. Това беше съединението хлорал. Другата се получаваше, когато на етилов алкохол се действува с калиев хипохлорит. Тя се изпаряваше по-лесно от първата, имаше сладникава приятна миризма и действуваше главозамайващо, ако па̀рите й се вдишват по-продължително. Новото съединение наименоваха хлороформ. Няколко години по-късно при окисляване на етилов алкохол Либих получи друга извънредно летлива течност с отвратителна, задушаваща миризма. Това беше ацеталдехид.

Наред с работата в лабораторията той трябваше да отделя значителна част от времето си и за редактиране на „Летописите“. Още в 1831 г., като почувствува острата необходимост от научно списание, Либих организира издаването на „Летописите“. Това списание трябваше да направи достояние пред учените от цял свят постиженията на немските изследователи. Либих искаше по подобие на Берцелиус към всяка научна статия да се отпечатва и кратка критична преценка. Преценките правеше той. В някои случаи, за да може да прецени работата, трябваше да извърши опитна проверка. Проведените набързо опити не всякога се отличаваха с прецизност и точност. Обикновено те се извършваха от асистентите му, понякога много повърхностно и за кратък срок, защото статията трябваше да се отпечата. Тази тежка задача, с която се зае сам, надхвърляше силите и възможностите на десетки хора заедно. Това, разбира се, се отрази на качеството на работата. Много от преценките се оказаха неправилни, голяма част от литературните проверки — неточни. Това му спечели извънредно много противници. Те влизаха в спор с него, спореха в печата, търсеха начин да си отмъстят.

Либих обаче не приличаше на обикновените хора. Той не се вълнуваше от язвителните нападки или острите думи. За него имаше значение само научната истина. Ако някой му докажеше, че той е сгрешил, Либих веднага поправяше грешката си. Той не се страхуваше да признае грешките си, защото твърдо вярваше, че не греши само този, който не работи.

Интересът му към органичните съединения го накара да насочи вниманието си върху някои природни продукти. Един от тях беше амигдалинът, който се съдържа в ядките на горчивите бадеми. Поради близката му връзка с бензалдехида изучаването провеждаха заедно с Вьолер. В едно от писмата си Вьолер му писа:

„Гьотинген, 26 октомври, 1836 г.

Скъпи приятелю,

Чувствувам се като кокошка, която е снесла яйце и след това започва шумно да кудкудяка. Тази сутрин открих как от амигдалина може да се получи горчиво бадемово масло, което съдържа циановодород^[1], и искам да ти предложа да извършим заедно по-нататъшното изследване, защото въпросът е свързан твърде тясно с изследванията върху бензоиловия радикал и странно би изглеждало, ако един от нас навлезе в това поле без знанието на другия.“

Два дни по-късно Либих получи второ писмо:

„Гьотинген, 28 октомври 1836 г.

Скъпи приятелю,

Надявам се, че вече си получил първото ми писмо. Оттогава направих доста важни открития относно амигдалина. Понеже горчивото бадемово масло се получава от амигдалин, предположих, че това може да се осъществи и чрез ферментация, затова подложих емулсия от бадеми на ферментация. Ферментиралата смес подложих на дестилация с водна па̀ра. Предположенията ми се оправдаха.

Ето и фактите:

Амигдалин, разтворен във вода и смесен със счукани сладки бадеми, незабавно образува горчиво масло, което, след като се дестилира, е равно по количество на изходния амигдалин.

Възварена емулсия от счукани бадеми, в която ферментите са коагулирали от високата температура, не предизвиква този ефект.

И тъй, трябва да разрешим следните въпроси:

Кое е веществото, което предизвиква образуване на горчиво бадемово масло при контакт с амигдалин и вода.

Какъв е този процес — взаимодействие между веществата или ферментна катализа.

Какъв е другият продукт, който наверно се образува успоредно с маслото, съдържащо циановодород.“

Два месеца по-късно Либих изпрати следния отговор:

„Гисен, 31 декември 1836 г.

