Калоян Манолов
Велики химици (8) (Том втори)

Аугуст Вилхелм фон Хофман

1818 • 1892

Буйните охранени коне препускаха из прашния път и сякаш не усещаха тежестта на препълнената пътническа кола. Пътниците седяха мълчаливо и взаимно се разглеждаха. Те трябваше да понасят търпеливо досадата и отегчението или да убият скуката в приятен разговор.

Подал глава през отворения прозорец, Аугуст не откъсваше поглед от величествените очертания на катедралата, които постепенно потъваха в далечината. Той още се намираше под обаянието на приказно красивата й архитектура. Едва когато Кьолн се скри под воала на горещия въздух, той въздъхна и се облегна удобно на полутвърдата облегалка.

— Не знам, може би защото е немска, но струва ми се, че Кьолнската катедрала е най-красива — каза той тихо на баща си.

— Да, тя е истински шедьовър на готическото изкуство — отговори баща му. — И все пак да се степенуват тези творения е твърде трудно. А какво би казал за ефирната Сент Шапел в Париж?

— Наистина. Тя сякаш няма стени. Всичко е дантела от камък и стъкло. Колко много светлина има в нея!

— А какво да кажем за Милано или Торино?

— Господинът вероятно е художник? — запита елегантната дама, която седеше срещу тях.

— Не, уважаема госпожо, аз съм архитект. Приятно ми е да ви се представя, Вилхелм фон Хофман, архитект на Хесенския дук.

Дамата кимна с глава и също се представи:

— Анелиза фон Холтенщайн, съпруга на граф Холтенщайн. А този млад мъж сигурно е ваш син?

— Да. Връщаме се от Франция. Прекарахме лятото там. Тази есен Аугуст ще трябва да постъпи в университета. Когато един млад човек ще избира бъдещата си професия, трябва много добре да опознае самия себе си, да познава постиженията на човечеството, за да намери и собствения си път. Смятам, че сме изпълнили мисията си. Сега се прибираме доволни в Гисен.

— Вие живеете в Гисен?

— Да. От 1817 г. Ръководих там редица големи строежи. Това наложи да преместя там и семейството си, а после построих и собствена къща. На другата година се роди Аугуст и решихме да останем за още няколко години. След това, нали знаете, приятели, познанства… и се установихме в Гисен за постоянно.

Израснал в среда, където високата интелектуалност и благородни амбиции на баща му оставяха отпечатък върху всичко, Аугуст от малък показа изключителни склонности към знания. Благодарение на баща си и многократните пътувания из Италия, Франция, Швейцария и други страни той доби солидни познания върху архитектурата и живописта на тези страни. Макар още твърде млад, той познаваше много добре и ученията на редица философи, творбите на прочути поети и писатели. Голям поклонник на красотата, изпълнен със стремежите на своите 18 години, Аугуст чакаше с нетърпение момента, в който ще прекрачи прага на университета. Решението още не беше окончателно, но засега нямаше изгледи и да се променя. Аугуст ще учи право. Разбира се, студентите имаха възможност да посещават лекции по най-различни дисциплини и да изучават по свое желание и такива науки, които нямаха нищо общо със специалността им.

Като една от най-големите фигури на Гисенския университет по това време се открояваше професор Юстус Либих. Новите методи за обучение, въведени от него, разнасяха славата на лабораторията му по цяла Европа и тя стана притегателен пункт за много млади хора, решили да се посветят на химията. Аугуст фон Хофман нямаше предпочитания към химията. Освен лекциите по право той посещаваше занятията по математика, натурфилософия и др.

Тъй като по това време семейството им се сближи със семейството на професор Либих благодарение на строежа на новата лаборатория, който се ръководеше от баща му, Аугуст чувствуваше морално задължение да посещава и лекциите на Либих. За младия Хофман химията представляваше една непозната и загадъчна наука. Отначало думите на Либих му се струваха неясни, но постепенно той започна да го разбира и скоро попадна изцяло под негово влияние. Сега химията му изглеждаше изящна като поезията, неизчерпаема като шедьоврите на изкуството. Скоро Аугуст изостави правото, за да се посвети на химията.

Трябваше да влезе в лабораторията. Въпреки че там нямаше свободни места, Либих се съгласи с охота да го приеме. Той познаваше големите способности на Аугуст, а и близките му отношения с архитект фон Хофман не можеха да допуснат един отказ. Само за няколко месеца Аугуст усвои методите на органичния анализ, доведени до съвършенство в лабораторията на Либих. Като виждаше големите му способности, Либих не се поколеба да му постави и допълнителни задачи. Работата по редактиране на „Летописите“ отнемаше голяма част от времето на Либих и той предостави всички резюмета на научните статии, свързани с изучаването на индигото, да се изготвят от Хофман. Тази дейност постепенно го запозна с методите на изследователската работа, с въпросите, които все още чакаха разрешението си. Разшириха се още повече неговите познания. Той вече имаше достатъчно знания и умения, за да се впусне сам по пътя на изследователската дейност. Трябваше само да се намери подходящ случай, подходяща проблема… И той не закъсня. Две години след като постъпи в университета, към края на 1838 г., Хофман получи първата си изследователска задача.

Студентите привършваха работата в лабораторията. Миеха съдовете, загасваха пещите… Либих влезе и делово огледа масите със строгия си поглед. Направи няколко забележки и преди да излезе, каза на Хофман:

— Хофман, елате с мен!

Той го последва с радостно предчувствие в гърдите. Либих седна в креслото и му посочи един стол.

— Искам да ви поставя една изследователска задача.

Хофман го слушаше със светнали от вълнение очи.

