Кони Уилис
Книга на Страшния съд (37)

35.

Камбаната заглъхна още преди да бяха успели да оседлаят коня.

— Побързай! — каза Дануърти.

— Всичко ще бъде наред — каза Колин, докато гледаше картата. — Удари три пъти. Направих му фиксиране. Трябва да е на югозапад, нали? А това е Хенефелд, нали?

— И той задържа картата пред Дануърти, като показваше всяко от споменатите села. — Тогава трябва да е това село тук.

Дануърти погледна картата, а после отново на югозапад, като се опитваше да запамети ясно посоката на камбанения звън. Вече беше започнал да се разколебава, макар че още чувстваше кънтенето на ударите по цялото си тяло. Молеше се аспиринът да се задейства колкото може по-бързо.

— Хайде тогава — каза Колин и издърпа жребеца до вратата на сайванта. — Качвай се и да тръгваме.

Дануърти сложи единия си крак в стремето и метна другия през гърба на коня. Веднага му се зави свят. Колин го изгледа замислено, после каза:

— Май е по-добре аз да карам. — И се метна пред Дануърти.

Колин пришпорваше коня прекалено нежно, а дърпаше юздите прекалено свирепо, но колкото и да беше странно, животното тръгна покорно през поляната и излезе на пътеката.

— Знаем къде е селото — каза по едно време Колин с голяма увереност. — Единственото, което ни трябва, е път, който върви нататък. — И заяви почти веднага, че вече са го намерили. Беше една доста широка пътека, която водеше надолу по някакъв склон и навлизаше сред борова гора, но пък само след няколко метра се разклоняваше. Колин се обърна и погледна въпросително Дануърти.

Конят обаче не се поколеба, а тръгна по дясната пътека.

— Виж — каза Колин със задоволство, — той си знае пътя.

„Радвам се, че поне един от нас го знае“ — помисли си Дануърти, плътно затворил очи, за да не вижда подскачащия пейзаж и да не усеща бумтенето в главата си. Като се имаше предвид целенасочеността на коня, беше ясно, че той си отива у дома, и Дануърти знаеше, че трябва да каже това на Колин, но болестта отново го връхлиташе и той се страхуваше да се пусне от кръста на Колин дори за секунда. Много му беше студено. Това, разбира се, беше от треската, бумтенето, замаяността — всичко това беше от треската. А една треска беше добър знак, защото тялото мобилизираше силите си да се бори срещу вируса, събираше войските си и ги подготвяше за поход. Студените тръпки бяха просто страничен ефект от треската.

— Кръв и ужаси, става адски студено — каза Колин по едно време. — Надявам се, че няма да завали сняг. — Той пусна поводите и уви по-плътно сивия вълнен шал около устата и носа си. Жребецът припкаше уверено напред през все по-гъста и гъста гора. Стигнаха до ново разклонение, а след това до още едно, но всеки път Колин се съветваше с картата и локатора. Дануърти нямаше представа по кой път тръгваха, нито дали конят знае къде върви, или просто поддържа първоначалната посока.

Или започна да вали сняг, или стигнаха до място, където вече валеше. Просто изведнъж вече валеше — малки, но постоянни снежинки, които замъгляваха пътя и се топяха непрестанно по очилата на Дануърти.

Аспиринът започна да действа. Дануърти седна по-уверено на седлото и придърпа пелерината около себе си. Избърса очилата си с края й. Пръстите му бяха станали безчувствени и яркочервени. Той потърка ръце и започна да им духа. Все още се движеха през гората, но пътеката вече беше доста по-тясна, отколкото когато бяха тръгнали по нея.

— На картата пише, че Скендгейт е на пет километра от Хенефелд — каза Колин, като гледаше локатора си. — Вече изминахме поне четири, така че трябва да сме близо.

Всъщност не бяха почти никъде. Намираха се насред Уичууд на една козя пътека или следи, оставени от сърни и елени. Пътеката сигурно щеше да свърши в някоя пастирска колиба, солен залеж или къпинов храст, за който конят имаше добри спомени.

— Виждаш ли, казах ти — рече Колин и да — зад дърветата се виждаше върхът на камбанария. Жребецът ускори в галоп. — Спри! — извика Колин и дръпна юздите. — Чакай малко.

