Кони Уилис
Книга на Страшния съд (8)

6.

Ставаше все по-тъмно. Киврин усети силно главоболие още преди да стигне до покритите с тънка ледена коричка коловози в ниското. За момент си помисли, че това има нещо общо с микроскопичните промени в надморската височина или светлината.

Въобще не можеше да види каретата, дори когато застана точно срещу ковчежето, а от присвиването на очите, главата я заболя още повече. Ако това бяха „леките симптоми“ на неразположение от разликата във времето, как ли ще се почувства от тежките?

„Като се върна — мислеше си тя, — ще взема да си поговоря с доктор Ааренс по този въпрос. Май малко подценяват унищожителните ефекти, които могат да имат тези «леки симптоми» върху историка.“ Докато слизаше по хълма се задъха много повече, отколкото при изкачването. Освен това й беше студено.

Пелерината и косата й се закачаха по клоните на върбите, докато се провираше през гъсталака, а на всичкото отгоре се одраска лошо и я заболя. По едно време се спъна и за малко да падне. Стресна се и главоболието за миг изчезна, само за да се появи след секунда с два пъти по-голяма сила.

Беше почти съвсем тъмно, но цветовете не ставаха по-бледи, а като че ли придобиваха все по-тъмни оттенъци — черно-зелено, черно-кафяво, черно-сиво. Птиците се подготвяха за прекарването на нощта. Вероятно вече бяха свикнали с присъствието й и вече не се стряскаха.

Киврин набързо събра разпръснатите сандъчета и куфари и ги нахвърли в килнатата карета, после я затегли към пътя. Каретата се премести с няколко сантиметра, хлъзна по някакви листа и спря. Киврин запъна крак и затегли отново. Каретата се придвижи още няколко сантиметра и се наклони още по-силно. Един от сандъците падна.

Киврин го вдигна и обиколи каретата, за да види къде се е запънала. Дясното колело беше опряло в един корен. Можеше да го повдигне и да го премести напред само ако успееше да се подпре добре. От тази страна нямаше да стане — специалистите от Медиевистиката бяха фраснали каретата с брадва така, че да изглежда като разбита от преобръщането. При това се бяха справили доста добре и от тази си страна колата беше направо на трески. „Казах му на Гилкрист, че трябва да ми даде да си взема ръкавици“ — помисли си тя.

Отиде от другата страна, подхвана колелото и побутна. Въобще не поддаде. Тя отметна пелерината и дългите поли на роклята си, за да не й пречат, коленичи до колелото, за да го подпре с рамо и…

Точно пред колелото имаше следа от човешки крак — на едно малко пространство, останало непокрито от листа. По листата нямаше следи от стъпки, поне доколкото можеше да види Киврин, но следата в прахта беше съвсем ясна.

„Не може да е човешка следа — помисли си тя. — Земята е замръзнала.“ Посегна към вдлъбнатината, за да провери дали не е просто сянка или зрителна измама, причинена от падащия мрак. Следата обаче беше прекалено дълбока, за да е илюзия.

Беше оставена от обувка с мека подметка без ток, а кракът беше голям, много по-голям от нейния. Беше стъпка на мъж, но нали мъжете през четиринайсетото столетие трябваше да са дребни, ниски, с по-малки крака дори и от нейните. А това си беше направо гигантска стъпка.

„Може би е много стара следа — помисли си тя с разтуптяно сърце. — Може да е оставена от дървосекач или пък от някой пастир, тръгнал да търси загубена овчица. Може това да е част от земите на краля и той да е бил тук на лов със свитата си.“ Стъпката обаче не приличаше на оставена от човек, който преследва дивеч. Беше следа от човек, който беше стоял на това място дълго и я беше гледал. „Та нали го усетих — помисли си тя и в стомаха й пролази лека тръпка на паника. — Чух го докато стоеше над мен.“

Продължаваше да стои приклекнала, опряна на колелото. Ако мъжът, който и да беше той, а че беше мъж нямаше никакво съмнение, при това огромен, все още беше тук и я наблюдаваше, вероятно вече беше видял, че е открила следата от стъпката му. Киврин се изправи.