… Съвсем определено се установи, че при разпадането на амигдалина се образува захар^[2]. Оставих емулсия от счукани бадеми да стои на топло място при 35°С, докато изчезне миризмата на горчиво бадемово масло. Това трая 6 дни. Остатъкът имаше сироповидна консистенция, сладък вкус и започна буйно да ферментира, след като му прибавих спиртни дрожди.

Изглежда, с това ще решим въпроса, но искам да повторя опитите с емулсията, която днес получих от тебе…“

Ю. Либих

Като че ли огромната работа в лабораторията, в кабинета по редактиране на „Летописите“, по издаването на редица други книги не го изморяваше. Либих стана още по-задълбочен в себе си. Волята му стана още по-твърда и непреклонна.

Тази строгост не изчезваше и тогава, когато беше в къщи. Израснал в епоха, когато безропотното послушание на децата се е считало за най-доброто възпитание, той самият остана строг в отношенията си към жена си и петте си деца, въпреки голямата обич, която хранеше към тях. Където и да се намираше, той мислеше единствено за любимата си наука — химията. Топлите грижи на жена му го обгръщаха с някаква невидима за него сянка, в която той удобно продължаваше да твори.

Значителна част от времето си Либих посвети на агрохимията. Дотогава все още нямаше единно мнение относно начина на хранене и развитие на растенията. Как да се възвърне плодородието на почвата? Как да се увеличат добивите? Да се постигне това само чрез наторяване с оборски тор не можеше. Трябваше да се търсят по-ефикасни методи. Но това изискваше и системни проучвания. Първите опити Либих проведе с безплодната почва на Фихтентал — песъчлива долина, близо до Гисен, където растяха закърнели борови храсти и хвойна. Той нае работници, за да почистят и разорат почвата. Засади я с различни видове растения, житни, бобови, зеленчукови. Трябваше да се изучи преди всичко влиянието на минералните соли върху развитието на растенията.

Либих познаваше всички създадени дотогава теории относно храненето на растенията — и хумусната, и водната… Той обаче имаше собствени възгледи по тази проблема, но трябваше да се проверят на дело.

Още първите резултати имаха голям успех. Калиевите и фосфорните соли са от изключително значение за развитието на растенията. Почвата намалява плодородието си, защото запасът от тези соли в нея постепенно се изчерпва. Направените изводи, изложени блестящо с голяма вещина и убедителност в статиите му, предизвикаха много голям интерес. Особено внимание към изследванията му проявиха в Англия. Английската асоциация го покани да посети страната и той замина през 1837 г. В Англия го посрещнаха с изключителен интерес. Навсякъде го отрупваха с почести. Когато се завърна в Гисен, той намери друга приятна изненада — току-що беше пристигнал Вьолер, за да извършат някои съвместни изследвания. Присъствието на неговия приятел му действуваше успокояващо и мислите му сякаш започваха да текат по-уравновесено. Разговорите помежду им винаги бяха оживени. Случваше се понякога дълго да мълчат. Достатъчно им беше само да чувствуват взаимното си присъствие, за да бъдат щастливи. Този път обаче Либих имаше богати впечатления и буйната му натура изпитваше нужда да разкаже всичко, да даде преценка…

— Да, пътуването изобщо беше забележително — говореше Либих с въодушевление. — Приемите, почестите, които ми се оказаха там, просто не могат да се опишат. Да си призная — преситих се от шума им и мечтая за една разходка в боровата гора… И все пак това, което видях от Манчестър до Ливерпул, е истинско чудо.

Вьолер го погледна много изненадано и въпросително с големите си спокойни и изразителни очи.

— Представи си, драги приятелю, пътувах с железница. Ето това се казва цивилизация. Десет мили в час! Движиш се със скоростта на птица! Така се вълнувах, че ми се искаше да скачам от радост като дете! В най-скоро време и Германия трябва да има свои железници!