— Днес получих твърде интересен подарък — продължи Либих. — Един от моите бивши студенти, Ернст Зел, в знак на уважение към мен ми изпрати първите количества каменовъглен катран, получен в построената от него фабрика.

— Ернст Зел? — произнесе с живо участие Хофман. — Ние се познаваме.

— Толкова по-добре.

Либих взе шишето, пълно с гъста катранена течност, и като го накланяше ту на една, ту на друга страна, за да му се любува, продължи:

— В тази катранена течност се съдържат много неизучени вещества. Лоран изолира съставните части с киселинен характер и дори установи състава на една от тях, а именно карболовата киселина. В каменовъгления катран се съдържат и основно действуващи вещества. Те не са изучени. С тази задача ще се заемете вие.

— Да започна по класическия начин, нали? Екстракция с киселини.

— Мисля, че по-подходящ метод от екстракцията с киселини не може да се приложи — каза Либих.

— С каква киселина да проведа екстракцията?

— Най-добре със солна. Тя не проявява окислително действие, а и лесно се отстранява, защото е летлива.

Хофман набави необходимите материали за предстоящата работа още същата вечер. На другия ден той извърши екстракцията, но след като изолира задържаните от киселия воден слой вещества чрез прибавяне на натриева основа, получи незначително количество вещества с основен характер. Те не можеха да послужат за по-нататъшна работа. За едно пълно изследване на смес от непознати вещества той трябваше да разполага с много повече вещество.

„Трябва да замина при Ернст Зел.“ Хофман замина незабавно за селището Офенбах, където се намираше дестилерията на Зел. Неговият добър познат му предостави на разположение лабораторията на фабриката и Хофман започна усилена работа. В продължение на 8 дни той екстрахира около 600 килограма катран и успя да извлече близо 1 килограм от сместа, съставена от основнодействуващите вещества на катрана. Предстоеше му една дълга и трудна задача — да раздели съставните части една от друга, да ги пречисти, а след това да изучи и свойствата им. Хофман подложи сместа на многократна дестилация с водна па̀ра, обикновена дестилация, дестилация под намалено налягане… Получените фракции обработи последователно с киселина, основа… В резултат на тази продължителна работа той успя да изолира една светложълта, масловидна течност, която дестилираше около 180°С. Още предварителните проучвания на това вещество го убедиха, че то е идентично с продукта, получен от Карл Юлиус фон Фриче. Този учен работеше в Санкт Петербург и получи същото вещество чрез суха дестилация на индиго. Всъщност термичното разпадане на индигото се осъществи от Ото Унфердорбен през 1826 г., но Фриче изучи получения продукт и го нарече анилин от португалското значение на думата „синьо“ — „анил“, заради синия цвят на индигото — изходния продукт за получаване на анилин.

Анилинът се оказа вещество с много голяма реактивоспособност. Преди всичко Хофман анализира и изучи солите му с киселините. При охлаждане на разтвор от фениламониев хлорид или фениламониев сулфат той получи хубави кристали, които не се окисляваха на въздуха, докато самият анилин бързо потъмняваше и придобиваше чернокафяв цвят.

Наред с анилина той се опита да изолира и изучи и другите вещества с основен характер. Изследванията му се разшириха извънредно много и по съвета на Либих Хофман ги представи като дисертационна работа. Защитата мина блестящо и през 1841 г. Хофман получи титлата „доктор по химия“ с прибавката „сумма кум лауде“, т.е. с голяма похвала. Това означаваше, че той е проявил изключителни способности и може да заема научни длъжности, без да полага какъвто и да е друг изпит. По това време обаче в Гисен нямаше вакантно място, затова Либих му предложи да остане при него като асистент в частната му лаборатория. Сега 23-годишният Хофман можеше да се отдаде изцяло на науката. Успоредно със съвместните изследвания с Либих той продължи да изучава и анилина. Трябваше да се намери по-лесен начин за получаването му. Хофман следеше работата на учените от цял свят. Той знаеше, че с подобен въпрос се занимава и руският учен Николай Зинин, но все още изходът не идваше. Понякога минаваха дни и седмици на усилено търсене, но — без резултат. Успокоение от изморителното напрежение той намираше в приятните часове, прекарани с Хелен Молденхауер. Прекрасната племенница на Либиховата жена го очарова още в деня на запознанството им.

Отраснал в среда, в която красотата винаги е била дарявана с най-ласкави думи, Хофман се вълнуваше особено силно от обаянието на женската красота. За него животът придоби нов смисъл от минутата, в която видя за пръв път Хелен. Сътрудничеството с Либих му даваше възможност често да посещава дома му, където живееше и тя. Младото момиче също не беше безразлично към него и те скоро разбраха, че не могат един без друг. Въпреки обичта си Хофман не се осмеляваше да поиска ръката й. „Един частен асистент не може да осигури бъдещето на такова прекрасно създание. Трябва да си намеря друга, по-стабилна служба“.

Хофман заработи с още по-голяма амбиция. Той се опита да получи някои производни на анилина и това му се удаде чрез метода на Унфердорбен. Подложи на суха дестилация хлорирано и бромирано индиго и получи съответно хлоранилин и броманилин. Като пречисти образувалите се продукти, той изолира монохлор–, дихлор– и трихлоранилин. Същото разделяне се постигна и при бромните производни. Тези опити потвърждаваха още веднаж факта, че положителният водороден атом може да се измества от отрицателни елементи, каквито са хлорът, бромът, йодът и пр. Това стоеше в разрез с електрохимичната теория на Берцелиус, атакувана вече от редица учени, а подкрепяше субституционната теория на Дюма. Според тази теория атомите в молекулите на органичните съединения могат да се заместват от други атоми. Свойствата на халогенните производни на анилина обаче показваха съвсем друго. С увеличаване на броя на халогенните атоми в молекулата на производното на анилина основният характер на съединението отслабваше. Според теорията на Берцелиус съединенията също имат определен заряд. Основите, към които се причислява и анилинът, имат положителен заряд. Вкарването на отрицателен халогенен атом би трябвало да намали положителния заряд на производното, т.е. то да има по-слабо изразени основни свойства от анилина. Това се потвърди и от опитните изследвания. Откритият факт подкрепяше теорията на Берцелиус. Съществуваше противоречие и то правеше анилина едно от най-интересните съединения.

