Калоян Манолов
Велики химици (10) (Том втори)

Марслен Жак Бертло

1827 • 1907

Те станаха приятели отскоро, но вече чувствуваха, че не могат един без друг. Срещнаха се може би случайно, защото трябваше да живеят заедно в пансиона на лицея Хенрих IV. И макар че Ернест Ренан беше на 22 години, а Марслен Бертло на 18, те се отнасяха помежду си като връстници. Външността на единия беше пълна противоположност на другия. Ренан беше едър и пълен, а Бертло — слаб и по-дребен. Интересите и мислите им също бяха различни, но двамата приятели не можеха да се разделят нито за миг. Те спореха на философски и литературни теми, интересуваха се от история, езикознание, поезия, наука… Различията в мирогледите правеше дружбата им още по-здрава и интересна.

Израснал в семейството на беден лекар, закърмен с духа на революционните републикански идеи, Марслен Бертло от малък познаваше бедността и страданията на народа. Той беше среден на ръст, слаб и леко приведен напред, но високото му чело и искрящите, дълбоки очи показваха, че това е човек с изключителен ум. И наистина този бедно облечен младеж с протъркани ръбове на ръкавите, нямаше равен между връстниците си. Първата награда на състезанието между всички лицеи от Париж за написване на философско произведение журито присъди единодушно на него. Той четеше Шекспир на английски, Гьоте на немски, Тацит на латински, а Платон на гръцки.

Ренан произхождаше от заможно семейство. Той също знаеше много езици, но образованието му бе богословско.

И по отношение на религията двамата приятели имаха противоположни мнения.

— Бог — това е измислица — казваше често Бертло. — Колко хиляди богове е създал човешкият ум!

— Не богохулствай, Марслен! — възразяваше му Ренан. — Бог — това е упованието на бедните.

— А какво е за богатите? — дразнеше го Бертло.

— Вечната истина — отговаряше Ренан замислено.

— Истината е в науката, приятелю.

— Да, знам. За тебе науката е всичко. Искаш всичко да узнаеш. Искаш всичко да усвоиш… Струва ми се, че единствено само това място ти не желаеш да получиш — каза Ренан и посочи гробището Монтпарнас, край което минаваха.

— Че защо? И оттам има какво да се поучи човек, само че ти не би посмял да идеш там. Ще се спука от страх позатлъстялото ти сърце.

Шегите им понякога бяха твърде остри, но те не се сърдеха. Те обичаха да се борят със силата на остроумието си. При това използуваха умело цитати от велики мислители, за да се иронизират взаимно. Тази широка култура те придобиха не само от лекциите на Клод Бернар. Двамата приятели посещаваха редовно Колеж дьо Франс и слушаха лекциите на такива големи учени, като Антоан Жером Балар, Мишел Еужен Шеврьол и др.

Непрекъснатото съжителство на Бертло и Ренан и неутолимата им жажда за знания обогатиха още повече младите им умове. Те положиха успешно бакалавърските изпити и постъпиха в университета през есента на 1848 г. След дълги колебания по съвета на родителите си Бертло започна да учи медицина. Той уважаваше лекарската професия не поради това, че баща му беше лекар. Високохуманната цел да служиш на човечеството привличаше 21-годишния Бертло като магнит, но въпреки това той се намираше на кръстопът. Занятията в медицинските зали не го задоволяваха. Той имаше нужда от по-широки знания. Интересуваше се от всички клонове на човешкото познание, затова намираше време да посети и лекциите по история, литература, археология, да се занимава с езикознание и пр. За Бертло всичко това беше много лесно, защото той имаше феноменална памет. Всичко, което минеше пред очите му или докоснеше слуха му, оставаше запечатано в съзнанието му. Той отделяше особено голямо внимание на заниманията си по физика. Четеше и работеше до късно в лабораторията и още в края на първата учебна година получи лиценциат по физика (степен, която показва, че лицето може да се занимава с научна работа). Едновременно с това обаче започна да изучава по-задълбочено и химия, защото химията се считаше като един от основните предмети, необходими за общата подготовка на лекарите. Интересите на Бертло бързо нараснаха и той реши да потърси химическа лаборатория, в която да поработи известно време.

По това време в Париж се организира една нова химическа лаборатория. Директорът на Монетарницата на френската столица Жюл Пелуз реши да създаде както много други учени частна химическа лаборатория. Скромната месечна такса от 100 франка, която трябваше да се заплати, за да се получи право за работа, я правеше достъпна за много млади хора, решили да учат химия. Бертло започна занятията при Пелуз с особено голямо желание.

Лабораторията всъщност представляваше цяло училище. Голямото двуетажно здание в дъното на двора имаше не една, а много лаборатории. На долния етаж се намираха големите помещения за първоначална подготовка. Усвоили техниката и натрупали знания, химиците минаваха в горния етаж, в по-малките лаборатории, където се отдаваха на самостоятелна изследователска работа. В началната лаборатория обикновено работеха около 30 души — синове на индустриалци, търговци и занаятчии, които идваха тук, за да разширят познанията си и да се подготвят за бъдещата си работа. В средата на лабораторията имаше малка стъклена будка, в която стоеше лаборантът и наблюдаваше работата на учениците. В тази лаборатория Бертло се срещна за пръв път лице с лице с химията и като че ли тази среща даде насока на целия му живот. В изключително кратък срок той овладя лабораторната техника и получи право да мине на втория етаж.

— Имам нужда от асистент, който да води занятията по обща и приложна химия — каза му веднаж Пелуз. — Бихте ли приели тази длъжност? Ще ви дам и едно малко възнаграждение. Да речем, 600 франка годишно.

— Но аз съм в лабораторията само от няколко месеца! — промълви Бертло.

— Това няма никакво значение. Вие научихте повече, отколкото други постигат за три години. Приемате ли?

— Да кажем — да, но какво ще стане с изследователската работа?

— Ще продължите на втория етаж, разбира се. С начинаещите студенти ще работите по 4–5 часа на ден. Останалото време може да използувате за самостоятелни изследвания.

Учил подробно физика, Бертло започна първите си изследвания повече в областта на физиката, отколкото на химията. Особено го привличаха явленията, свързани с втечняването на газовете. Той се зае да изучи условията за втечняване на въглеродния двуокис, амоняка и някои други газове. Резултатите от тези изследвания публикува през 1850 г. Това сложи началото на една, нямаща равна на себе си дейност, която продължи повече от половин век. В течение на 6 десетилетия Бертло написа 2773 научни статии, монографии, учебници и пр., които обхващаха почти всички клонове на човешкото познание. Най-голям дял се падаше на трудовете му по химия, но освен това с не по-малко значение бяха и тези по биология, агрохимия, история, археология, лингвистика, философия, педагогика и пр. Неговият енциклопедичен ум притежаваше титаническа сила, която създаде истински чудеса.