— Да се надяваме — каза Вьолер. — Тогава няма да чувствуваме така осезателно разстоянието между Гисен и Берлин! — Като замълча за миг, Вьолер го запита. — И какъв е резултатът от срещите ти в Англия?

— Английската асоциация ме помоли да напиша книга за приложението на химията в земеделието. Въпросът за плодородието на почвата е от изключително значение за всяка културна страна.

Либих гледаше замислено, сякаш обмисляше нещо. После продължи:

— Ще започна работа веднага. Но това е въпрос на бъдещето. Сега искам да поговорим за нещо друго. Драги приятелю, не мога да се освободя от мислите за киселините, които се съдържат в природните продукти.

— Всички данни показват, че в органичния свят се образуват много, и то твърде разнообразни киселини.

— Да. И за тях не знаем почти нищо. Няма почти никакви проучвания. Ето вземи за пример само хипуровата и млечната киселини, които напоследък изолирахме и изучихме.

— Докато ти беше в Англия, продължих работата по този въпрос. Сега нося пикочна киселина, която неотдавна получих.

— Така ли? — каза Либих оживено. — Покажи ми я веднага! При мене също има подобно вещество, което получих преди заминаването си.

Още дълго двамата приятели говориха, споделяха плановете си, разказваха за успехите и трудностите в работата. Изследването на пикочната киселина те продължиха заедно. Обикновено анализите се правеха в лабораторията на Либих, защото в тази област тя нямаше равна на себе си. А сложните реакции между киселината и някои други вещества изучаваше Вьолер. Надарен с изключително умение и усет за експериментална работа, Вьолер извършваше и най-сложните опити със завидна прецизност и акуратност. Като окисли пикочната киселина с калиев перманганат, той получи едно безцветно, прахообразно вещество, което изпрати в Гисен за анализ. Още щом отвори ампулата и изсипа веществото в стъкленото блюдо, Либих го определи.

— Това е алантоин. Същото съединение, което преди 7 години получихме за анализ от Леополд Гмелин.

Асистентът му Дитцл Либерман го погледна с учудване. Той знаеше, че Либих има фантастична способност да определя веществата само от един поглед, но да твърди, че това е същото вещество, което е видял преди 7 години — това вече е пословично! Всъщност белият прах по нищо не се отличаваше от стотици подобни вещества, поставени в буркани или ампули в лабораторията. За изключителното око на Либих обаче това беше алантоин.

— Ще проведем ли анализа? — запита нерешително Либерман.

— Разбира се. Започнете веднага!

На другия ден Либерман донесе резултатите. Либих хвърли бегъл поглед върху тях и сбърчи вежди.

— Направихте ли контролна проба?

— Да. Двете проби дадоха съвсем еднакви резултати.

— Да, но те са различни от резултатите, получени от анализа на веществото на Гмелин.

— Вероятно веществата са близки, но не са идентични — каза плахо Либерман.

— Веществата са еднакви, Либерман. Това е алантоин. Намерете веднага ампулата на Гмелин и проверете анализа на първото вещество!

В лабораторията настъпи суматоха. Да се намери ампулата от преди седем години съвсем не беше лесно. Асистентите прекъснаха работата си. Извадиха сандъците, в които се пазеха всички вещества, и започнаха да изпразват съдържанието им на земята, като разчитаха внимателно залепените върху малките стъкълца надписи.

„Този път Либих прекалява“ — мислеха си те и продължаваха да търсят. „Такава памет не може да има. Това е само губене на време.“

Все пак ампулата на Гмелин се намери, веществото в нея се анализира повторно и се установи, че то е идентично с новото, изпратено от Вьолер. Грешен бил старият анализ поради някакво случайно онечистване, попаднало в пробата по време на работа. Определението на Либих се потвърди.

Изучаването на пикочната киселина, на продуктите от взаимодействието й с други вещества ставаха все по-интересни. Свойствата на тази киселина и на продуктите от разпадането й идваха да подкрепят една идея, която от известно време усилено го занимаваше.