Дануърти хвана поводите и накара коня да забави ход. Излязоха от гората, минаха през една покрита със сняг ливада и се качиха на върха на хълма. Селото лежеше точно под тях. Намираше се точно зад една ясенова горичка, която заедно със снега така закриваше гледката, че от селото се виждаха само сиви очертания: господарската къща, колиби, църква, камбанария. Това не беше селото, което търсеха — Скендгейт нямаше камбанария, но дори и да беше забелязал това, Колин си премълча. Ритна коня няколко пъти и започнаха бавно да слизат по хълма. По земята не се виждаха никакви тела, хора обаче също не се виждаха, нито пък дим по колибите. Камбанарията изглеждаше смълчана и изоставена, а около нея нямаше следи от стъпки.

По средата на склона Колин каза:

— Видях нещо. — Дануърти също го беше видял. Едно леко помръдване, което можеше да бъде и птица, и разлюлян клон. — Ей там — каза Колин и посочи втората колиба.

Беше една крава — беше отвързана, вимето й беше натежало до скъсване — и Дануърти вече беше сигурен в това, от което се беше страхувал най-много — че чумата е минала и през това село.

— Крава — каза Колин с отвращение. Животното вдигна глава и тръгна към тях с мучене.

— Ама къде са тия хора? — попита Колин. — Все някой трябва да е ударил камбаната.

„Всички са мъртви — помисли си Дануърти, обърнал поглед към църковния двор. Там имаше съвсем пресни гробове — пръстта отгоре им не се беше слегнала, а снегът не беше успял да ги покрие напълно. — Дано поне всички са погребани в двора“ — помисли си Дануърти и в този момент видя първото тяло. Беше някакво момче. Беше се облегнало на един надгробен камък, сякаш си почиваше.

— Виж, там има някой — каза Колин, като дръпна юздата и посочи тялото. — Ей, ти!

Той се обърна и погледна Дануърти.

— Мислиш ли, че ще разберат като им говорим?

— Той е… — почна Дануърти.

Момчето се изправи с мъка на крака. С една ръка се подпираше на камъка и се оглеждаше наоколо, сякаш да намери нещо, с което да се отбранява.

— Няма да те нараним — извика Дануърти, като се опитваше да се сети как трябва да звучи това на средновековен английски. Той слезе от коня, но веднага му се зави свят, така че се хвана за седлото.

Лицето на момчето беше омърляно, на ивици и петна, сюртукът и панталоните с навити крачоли бяха целите в съсирена кръв. Момчето се наведе, хвана се за страната, сякаш го беше заболяло много силно, вдигна един сап от снега и пристъпи напред, за да препречи пътя на Дануърти.

— Не се приближавайте. Синята болест нападна това село! — каза тя на староанглийски.

— Киврин — каза Дануърти и тръгна към нея.

— Не се приближавайте — каза тя на съвременен английски, като продължаваше да държи сапа пред себе си като оръжие. Краят му беше отчупен и наръбен.

— Аз съм, Киврин, господин Дануърти — каза той, без да спира да върви към нея.

— Не! — извика тя и отстъпи, размахала счупения сап.

— Вие не разбирате нищо. Това тук е чумата.

— Всичко е наред, Киврин. Ние сме ваксинирани.

— Ваксинирани — повтори тя, сякаш не знаеше какво означава думата. — Заради писаря на епископа стана. Той е бил заразен, когато пристигнаха тук.

В този момент притича и Колин и тя пак размаха сапа.

— Всичко е наред — повтори Дануърти. — Това е Колин. Той също е ваксиниран. Дошли сме да те отведем у дома.

Тя го изгледа продължително, без да мига. Снегът се сипеше около тях.

— Да ме отведете у дома — повтори тя безизразно и погледна гроба до себе си. Беше по-къс от останалите и някак по-тесен, сякаш вътре беше погребано дете.

После пак погледна към Дануърти. На лицето й нямаше никакво изражение. „Дошъл съм твърде късно“ — каза си той отчаяно. Те вече я бяха разпнали.

— Киврин — каза той.

Тя пусна сапа на земята.

— Трябва да ми помогнете. — И се обърна и тръгна към църквата.

— Сигурен ли си, че е тя? — прошепна Колин.

— Да — отвърна Дануърти.

— Ама какво й е?

