Кони Уилис
Книга на Страшния съд (35)

33.

Погребаха Роузмунд в гроба, който й беше изкопал икономът. „Ще ви трябват тези гробове“, беше казал той, и с право. Киврин и Рош никога нямаше да успеят да ги изкопаят сами. Единственото, което бяха в състояние да направят, бе да я занесат на поляната.

Положиха я на земята до самия гроб. Увита в пелерината си, тя изглеждаше невъзможно слаба, сякаш се беше смалила до почти нищо. Пръстите на дясната й ръка още бяха леко свити, сякаш току-що беше изпуснала ябълката.

— Изповядахте ли я? — попита Рош.

— Да — отвърна Киврин и наистина й се струваше, че го е направила. Роузмунд си беше признала, че се страхува от тъмното, от чумата и от това да остава сама, че обича баща си и че знае, че няма да го види никога вече. Все неща, които самата Киврин никога не би могла да изповяда пред никого.

Киврин откопча брошката, която сър Блоет беше дал на Роузмунд в знак на любов, и загърна пелерината около нея така, че да се покрие и главата й, а Рош я вдигна на ръце като спящо дете и стъпи в изкопания гроб.

Когато тръгна да излиза обаче, доста се запъхтя, та се наложи Киврин да хване двете му огромни ръце и да го изтегли. А когато започна да чете молитвата за мъртвите, той каза:

— Domine, ad adjuvandum me festina.

Киврин го изгледа напрегнато. „Трябва да се махнем оттук, преди и той да се е заразил — помисли си тя и не го поправи. — Не можем да губим нито секунда.“

— Dormiunt in somno pacis — каза Рош и взе лопатата, за да запълни гроба.

Киврин имаше чувството, че го прави часове наред. Тя го отменяше от време на време, но успяваше само да отчупва малки парчета от замръзналата купчина пръст. Не преставаше да мисли докъде биха могли да стигнат, преди да е паднала нощта. Още нямаше пладне. Ако тръгнеха сега, можеха да прекосят гората, да излязат на пътя, свързващ Оксфорд и Бат, и до края на седмицата можеха да стигнат до Шотландия, където чумата никога не беше стигнала.

— Отец Рош — каза тя, щом той започна да утъпква пръстта с плоското на лопатата. — Трябва да заминем за Шотландия.

— За Шотландия ли? — изненада се той, сякаш никога не беше чувал за нея.

— Да — каза Киврин. — Трябва да се махнем оттук. Трябва да вземем магарето и да отидем в Шотландия.

— Трябва да вземем всичко за причестяване с нас — каза той. — А преди да тръгнем, ще ударя камбаната за Роузмунд, за да може душата й да отлети спокойна на небето.

Тя искаше да му каже „не“, защото нямаше време и трябваше да тръгнат веднага, незабавно, но въпреки това кимна и каза:

— Ще доведа Валаам.

Камбаната удари веднъж и замълча. Киврин се вслуша в очакване на следващите удари. „Три удара за жена“ — мислеше си тя. Знаеше защо Рош е спрял дотук. Един за дете. О, Роузмунд!

Натовари магарето и го поведе през поляната.

Рош го нямаше никъде. Киврин се върна за свещите и завивките. Храна, зоб, завивки, свещи. Какво ли беше забравила?

Рош се появи на вратата. Не носеше нищо.

— Къде са нещата за светото причастие? — извика тя.

Той не отговори. Подпря се за момент на вратата на църквата, вторачен в нея, а на лицето му имаше същото изражение, както когато беше дошъл да й каже за смъртта на мелничаря. „Но всички вече са мъртви — рече си тя, — вече няма кой да умира.“

— Трябва да ударя камбаната — каза той и тръгна през двора към камбанарията.

— Нали вече я ударихте — каза Киврин. — Нямаме време. Трябва да тръгваме към Шотландия. — Тя тръгна с бързи крачки подире му. — Какво има?

Той се извърна почти вбесен и изражението му я изплаши. Приличаше на главорез, на убиец.

— Трябва да ударя камбаната за вечерна молитва — обясни той и се изтръгна грубо от ръката й.