Периодът, в който Бертло започна научноизследователската си дейност, се характеризираше с определена насоченост на много учени към органичната химия. Изследването на природните продукти, изолирането в чисто състояние на много органични съединения, успешните синтези на някои прости представители, показваха недвусмислено, че трябва още много да се работи, за да се вникне в тайната на органичните вещества. Убеждението, че органичните вещества се образуват в клетките под влиянието на „жизнена сила“ продължаваше да господствува в съзнанието на най-изтъкнатите химици. Причина за това беше може би фактът, че дотогава никой не бе успял да синтезира органично вещество, което се съдържа непосредствено в живия организъм. Карбамидът на Вьолер представляваше разпаден продукт, образуван в резултат на жизнената дейност на висшите организми. Анилинът на Хофман приличаше на тези вещества, но той не се съдържа в живите клетки.

Въпреки че Бертло току-що направи първите си стъпки в химията, той дълбоко вярваше във възможността да се синтезират органични вещества „ин витро“, т.е. в епруветка без участието на живи клетки. Бертло се надяваше, че ще може да постигне това, но все още не можеше да попадне на подходящи вещества. Изучаването на спирта и терпентиновото масло дадоха много интересни резултати. Но това не задоволяваше големия изследовател Бертло. Независимо от научната работа в лабораторията Бретло посещаваше редовно и лекциите в Колеж дьо Франс, където професорите правеха достояние на аудиторията най-новите постижения на науката. Той слушаше с особено удоволствие лекциите на Реньо, Балар, Шеврьол… Големите способности на Бертло направиха силно впечатление на професор Антоан Балар и той реши да го покани за сътрудник.

— Искам само да зная дали сте съгласен с предложението ми — каза професор Балар. — Засега при мене няма свободно място, но ще направя доклад до министъра на просветата с молба да ви назначат за препаратор.

— Разбира се, лабораторията на Колеж дьо Франс предлага по-големи възможности, отколкото тези на Пелуз, така че с удоволствие бих приел предложението ви. С това не искам да кажа, че съм недоволен от Пелуз. Напротив, там направих много изследвания. Статията относно разпадането на алкохола от действието на високата температура вие вече познавате.

— А какво стана с терпентиновото масло?

— Резултатът е просто удивителен, но трябва да повторя опитите още веднъж, за да съм напълно сигурен. Вие знаете, професор Балар, че аз не споделям идеята за „жизнената сила“. Опитите с терпентиновото масло ме окуражават още повече. Когато го подложа на нагряване до 250°C в присъствие на окислители, в реакционния съд се образува камфор. С това се доказва родствената връзка между тези две съединения и възможността да се получи органично вещество при такава висока температура, при която всяко живо същество загива.

— Все пак това не е синтез, драги Бертло. Може би само разпадане, разрушаване на терпентина. Какво показват анализите? — попита професор Балар.

— Сега ги повтарям. Окончателни резултати ще имам след няколко дни.

Получаването на камфора беше голям успех, но истинският успех дойде на следната 1853 г.

— Продуктът от синтеза е мазнина — каза Бертло на Пелуз. — Тя по нищо не се различава от истинската мазнина.

— Това наистина е забележително — добави Пелуз. — Шеврьол разложи мазнините на съставните им части и доказа, че се състоят от висши мастни киселини и глицерин. Вие успяхте да накарате тези две вещества отново да се свържат в мазнина.

— И всичко стана твърде просто. Трябва само да се претеглят определени количества от мастната киселина и глицерина, да се запоят в дебелостенна стъклена тръба и да се загреят. При взаимодействието им се отделя вода и се образува мазнина.

— Изследвахте ли добре синтезираната мазнина?

— Да. Ето това са сравнителните данни за свойствата на тристеарина, синтезиран от стеаринова киселина и глицерин, и данните за същото вещество, публикувани в книгата на Шеврьол.

Пелуз хвърли поглед върху цифрите, подредени в таблици, и махна одобрително с ръка.

— Можете да публикувате. Според мене, всичко е в пълен ред.

Статията предизвика истинска сензация. „Синтезирана мазнина в запоена тръба!“ „Природата е победена!“, „Човек може да произвежда по свое желание вещества, които досега бяха монопол на живата клетка!“ — с подобни заглавия вестниците съобщиха за успеха на младия учен. Френската академия на науките също даде висока оценка на това постижение и по предложение на ръководството й правителството отпусна на Бертло награда от 2000 франка. Заради този голям успех Бертло беше удостоен с титлата доктор по физичните науки. Може би това допринесе и да се ускори назначаването му в Колеж дьо Франс, където от 1854 г. той зае длъжността препаратор при професор Балар.

Бертло имаше задължението да подготвя демонстрациите за лекциите на професора. Останалото време той прекарваше в лабораторията, погълнат изцяло от завладелите го нови стремежи. Синтезът на мазнините не трябваше да остане единствен. Бертло искаше да синтезира още редица други органични вещества. Сега той си постави и по-трудни за постигане цели.

— Иска ми се да синтезирам органично вещество, като използувам неорганични продукти. За изходни вещества трябва да ми послужат най-простите неорганични съединения — водата, въглеродният окис, въглеродният двуокис, киселините, основите…

— Не ти ли се струва, че това е невъзможно? — попита го сътрудникът му Люк, с който изучаваха производните на глицерина.

— Няма нищо невъзможно, драги Люк. Ето преди три години установих, че етиловият алкохол се разпада при висока температура на етилен и вода. Това означава, че той може да се получи от тези вещества.

— Идеята е отлична, но как ще се осъществи?

— Ако пропусна етилен през воден разтвор на киселина или основа, може би при подходяща температура той ще се съедини с водата.

Бертло се замисли и после добави живо:

— Но разбира се! Така е най-просто. Започвам още сега.

Началото не даде никакъв резултат. Етиленът преминаваше през разтвора, без да се забележи каквато и да било промяна. Бертло непрекъснато променяше условията на работа. Той започна да използува все по-концентрирана сярна киселина. Когато извърши опита с концентрирана сярна киселина, забеляза, че при температура около 70°С тя започва жадно да поглъща етилена. След като се прекрати взаимодействието, той разреди реакционната смес с вода и дестилира.

— Етилов алкохол! Дестилатът представлява етилов алкохол!

Бертло ликуваше. Той бе избрал правилния път! Органичните вещества не се различават от неорганичните и могат да се получават като тях, но познанията на химиците в тази област са недостатъчни. Трябва всички да се убедят, че „жизнена сила“ не съществува, че човек може да направлява по свое желание протичането на химичните реакции. Но думите не са достатъчни! Трябват дела, трябват факти… И Бертло продължи работата. Етиленът, сравнен с алкохола, се отличава от него по това, че не му достигат елементите на водата. Същото е съотношението и между въглеродния окис и мравчената киселина. Въглеродният окис се получава при директното свързване на въглерода с кислорода — при непълно горене на въглища. Той е чисто неорганично вещество. Водата също се получава при изгаряне на водород. Не могат ли тези две вещества да се съединят и да образуват мравчена киселина — най-простия представител на органичните киселини?