Противоречието в обяснението на свойствата на анилина остана дълго време неизяснено. Това се дължеше на несъвършенството на теориите, но то заедно с много други подобни противоречия стана причина да се изгради ново правилно схващане за строежа на органичните вещества, което доведе до създаване на структурната теория от руския учен Александър Михайлович Бутлеров.

Въпросът за намиране на евтин и прост метод за добиване на анилин все още оставаше открит. Хофман постигна големи успехи в тази насока, след като установи, че главната съставна част на нисколетливия компонент на каменовъгления катран е бензолът. Това важно откритие остана за момента само литературен факт, но скоро щеше да сложи началото на мощна индустрия — производството на синтетични багрила. Хофман знаеше, че при обработване на бензола със смес от концентрирана азотна и концентрирана сярна киселина се образува нитробензол. Трябваше да се намери начин да се заместят кислородните атоми при азотния атом на нитрогрупата с водородни и получаването на анилина повече нямаше да бъде проблема. Всички опити да редуцира нитробензола с водород обаче оставаха без резултат.

— Може би водородът в момент на отделяне ще успее да извърши редукцията — каза си полугласно Хофман и започна трескаво да отмерва реактивите. Постави в една колба железни стърготини и нитробензол и започна да прибавя солна киселина на малки порции. Сместа се пенеше от отделящия се водород, а Хофман бъркаше енергично. След прекратяване на реакцията той прибави излишък от натриева основа и подложи сместа на дестилация с водна па̀ра. Още първите капки в приемника разпръснаха характерната миризма на анилина.

Победа! Най-после успех! Сега анилинът можеше да се получи удобно и в големи количества. Сега той ще може да го проучи всестранно.

Това голямо събитие имаше за Хофман съдбоносно значение. То определи пътя на по-нататъшната му научна дейност. Беше 1845 г. — годината, която донесе и други радостни промени в живота на младия учен.

През тази година Хофман получи предложение за частен доцент по химия в университета в Бон. Сега той можеше с открито чело да поиска ръката на Хелен. Отпразнуваха сватбата и заминаха за Бон. Квартирата, която наеха, заемаше първия етаж на красива къща недалеч от централния площад. Хелен умееше да подреди всичко с вкус и да създаде топла, приятна обстановка. Две от стаите Хофман обзаведе като лаборатория, за да не прекъсва изследванията, започнати в Гисен. Положението му на частен доцент ограничаваше възможностите за работа в университетската лаборатория и той трябваше да работи в къщи. Хофман продължи изследванията си върху анилина и неговите производни. Годината, в която младото семейство дойде в Бон, беше богата на големи събития. Вече няколко месеца Бон живееше под знака на едно голямо събитие — навършваха се 75 години от рождението на Лудвиг ван Бетховен. Като родно място на великия композитор Бон стана средище на юбилейното чествуване. Предстоеше тържествено изпълнение на Деветата симфония, на „миса солемнис“… Музикалните тържества привлякоха в Бон любителите на музиката от цяла Европа. За тържественото изпълнение на „миса солемнис“ в катедралата пристигна дори английската кралица Виктория със съпруга си принц Алберт.

Хелен посрещна тези събития с особено вълнение. Тя обичаше музиката на Бетховен до болезненост. Когато се върнаха заедно с Аугуст от катедралата, тя не можеше да говори. Очите й все още светеха от сълзите на възторг и умиление. Хофман също едва събираше мислите си, потресен от дълбочината на това творение. Когато влязоха в къщи и заизкачваха мълчаливо стълбите, икономката се спусна към тях и пошепна:

— В приемната ви очаква адютантът на английската кралица.

Смущение и вълнение смениха опиянението от музиката. Хелен се завтече с бързи крачки нагоре. Тя кършеше ръце в недоумение, чудейки се какво да предприеме. Хофман влезе спокойно и се представи.

— Моля да приемете извиненията на техни величества — заговори адютантът, — но те биха искали да посетят този дом.

Хофман погледна въпросително и преди да зададе въпрос, адютантът продължи:

— Когато принц Алберт е бил студент, той е живял в тази къща. Утре в 11 часа техни величества ще посетят студентската квартира на принца. Надявам се, че това не ще ви обезпокои много. Посещението ще бъде неофициално и без церемонии.

Хелен едва не припадна. Кралицата на посещение у тях! Това надминаваше и най-разпаленото въображение! Тя позвъни нервно на прислужницата.

— Гертруда, сложете всичко в пълен ред! Пренесете сините фотьойли в малкия салон! Аугуст, какво ще правим сега?

— Спокойствие, мила. Никаква паника! И те са хора като нас. Ще им покажем, че и ние сме хора.

На другия ден точно в определения час каляската на кралското семейство спря пред входа. Въпреки големите усилия Хелен едва се владееше и устните й леко потръпваха. Хофман поздрави учтиво и поведе спокоен разговор. За това допринесе особено много умението му да предразполага събеседника си да се чувствува като у дома си независимо от произхода му.

Стаите, в които някога бе живял като студент принц Алберт, сега представляваха лабораторията на Хофман.