О, не!

— Още е рано — каза тя. — Още не е дошло време за вечерната молитва. — „Просто е преуморен. И двамата сме толкова изтощени, че не можем да мислим нормално.“ Тя отново задърпа ръкава му. — Елате, отче. Трябва да тръгнем веднага, ако искаме да сме излезли от гората, преди да е паднала нощта.

— Вече закъснявам — каза той. — Лейди Имейн много ще се ядоса.

„О, не — помисли си Киврин, — о, не, о, не!“

— Аз ще я ударя — предложи тя и пристъпи пред него, за да го спре. — Трябва да влезете в къщата и да си починете.

— Вече става тъмно — отвърна й той ядосано. После отвори уста, за да й се развика, и оттам избликна цял поток полусмляна храна и кръв.

О не, о не, о не!

Той гледаше стъписано подгизналия й сюртук, гневът на лицето му се беше изпарил.

— Елате, трябва да полегнете — каза тя, но си мислеше: „Въобще няма и да стигнем до господарската къща.“

— Болен ли съм? — попита той, без да сваля погледа си от обляния в кръв сюртук.

— Не — отговори тя. — Само сте уморен и трябва да си починете.

Поведе го към църквата. Той се препъна и тя си помисли, че ако падне, тя въобще няма да успее да го вдигне. Помогна му да влезе вътре и го сложи да седне, подпрян на стената.

— Много съм изморен — каза отец Рош и опря глава на камъните. — Ще ми се да поспя мъничко.

— Да, поспете — съгласи се Киврин и щом той затвори очи, побягна към господарската къща, за да донесе завивки. Когато обаче се върна с тях, него вече го нямаше.

— Отец Рош! — извика тя, опитвайки се да види нещо в тъмната църква. — Къде сте?

Отговор не последва. Тя хукна отново навън, без да изпуска завивките, но него го нямаше нито в камбанарията, нито в двора на църквата, а до къщата просто не можеше да е стигнал сам. Тя побягна обратно към църквата, влезе и го видя, застанал на колене пред статуята на света Катерина.

— Трябва да легнете — каза му тя и постла завивките на пода.

Той легна покорно и тя сложи дългата възглавница под главата му.

— Чумата е, нали? — попита той, вперил поглед в нея.

— Не — отвърна тя и придърпа завивката отгоре му. — Уморен сте, това е всичко. Опитайте се да поспите.

Той се обърна настрани, за да не е с лице към нея, но само след минутка се надигна и седна. Разбойническото изражение се беше върнало на лицето му, а в следващия момент той започна да разхвърля завивките.

— Трябва да ударя камбаната за вечерня — каза той с укор и Киврин не можеше да направи нищо, за да го спре. Когато се унесе отново, тя накъса няколко ивици от раздърпаната подплата на сюртука си и завърза ръцете му за преградата между олтара и нефа.

— Не му причинявай това — мърмореше си Киврин отново и отново, без дори да си дава сметка, че го прави. — Моля те! Моля те! Не му причинявай това!

Той отвори очи.

— Бог не може да не чуе такава гореща молитва — каза и потъна в дълбок и спокоен сън.

Киврин побягна навън, разтовари магарето и го отвърза, събра всички торби с храна, взе и фенера и внесе всичко в църквата. Отец Рош продължаваше да спи. Тя излезе отново, хукна към двора на къщата и извади една кофа вода от кладенеца.

Когато се върна той още спеше. Киврин накъса на парцали покривката за олтара, взе един, намокри го и го постави на челото на Рош. Тогава той каза, без да отваря очи:

— Изплаших се, че сте си тръгнали.

Тя избърса засъхналата кръв по устата му.

— Няма да тръгна за Шотландия без вас.

— Не за Шотландия — поправи я той. — За небето.

Тя хапна малко корав хляб и кашкавал и се опита да дремне, но в църквата беше прекалено студено. Когато Рош се обръщаше и въздишаше, тя виждаше дъха му.