Този въпрос не му даваше спокойствие. Трябва да се подберат условия, при които водата и въглеродният окис могат да се съединяват. Първите опити не дадоха никаква надежда. Веществата оставаха индиферентни едно към друго. Разтворите на различни киселини и основи също не оказаха забележимо въздействие. Само силно концентрираните разтвори на калиева основа предизвикваха едно едва забележимо намаляване на количеството на газа.

— Необходими са по-агресивни условия — мислеше Бертло. — Ще опитам в запоена тръба. Ще я напълня с въглероден окис и ще поставя влажна калиева основа.

Той не се спираше пред нищо. Приготви тръбата и започна да я загрява. Цял ден горелките свистяха, а той наблюдаваше с нетърпение. Никаква промяна не се забелязваше.

Вечерта той охлади тръбата, потопи изтегления й край във вана с вода и внимателно го отряза. Изведнаж водата нахлу в тръбата и запълни почти половината от обема и. Това показваше, че част от въглеродния окис се е съединил.

— Условията са намерени! Сега трябва да се синтезират по-големи количества, за да могат да се анализират.

Бертло приготви 60 еднолитрови колби, напълни ги с въглероден окис, постави влажна калиева основа и ги запои. Загряването им той извърши в голямата пещ в продължение на 70 часа. Когато ги отвори и пречисти образувалото се в тях вещество, той получи повече от 100 грама калиев формиат. По-нататъшното преработване на формиата до мравчена киселина не представляваше никаква трудност. Трябваше да се действува със сярна киселина.

— Осъществен е още един синтез! — мислеше Бертло със задоволство и вниманието му вече се насочваше към поставяне на нови проблеми. — Трябва да се синтезират и въглеводороди, но за това ще помисля следобед или утре. Сега трябва да тръгвам за „Мани“ — Бертло погледна часовника си. — Наближава 12 часа! Може би вече са се събрали! — Свали работната престилка, облече черния редингот и излезе.

Обедите в ресторант „Мани“ представляваха едно от големите ежедневни събития на интелектуален Париж. Тук се събираха най-изтъкнатите учени, писатели, поети, музиканти, художници… Уютната обстановка на ресторанта предразполагаше още повече за създаване на приятната атмосфера на незабравимите разговори. Когато Бертло влезе, там вече бяха братята Гонкур, Емил Зола, Густав Флобер, приятелят му Ернест Ренан, физиологът Клод Бернар и др. Те разговаряха оживено за бъдещето, за прогреса, за човечеството…

— След 100 години човешките нрави ще се променят коренно и хората ще заживеят в едно по-добро, по-щастливо общество — каза Зола замечтано.

— Да не мислиш, че с романите си ще промениш нравите на хората? — иронично подхвана Клод Бернар. — Вълкът си остава вълк, а агнето…

— Агнето става овца — прекъсна го на свой ред Зола.

Шегите и остроумията им често граничеха с бруталност, но те не се обиждаха, защото това подчертаваше философския характер на разговорите им.

— Светът наистина ще стане друг след 100 години — намеси се и Бертло, — но това ще се дължи главно на науката. Днес тя е достигнала такова колосално развитие, а какво ще бъде през 1956 г. ние дори не можем да си представим. Ето един пример — всяко тяло оказва химично въздействие върху телата, с които влиза в контакт, макар и за секунда. Тъй че всичко, което се е извършвало на Земята, откакто тя съществува, се намира запечатано в милиарди естествени снимки. Може би това са единствените следи, оставени от нашите прадеди за вечността. Кой знае? Науката така прогресира, че може би някога ще се намери възможност да се прояви като фотография портретът на Александър Македонски, запечатан в скалата, където за миг е паднала сянката му…

Бертло беше истински фантаст. Той умееше да мечтае не само за бъдещето. Той беше ненадминат и в ежедневната си работа. Идеите за нови изследвания се рояха в главата му като кошер пчели. Да извърши всичко сам не биха му стигнали може би няколко живота. Затова той провеждаше опитите с участието на много сътрудници. При изучаване на глицерина заедно с Люк те установиха, че хидроксилните групи лесно могат да се заместят от хлор, бром или йод. Въз основа на това Бертло и Люк синтезираха редица производни на пропана, а като използуваха алилйодид и калиев сулфоцианид, синтезираха горчично масло — друг природен продукт, който се съдържа в семената на черния синап.

Особено много и разнообразни бяха синтезите на въглеводородите. Като подложи на суха дестилация соли на мравчената и оцетната киселина, Бертло получи най-простите въглеводороди — метан, етилен, пропан и пр. Метанът той синтезира и по още един твърде прост начин. Пропусна сероводород през серовъглерод. Газът увлече па̀рите на течността. Получената смес Бертло прекара през тръба, пълна с медни стружки, които нагряваше отвън до зачервяване. При тази висока температура медта се превърна в меден сулфид, а въглеродът и водородът образуваха метан. По този начин бе осъществен пълният синтез и на метана, защото сероводородът и серовъглеродът се получават при директно съединяване на сяра с водород, съответно с въглерод. (Пълен синтез се нарича този, при който за изходни продукти се използуват елементите, от които е съставено съединението.)

По-късно Марслен Бертло успя да превърне метана в метилов хлорид, а него — в метилов алкохол. Тъй като алкохолите можеха лесно да се окисляват до алдехиди и киселини, това означаваше, че и осъществен пълният синтез и на тези вещества.

— Наричаме ги пълни синтези, но постигнатото не ме задоволява — каза Бертло, като сне очилата си, за да ги избърше.

— Но какво искаш повече? — запита Пелуз озадачено.

— Искам да постигна прякото съединяване на въглерод с водород. Синтезирах много въглеводороди, като изхождах от тези два елемента, и съмнение в крайния резултат няма, но все пак това са косвени пътища. Въглеродът се превръща в окис, водородът — във вода и след това те си взаимодействуват. В много случаи пътят е още по-сложен.

— Но други възможности за работа вие не може да имате — намеси се в разговора им Анри Сент-Клер Девил.

— Вие сте напълно прав — продължи Бертло. — Инертността на въглерода се преодолява едва при нагряване до червена жар, и то само спрямо сярата и кислорода. Съединенията му с водорода при тази температура се разлагат напълно. По този начин опитите за пряко свързване на тези два елемента изглеждат фантастични.

— Вие сам потвърждавате невъзможността да бъде решена тази проблема — допълни Девил.

— Не съвсем. Има един въглеводород, който е траен при висока температура.