— Радвам се, че точно тук може би ще направите големи открития.

— За големи открития е рано да се говори — каза скромно Хофман. — Достатъчно е да се направи поне малко, но да донесе полза на човечеството.

— Да се надяваме, че ще успеете. Сигурен съм, че ще успеете господин Хофман. Знак за това е голямата случайност, която ни срещна с вас.

— Да. Понякога пътищата на хората се преплитат по един странен и необясним начин.

— Не само това — заговори принц Алберт. — Ние търсехме начин да се свържем с вас.

— Не разбирам защо — каза Хофман в недоумение.

— Ще ви обясня накратко. Обучението по химия в Англия страда от вкоренените стари традиции и всъщност е съвсем неефикасно. Големите успехи на Юстус Либих в Гисен привлякоха вниманието и на английската общественост. Сформиралият се във връзка с тези въпроси комитет реши да организира нов колеж по химия и да покани за преподавател един от учениците на Либих. Ние се обърнахме с молба към него да ни препоръча някой надежден млад изследовател. Либих даде три имена — Аугуст Хофман, Хайнрих Вил и Карл Фрезениус.

Тази случайна среща имаше съдбоносно значение за Хофман. Принц Алберт издействува 2-годишен отпуск за Хофман. При това кайзер Вилхелм се съгласи средствата за престоя му в Лондон да се отпуснат от Прусия, тъй като колежът се организираше от частен комитет и не разполагаше с достатъчно средства. Още същата година Хофман замина за Англия. Строежът и обзавеждането на новата лаборатория вървеше под негов личен контрол. Всичко в новия институт, и аудиториите, и лабораториите, беше по образец на университета в Гисен. До завършването на строежа Хофман започна лекции и изследователска работа в организираните набързо помещения в една стара сграда.

Идването му в Лондон събуди интерес не само всред студентите, но всред редица индустриалци, които се интересуваха от химия и желаеха да повишат знанията си. Хофман изнасяше лекции винаги пред препълнена аудитория, която следеше мисълта му с жив интерес. Той умееше да освежава речите си с весели разкази или кратки анекдоти и по този начин поддържаше вниманието на аудиторията приковано към третирания въпрос. Някои от тези истории студентите разказваха многократно и често значително преувеличаваха.

Така например когато Хофман пристъпваше към разглеждане различните свойства на бензола, той обичаше да казва:

— Бензолът има специфична миризма — след това се усмихваше леко и добавяше. — Една лейди веднаж ми каза, че миризмата му приличала на миризмата на изчистени ръкавици.

Веднаж, когато Хофман пак стигна до същото място и заговори за определението, което дала неговата позната, един студент, който вече знаеше този анекдот, се изправи на първия ред и каза високо, като продължи думите на Хофман: „На миризмата на изчистени ръкавици.“

Хофман го погледна изненадано, замълча за миг, а после го попита със сериозен тон:

— И вие ли познавате тази лейди?

Бурен смях и весел глъч заля аудиторията. Миг след това Хофман продължи да говори за свойствата на бензола с предишната сериозност и задълбоченост. Както в аудиторията, така и в лабораторията още от първия ден закипя усилена дейност. Изключителната реактивоспособност на анилина, на другите ароматни амини, като толуидин, ксилидин и пр., откриваха огромни възможности за синтезиране на нови вещества, за изучаване на свойствата им и за търсене на области за използуването им. Хофман считаше, че основнодействуващите съставки на катрана не са изучени достатъчно и възложи на сътрудника си Чарлз Мансфийлд да се заеме с изследване на катрана, който се получава при производството на светилен газ. Мансфийлд проведе многократна дестилация на леките фракции на катрана и за пръв път успя да получи хомолога на бензола — толуола, от този суровинен източник.

Анилинът, толуидинът и другите органични основи приличат по свойствата си твърде много на амоняка. Основната цел на Хофман се състоеше в изучаване на тези аналогии, в овладяване на реакциите, в които встъпват тези вещества. Особено убедително той доказа тази аналогия, след като създаде първия метод за синтезиране на амини.

При нагряване на халогенопроизводни с амоняк в сместа се образуваха органични вещества с основен характер. Продължителното и сложно изследване на сместа показа, че тя се състои от няколко вида аминопроизводни, за които Шарл Жерар предложи наименованието първични, вторични и третични. След този синтез вече не можеше да има съмнение, че аминогрупата е радикал, останал от амоняка, който придава основния характер на съединенията. Работата в лабораторията не спря въпреки голямото нещастие, което сполетя Хофман. През 1852 г. умря Хелен. Тежка скръб облъхна чувствителната му душа. Грижите за децата пое икономката — това не беше толкова трагично. Нещастието се състоеше в това, че му липсваше очарователната красота на Хелен, липсваше му пролетната свежест на смеха й. Мъката го направи още по-сериозен и по-упорит в работата. Задачите, които поставяше на сътрудниците си, ставаха все по-сложни.

Особено големи трудности се срещаха при окислителните процеси. С тяхното изучаване се занимаваше младият Уйлям Перкин. Той разтроши полученото черно вещество и влезе при Хофман, за да му го покаже. Хофман го разгледа внимателно и каза:

— Това не е достатъчно. Опитайте се да извършите окислително стопяване на някои анилинови соли. Например фениламониев сулфат или фениламониев хлорид. Използувайте различни окислители — пиролузит, хромати и пр.

— Пак при същите температури, нали?

— Да. Гледайте да не надхвърли 200°! Обърнете особено внимание на пречистването на получените продукти!