— Ей! — рече тя и за пореден път хвърли в страх и паника всички птици над главата си. Те запляскаха с крила, после притихнаха в спотаено мълчание. — Има ли някой тук?

Тя зачака с напрегнат до болка слух и в пълната тишина й се стори, че отново чува дишането му.

— Обади се — продължи тя. — Изпаднах в беда, а прислугата ми побягна.

„Чудесно! Кажи си му направо, че си съвсем сама и напълно беззащитна.“

— Ей! — извика тя отново и започна да обикаля предпазливо полянката, като надникваше зад всяко дърво. Дори той все още да беше тук, вече беше толкова тъмно, че едва ли щеше да го види. Киврин дори не можеше да прецени със сигурност в коя посока е гъсталакът и в коя — пътят. Ако изчакаше дори още само няколко минути, тъмнината щеше да падне напълно и тя въобще нямаше да успее да изтегли каретата на пътя.

Не можеше обаче да я помръдне и на сантиметър. Който и да беше стоял между дърветата, за да я наблюдава, знаеше, че каретата е била тук. Може дори да я беше видял как се появява, как изплува от искрящия въздух като творение на някой алхимик. Ако наистина беше станало така, той по всяка вероятност вече беше побягнал към кладата, която според Дануърти хората по това време държаха в постоянна готовност. Още нещо обаче беше сигурно, ако нещата стояха така — той щеше да възкликне нещо, дори да е само „Леле!“ или „Боже Господи!“, а освен това тя щеше да чуе пукането на съчките под краката му.

Той обаче не беше побягнал, което означаваше, че не я е видял как се появява от нищото. Беше попаднал на нея след това — една жена, която по необясним начин лежи насред гората до разбитата карета — и какво ли си бе помислил? Че е била нападната на пътя, но после е била довлечена тук, за да бъдат скрити следите от нападението?

Тогава обаче защо не й се беше притекъл на помощ? Защо беше стоял мълчалив като дъбовете наоколо достатъчно дълго, че да остави дълбока следа, след което се беше махнал? Може би си бе помислил, че е мъртва. Тогава сигурно се бе изплашил от непокътнатото й тяло. Чак до петнайсети век хората бяха вярвали, че злите духове незабавно населват всяко тяло, което не е погребано както се полага.

А може би беше отишъл за помощ в някое от селцата, които беше видяла — може би дори Скендгейт — и вече идваше насам, следван от половината жители с факли в ръце.

В такъв случай тя трябваше да остане тук и да изчака завръщането му. Трябваше дори отново да легне. Когато дойдеха хората, щяха да приказват и тя щеше да получи информация. Всъщност такъв беше първоначалният й план. Ами ако се върнеше сам или пък с приятели, които да нямат никакво намерение да й помогнат?

Мисленето й бе затормозено. Главата й сякаш щеше да се пръсне. Тя разтърка челото си и то започна да пулсира. И й беше толкова студено! Въпреки подплатата от заешка кожа пелерината въобще не топлеше. Как са могли да оцелеят хората през Малката ледникова епоха само с подобни пелерини? Ами зайците как бяха оцелели?

По отношение на студа поне можеше да направи нещо. Можеше да събере дърва и да запали огън, а ако човекът, който беше оставил следата, се върнеше с лоши намерения, можеше да го задържи на разстояние с някоя горяща главня. Ако пък беше тръгнал, за да доведе помощ, и не можеше да се ориентира на връщане, огънят щеше да го насочи към нея.

Тя отново обиколи полянката, този път да събере дърва и съчки. Дануърти я беше накарал да се научи как да пали огън без прахан и кремък.

— Гилкрист да не би да иска да обикаляш из Средните векове посред зима, без да знаеш как се пали огън? — беше казал той вбесен, а тя беше защитила Гилкрист с думите, че Медиевистиката не очаква тя да прекара толкова дълго на открито. От друга страна би трябвало да си дадат сметка колко може да е студено.

От съчките ръцете й замръзнаха, а всеки път когато се наведеше, умираше от болка в главата. В крайна сметка престана да се навежда, а приклекна и зарови из тъмното за счупени клонки, като държеше главата си изправена. Болката поутихна, но не много. Може би се чувстваше така, защото й беше студено. Може би и главоболието, и задъхването бяха резултат от студа. Трябваше на всяка цена да запали огън.