„Просто дойдох твърде късно — помисли си той и се подпря на рамото на Колин. — Тя никога няма да ми прости.“

— Какво има? — попита Колин. — Пак ли ти призля?

— Не — отвърна Дануърти, но изчака известно време, преди да си махне ръката от рамото му.

Киврин беше спряла до вратата на църквата и пак се беше хванала за корема. Дануърти го побиха ледени тръпки. Заразила се е! Пипнала е чумата!

— Болна ли си? — попита я той.

— Не — отговори тя, после махна ръката си от корема и я погледна с изненада, сякаш беше очаквала да види кръв. — Той ме ритна. — Опита се да отвори вратата на църквата, присви се и пусна Колин да го стори вместо нея. — Мисля, че ми е счупил няколко ребра.

Колин отвори тежката дървена врата и влязоха. Дануърти премигна в тъмнината и се опита да накара очите си да са пригодят към нея. През тесните прозорчета не влизаше никаква светлина, макар че се виждаше къде са. Вляво пред себе си успя да види нещо тъмно и огромно — тяло? — а след това различи и първите колони, но отвъд тях беше абсолютно черно. Застанал до него, Колин бъркаше в огромните си като торби джобове.

Далеч пред тях проблесна малка светлинка, която не освети нищо освен себе си, след което изгасна. Дануърти тръгна натам.

— Чакай малко — каза Колин и запали джобното си фенерче.

Дануърти се почувства заслепен от лъча, на чийто фон всичко изглеждаше толкова черно, колкото когато бяха влезли. Колин обходи с него помещението, мина по изографисаните стени, по тежките колони, по неравния под. Светлината се спря и на нещото, което Дануърти беше взел за тяло. Всъщност беше гробница.

— Тя е ей там — каза Дануърти и посочи към олтара, Колин с готовност насочи лъча нататък.

Киврин беше коленичила до някакъв човек. Беше мъж. Краката и долната част на тялото му бяха покрити с някакво пурпурно одеяло, а огромните му ръце бяха кръстосани на гърдите. Киврин се опитваше да запали свещта с един въглен, но свещта вече беше изгоряла до безформена купчинка восък и нямаше как да задържи пламъка. Киврин като че се зарадва, когато Колин се приближи с фенерчето и освети цялата сцена.

— Трябва да ми помогнете с Рош — каза тя и запремигва срещу светлината. После се наведе към мъжа и хвана ръката му.

„Мисли си, че е още жив“ — рече си Дануърти, но тя каза с все същия равен, лишен от каквато и да било емоция глас:

— Умря тази сутрин.

Колин освети тялото. На грубата светлина от фенерчето кръстосаните ръце бяха почти толкова пурпурни, колкото одеялото, но лицето на мъжа беше бледо и съвсем спокойно.

— Какъв беше той, рицар ли? — попита Колин.

— Не — отвърна Киврин, — светец.

Тя сложи ръката си върху неговата вкочанена длан. Нейната ръка беше покрита с рани и окървавена, а ноктите й — пълни с кал.

— Трябва да ми помогнете — каза тя.

— Да ти помогнем за какво? — попита Колин.

„Иска да й помогнем да го погребе — отвърна мислено Дануърти, — но ние не можем.“ Рош беше огромен. Приживе сигурно се бе извисявал над Киврин като исполин. Дори и да успееха да изкопаят гроб, дори и тримата заедно нямаше да успеят да го пренесат дотам, а Киврин за нищо на света нямаше да позволи да му сложат въже около врата, за да го изтеглят до двора на църквата.

— За какво да ти помогнем? — повтори въпроса си Колин. — Нямаме много време.

Нямаха никакво време. Вече беше късен следобед, а като паднеше нощта, просто нямаше как да се ориентират в гората, за да намерят пътя. Освен това въобще не беше ясно колко време Бадри щеше да може да поддържа прекъснатия режим на работа на мрежата. Той беше казал двайсет и четири часа, но той самият не изглеждаше в състояние да издържи и два, а вече бяха минали около осем. Освен това земята беше замръзнала, Киврин беше със счупени ребра, а въздействието на аспирина беше започнало да отминава. Тук, в студената църква, Дануърти беше започнал пак да се тресе.

„Не можем да го погребем — мислеше си той, докато я гледаше как е коленичила до него, — но как мога да й кажа това, при условие че съм пристигнал прекалено късно за каквото и да било друго?“

— Киврин — каза той.