Работата на Перкин приличаше на лутането на загубен в джунгли пътешественик. Окисляването на анилина се извършваше лесно, но полученият продукт имаше такъв сложен състав, че почти беше невъзможно да се изолира някакво определено съединение. Перкин променяше съотношението на реактивите, температурата на стопяване с надежда, че този път ще се получи по-еднороден продукт и с по-определен състав.

Веднаж, след като охлади пробите, той забеляза, че една от тях придоби синкавочерен цвят — нещо, което се случваше за пръв път. Перкин веднага я постави във вода и загря, за да я разтвори. Веществото бързо се разтвори и течността се обагри в приятен виолетов цвят. Късчетата от веществото, попаднали по ръцете и дрехите му, образуваха големи виолетови петна. Той цял се изпоцапа с това неизвестно вещество. Перкин просто не можеше да диша от вълнение. Най-после успех. Окисляването на анилина може да се контролира и да доведе до определено вещество. Той незабавно приготви няколко проби по същата рецепта и отново ги стопи. Резултатът беше същият. В тиглите се образува вещество със същия цвят.

— Най-после положителен резултат! Трябва да се опитам да прекристализирам веществото, за да го пречистя.

Той започна да филтрува горещия разтвор. Кърпата, с която държеше чашата, се намокри от потеклия по стените на чашата разтвор и се обагри във виолетово. Точно в този момент в лабораторията влезе Хофман.

— Какви са тези декорации, Перкин?

— Изглежда, че съм получил някакво багрило, професор Хофман. Вижте целия ме изпоцапа.

— Това показва, че сте работили невнимателно. Приличате ми на художник, който иска да нарисува всичко с виолетов цвят.

В думите на Хофман имаше частица истина. Перкин не стана художник, но даде на човечеството първото синтетично багрило — мовеина. Наименова го така, защото цветът му приличаше много на лилавите цветчета на растението малвия.

Простият начин за синтез на първото синтетично багрило, евтините суровини, необходими за това, определяха големите предимства на мовеина в сравнение с природните багрила. Индустриалното производство на багрила обещаваше не само разнообразие на цветове, но и производство в голям мащаб. Перкин незабавно патентова откритието си и построи фабрика за производство на мовеин. Цената на мовеина беше доста висока и той се употребяваше за багрене само на коприна, но Хофман ясно съзнаваше, че усъвършенствуването на методите за получаване на изходните продукти и синтезирането на нови багрила ще доведе до значително снижение на цените им. Това ще даде възможност за широкото им използуване в индустрията.

Хофман започна усилено да проучва възможностите за синтез на другите багрила. Да се работи, като се разчита на случайността, нямаше никакъв смисъл. Трябваше да се проучи механизмът на взаимодействието, да се установи съставът на получените продукти. Трескава работа закипя не само в лабораторията на Хофман. Предприемчиви и находчиви индустриалци също организираха изследователски лаборатории. Производството на ново багрило означаваше големи печалби, а това вече представляваше важен стимул за работа. Все повече се търсеха и изходните продукти — бензолът и толуолът. Настъпиха благоприятни дни и за дестилерията на Чарлз Мансфийлд. Той непрекъснато се стремеше да усъвършенствува дестилационните процеси и да постигне пълно разделяне на продуктите на каменовъгления катран. Работата с леснозапалими вещества, каквито са бензолът и толуолът, изискваше строги предпазни мерки, които Мансфийлд лекомислено пренебрегваше. Той заплати скъпо за тази небрежност. Никой не можа да разбере как точно се случи, но пожарът избухна като внезапно изригване на вулкан. Страшните пламъци погубиха живота на 36-годишния Мансфийлд.

Хофман беше поразен от трагичната новина. Мансфийлд беше един от най-способните му ученици и сътрудници. Хофман се прибра късно през нощта със съкрушено от скръб сърце.

Икономката го чакаше. Тя седеше на софата, унесена от дрямка. Лекото скърцане на вратата я събуди и тя скочи, като разтърка смутено очи.

— Добър вечер, господин Хофман. Извинете, позадрямала съм…

— Нищо, Марта, късно е. Децата добре ли са?

— Да. Отдавна спят.

Марта сръчно постави вечерята и като помълча, заговори някак нерешително:

— Господин Хофман, знам, че на една прислужница не е позволено, но искам да ви дам един съвет.

Хофман я погледна с любопитство. Той умееше да разговаря с хора от всички слоеве на обществото и то така, че те се чувствуваха равни. Това му доставяше удоволствие.

— Говори, Марта! Нали сме приятели с теб.

— Аз не съм само прислужница. Грижа се за децата ви и за това мога да си позволя да ви кажа — оженете се! Те имат нужда от майка, а и вие сте млад…

Хофман се замисли. Може би Марта има право! Съветът й е мъдър. Да го послуша ли? Хофман заемаше в Лондон едно твърде стабилно положение. Голямата му интелигентност, умението да предразполага към себе си и да води лек, непринуден разговор, изпъстрен с оригинален хумор, го правеха желан гост всред лондонското общество. До неговите съвети прибягваха не само приятели, учени и индустриалци, но често дори и държавни учреждения. Неговото компетентно мнение се търсеше по всички въпроси, свързани не само с химията, но и с образованието, хигиената, контрола на хранителните продукти и пр. Хофман намираше радушен прием навсякъде.

Особено благосклонна към него се показваше Розамунда Уилсън. Нейната стройна фигура, класическата й красота му действуваха като картините на Търнър. И той изпълни съвета на Марта. Розамунда стана негова жена през 1856 г. Тя внесе в живота на Хофман чудната прелест на красотата и топлотата на характера си. Това даде нови импулси на творческите му търсения.