— Да. Спомням си. Ти го получи за пръв път при пирогенно разпадане на алкохол и го нарече ацетилен, нали? — каза оживено Пелуз.

— Да. Ацетиленът се образува при разлагането освен на алкохолни, още и на етерни па̀ри, които преминават през нагрята до червено тръба. Би трябвало при нагряване на въглен в ток от водород да се получи ацетилен, но досега нямам никакъв резултат. Изглежда, че загряване до червена жар не е достатъчно, за да се получи ацетилен.

— Елате в моята лаборатория! — предложи любезно Девил. — В конструираните от мен пещи лесно се достига много по-висока температура.

— Моля всички за внимание — разнесе се гласът на домакина академик Жозеф Бертран. — Минете на терасата!

Присъствуващите прекъснаха разговора и се отправиха бавно към просторната, украсена със саксии цветя, тераса.

Салонът на академик Жозеф Бертран събираше почти всяка седмица много изтъкнати учени, професори и академици. Тук те идваха заедно със семействата си, за да прекарат няколко прекрасни часа на културна отмора. Тук Бертло се запозна с племенницата на академик Брег — Софи Ниоде. Някаква чудна красота се излъчваше от цялата й фигура. Изпъкналото й чело, обградено от свободно спуснатите къдрици, лъчезарните й очи, потънали в окръжаващите ги сенки, свободните й и леко небрежни маниери свидетелствуваха за една високо интелигентна и надарена с достойнства жена. Появяването й в салона на Бертран винаги носеше радост за Бертло. Той неволно свиваше ръка, за да прикрие протърканите ръбове на износеното си палто, но скоро сковаващите го мисли изчезваха, прогонени от мелодията на звънливата й реч.

Пелуз стисна Бертло по лакътя и му пошушна:

— Госпожица Ниоде също е тук.

— Видях я — отговори му тихо Бертло.

— Хайде, тръгвай при нея глупчо — заговори с бащински наставнически тон Пелуз. — Тя е партия тъкмо за теб. Струва ми се, тя също не е безразлична. Трябва да помислиш и ти за семейство! Не си толкова млад. Вече подхвана тридесет и третата, нали?

Приятелите му считаха, че прекрасната Софи е най-сполучливият избор, който може да се направи, и го съветваха да бъде по-смел, но той не се решаваше. Какво можеше да й даде той? Заплатата му — недостатъчна, жилището — скромно. Една богата фамилия със строго спазвани традиции като тяхната не би позволила този брак. Това ясно се виждаше от държането на майка й. Винаги, когато заговореха със Софи, тя идваше и я отвеждаше с пренебрежително и сурово изражение на лицето. Това създаваше още повече грижи на младия учен. „Да победиш природата, изглежда, е по-лесно, отколкото да се бориш със закостенелите традиции“ — мислеше той с болка на душата, връщайки се от Висшата педагогическа школа, където проведе опитите си в лабораторията на Девил. Като че ли въздухът на булевард Сен Мишел не му достигаше. Бертло крачеше усилено, за да стигне Новия мост, и се разведри от полъха на вятъра над Сена. Той не виждаше нищо, потънал в тежки грижи. Не забеляза дори, че на няколко крачки пред него се движеше ефирната фигура на Софи Ниоде. Вятърът по течението на Сена бе доста силен и тя придържаше с ръка широкополата си сламена шапка, каквито тогава бяха на мода. Изведнаж силен полъх я грабна и понесе назад. Бертло разпери ръце, за да я хване, но в същия миг втурналата се назад Софи се намери в обятията му.

— Господин Бертло! — възкликна тя изненадано и лека руменина се плъзна по бузите й.

— Софи! Какъв щастлив миг! Как бих искал той да продължи вечно!

— Но моля ви, пуснете ме!

— А, да, да, — промълви сконфузено Бертло и отпусна неловко ръце. Той сведе поглед за миг, но после погледна в бисерните очи на Софи и заговори — Софи, вие трябва да станете моя жена. Животът ми ще бъде празен без вас. Ще бъде ли нахално, ако попитам за мнението ви?

Софи не отговори. Тя мачкаше края на шапката и гледаше смутено върха на обувките си.

— Господин Бертло, истина ли е, че не вярвате в бога?

— Да. Истина е. Бог е измислица на хората. Знаете ли колко богове се почитат на земята?

— Защо поставяте христианството наравно с другите религии? Те са еретически.

Бертло се засмя.

— Така мислите вие, защото сте християнка. Но ако попитате един мохамеданин или будист, той ще ви отговори, че вие сте еретичка, а той е правоверен. Но да не спорим за това! Аз мисля, че религиозните възгледи не трябва да станат пречка за нашия брак.

— Мама е категорична. Тя ви нарича еретик и дори ми забранява да говоря с вас.

— Ще се подчините ли на майка си, Софи? Вие сте толкова образована и мисля, можете добре да прецените всичко.

— Ще се опитаме да преодолеем предразсъдъците, господин Бертло.

Софи се поклони леко и зави вляво по булевард Риволи.

Тя го обича! Да, тя го обича! Той не вървеше, а просто летеше.

Да се борят с пречките, които госпожа Ниоде поставяше, бе наистина много трудно. Въпреки всичко младите успяха, а за това спомогнаха немалко и много изтъкнати личности — приятели на Бертло. Те употребиха влиянието си пред семейството Ниоде, за да го склонят на този брак. Сватбата се състоя през май 1861 г. Младото семейство се настани в новата си квартира, която се намираше недалеч от лабораторията, в която работеше Марслен Бертло. Сега щастието на Бертло светеше с две слънца — едното в къщи, другото в лабораторията. Успехите в синтеза на органичните вещества ставаха почти фантастични. След като не успя да предизвика съединяването на водорода с въглерода, дори като използува пещите на Девил, той реши да изпитат и действието на електричеството. Електрическите искри също не подействуваха, но когато получи електрическа дъга между два въглени електрода, поставени в съд с водород, газът, който излизаше от съда, съдържаше ацетилен. Успехът бе неоспорим. Въодушевен, Бертло започна нова серия синтези и превръщания на съединенията. От ацетилена чрез присъединяване на водород той получи етилен. Този етилен той превърна в етан също чрез присъединяване на водород.

„Съотношението на въглерода и водорода в ацетилена е същото, каквото и в бензола.“ Тази мисъл отдавна караше младия учен да насочи усилията си към синтеза на бензола. „С това ще се сложи мост между мастни и ароматни съединения, защото бензолът е родоначалник на всички ароматни съединения“ — мислеше Бертло и си представяше апаратурата, която би могъл да използува. „Може би трябва да се прибегне пак до висока температура. Защо да не опитам както с въглеродния окис? Ще запоя ацетилен в стъклени съдове и ще загрея.“ Той загряваше постепенно. Едва при 550-600°C ацетиленът започна да се полимеризира. Когато охлади, на дъното на колбата се събра съвсем малко количество жълтеникава течност.