Киврин напали огън с пръчки от плета на една от колибите, но той само напълни църквата с дим, макар че тя беше оставила всички врати отворени. Рош се закашля и отново повърна. Този път беше почти изцяло кръв. Киврин угаси огъня и хукна отново за завивки. Когато се върна, ги натрупа и направи нещо като гнездо.

През нощта температурата на Рош се покачи. Той риташе завивките, беснееше и говореше неразбрано. По едно време каза: „Махни се, проклета да си!“, а иначе само повтаряше яростно: „Стъмва се!“.

Киврин донесе свещите от олтара пред статуята на света Катерина и ги запали.

Температурата му се качваше все повече и повече, а зъбите му тракаха въпреки всички кожи, натрупани отгоре му. На Киврин й се струваше, че кожата му вече е започнала да потъмнява от спуканите кръвоносни съдове. „Не прави така. Моля те.“

На сутринта Рош беше по-добре. В крайна сметка се оказа, че кожата му не е потъмняла — беше й се сторил много по-зле заради трепкащата светлина на свещите. Треската му беше поспаднала и той спа дълбоко през цялата сутрин и по-голямата част от следобеда. Киврин излезе да донесе вода.

Някои хора се бяха възстановявали от само себе си, а други бяха оцелявали с много молитви. Не всеки, който се беше заразявал, беше и умирал. Смъртността при белодробната чума беше само деветдесет процента.

Когато се върна, той се беше събудил. Киврин коленичи да му даде вода.

— Това е синята болест — каза той.

— Няма да умрете — каза тя. „Деветдесет процента. Деветдесет.“

— Трябва да ме изповядате.

Не. Той не можеше да умре. Та тя щеше да остане съвсем самичка! Тя поклати глава, неспособна да изрече нито дума.

— Благослови ме, Отче, защото съм съгрешавал — започна той на латински.

Той не беше съгрешавал. Беше се грижил за болните, беше давал последно причастие на умиращите, беше погребвал мъртвите. Не той, а Бог трябваше да се моли за прошка.

— … В мислите си, с думите си, с делата и с това, което не съм направил. Ядосвах се на лейди Имейн. Виках на Мейзри. — Той преглътна. — Имах похотливи мисли за една Божия светица.

Похотливи мисли!

— Смирено моля Бог да ме приеме, а ти, отче, да опростиш греховете ми, ако мислиш, че съм достоен.

„Няма какво да ти се прощава — щеше й се да му каже. — Греховете ти не са никакви грехове. Похотливи мисли? Държахме Роузмунд, докато се опитвах да я оперирам, не пуснахме в селото едно безобидно момче и погребахме едно шестмесечно бебе. Та това е краят на света. Разбира се, че ти се полагат и малко похотливи мисли.“

Тя вдигна безпомощно ръка, неспособна да изрече словата на опрощението, но той като че ли не забелязваше.

— О, Господи Боже мой — продължи Рош, — искрено се покайвам за раните, които съм Ти причинил.

„Си Му причинил? Ти си светецът — искаше да му каже тя, — а къде по дяволите е Той? Защо не дойде да те спаси?“

Миро нямаше, нито пък олио. Тя потопи пръсти в кофата с вода и направи кръстния знак над очите и ушите му, над носа и устата, над ръцете, които бяха държали нейната, когато тя беше лежала на смъртен одър.

— Quid, quid deliquiste — каза той, а тя потопи ръка в кофата и направи кръстния знак над ходилата му.

— Libera nos, quaesumus, Domine — подсказваше той.

— Ab omnibus malis praeteritis — каза Киврин, — praesentibus, et futuris. — Освободи ни, о, Господи, от всички злини — минали, настоящи и такива, дето ще дойдат.

— Perducat te ad vitam aeternam — шептеше Рош.

За да влезеш във вечното царство.

— Амин — каза Киврин.

Рош повръща през останалата част от нощта, както и през по-голямата част на другия ден, а следобеда изпадна в безсъзнание. Дишането му беше учестено и неравномерно. Киврин седеше до него и навлажняваше горещото му чело.

— Не умирай — казваше тя, когато дишането му спираше за момент, и той продължаваше да се бори. — Не умирай — говореше тя с нежен глас. — Какво ще правя без теб? Ще остана съвсем самичка.