Съчките бяха леденостудени и влажни. Сигурно въобще нямаше да се запалят. Листата също щяха да са подгизнали до такава степен, че да не може да ги използва за подпалка. Трябваха й сухи съчки и остра пръчка. Тя остави дървата и се върна при каретата.

Откъм разбитата страна имаше няколко строшени дъски, които можеше да използва за подпалки. Тя се наведе, за да откърти най-долната, и за малко не се строполи, останала без дъх от внезапен световъртеж. Започна да й се повдига.

— Най-добре е да легнеш — каза тя на глас.

Първо поседна, като се придържаше за каретата, за да не загуби равновесие.

— Доктор Ааренс — рече тя, едва поемайки си дъх, — трябва да измислите нещо против последиците от разликата във времето. Направо е ужасно.

Ако полегнеше за малко, може би световъртежът щеше да мине, а после щеше да напали огън. Нямаше обаче да успее да го направи, без да се наведе, но дори от самата мисъл за подобно движение започна да й се повдига отново.

Тя вдигна качулката си и затвори очи, но я заболя дори от това простичко движение, което като че ли съсредоточи цялата болка в главата. Нещо не беше наред. Това просто не можеше да бъде реакция на организма й на разликата във времето. Трябваше да има само няколко слаби симптома, които да се изпарят до час-два от пристигането й, а не да се влошават. Леко главоболие, беше казала доктор Ааренс, и леко неразположение. Не беше споменала обаче нищо нито за повдигане, нито за леденостудени тръпки.

А на нея й беше ужасно студено. Придърпа пелерината около себе си още по-плътно, но от всичко това като че ли й стана още по-студено. Зъбите й започнаха да тракат както беше станало на хълма, раменете й се разтърсиха от силни, конвулсивни тръпки.

„Направо ще умра от студ — помисли си Киврин. — Не мога обаче да направя нищо. Не мога да стана и да запаля огън. Не мога. Много ми е студено. Много лошо, но не сте прав за хората от тази епоха, господин Дануърти. Да те изгорят на клада звучи направо примамливо.“

Не повярва, че е заспала, свита върху студената земя. Не беше забелязала да я полазват топли тръпки, а ако беше станало, сигурно щеше да се изплаши, че това е пролазващото обезчувствяване на хипотермията, и щеше да се опита да й се противопостави. Обаче май беше заспала, защото когато отново отвори очи, цареше пълен мрак. Нощта беше настъпила окончателно, заскрежените звезди трепкаха сред плетеницата клони над главата й, а тя беше на земята и ги гледаше.

По време на дрямката си се беше свлякла на земята и сега главата й опираше в колелото. Студените тръпки не бяха престанали, но зъбите й вече не тракаха. Главата й пулсираше, направо биеше като камбана, а цялото й тяло — особено гърдите — беше изтръпнало от болка.

„Нещо не е наред“ — помисли си тя и този път усети истинска паника. Може би страдаше от някаква алергична реакция към пътуването във времето. Дали въобще съществуваше подобно нещо? Дануърти не беше споменал нито дума за алергична реакция, а той лично я беше предупредил за всички възможни опасности: изнасилване, холера, тиф и чума.

Тя пъхна ръка под пелерината и напипа мястото, където трябваше да е отокът от антивирусната ваксинация. Беше си там, макар че не болеше при допир и беше спрял да я сърби. Може би това беше лош знак. Може би това, че бе спрял да я сърби, означаваше, че е спрял да си върши работата.

Опита да вдигне глава. Световъртежът се върна мигновено. Тя бавно и внимателно измъкна ръце изпод пелерината — при всяко движение й се повдигаше — и събра длани пред лицето си. После каза:

— Господин Дануърти, мисля, че е най-добре да дойдете да ме приберете.

Задряма отново и когато се събуди, вече чуваше слабите звънтящи звуци на коледните камбани. „О, добре — помисли си тя, — успели са да отворят мрежата.“ Опита да се надигне и да се облегне на колелото.

— О, господин Дануърти. Толкова се радвам, че ме прибрахте — каза тя. Полагаше максимални усилия да се противопостави на повдигането. — Страхувах се, че няма да получите съобщението ми.