Тя поглади нежно вкочанената ръка.

— Няма да успеем да го погребем — каза тя с все същия безизразен глас. — Трябваше в неговия гроб да сложим Роузмунд, след като икономът… — Тя вдигна поглед към Дануърти. — Опитах се да изкопая друг тази сутрин, но земята е твърда като камък. Счупих лопатата. — И пак вдигна поглед към Дануърти. — Помолих се за него. И се опитах да ударя камбаната.

— Чухме те — каза Колин. — Така те открихме.

— Трябваше да са девет удара — продължи тя, — но трябваше да спра. — И тя постави ръка на ребрата си, сякаш като спомена болката, пак я заболя. — Трябва да ми помогнете да ударя останалите.

— Защо? — попита Колин. — Не е останала нито една жива душа да чуе камбаната.

— Няма значение — отвърна тя, вдигнала поглед към Дануърти.

— Нямаме време — каза Колин. — Скоро съвсем ще се стъмни, а мястото на спускането е…

— Аз ще я ударя — прекъсна го Дануърти и се изправи. — Ти остани тук — нареди той на Киврин, макар че тя въобще не беше понечила да става. — Аз ще ударя камбаната. — И тръгна през нефа.

— Ама става тъмно! — каза Колин и хукна да го догони. Светлината от фенерчето му танцуваше лудешки танц по колоните и пода. — А ти каза, че не знаеш колко време ще успеят да задържат мрежата отворена. Чакай малко де!

Дануърти бутна вратата, примижал към очаквания блясък на снега, но докато те бяха стояли в църквата, навън се беше смрачило, а небето беше натежало и миришеше на сняг. Той бързо прекоси църковния двор и стигна до камбанарията. Кравата мина през портата и тръгна през гробовете. Копитата й потъваха в снега.

— Какъв смисъл има да се бие тая камбана, като няма кой да я чуе? — не спираше Колин.

Дануърти влезе в камбанарията. Беше също толкова мрачно и студено, колкото и в църквата, миришеше на плъхове. Кравата завря глава през вратата, а Колин се промуши покрай нея и застана до грапавата стена.

— Ти си този, който настоява да се връщаме на мястото на спускането, защото щяла да се затвори мрежата и сме щели да останем тук — продължаваше Колин. — Ти разправяше, че дори нямало време да търсим Киврин.

Дануърти остана неподвижен няколко секунди, за да привикнат очите му с тъмното и за да си поеме дъх. Беше вървял прекалено бързо и стягането в гърдите се беше появило отново. Той вдигна поглед към въжето. Висеше над главите им в мрака, а на двайсетина сантиметра от разнищения край се виждаше омазнен възел.

— Мога ли да я ударя аз? — попита Колин.

— Много си малък — отвърна му Дануърти.

— Не съм — каза той и подскочи към въжето. Хвана го за края под възела, повися малко на него и се пусна. Въжето почти не беше помръднало, а камбаната само въздъхна едва чуто, сякаш някой я беше ударил отвътре с камък. — Тежка е — каза момчето.

Дануърти вдигна ръце и хвана грубото въже. Беше студено и поскърцваше между пръстите. Той дръпна рязко надолу, без въобще да е сигурен, че ще направи нещо повече от Колин — но въжето се люшна в ръцете му. Дан.

— Силна е! — възкликна Колин, запуши уши с ръце и вдигна доволен поглед нагоре.

— Един — каза Дануърти. „Едно и горе.“ Той си спомни американките, подгъна колене и дръпна въжето право надолу. „Две. И горе. Три.“

Как въобще беше успяла Киврин да удари камбаната с тия счупени ребра? Камбаната беше много по-тежка, отколкото си беше представял, и невероятно силният й звук сякаш резонираше в главата му и в стегнатия му гръден кош. Дан.

Спомни си как госпожа Пиантини сгъваше масивните си колена и си броеше сама. Пет. Въобще не си беше дал сметка колко е тежка тая работа. Всеки удар като че ли извличаше всичкия въздух от белите му дробове. Шест.

Искаше да спре и да си почине, но не искаше заслушаната в църквата Киврин да си помисли, че се е отказал, че е имал намерение само да довърши ударите, които беше започнала тя. Стисна въжето над възела още по-здраво и се облегна за малко на каменната стена, та дано гърдите да го отпуснат.