Сега бяха необходими само търпение и упоритост. Опитът трябваше да се повтори десетки пъти, за да се събере достатъчно количество от течността да се изучи.

В тази течност Бертло откри бензол, толуол, нафталин и други ароматни съединения. Успоредно с това той осъществи и още един синтез, който също показа, че ароматните съединения могат да се получат от мастни. Бертло подложи на продължително загряване съдове от специално стъкло, напълнени с метан. Той повиши температурата толкова, че стъклото започна да омеква. След като ги охлади, в тях се образува бяло кристално вещество. Още щом отвори съда, в лабораторията се разнесе характерната миризма на нафталин. Допълнителните изследвания потвърдиха, че веществото е нафталин. Започна серия от синтези и анализи. Всеки ден раждаше нова идея, всеки ден се извършваше нов синтез. Бертло — това не беше химик, това беше магьосник. Той можеше да синтезира всичко. Трябваше само да си постави такава задача.

Професор Балар, при когото Бертло започна научната си дейност, ценеше извънредно много способностите на младия си колега и всячески се стараеше да му помогне. Професорското място във Висшата фармацевтична школа, което Бертло заемаше от 1858 г., не бе достатъчно за един такъв голям учен. Той трябваше да преподава в Колеж дьо Франс. Енергичната намеса на Балар ускори процедурата и през 1864 г. Бертло получи катедра по органична химия в Колеж дьо Франс. Професор Балар отстъпи част от лабораторията си, за да не спре работата по синтеза на органичните съединения. В същото време Бертло се зае с обзавеждане на няколко помещения в приземния етаж и в най-горния етаж. Изминаха близо три години, докато лабораториите се комплектуват напълно, а в същото време в тясната и недостатъчна за спокойна работа лаборатория на професор Балар се осъществяваха като лавина синтез подир синтез. Наред със синтеза на въглеводородите Бертло постигна големи резултати при изучаване на въглехидратите, спиртната ферментация, хидрогенирането на органичните съединения и пр. За огромните му достижения в органичната химия той получи за втори път наградата „Жекер“ през 1867 г. Преди 7 години тя му бе присъдена пак заради успехи в органичния синтез.

Новите лаборатории в Колеж дьо Франс сложиха начало на нова насока в изследванията на големия учен. Синтезите на десетки и стотици органични вещества показаха категорично, че реакциите както между органичните съединения, така и между неорганичните вещества се подчиняват на едни и същи закони. Жизнена сила не съществува! Синтезът на веществата е ново мощно средство за изследването им. Докато досега дадено съединение се изучаваше чрез анализ, работите на Бертло показаха, че то може да се изучава и чрез синтез. Ако човек успее да намери условия и да синтезира дадено съединение, това вече е достатъчна гаранция, че той изцяло познава свойствата и състава му, защото изходните вещества за синтеза са добре познати.

Бертло обзаведе лабораториите в приземния етаж пак за провеждане на синтези и анализи, а тези в горния етаж предназначи за термохимични изследвания. Той все по-често се замисляше върху причината за протичане на химичните реакции и върху отделянето или поглъщането на енергия, която ги съпровожда. Свързването на два елемента в съединение обикновено се съпровожда с отделяне на топлина. Какво е количеството на тази топлина? Може ли от количеството на отделената топлина да се съди за свойствата на съединението. На какви закономерности се подчиняват тези явления? Въпросите бяха много. Те чакаха вещия ум на големия експериментатор, за да получат разрешението си.

Той започна изследванията си с определяне на топлината, която се отделя при хидролиза на някои хлорни анхидриди на органичните киселини. След това Бертло проведе серия от опити в тази област — определяне топлината на изгаряне, топлината на неутрализация, топлината на разтваряне, топлината на изомеризация и пр.

Преди да развие тази огромна дейност, Бертло трябваше да прекъсне изследванията си за известно време, за да участвува в тържествата при откриване на Суецкия канал.

Френската делегация пристигна в Египет в началото на октомври 1869 г. с два парахода — единият по-комфортен за императрицата, другият — по-скромен, на който се намираха видни представители на Франция. Освен Бертло в състава на делегацията влизаха и други учени — Балар, Бертран, Шение и пр. Голям ценител на изкуствата, Бертло изпадна във възторг от величествените паметници на древните цивилизации. Посещенията в Асуан, Бен-Хасан, Луксор, Карнак и др. се превърнаха в истински празник за чувствителната му и изтънчена душа. Той непрекъснато разпитваше, записваше, обясняваше на жена си… Госпожа Софи Бертло също притежаваше тънък усет към изкуството и архитектурата. Двамата съпрузи беседваха до забрава. Вечер, когато Софи заспиваше изморена, Бертло сядаше, за да подреди в дневника си впечатленията от деня или да напише писмо на приятеля си Ренан.

„Скъпи Ернест,

Плуваме по Нил. През деня корабът на императрицата се срещна с нашия. Тя пътешествува, без да се спира в историческите и красиви места. Не ги разглежда, защото нищо не разбира от тези работи. Залезът на слънцето на фона на палмите е великолепен. Днес бяхме в Карнак. На площ от няколко квадратни километра се виждат пилони, алеи със сфинксове, огромни зали с колони, високи 20–30 метра, и колосални капители, все още запазили сините си или червени багри. Посетихме храма, изграден от розов мрамор, където се намира статуята на Александър…

Храмове, гробници, статуи… Какво величие, какво великолепие! И всичко това е строено преди 2000 дори 3000 години. А багрите на фреските в погребалните пещери в Бен-Хасан са все още свежи и непроменени! Египтяните са познавали доста химични процеси. Това се доказва и от мумиите, запазени така добре през вековете…“

Нови идеи и нови интереси се събудиха в надарения и талантлив Бертло. Къде се е зародила химията? Как се е усъвършенствувала? Как е стигнала до днешното си състояние?

Щом се завърна в Париж, Бертло започна сериозни издирвания по история на химията. Още в началото той се изправи пред много сериозни затруднения. Всички материали относно древния период на химията бяха старопечатни книги, чиито автори са живели близо 1000 години по-късно от описвания период. Не можеше да се разбере кое е истина и кое — плод на фантазията им. Липсваха оригинални източници, на които да може да се довери. В тази насока може да му помогне само приятелят му Ренан, който работеше в националната библиотека.

— Трябва да издирим оригинални химични съчинения, папируси, ръкописи…

— Ще направим всичко, което е по силите ни — каза Ренан. — В хранилището на библиотеката има твърде много непроучени материали, но издирването им е ужасно трудна работа.

— Ще ми помогнеш, Ернест, нали затова сме приятели.