— Не трябва да оставаш тук — каза той по едно време. Очите му бяха зачервени и подути.

— Мислех, че спиш — каза тя. — Не исках да те будя.

— Трябва да се върнеш на небето — каза той. — За да се молиш за душата ми в чистилището, че да не остане тя дълго там.

Чистилището. Сякаш Бог щеше да го накара да страда повече от това, което трябваше да понесе тук.

— Нямаш нужда от моите молитви — каза тя.

— Трябва да се върнеш там, откъдето дойде — каза той и ръката му се вдигна немощно пред лицето му, сякаш се опитваше да се предпази от някакъв удар.

Киврин хвана ръката му нежно, за да не се нарани кожата, след което я допря до страната си.

„Трябва да се върнеш там, откъдето дойде.“ „Щях, ако можех“ — помисли си тя. Колко ли време бяха държали мрежата отворена, преди да се откажат? Четири дни? Седмица? Може би я държаха още отворена. Господин Дануърти нямаше да им разреши да я затворят, докато имаше и най-малка надежда. „Такава обаче няма — мислеше си Киврин. — Аз въобще не съм в 1320 година. Тук съм, на края на света.“

— Не мога — отвърна тя. — Не знам пътя.

— Трябва да се опиташ да си спомниш — настоя Рош. — Агнес… след разклона…

Бълнуваше.

— Където падна — каза обаче той и кръстоса ръце, и Киврин разбра, че се опитва да й покаже нещо. — Мини разклона.

След разклона?

— Какво има след разклона? — попита тя.

— Там те намерих, когато падна от небето — обясни той и ръцете му се отпуснаха.

— Но нали Гавин ме е намерил.

— Да де — каза той с такъв тон, сякаш не намираше никакво противоречие. — Срещнах го на пътя, докато те носех към господарската къща.

Той беше срещнал Гавин на пътя.

— Там, където падна Агнес — продължи той, за да й помогне да се сети. — Когато ходихме да берем зелениката и бръшляна.

„Ами защо не ми каза когато бяхме там“ — чудеше се Киврин, но и този отговор знаеше. Той се беше притеснил за магарето, което се беше запънало на хълма.

„Защото то също ме е видяло да се спускам — мислеше си тя и знаеше, че той е стоял над нея на полянката и я е гледал, докато тя беше лежала с ръка през лицето. — Аз го чух — каза си тя, — видях и стъпката му.“

— Трябва да се върнеш там, а оттам и на небето — каза той и затвори очи.

Той я беше видял да се спуска, беше се приближил и беше стоял над нея, докато тя беше лежала със затворени очи, беше я качил на магарето си, когато се беше разболяла. А тя така и не се беше сетила, дори когато го видя за първи път в църквата, дори когато Агнес й каза, че Рош я мисли за светица.

Защото Гавин й беше казал, че той я е намерил. Гавин, който обичаше да се хвали и който беше готов да направи какво ли не, за да впечатли лейди Еливис. „Намерих те и те донесох тук“, беше й казал той и сигурно дори не си даваше сметка, че това е лъжа. Та свещеникът не беше никой в края на краищата. И през цялото това време, когато Роузмунд беше болна, а Гавин беше заминал за Бат, и мрежата се беше отворила и затворила завинаги, Рош беше знаел мястото на спускането.

— Няма нужда да чакаш мен — каза той. — Те несъмнено жадуват завръщането ти.

— Тихо — каза му тя нежно. — Опитай се да поспиш.

Той отново задряма неспокойно, ръцете му продължаваха да шават неуморно, опитваха се да покажат нещо и дърпаха завивките. По едно време той избута завивките и посегна към чатала си. Бедният човечец, не му било писано да го отмине нито едно унижение.

Тя сложи ръцете му на гърдите му и го покри, но той отново избута завивките, сграбчи се за чатала, потръпна и се пусна — и нещо в това движение накара Киврин да се сети за Роузмунд.

Тя се намръщи. Той беше повърнал кръв. Както това, така и етапът, в който се намираше епидемията, я бяха накарали да мисли, че има белодробната чума. Освен това не беше видяла никакви бубони. Тя запретна расото му и постави нежно ръката си на бедрото му — спомни си колко чувствителна беше ръката на Роузмунд. Той потръпна, но не се събуди.