Английският учен Томас Грейъм изказа предположение, че някои неорганични киселини съдържат повече от един водороден атом, който може да се замества с метал. Дотогава се приемаше, че всички киселини имат само един водороден атом, който се замества с метал. Предположението на Грейъм за многоосновността на неорганичните киселини значително измениха схващанията на химиците относно неутрализационните процеси. Резултатите от изучаването на органичните киселини можеха да се изтълкуват правилно само въз основа на приемането, че съществуват многоосновни органични киселини.

Теорията за многоосновността на някои органични киселини даде възможност да се напишат правилно формулите им, да се изясни въпросът за образуване на кисели соли и пр. Във връзка с това Аугуст Кекуле писа 20 години по-късно: „Днешните схващания за киселините не са нищо друго освен разширената и задълбочена теория на Либих за многоосновните киселини.“

„Скъпи приятелю — писа му Вьолер в писмото си от декември 1839 г. — Ти за втори път се опитваш да теоретизираш и трябва да кажа — със забележителен успех. Между впрочем искам да ти съобщя, че съм съгласен да поема част от редакционната работа на «Летописите». Всъщност по-голяма част от публикуваните там статии са с чисто химичен характер и по-добре ще бъде, ако заглавието се промени на «Летописи по химия и фармация».“

Списанието наистина започна да излиза под това заглавие от 1840 г., а след смъртта на Либих то беше преименувано в 1875 г. на „Либихови анали по химия“. Днес списанието се издава под същото заглавие.

През същата 1840 г. излезе от печат книгата на Либих „Химията в приложение към земеделието“. В нея за първи път в историята на науката Либих постави въпроса за плодородието на почвата на научна основа. Освен основните елементи въглерод, водород, кислород и азот, растенията се нуждаят и от редица други, като сяра, калий, фосфор, калций, желязо, магнезий, силиций и пр. Либих доказа това чрез подробен анализ на пепел от изгорени растения. Единственият източник, откъдето растенията извличат тези елементи, това е почвата. Но ако тази година едни растения извличат повече калий, догодина други ще извлекат повече фосфор, и това постепенно ще доведе до цялостно обедняване на почвата. Разбира се, това ще причини и спадане на добивите от селското стопанство.

Като се ръководеше от тези изводи, Либих започна работа по получаване на изкуствени торове. Той считаше, а и опитите му във Фихтентал показаха, че един от най-необходимите елементи за растенията е калият. Най-евтина калиева сол е калиевият карбонат, но той е много лесно разтворим във вода. За да го приведе в по-неразтворимо състояние, Либих стопи смес от добре стрити калиев и калциев карбонати и разтроши стопилката на малки зрънца. Този тор трябваше да даде сензационни резултати! Либих патентова метода за производството му.

Между впрочем книгата „Химията в приложение към земеделието“ вече създаде първата сензация. Тя просто се разграбваше от книжарниците. Всяка година излизаше ново издание. Поставените в нея въпроси породиха нечуван спор между химици, агрономи, естественици, лекари и дори философи. Едни одобряваха идеите на Либих, други ги отричаха напълно. Някои по-възприемчиви земеделци започнаха да правят плахи опити за торене с минерални торове.

Патентът за производство на калиев тор Либих продаде на английския фабрикант Муспрат. Това наложи да се посети още няколко пъти Англия. Там винаги го посрещаха с големи почести и уважение. За да не останат по-назад, в Германия също отрупаха големия учен с почести. През 1845 г. херцог Людвиг II го удостои с титлата барон. Либих получи покана от Хайделбергския университет да заеме професорското място по химия. Такава покана се получи и от Виена, но Либих чувствуваше, че силите му вече не стигат, за да започне работа в друг университет. Поради същите причини той отказа на многократните любезни покани на руските химици да постъпи на работа в университетите в Петербург или Москва. Работата със студентите започна да му дотежава. Изморяваше го особено много непрекъснатата полемика с десетките противници, които трябваше търпеливо да убеждава в правилността на идеите си. Това го изнерви до крайност. Може би в това се криеше и причината за мъчителното безсъние, което изсмукваше силите му. Неприятностите се увеличаваха още повече като се разбра, че изкуственият тор, произведен от Муспрат, не дава никакъв ефект. Сега противниците му тържествуваха.