— Мисля, че трябва да се потърси и в други големи библиотеки. Много древни ръкописи се съхраняват в Лайден, Лондон, Венеция, Ватикана, Ескуриал…

В националната библиотека в Париж откриха само няколко алхимични ръкописа на гръцки език. Бертло употреби неимоверни усилия, за да ги прочете и разбере. Междувременно броят на първоизточниците се увеличаваше. Много интересни ръкописи получи от Британския музей. Някои от тях бяха на сирийски език и за да ги прочете, той прибягна до помощта на Дювал — отличен познавач на сирийския език. Преводът на арабските ръкописи извърши Гудас. Уморителната, но много интересна работа над древните ръкописи щеше да завърши значително по-рано, но трагичните събития на Френско-пруската война промениха коренно живота на Париж. Вестта за капитулацията на френските войски хвърли в тревога населението на френската столица. Пруските войски настъпваха победоносно към Париж.

— Не трябва да позволим Париж да падне в ръцете на германците! — зовяха френските патриоти.

Правителството се обърна с възвание към всички учени да се включат в отбраната на Париж. Очакваше се градът да бъде обсаден.

Бертло отведе Софи и шестте си деца на село при едни далечни родственици и се върна в столицата, за да влее силите си към общите усилия. В края на септември 1870 г. той получи покана от правителството да даде указания за най-ефикасен начин за производство на селитра. Париж имаше нужда от барут и хляб. Обсадата бе започнала.

Само за няколко дни Бертло представи доклада си, в който се описваше как да се събира дървесната пепел, как да се остъргва мазилката от конюшните и как да се извлекат оттам солите, за да се получи калиева селитра. „Ако цялото население на Париж се включи в акцията, само за 1 месец мога да се извлекат стотици хиляди килограми“ — се казваше в заключението.

Указанията на Бертло се оказаха извънредно полезни. Създадените отряди „селитреници“ събраха огромни количества материали, напълно достатъчни да задоволяват производството на построения за 25 дни барутен завод. Той даваше ежедневно около 7000 килограма чер барут. С него се изготвяха снарядите за отлетите пак с усилията на френските учени 400 оръдия от нов тип, които имаха по-голяма далекобойност от немските. Париж се защищаваше мъжествено, но всичко беше напразно.

— Повикаха ни да спасяваме родината, но много късно, така както викат лекаря при агонизиращ болен и той стои безпомощно до главата му. Спомниха си за нас едва когато Франция бе изправена пред гибел.

Бертло говореше с огорчение и неприязън. Убеден републиканец, той ненавиждаше монархията и осъждаше безумните действия на Наполеон ІІІ, които доведоха френския народ до просяшка тояга. Позорният мир във Франкфурт и тежките контрибуции наложиха едно непоносимо бреме за Франция. Това възбуди още повече недоволството всред народа. Израз на това негодувание стана бунтът на френските комунари. Въпреки героичната им борба реакцията разгроми неукрепналите сили на френските работници. Заглъхнаха и последните изстрели в гробището Пер Лашез — последното убежище на комунарите. Паднаха мъжествените синове на работнически Париж. Май 1872 г. Животът тръгна спокойно, макар че раните продължаваха да кървят…

Сега Бертло можеше отново да се върне в лабораторията си, за да продължи научните изследвания. Чакаше го лабораторията по термохимия. Чакаше го кабинетът му, отрупан със старинни ръкописи…

Изучаването на топлинните ефекти, които съпровождат химичните реакции, налагаше да се конструират и съответни апарати. Други учени преди Бертло също бяха изследвали термохимичните процеси, но не така цялостно и обстойно. Конструкцията на калориметрите бе незадоволителна. В много случаи веществата не изгаряха пълно и данните за топлината на изгаряне не отговаряха на действителните стойности.

Още Дюлонг, а по-късно Фавър и Зилберман предложиха изгарянето да се извършва в специална камера в струя от кислород, но измерването на количеството на газа, определянето на топлината, която той отнася със себе си, създаваше огромни експериментални трудности. Постепенно в процеса на работата Бертло реши, че ще бъде по-удобно, ако се използува херметически затворен съд, в който да се постави кислород под високо налягане, достатъчен за пълното изгаряне на веществото. Първите опити той проведе с дебел стъклен съд. В него определи топлината на изгаряне на сярата. През стъклото можеше непосредствено да се контролира дали веществото е изгоряло напълно. Резултатите бяха много окуражаващи, но недостатъчната издръжливост на стъклото ограничаваше възможността за използуване на тази камера.

— Ще направим стоманена камера с дебели стени — заговори решително Бертло.

По това време в лабораторията в Колеж дьо Франс работеха като сътрудници Бушарда, Оже, Жоани и Олен.

— Но стоманата ще се атакува от кислорода — забеляза Бушарда.

— Ще покрием вътрешните стени с платина — продължи Бертло. — По този начин камерата ще бъде напълно устойчива. Заемате се с изготвянето й вие, Оже. Ето това са скиците. Съдът ще има двойни стени, между които ще се поставя вода. От количеството на водата и температурното й повишение след изгарянето ще може много лесно да се изчисли количеството на отделената топлина.

— За какви налягания трябва да се предвиди? — запита Оже.

— 25 атмосфери.

Не мина и месец и препараторът Оже донесе новия съд, наречен калориметрична бомба. Възпламеняването на веществото в бомбата се осъществяваше чрез електрична искра. Достатъчното количество кислород осигуряваше пълното и почти мигновено изгаряне. Този съд опрости дотолкова топлинните измервания, позволи да се увеличи точността им толкова много, че за кратко време намери широко приложение навсякъде. Днес няма нито една термохимична лаборатория без калориметрична бомба. Тя има същата конструкция, както тази на Бертло, но поради значителните успехи на металургията днес калориметричните бомби се изготвят от неръждаема стомана, понеже платиновата облицовка е много скъпа.

Успоредно с Бертло термохимични изследвания провеждаше и известният датски учен Юлиус Томсен. Това създаде голямо напрежение в работата на двамата учени. Често изследвания на една и съща тема се публикуваха почти едновременно от двамата.

Това довеждаше и до спор кой има приоритет, но същевременно показваше прецизността в работата и на двамата. Резултатите им почти винаги се съвпадаха. Като се има предвид, че професор Томсен провеждаше предимно теоретични изчисления, а Бертло определяше всички величини опитно, съвпадението на резултатите потвърждаваше верността в работите и на двамата.

В резултат на многогодишните си изследвания Бертло формулира няколко принципа, един от които и до днес се нарича принцип на Бертло-Томсен за максималната работа. Този принцип гласи: всяко химично превръщане, протичащо без участието на външна енергия, води до такива вещества, при образуването на които се отделя най-голямо количество топлина.