— Прости ми, отче — каза тя и плъзна ръка между краката му.

Той изпищя и подскочи, коленете му се вдигнаха рязко нагоре, но Киврин вече се беше дръпнала и беше сложила ръка на устата си. Бубонът беше огромен и горещ като въглен. Би трябвало да го цепне още преди часове.

Рош не се беше събудил, въпреки че беше изкрещял. Лицето му беше сгърчено от болка. Киврин го зави и той отново вирна колене, но този път не така рязко, а тя взе последната свещ и я запали пред статуята на света Катерина.

— Ей сега идвам — каза Киврин и излезе.

Дневната светлина я накара да премигне, макар че вече беше почти вечер. Небето беше мрачно, но подухваше слаб ветрец и навън беше като че ли малко по-топло, отколкото в църквата. Тя затича през поляната към плевнята.

Там имаше един остър нож. Беше го използвала, когато приготвяше багажа. Трябваше да го обгори, преди да цепне бубона. Трябваше да отвори подутия лимфен възел, преди да се е спукал. Бубоните в слабините бяха смъртоносно близко до бедрената артерия. Ако не го срежеше, всичката отрова щеше да влезе в кръвообращението. Трябваше да го цепне преди много часове.

Тя претича между плевнята и празната кочина и влезе в двора. Вратата на конюшнята зееше отворена и Киврин чу някакъв шум. Сърцето й подскочи.

— Кой е там? — извика тя и вдигна фенера.

Беше кравата на иконома. Вдигна глава и измуча.

— Нямам време — каза й Киврин, грабна ножа и побягна навън. Кравата я последва, люшкайки пренатежалото си виме, и замуча жално.

— Махни се — скара й се Киврин. Почти плачеше. — Трябва да му помогна, иначе ще умре. — Тя погледна ножа. Беше ужасно мръсен.

Отиде до кладенеца и вдигна кофата. На дъното й имаше не повече от два сантиметра вода, която на всичкото отгоре се беше покрила с тънка ледена корица. Не беше достатъчна дори да покрие ножа, а щеше да й отнеме много време да запали огън и да я чака да заври. Нямаше време за това. Бубонът може вече да се беше спукал. Трябваше й алкохол, но те бяха изразходвали всичкото вино, когато бяха сцепвали бубоните и давали причастие на умиращите. Киврин се сети за бутилката, която писарят си беше занесъл в моминската стая на Роузмунд.

Кравата я побутна.

— Не — каза Киврин категорично и влезе в господарската къща, вдигнала високо фенера.

В преддверието беше тъмно, но слънчевата светлина все пак се процеждаше през тесните прозорчета.

Плъховете дори не побягнаха. Просто вдигнаха глави към нея, поразмърдаха черните си уши и се върнаха към торбата с ябълките, която бе оставила на масата. Бяха десетина. Един се беше настанил на трикракото столче на Агнес с вдигнати лапки пред муцунката, сякаш се молеше.

Киврин постави фенера на пода и каза:

— Махайте се!

Дори не я погледнаха. Само този, който се молеше, я изгледа презрително.

— Махайте се! — извика тя и тропна с крак.

Те пак не се стреснаха кой знае колко. Два се скриха зад солницата, трети си изпусна ябълката и тя тупна на масата, търколи се и падна на накапания с лой под.

Киврин вдигна ножа над главата си.

— Махайте се! — И стовари ножа върху масата. Плъховете се разбягаха. — Тя блъсна ябълките на пода, те заподскачаха и се затъркаляха. Или от изненада, или от страх, но плъхът, който се беше молил върху столчето на Агнес, хукна право към нея. — Марш! — Тя хвърли ножа по него. Животинчето хукна обратно към столчето и се скри в мръсотията.

— Махайте се! — повтори Киврин и зарови лице в ръцете си.

— Муууу — обади се кравата от прага.

— Това е болест — прошепна Киврин разтреперана, без да сваля ръце от лицето си. — Никой не е виновен.