В резултат на близо 2-годишни усилия той успя да синтезира ново анилиново багрило с хубав червен цвят. Наименова го анилиново червено. То също се получи при окисляване на анилин, но подробните изучавания на Хофман показаха, че то се получава само при окисляване на смес от анилин и толуидин. Подобно червено багрило се появи на пазара във Франция. Там го нарекоха фуксин, Хофман изучи двете вещества и установи, че те са напълно еднакви. Този синтез хвърли известна светлина върху процесите, които протичат при получаване на анилиновите багрила, но знанията все още не бяха достатъчни. Трябваше да се намерят условията, при които могат да се свържат няколко молекули анилин.

— А може би това свързване ще се постигне посредством някакво друго съединение? — Хофман се замисли. — Трябва да се изпробва влиянието на халогенопроизводните. Можем да започнем веднага.

— В момента имаме на разположение хлороформ, тетрахлорметан, тетрахлоретан — заговори асистентът му Петер Грийс.

— Ще започнем с тези, които съдържат най-много хлор. Това ще даде възможност да се образуват по-сложни вещества.

— Би трябвало да загряваме в затворена тръба. Тетрахлорметанът е леснолетлив.

— Може би ще може и чрез обратен хладник. Ще опитаме и по двата начина.

Опитите дадоха великолепен резултат. Получи се ново багрило — розанилин. Освен практическата страна обаче Хофман се интересуваше и от теоретичната страна. Как се образува новото съединение? Как се свързват анилинът и тетрахлорметанът? Сложните анализи и частични синтези показаха, че в розанилина има три водородни атома, които могат да се заместват от радикали. Това правеше розанилина удобен за по-нататъшни синтези. Скоро той стана родоначалник на много нови анилинови багрила. Шарл Жерар и Жорж дьо Лер получиха анилиново синьо чрез загряване на смес от розанилин и анилин. Хофман доказа, че новото багрило съдържа три фенилови радикала — роди се трифениланилинът. Многократните опити да се вмъкнат и други радикали най-после дадоха резултат. Чрез загряване на розанилин с етилйодид и метилйодид Хофман получи 2 нови багрила с виолетов цвят — триетилрозанилин и триметилрозанилин. Хофман патентова веднага метода за производството им.

Тъкани с виолетов цвят дотогава почти не се употребяваха, защото нямаше природно багрило, което да се използува за тази цел. Прекрасните тонове на новото багрило предизвикаха истинска сензация всред модните салони. Няколко години подред като единствен моден цвят господствуваше виолетовият. Фабриките произвеждаха почти изключително само това багрило, което се продаваше под наименованието „хофманово виолетово“.

Големите успехи в областта на синтеза на багрилата донесоха на Хофман големи печалби, но не и щастие. След 4-годишен семеен живот почина и втората му жена Розамунда. Децата му, сега вече 5, отново осиротяха. Като че ли някакво проклятие го преследваше. Мъка терзаеше душата му, но оптимистичният му дух не се предаваше. Неговият непосредствен и шеговит начин на общуване с хората не се промени, но някъде дълбоко в душата му витаеше болка. Единствена утеха оставаше работата.

През 1861 г. го избраха за председател на Лондонското кралско дружество. В лабораторията му се осъществи синтезът на още едно багрило с великолепен зелен цвят — „метилово зелено“. Розанилинът, „хофмановото виолетово“, „метиловото зелено“ и редица други багрила, произвеждани в Англия, предизвикаха истинска сензация на международния панаир в Лондон през 1862 г. Никога дотогава човешкото око не се беше любувало на такива свежи и красиви тонове, на толкова разнообразни нюанси. Английските багрила, произвеждани от каменовъгления катран, празнуваха своя триумф. Интересът към анилиновите багрила даде стимул за създаване на индустрия за производството им и в други страни. Особено голяма активност в това отношение проявиха германските химици. За успешното процъфтяване на тази индустрия се изискваше не само желание, но и добри специалисти. Германия имаше много млади способни химици, но те се нуждаеха от опитен съветник и ръководител. Отсъствието на Хофман ставаше все по-осезателно. Кратките престои в Германия през летните ваканции не стигаха, за да се използува огромният му опит в тази област. През 1862 г. министърът на просветата му предложи да заеме катедрата по химия в Бон на мястото на професор Карл Бишоф. Положението, което Хофман заемаше в Лондон, огромната му известност всред всички кръгове на обществото, не можеха да се сравнят с това, което му предлагаше Бон. Все пак той се съгласи, защото Лондон му донесе големи успехи, но и незаличими страдания. След загубата на Розамунда той все по-често започна да мисли за Германия. Хофман прие с голямо удовлетворение поканата на министъра да се върне завинаги в родината си. Това щеше да донесе утеха на изстрадалата му душа.

Той нареди да се реконструира лабораторията в университета. Трябваше да се обзаведе по образец на Либиховата лаборатория, за да може да продължи незабавно изследователската си работа.

Преди обаче да се завърши преустройството, той получи втора покана — предлагаха му мястото на току-що починалия Айлхард Мичерлих в Берлин. След 20-годишен престой в Лондон Хофман реши да се сбогува с този град. Беше 1865 г. Огромният кръг от приятели и почитатели съжаляваха искрено, че трябва да се разделят с него. Те организираха голям прощален обяд. На него присъствуваха 71 от най-близките му приятели. Колко благопожелания! Колко искрени чувства!

В Берлин работеше бившият му асистент Карл Александер Марциус. В съдружие с Паул Менделсон-Бартолди те построиха анилинова фабрика в Румелсдорф, близо до Берлин, и продължаваха изследователската си работа там.