Приносът на Бертло в термохимията е много голям и разнообразен. Така например ние днес употребяваме понятията екзотермична и ендотермична реакция и дори не знаем, че тези термини са въведени и наложени в науката от Марслен Бертло. В термохимичната лаборатория Бертло проведе много изследвания и върху експлозивните вещества. Започнал с производството на барута по време на трагичната обсада на Париж, впоследствие той не престана да се интересува от процесите, свързани с явленията при експлозията. Как се предизвиква експлозията? Как се разпространява горенето в експлозивното вещество? Как може да се определи експлозивната сила на различни вещества, за да се сравнят и класифицират? И в тази област Бертло направи редица нововъведения, редица открития… Огромните творчески сили на този изключителен учен-енциклопедист не можеха да останат затворени само в лабораторията на Колеж дьо Франс. Бертло прекарваше много часове в кабинета си, задълбочен в работа. Изпод перото му излязоха десетки и стотици книги, посветени на термохимията, историята на химията, философията, пиротехниката… Той участвуваше в управлението на страната като сенатор, беше член на Висшия съвет по изкуствата, на консултативния комитет по барута и селитрата, секретар на Академията на науките…

На два пъти беше назначаван за министър. Много академии и научни институти го обявиха за свой почетен член, а когато дойде знаменитата 1900 година, нямаше в света университет или академия на науките, в чийто почетен списък да не фигурира името на Марслен Бертло. През тази година се навършиха 50 години от излизането на първата му научна статия. Научната общественост на Франция реши да отпразнува този юбилей по най-тържествен начин. За целта се създаде международен комитет, в който влизаха Арениус, Байер, Байлщайн, Каницаро, Моасан, Рамзей, Ван-дер-Ваалс и много други. Подготовката за тържествата обаче се забави и вместо през 1900 г. те се състояха на следващата 1901 г. на 23 и 24 ноември. За тържеството пристигнаха делегации почти от всички държави на света.

Сутринта в неделя, 24 ноември, голямата амфитеатрална зала на Сорбоната стана свидетел на едно невиждано дотогава събитие. Повече от 3800 души очакваха с нетърпение появяването на първия химик на Франция — Марслен Бертло. Между присъствуващите се намираха председателят на Френската република, министрите, посланиците на всички държави, депутати, академици и учени знаменитости от цял свят.

А той — виновникът за това тържество — вървеше припряно по крайбрежната улица „Волтер“ по направление към Сорбоната. Не съвсем новият му цилиндър закриваше част от високото му чело. Къдрици от посивели коси се развяваха над ушите му. Сивите му проницателни очи блестяха от смущение и възбуда. Той вървеше леко приведен, като прикриваше с ръка окачената върху ревера му лента на големия кръст на Почетния легион, като че ли се стесняваше от това високо отличие. Той беше толкова скромен, че дори отклони предложението на председателя на Републиката да го доведат до Сорбоната в каляската на президента, придружен от почетен ескорт.

Тържествена музика и буря от аплодисменти разтърсиха залата, когато този скромен човек се появи там. Той хвърли бегъл, замъглен от вълнение поглед, към огромната зала и седна в креслото, като стисна облегалото до болка, за да не треперят ръцете му. Стихнаха тържествените звуци на Марсилезата и на трибуната излезе министърът на Народното образование Лейг.

— Дълбокоуважаеми господин Бертло, — заговори министърът Лейг. — Отечеството ви прославя. Целият цивилизован свят ви поздравява чрез гласовете на своите пратеници. Вашите трудове ви завоюваха бъдещето. Вие, пълен с живот и сила, присъствувате тук с нас, но ние ви виждаме през далечините на историята в дълбокия покой на безсмъртието.

Бурни аплодисменти прекъсваха вдъхновените думи на министъра. След него говори председателят на юбилейния комитет академик Дарбу, а след това последваха приветствията на много химици от Франция и чужбина. Анри Моасан се обърна към юбиляра с думите:

— Вие унищожихте мистическото действие на жизнената сила и показахте, че макар учените да не могат да създадат жива клетка, те са в състояние да възпроизведат известни процеси, протичащи непосредствено в тази клетка.

В адреса на Берлинската академия на науките, подписан от Емил Фишер, се казваше:

„Вашият гений, вашата безпримерна способност към труд, ви позволи не само да обхванете, но и да обогатите всички области на науката. Минералната химия и органичните синтези, физичната и биологична химия получиха еднакво много приноси от рога на изобилието на вашите способности, от дълбочината на вашия ум.“

След речите на Рамзей, Гладстон, Райнхолц, Либен и Гуарески, Трост прочете списъка на чуждестранните научни общества, изпратили поздравления до големия учен. Поздравления бяха получени от Франция, Германия, Австрия, Белгия, България, Дания, Египет, Съединените щати, Унгария, Гърция, Италия, Япония, Мексико, Норвегия, Холандия, Португалия, Швеция, Швейцария, Турция и др. Посрещнат с нестихващи ръкопляскания, на трибуната излезе Бертло.

„— Господин президент, господа министри, мои скъпи събратя, колеги и приятели, млади хора, мои ученици и приятели,

Дълбоко съм трогнат и смутен от приема, който ми оказахте. Тези почести са израз не само на уважението ви към мен, но и към възрастта ми, към моя продължителен труд и приносите, които съм направил за родината и ближните си. Що се отнася до възрастта ми, то вашата симпатия заставя да гори с последен пламък светилника, който е готов да угасне във вечна нощ…

Можем да заявим на всеослушание, че нито един от учените, направили най-велики открития, не може да претендира за признаване на каквито и да било свои изключителни заслуги. Науката — това е колективно творчество, осъществявано в течение на продължително време с усилията на труженици от всички възрасти и науки.

Науката е благодетелка за човечеството. Под нейното благотворно влияние се развива съвременната цивилизация с все по-големи темпове, а това означава, че непрекъснато расте значението и на учените. Ето защо моят приятел Шамплен намери за необходимо да гравира върху медала, който президентът на Републиката ще ми връчи след малко, наред с образа ми и символичните образи на Републиката и Истината.“

Бурни аплодисменти заглушиха думите на великия учен. Президентът го прегърна и му връчи от името на Франция големия паметен медал. Отново звуците на Марсилезата се смесиха с възгласите на хилядното множество.

— Да живее Републиката!

— Да живее Бертло!

Голямото признание на учените от цял свят, неизмеримата обич на французите към този велик син на Франция, сгря сърцето му и разпали още повече любовта му към науката. Въпреки напредналата си възраст той продължи да работи, но все по-често започна да се уединява в кабинета си, отдаден на философски размишления…

Отново статии, монографии… Мисълта му бе неизчерпаема. Все нови и нови идеи намираха превъплъщение в десетките статии и монографии. „Наука и възпитание“, „Науката и свободната мисъл“… — тези книги като че ли продължаваха идеите, поставени в излезлите преди около 15 години „Наука и философия“, „Наука и морал“ и др.