— Защо торът не действува? Нали растенията се нуждаят от калий? Може би трябва да се използува разтворима сол. Но Дъждовната вода ще отмие солта и тя няма Да може да окаже благоприятното си въздействие. А може би преди да се измие от почвата, растенията ще извлекат необходимия им калий?

Либих продължи работата с присъщата само нему упоритост. Изпробва разтворими соли. Ефектът пролича още в началния стадий на развитие на растенията. Контролните (неторени) растения изостанаха значително зад опитните. Действието на тора продължаваше и след неколкократни дъждове. По всичко изглеждаше, че водата не може да отмие солите от почвата, макар че те са много разтворими. От изследванията в тази насока се установи, че почвата има свойство да задържа твърде продължително време разтворимите соли и опасност от измиване не съществува.

Това беше нов успех, но трябваше да се бори с неверниците, да убеждава, да доказва…

Любимо място за работа на големия учен стана кабинетът му. Той все по-рядко навестяваше лабораторията, където работеха асистентите. Ето защо, когато получи предложение от Мюнхен да заеме професорското място в университета, без да се занимава с обучение на студенти, а само да изнася лекции, той прие с охота.

По това време Мюнхен беше столица на Бавария. Държавните работи на Баварското кралство се ръководеха от крал Максимилиян II, твърде непопулярен всред народа поради тежките налози и лошата му икономическа политика. Кралят имаше обаче една положителна черта — той пръскаше огромни средства за науката. Може би това правеше не от любов към знанието, а просто от манията да се прослави като велик меценат на учените. Кралят организира университет за популяризиране на науката. Лекциите се изнасяха от най-изтъкнати учени, а в аудиторията можеше да влезе всеки.

Любимец на тази аудитория стана Либих още от първата си лекция. Речите му, пропити с тънки остроумия и хумор, обогатени от огромните му познания в областта не само на химията, но и на много родствени с нея науки, като биология, агрономия, философия и пр., предизвикаха сензационен интерес. Либих стана център на внимание и в дворцовите среди. Името му стоеше винаги в началото на списъците към поканите за балове и други тържества. Промяната на обстановката и новият начин на живот му подействуваха извънредно благотворно. Той се почувствува отново ободрен и със закрепнало здраве. За това спомогнаха, разбира се, и продължителните разходки из околностите на Мюнхен. Либих отново заработи в кабинета си, потънал в книги, списания, ръкописи. Статиите в защита на неорганичната теория за храненето на растенията следваха една след друга. Към калиевите торове сега Либих прибави и фосфорните. Той изтъкна, че те имат изключително значение за плодородието на почвата. Либих доказа, че костената пепел е отличен източник за снабдяване на почвата с фосфор, но същевременно той показа, че калциевият фосфат на костите не може да се усвоява от растенията, защото е неразтворим. За да има резултат торенето, костеното брашно трябва да се обработи със сярна киселина, за да се получи разтворим кисел калциев фосфат.

Интересът към фосфорното торене постепенно нарастваше. Започна се производство на фосфатни торове не само от кости, но и от природни фосфати. Това сложи началото на една индустрия, без която днес земеделското стопанство е немислимо. Убийството на краля и покушението над много негови приближени смути спокойния и щастлив живот на големия учен. Либих се опасяваше от репресии и към самия него. Той дори реши да напусне Германия завинаги и да се пресели в Англия, но той се лъжеше. Народът на Мюнхен обичаше Либих. Неговите лекции предизвикваха възхищението на аристокрацията, но служеха на народа. В тях той даваше знания, учеше обикновените труженици как да използуват по-правилно земята. Няколко дни след кървавите събития на Либих връчиха почетна грамота. Той стана почетен гражданин на Мюнхен, обичан и уважаван от всички. През следващата 1860 г. членовете на Баварската Академия на науките го избраха единодушно за председател. Много други академии и университети в Германия, Франция, Англия, Русия, Швеция и др. го избраха за свой почетен член.