Когато Хофман се установи в Берлин, старата дружба между него и Марциус се възобнови. Чрез Марциус Хофман държеше тесен контакт с багрилната индустрия. Чрез другите си приятели, които непрекъсното се увеличаваха, той имаше връзка и с другите клонове на химическата индустрия. Приятелството с Хуго Купенхайм и Ернст Шеринг го сближи с проблемите на неорганичната и фармацевтичната индустрия. Огромните познания на Хофман, широката му интелигентност в скоро време го направиха център на внимание. В лабораторията му започнаха работа много млади хора, които по-късно дадоха значителни приноси към развитието на химията и химическата индустрия. Освен анилиновите багрила Хофман започна да проучва възможностите за синтез и на други видове багрила. След подробното изследване на сафранина и индулина той успя да създаде редица хинолинови багрила с хубави сини, червени и жълти цветове.

Особено важно се оказа откриването на възможността за вътрешномолекулни промени, в резултат на които едно съединение се превръщаше в друго. Хофман получи анилин, на който единият водороден атом при аминогрупата е заместен с метилова група. В процеса на очистването му обаче веществото се превърна в толуидин. Метиловата група смени мястото си с един водороден атом от бензолното ядро. Това беше твърде неочаквано и необяснимо. Хофман повтори опитите. Резултатът остана същият. „А ако реакцията се извърши с метилиран толуидин вместо с метилиран анилин?“ — мислеше Хофман.

Той започна опитите с напрегнато очакване. И в този случай молекулата на веществото претърпя аналогично разместване на съставящите я атоми — метилираният тулридин се превърна в ксилидин. Хофман продължи опитите по-нататък. Той използуваше ароматни амини с две, три и повече метилови групи при бензолното ядро и метилирана аминогрупа. След реакцията се получаваше ароматен амин с една метилова група към бензолното ядро повече в сравнение с изходния. Така Хофман получи триметиланилин, четириметиланилин и петметиланилин. С тази нова реакция изведнаж се увеличи броят на суровините, от които се синтезират багрилата. Хофмановото разместване се оказа един твърде удобен начин за синтез на полупродукти. Тази реакция имаше голямо значение не само за багрилната индустрия, но и за органичната химия, която току-що стъпваше по пътя на своето най-бурно развитие.

Хофман често посещаваше дома на професора по физика Хайнрих Буф. Жената на професора беше братовчедка на Хелен. Приятелството с Буф и очарованието на жена му напомняха на Хофман за щастливите години в Гисен. Тук той се чувствуваше подмладен, а разговорите му ставаха още по-остроумни и красноречиви, особено в присъствието на сестрата на госпожа Буф — Елизе Молденхауер, която поразително приличаше на Хелен. Хофман чувствуваше непреодолимо желание да общува с тази жена. Елизе се привърза много и към децата на милата си братовчедка Хелен. Сега бракът между нея и Хофман беше неизбежен. И този път обаче щастието не трая дълго. След като се роди второто им дете, Елизе се разболя тежко и въпреки усилията на лекарите и продължителното лечение смъртта дойде неизбежно. През 1871 г. Хофман пак остана самотен заедно със седемте си деца. Оставаха пак приятелите…

И в Берлин както в Лондон приятелите му непрекъснато се увеличаваха. Затова допринесе особено много и новосъздаденото Немско химическо общество. Хофман считаше, че е назряло времето и германските химици да се обединят и учредят дружество по подобие на дружеството в Англия. Още през 1868 г. той успя да спечели на своя страна Адолф Байер, Карл Шайблер, Ернст Шеринг, Ханс Вихелхаус, Карл Марциус и др. Тази малка група сложи началото на Немското химическо общество, което ежегодно се увеличаваше и скоро обедини химиците на цяла Германия. В новопостроената сграда на дружеството се помещаваше редакцията на „Доклади на Немското химическо общество“ — едно от най-големите химични списания, което и до днес продължава да се издава. Почти всички научни статии, главно в областта на органичната химия, се отпечатваха в това списание. Всяко научно откритие, всяка статия се обсъждаше от членовете на дружеството. Често се провеждаха оживени разисквания, даваха се ценни съвети… Централна фигура при всички начинания оставаше Аугуст Хофман. Той водеше с изключително умение заседанията на дружеството, насочваше научната дейност на младите изследователи. Някои от сътрудниците му работеха в лабораторията на дружеството. Изследванията на Хофман се разшириха още повече. Изучаването на анилина показа, че наличието на азот в молекулите на органичните вещества води до получаване на цели класове нови съединения, които проявяват значителна реактивоспособност и намират голямо практическо приложение. Това го накара да обърне погледа си и към много други азотсъдържащи вещества. Някои от тях представляваха и природни продукти. Много изследвания извърши Хофман в сътрудничество с Фердинанд Тийман. Тийман беше не само асистент, но и близък приятел на големия учен. Приятелството им се засили още повече, след като Хофман се ожени за сестра му — Берта Тийман.

Обикновено вечер Хофман и Тийман се прибираха заедно, за да вечерят всред голямата фамилия Хофман. Докато Берта се оправяше с децата, двамата приятели продължаваха да водят научните си разговори.

— Природата е неизчерпаема — каза Хофман. — Ето, само в едно толкова обикновено растение като бучиниша установихме два алкалоида — кониин и конхидрин.

— Много по-голямо значение има методът ти за разпадане на цикличните основи чрез елиминиране на азота, отколкото самият факт на откриване на алкалоидите — каза Тийман.

— И колко лесно се доказва връзката на кониина и конхидрина с пиперидина и пиридина.

— При тях беше лесно, но с изонитрилите?

— Не ми напомняй за това! Като си помисля колко сълзи съм пролял над тези ужасни вещества…

— Да си призная искрено аз бих ги изоставил. Има толкова други области за работа. Ти се разсипа с тях. Ужасната им миризма е просто непоносима.