Особено своеобразно беше отношението на Бертло към атомно-молекулната теория. Докато почти всички химици възприеха идеите на Каницаро още на конгреса в Карлсруе, Бертло отричаше реалността на атомите и продължаваше да се ползува от еквивалентите, въведени от Далтон. Бертло изтъкваше, че има смисъл да се говори само за молекули, но и тях той изразяваше чрез старите формули, като отказваше упорито да приеме структурната теория. Но „глупав е този, който не се променя“ — казва Волтер. И Марслен Бертло се промени. Годината на 50-годишния юбилей на неговата научна дейност — 1901, беше знаменателна за него и с това, че той прие атомно-молекулната теория и започна да пише формулите така, както всички учени по света ги пишеха повече от 30 години. Тази постъпка също показваше силата на неговата воля, защото един човек, който цял живот е бил противник на една теория, който я е пренебрегвал и усмивал дори, трябва да притежава огромни нравствени сили, за да се отрече от старите си възгледи, и да приеме това, което до вчера е отминавал с недоверие. В едно от писмата си до Льо Шателие той писа:

„Главното задължение на учения е не да се опитва да доказва непогрешимостта на мненията си, а винаги да бъде готов да се откаже от всяко схващане, което не е доказано от опита, и по такъв начин се оказва погрешно“.

Удивителната сила на духа му обаче получи съкрушителен удар от ужасната вест за внезапната смърт на внука му. След смъртта на голямата му дъщеря Елен единственият й син събра любовта на двамата съпрузи. Софи и Марслен Бертло просто обожаваха внука си. Обичта им към него бе неизмерима, но младото 19-годишно момче избра военната кариера и замина за Индия. Когато през 1904 г. се върна в Париж, за да прекара отпуската си при обичните си баба и дядо, железопътната катастрофа с лионския влак отне живота му. Госпожа Бертло получи тежки сърдечни кризи, които едва не отнеха живота й. Все по-често двамата съпрузи мислеха за смъртта. Тя не ги плашеше, но ги тревожеше.

— Какво ли ще стане с мъжа ми, когато умра? — въздъхна дълбоко госпожа Софи, загледана тъжно в далечината. Вече няколко години сърдечните кризи не я оставяха. От тези кризи тя страдаше много, но не се оплакваше.

— Защо говориш така, мамо? — каза по-малката й дъщеря с престорена безгрижност, за да я успокои. — Болестта ти не е опасна.

— Лъжеш се, Камий. Усещам я. Тя вече чука…

Влезе Бертло и погледна с тревога към леглото. Подпряла глава на високата възглавница, Софи дишаше тежко е полуотворена уста.

— Идва ли лекарят? — промълви той с дълбока тревога.

— В два часа следобед. Каза, че вечерта ще дойде пак. — Бертло седна до леглото и се загледа в измъченото лице на жена си.

— Не бих могъл да понеса това. Не, нямам сили за това.

Изтерзан от страдания, той се прибра в спалнята си, но не можа да затвори очи нито за минута. Страшният призрак сякаш витаеше из стаята.

Сутринта, 18 март 1907 г., състоянието на жена му се влоши още повече. Той се облече набързо и почти тичешком отиде до академията, за да съобщи, че не ще може да присъствува на заседанието. След по-малко от час, задъхан и с последни сили, той се върна и седна до леглото й.

— Софи, не ме оставяй, Софи!

Тя го погледна, щастлива, че той е до нея и склопи очи. Нещо се скъса в гърдите му. Страшен огън се развихри и сякаш искаше да изгори сърцето му, мозъка му. Той почувствува, че всичко около него се върти и потъва в някаква безкрайна бездна. Камий ридаеше неутешимо. Четиримата му сина, Андре, Даниел, Филип и Рене, го повдигнаха и пренесоха на леглото.

Бертло лежеше като безжизнен. Само гърдите му се повдигаха тежко, а завивката потрепваше в такт с ускорените удари на сърцето му. Очите му бяха затворени, но пред тях се разстилаше безкрайната шир на синьото френско небе. Някъде високо едно бяло облаче плуваше безгрижно, окъпано от слънчева светлина.

Изведнаж светлината, която осветяваше облачето, угасна и всичко потъна в мрак…

Рене, най-малкият син, не можеше да се владее повече. Той допря устни до изстиващата ръка на баща си и заплака…

Вестта за едновременната смърт на Софи и Марслен Бертло покруси цяла Франция. На другия ден правителството издаде постановление да се устрои тържествено гражданско погребение на знаменития учен, великия гражданин, дълбокия мислител Марслен Бертло, който с блестящата си слава, неподражаем патриотизъм и оригиналността на научната си мисъл издигна високо престижа на Франция.

Депутатите одобриха единодушно решението Бертло да бъде погребан в Пантеона.

Известието за решението на правителството хвърли в тревога децата на Бертло. Това означаваше той да бъде разделен от майка им. Сърцата на двамата съпрузи бяха така здраво свързани, че когато едното спря, престана да бие и другото. Никой нямаше право да ги разделя! Общественото мнение бе в подкрепа на желанието на децата на Бертло. Правителството преразгледа решението си и на траурното заседание от 23 март постанови: „Останките на Марслен Бертло и мадам Бертло да се пренесат в Пантеона!“

Траурната процесия се движеше бавно към величествената сграда на Пантеона. Да се простят с големия учен и да засвидетелствуват почитта си, тук бяха дошли президентът на Републиката, министрите и депутатите, траурни делегации от всички държави на света и десетки хиляди французи. Погребението се извършваше без участието на духовенството, тъй като Бертло беше атеист. След речта на министъра Брийан топовните гърмежи отдадоха последна почит на един голям учен, който беше поставен между най-великите чада на Франция, наред с Виктор Юго, Сади Карно и др.

 

 

Марслен Бертло е един от видните химици, работил през втората половина на XIX в. Той има големи заслуги за химията не само с многобройните си експериментални изследвания, но и с теоретичните си постановки.

Експерименталните изследвания на Бертло са свързани главно със синтезите на въглеводороди и алкохоли. Той разработи както общи методи за техните синтези, така и частни методи за отделните съединения.

Голямо значение имат също така изследванията на Бертло по термохимия, които довеждат до формулиране на принципа за максималната работа. Пълните синтези на органични вещества от химични елементи, проведени от Бертло, допринасят за отхвърляне на мистическата теория за жизнената сила. Тези синтези показват, че макар учените да не могат да създадат жива клетка, те са в състояние да възпроизведат някои процеси, протичащи в живата клетка. Въпреки голямата изследователска дейност Бертло се е занимавал и с проблеми, свързани с историята на химията. Неговите трудове „Произход на алхимията“, „Химията през средните векове“ и др. са допринесли за изясняване историята на химията.