Взе ножа и фенера. Кравата се беше заклещила и мучеше жално.

Киврин се качи в моминската стая. Завесата на прозореца се беше откачила от едната страна. Балдахинът също се беше смъкнал. Под леглото се чуваше дращене, но Киврин въобще не обърна внимание на това. Раклата беше все още отворена, капакът й беше опрян на леглото, а вътре се виждаше сгънатата тежка пелерина на писаря.

Бутилката с вино се беше търкулнала под леглото, тапата беше паднала и от гърлото се точеше само тъничка лепкава нишка.

— Не! — проплака Киврин безнадеждно.

В църквата нямаше никакво вино. Всичкото беше отишло за причестяванията.

Тя изведнъж се сети за бутилката, която Рош й беше дал за коляното на Агнес. Мушна се под леглото и внимателно опипа, за да не я събори. Не помнеше колко вино беше останало вътре, но беше сигурна, че не бе използвала всичкото. Напипа я, взе я и я огледа.

Беше пълна почти до половината. Пъхна ножа в колана си, сложи бутилката под мишница, взе наметалото на писаря и слезе долу. Плъховете се бяха върнали при ябълките, но този път се разбягаха още щом заслиза по каменните стъпала.

Кравата блокираше безнадеждно пътя. Киврин остави всичко на пода, избута я и й каза:

— Не. Няма време. — И все пак отиде до плевнята, даде й слама и чак тогава хукна към църквата.

Рош беше в безсъзнание и дишаше тежко и накъсано.

Киврин го зави с тежката пурпурна пелерина и каза:

— Тук съм, Рош.

И погали ръката му, но той не показа никакви признаци, че я е чул.

— Ще трябва да ти сваля панталоните — каза тя. — За да цепна бубона. — Отвърза разнищените връзки и той не потръпна от допира й, макар че изстена леко.

Крачолите обаче бяха прекалено тесни. Трябваше да ги среже.

— Beata — прошепна Рош и посегна към чатала си.

— Не мърдай — каза Киврин, хвана единия крачол и го разряза. — Знам, че те боли, но ще го сцепя тоя бубон…

Беше два пъти по-голям от този на Роузмунд и съвсем черен. Би трябвало да го среже преди часове, преди дни.

— Рош, моля те, не мърдай — каза тя и го притисна с цялата си тежест. После хвана ножа.

Ритникът на Рош я нацели право в ребрата и я просна на пода. Ножът издрънча по плочите. Тя се опита да седне. Отдясно я промуши остра болка.

Рош крещеше като обезумяло животно.

Киврин се опита да стане и също изпищя. Сигурно й беше строшил някое ребро. Тя си плю на ръката, изплашена, че ще види кръв.

Успя да застане на колене и примряла от болка прошепна:

— Прощавай. Много ли те заболя?

Всяко вдишване се забиваше като кама в ребрата й. Тя изстена.

— Какво има? — попита Рош. Беше отворил очи, а от устата му течеше кръв. — Ударих ли те?

— Не — отвърна тя и клекна до него. — Не. Не си ме ударил. — И почисти с ръкав кръвта от устата му.

— Трябва… — почна той, но когато отвори уста, от нея потече кръв и той преглътна. — Трябва да кажеш молитвата за мъртвите.

— Не — отсече тя. — Ти няма да умреш. — И пак избърса устата му. — Трябва да ти пробия бубона, преди да се е спукал.

— Недей — каза той, но тя не беше сигурна дали й казва да не сцепва бубона, или да не го оставя сам. Беше стиснал зъби и през тях се процеждаше кръв. Киврин положи главата му в скута си.

— Requiem aeternam dona eis — каза той и в гърлото му се чу клокочене. — Et lux perpetua.

От устата му течеше кръв. Тя повдигна главата му по-нависоко, постави пурпурната пелерина под нея и започна да бърше кръвта с ръкава си.

— Недей — каза той.

— Няма — отвърна тя. — Тук съм.

— Моли се за мен — каза той и се опита да събере ръце пред гърдите си. — Рек… — и се задави на думата, която се опитваше да каже.