Либих се радваше на изключителната благосклонност и на госпожа Шарлота Кастнер, сестра на професор Кастнер. Тя уреждаше често във вилата си големи приеми, на които се събираха най-изтъкнатите учени. Тук прекарваше ваканциите си и Вьолер, за да бъде в контакт с приятеля си Либих.

Макар и по-стар, Вьолер имаше черни къдрави коси, докато Либих беше изцяло посивял. Високото чело и гордата осанка, белите коси му придаваха нещо величествено. Още от пръв поглед правеше впечатление на човек с изключителен ум. Всички го обичаха и уважаваха.

— Знаем, че обичате да ни сервирате необикновени изненади — заговори госпожа Кастнер.

— Това са най-ценните подаръци, които ни правите — прекъсна я Петенкофер.

— Разкажете ни пак нещо забележително, скъпи Либих — каза умолително госпожа Кастнер.

— С какво можем да задоволим любопитството на нашата домакиня, Вьолер — обърна се Либих към Вьолер, но преди да дочака отговора, добави — Добре. Елате да ви покажа един нов метал. Това е медалът, който получих от Грейъм. Изработен е от паладий, върху който има кондензиран водород.

Докато присъствуващите разглеждаха невиждания до тогава метал, един среден на ръст възпълен човек се приближи до Либих и каза:

— Аз съм Шьонбайн.

Либих трепна.

— А! Колега Шьонбайн! С вас седяхме на един чин преди 50 години и враждувахме, нали? Сега обаче това е минало. Отдавна трябваше да се срещнем.

— Виждате ли, Шьонбайн — намеси се госпожа Кастнер. — Колко усилия употребихме с Петенкофер, за да ви склоним да дойдете на тази среща.

— Но защо? Нима не сте забравили старите студентски истории?

— Не знаех как ще посрещнете това — каза Шьонбайн.

— Особено много ценя работите ви, свързани с откриването и изучаването на озона, колега Шьонбайн. Във връзка с това искам веднага да направя и едно предложение. Утре имам лекция. Изнесете я вие вместо мен. Разкажете ни по-подробно за озона. Как сте го открили — какви са свойствата му.

Лекцията на професор Шьонбайн мина прекрасно. Оттогава двамата учени станаха приятели. Шьонбайн често идваше от Швейцария в Мюнхен, за да вземе участие в дългите екскурзии, които предприемаха Либих и Вьолер. Загубени всред величествената природа, тримата учени говореха за великите открития, които изградиха основата на днешната химия.

— Човек трябва да умее да твори, но трябва да знае и как да почива. Чистият въздух е истинска благодат — казваше понякога Либих и вдишваше дълбоко и продължително. Той търсеше чистия въздух навсякъде.

През зимата, когато сняг затрупаше планините и болното му коляно не му позволяваше да се движи дълго, той оставаше по цели часове в градината, загърнат с топли завивки в коженото кресло.

Веднаж обаче, през април 1873 г., затоплен от дебелите завивки и упоен от пролетния въздух, той заспа. Студеният и влажен въздух простуди силно дробовете му. Само след няколко дни пневмонията го сломи.

 

 

Тържествените звуци на органа разтърсиха спокойствието на катедралата. Сепнах се от унеса и пред очите ми отново се появи църковният регистър с избледнелите от времето готически букви: „Умрял през 1873 г. в Мюнхен като световноизвестен химик.“… Слушах музиката на Бах, тъй велика и вечна, както велико и вечно ще остане делото на Юстус Либих, отдал живота си на химията.