— Миризмата не е толкова страшна, колкото дразнещото им действие. Но ти не си прав, драги. Защо да ги изоставя? Нали все някой трябва да ги изследва? Иначе как щяхме да узнаем, че горчичните масла са серни производни на изонитрилите?

— Да, но за едно такова изследване се изисква голяма воля. Трябва да се прояви героизъм, бих казал аз, и това съвсем не е пресилено.

— Героизъм, който остава скрит зад стените на лабораторията — каза Хофман. — Каквото искаш говори, но това донася удовлетворение от самия себе си. Никога не съм съжалявал за часовете на ужасни страдания по време на работата с тези вещества. А нима, Фердинанд, и ти не работиш с опасни вещества?

— Циановодородът е мълниеносна отрова, но когато знаем как да боравим с нея, не е толкова опасна. Ще се заловя по-сериозно с цианхидрините. Знаеш ли, в присъствие на хидроксиламин миризмата на горчиви бадеми, характерна за цианхидрините, изчезва.

Те продължаваха да говорят върху проблемите на новите си идеи. Пишеха формулите на съединенията, правеха предположения за вероятни реакции…

Усилената работа и напрежението като че ли не се отразяваха на Хофман. Все същата енергия! Все същия бодър дух и в лабораторията, и в университета! Наред с всички задължения той намираше време и за литературна дейност. Неговото „Въведение към модерната химия“ намери сърдечен прием всред химиците. Скоро след немското издание се появиха издания на английски, френски и др. езици. Хофман проявяваше голям интерес и към историята на химията. Продължителните му проучвания върху редица архивни и старопечатни издания дадоха богат материал. Изпод перото му излязоха „Едно столетие химични изследвания“, „Спомени за стари приятели“ и др.

Значителните постижения в областта на химията и приложението й в индустрията донесоха огромна слава на Хофман, но той винаги си остана непосредствен, скромен и сърдечен в отношенията си с хората. През 1867 г. той спечели голямата награда на Париж по време на международното изложение. Тя възлизаше на 100 000 франка. Една за времето си баснословна сума. Същата година той бе обявен за кавалер на почетния легион на Франция. Английското кралско дружество го избра за свой чуждестранен секретар. Много университети и академии го обявиха за техен почетен член, но въпреки всичко Хофман си остана само „професор Хофман“. Той продължаваше да изнася лекциите си със завидно усърдие. Продължаваше да оживява аудиторията с неочакван хумор и интересни сравнения. Възрастта не се отрази ни най-малко на голямата активност на този голям учен. Той работи до последния ден на живота ги със завидната настойчивост и енергичност, която много млади хора дори не притежават.

Беше 5 май 1892 г. Както обикновено Хофман изнесе утринната си лекция и след това се отправи към лабораторията. Трябваше да се довършат започнатите от вчера анализи. Новото вещество все още нямаше постоянна температура на топене. Може би кристалите от последното пречистване ще са достатъчно чисти. Ще започне анализа и на това вещество…

Работата го увлече и той не забеляза как премина денят. Когато започна да се свечерява, той се почувствува уморен и се оттегли в кабинета си. Оставаха още няколко страници, за да довърши статията върху последните изследвания.

— Ще почина малко, докато довърша статията — помисли той и се задълбочи в работа.

Хофман приключи статията едва когато настъпи нощта. Мрак обвиваше готвещия се за сън Берлин. Хофман тръгна към къщи. Полъхът на пролетния вятър го погали по лицето и той закрачи бодро, доволен от днешния ден.

Както много пъти и тази вечер в големия салон вече го очакваха. Берта подреждаше масата за вечеря, а Фердинанд и професор Дитц разговаряха до камината.

Хофман имаше чудесно настроение. Той едва размени няколко думи с Фердинанд и жена му ги покани в трапезарията.

Вечерята винаги имаше празничен вид. Приятелите на Хофман обичаха да вечерят заедно със семейството му, защото тези вечери имаха някакъв особен чар. Хофман се осведомяваше за уроците на децата си, даваше наставления, разказваше весели истории… И тази вечер те пак разговаряха весело. Най-малката му дъщеря и двамата му сина седяха на срещуположния край и почтително слушаха разговора на възрастните.

— Помниш ли, Берта, как щяхме да пострадаме през последното си пътуване? — заговори Хофман.

— Имаш пред вид египетската история, нали?

— А-а! Какво величие… — Хофман отпи няколко глътки от искрящото вино.

— Очакваме разказа ти — обади се Фердинанд.

— Корабът пристигна в Александрия точно… — започна разказа си Хофман, но изведнъж спря и притисна ръка до гърдите си.

— Берта, не се чувствувам добре — едва промълви той.

Настъпи тревожно мълчание. Берта скочи и се завтече към шкафчето с лекарствата. Фердинанд въртеше ръце в недоумение, децата гледаха изплашени.

— Ела да полегнеш, Аугуст — каза Фердинанд, като го подхвана внимателно под ръка. Професор Дитц също го подкрепи от другата страна и бавно го отведоха до леглото. Петер, синът му, изтича за лекар, но Хофман усещаше, че минутите му са преброени.

— Берта! Нека всички дойдат при мене!

Те застанаха пред леглото. Жена му изтри скришом сълзите от лицето си.

— Мои скъпи, настъпи последният ми час. Не скърбете! Това е естественият край на всеки живот…

Когато лекарят дойде, Хофман вече беше мъртъв. До леглото стояха близките му и не можеха да повярват, че са чули последното „сбогом“ на своя обичен Аугуст, на великия учен Аугуст фон Хофман.