— Requiem aeternam — каза Киврин и събра ръце. — Requiem aeternam dona eis, Domine.

— Et lux… — каза той.

Свещта до Киврин потрепна и изгасна, замириса на дим. Оставаше още само една — последната от восъчните свещи на лейди Имейн, — но и тя беше почти изгоряла.

— Et lux perpetua — каза Киврин.

— Luceat eis — каза Рош и се опита да оближе кървавите си устни. Езикът му беше подут. — Dies irae, dies illa.

— Той пак преглътна и затвори очи.

— Не го измъчвай повече — прошепна Киврин. — Моля те! Не е честно.

— Beata — стори й се, че казва той, и се опита да си спомни следващия стих, но той не започваше с „благословена“, така че се наведе над него и попита:

— Какво?

— В последните дни — едва чуто каза той.

Тя се наведе още.

— Страхувах, че Бог ще ни забрави напълно — каза той.

„Ами Той го направи — каза си тя и избърса устата и брадичката му. — Направи го.“

— Но с цялото Си милосърдие Той не го направи… — той пак преглътна, — а ни изпрати светицата Си.

И се закашля, а от устата му шурна кръв. Тя започна да я бърше като обезумяла, опитваше се да я спре, опитваше се да държи главата му изправена, но вече не виждаше през сълзите си къде да бърше.

— А от мен няма полза — каза тя и избърса сълзите си.

— Защо плачеш? — попита той.

— Ти ми спаси живота — изхълца тя. — А аз не мога да спася твоя.

— Всички умират — каза Рош. — И никой, нито дори самият Иисус Христос, не може да ги спаси.

— Знам — каза тя и подложи ръка под лицето си, за да не падат сълзите й върху него. Те обаче се събираха в шепата й и капеха по врата му.

— Въпреки това ти ме спаси — продължи той. Гласът му изведнъж беше станал ясен. — От страха. — Той си пое клокочещ дъх. — И от неверието.

Тя изтри сълзите си с опакото на ръката и хвана ръката на Рош. Беше студена и вече вдървена.

— Аз съм най-блажен от всички хора, че те имам тук до себе си сега — каза той и затвори очи.

Киврин се премести малко, за да опре гръб на стената. Навън беше тъмно, през тесните прозорчета не влизаше абсолютно никаква светлина. Свещта на лейди Имейн запращя, но се разгоря отново. Киврин премести главата на Рош така, че да не я притиска в ребрата. Той изстена и ръката му се дръпна, сякаш за да се освободи от нейната, но Киврин не я пусна. Изведнъж свещта проблесна силно, а после ги остави в пълен мрак.

 

 

ИЗВАДКА ОТ „ОПИС НА ИМЕНИЯТА В АНГЛИЯ“

(082808–083108)

Мисля, че няма да издържа по обратния път, господин Дануърти. Рош ми каза къде е мястото на спускането, но имам няколко счупени ребра, струва ми се, а всички коне са изчезнали. Няма да мога да се удържа на магарето на Рош без самар.

Ще се опитам да направя така, че госпожа Монтоя да намери това. Кажете на господин Латимър, че през 1348 година прилагателните все още са се скланяли. А на господин Гилкрист кажете, че греши. Статистиката въобще не е била преувеличена.

 

(Пауза)

 

Не искам да се обвинявате за това, което стана. Знам, че щяхте да дойдете да ме вземете, ако можехте, но аз така или иначе нямаше да мога да тръгна, при условие че Агнес беше болна.

Исках да дойда тук и ако не го бях направила, те щяха да бъдат съвсем самички и никой никога нямаше да разбере колко са били изплашени, смели и незаменими.

 

(Пауза)

 

Много е странно. Когато не можах да намеря мястото на спускането и дойде чумата, изглеждахте толкова далеч, че бях сигурна, че никога повече няма да ви видя. Сега вече знам, че сте били с мен през цялото време и че нищо — нито Черната смърт, нито седемстотинте години, нито смъртта, нито нещата, които ще дойдат, нито което и да било друго същество — не може да ме отдели от вашата грижа и любов. Те бяха с мен във всяка една минута.