Звънтящият звук се усили и далеч пред погледа й се появи трепкаща светлинка. Тя се надигна още малко.

— Запалили сте огъня — рече Киврин. — Бяхте прав, че ставало много студено. — Дори през пелерината колелото беше леденостудено. Зъбите й отново започнаха да тракат. — Доктор Ааренс беше права. Трябваше да изчакам да спадне отокът. Представа си нямах, че реакцията ще е толкова лоша.

Оказа се, че това, което вижда, не е огън. Беше факла. Дануърти вървеше към нея с факла в ръка.

— Нали не съм прихванала някой вирус? Или пък чума? — Зъбите й тракаха така неистово, че едва изричаше думите. — Не би ли било ужасно? Да се заразя от чума през Средновековието! Е, поне ще съм част от общата картина.

Тя се разсмя. Смехът й беше писклив, почти истеричен. Господин Дануърти сигурно щеше да се изплаши до смърт.

— Всичко е наред — продължи тя, макар и да не разбираше собствените си думи. — Зная, че сте се тревожили, но скоро ще съм съвсем наред. Просто…

Той спря пред нея, факлата очерта по земята призрачен кръг. Виждаше краката му. Бяха обути в безформени кожени обувки, които точно отговаряха на следата под дъба. Тя се опита да каже нещо за обувките, да го попита дали Гилкрист го е накарал да облече автентичен средновековен костюм като идва да я вземе, но от потрепването на светлината отново й се зави свят.

Тя затвори очи, а когато ги отвори отново, той вече беше коленичил до нея. Беше забол факлата в пръстта и светлината хвърляше сенки върху качулката и събраните му ръце.

— Всичко е наред — каза тя. — Зная, че сте се притеснили, но вече всичко е наред. Наистина. Просто малко ми прилоша.

Той вдигна глава и каза:

— Разбиз, то беше хортик дане забул вана внаги шисантес евсики.

Имаше сурово, изсечено лице, жестоко лице, лице на главорез. Беше я гледал как лежи до каретата, след това се беше отдалечил, докато стане съвсем тъмно, и сега се беше върнал.

Киврин се опита да вдигне ръка, за да го избута, но и двете й ръце по някакъв начин се бяха заплели в пелерината.

— Махай се — каза тя, но зъбите й тракаха така силно, че думите й едва излизаха от устата. — Махай се.

Той каза нещо в отговор, но този път интонацията се издигна в края на изречението — значи въпрос. Тя въобще не разбираше какво й говори. Помисли си, че използва средноанглийски. „Учих го цели три години, а господин Латимър ме научи на всичко възможно за спреженията и интонацията. Трябва да го разбирам. От треската е. Заради нея не мога да разбера нито думица.“

Той или повтори същия въпрос, или зададе друг, но тя не можеше да разбере дори това.

„Така става, защото, съм болна — продължаваха мислите й. — Не мога да го разбера, защото съм болна.“

— Любезни господине — започна тя, но не можа да си спомни останалата част от предварително подготвената реч. — Помогнете ми — каза след това и започна да мисли как трябва да го каже на средновековен английски. Не можа да си спомни нищо обаче освен църковен латински и затова каза: — Domine, ad adjuvandum me festina.^[1]

Той сведе глава към събраните си ръце и започна да реди нещо с толкова нисък глас, че тя не чуваше нищо. След това сигурно отново беше загубила съзнание, защото по едно време той вече я беше вдигнал на ръце и я носеше. До слуха й от отворената мрежа продължаваше да достига звънтящият звук на камбани. Тя се опита да определи посоката, от която идва, но зъбите й тракаха толкова силно, че не можеше да чуе нищо освен тях.

— Болна съм — изпъшка накрая тя, докато той я качваше върху белия си кон. Киврин политна напред и сграбчи гривата на животното, за да не падне. Мъжът я подхвана отстрани и я задържа. — Представа си нямам как стана всичко това. Нали си имам всички ваксини.

Мъжът бавно поведе животното. Звънчетата на поводите подрънкваха тъничко.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(000740–000751)

Господин Дануърти, мисля, че е най-добре да дойдете да ме приберете.