— Добре ли си? — попита Колин.

— Да — отвърна Дануърти и дръпна толкова силно, че дробовете му сякаш се разкъсаха. Седем.

Сети се как госпожа Тейлър се беше опитала да довърши „Чикагския минорен“, като беше брояла колко удара остават, без да забелязва бумтенето в главата си.

— И аз мога да ги довърша — каза Колин, но Дануърти почти не го чуваше. — Мога да ида да взема Киврин, за да направим последните два удара. Можем да дръпнем заедно.

Дануърти поклати глава.

— Всеки човек трябва да си стои при камбаната — каза той, останал съвсем без дъх, и дръпна въжето. Осем. Не трябваше да пуска въжето. Госпожа Тейлър беше припаднала и едва тогава го беше пуснала, а камбаната беше продължила да се клати над нея и въжето да мърда като нещо живо. Беше се увило около врата на Финч и за малко да го удуши. Трябваше да го държи, въпреки всичко.

— Девет — каза той, пусна въжето и залитна.

— Болестта те нападна пак, нали? — попита момчето с подозрение.

— Не — отговори Дануърти, избута кравата от вратата и тръгна към църквата.

Киврин продължаваше да стои на колене до Рош и да стиска вкочанената му ръка.

— Ударих камбаната — каза й Дануърти.

Тя само вдигна поглед.

— Не мислите ли, че вече можем да тръгваме? — попита Колин. — Пада мрак.

— Да — съгласи се Дануърти. — Мисля, че е най-добре… — Световъртежът го връхлетя като изневиделица, той залитна и за малко да се строполи върху тялото на Рош.

Киврин протегна ръка, а Колин се спусна към него и успя да го подхване за ръката. Дануърти успя да се задържи на едно коляно и протегна ръка към Киврин. Тя скочи и отстъпи назад.

— Вие сте болен! — Думите й звучаха като обвинение, като присъда. — Пипнали сте чумата, нали? Нали?

— Не — отвърна Дануърти, — от…

— Има пристъп — обясни Колин, като пъхна фенерчето в сгъвката на ръката на света Катерина, за да може да помогне на Дануърти да седне. — Защото въобще не обърна никакво внимание на моите плакати.

— Вирус е — каза Дануърти, като се облегна на статуята. — Не е чумата. И на двамата са ни били стрептомицин и гама-глобулин. Ние не можем да се заразим от чумата. — Той наведе глава към статуята. — Вирусно е. Ще се оправя. Само трябва да си почина малко.

— Казах му, че не трябва да бие камбаната — намеси се Колин и изпразни чантата си върху каменния под. След това загърна раменете на Дануърти с торбата.

— Останал ли е някакъв аспирин? — попита Дануърти.

— Можеш да пиеш само на три часа — обясни Колин. — Освен това не можеш да ги пиеш без вода.

— Ами тогава ми донеси вода — отсече Дануърти.

Колин погледна Киврин за подкрепа, но тя продължаваше да стои от другата страна на тялото на Рош и гледаше войнствено Дануърти.

— Веднага — каза Дануърти и Колин хукна навън. Ботушите му тропаха силно по каменния под. Дануърти пак погледна Киврин и тя пак направи крачка назад.

— Не е чумата — повтори той. — Вирус е. Ние се страхувахме, че понеже си имала контакт с него, си го взела със себе си и си се разболяла. Разболя ли се?

— Да — каза тя и коленичи до Рош. — Той ми спаси живота.

Тя поглади пурпурното одеяло и Дануърти чак сега видя, че това е кадифена пелерина. По средата й имаше зашит голям копринен кръст.

— Той ми каза да не се страхувам — обясни тя. Дръпна пелерината на гърдите му, напъха я под кръстосаните му ръце, но така се откриха обутите му в големи, съвсем неподходящи за момента сандали крака. Дануърти смъкна торбата от гърба си и я положи нежно върху краката на Рош, след което се изправи внимателно, като се придържаше към статуята, за да не падне.

Киврин поглади ръцете на Рош.

— Той не искаше да ме нарани — каза тя.

Колин се върна с пълна до половината кофа с вода — сигурно я беше взел от някоя локва. Дишаше тежко.

— Кравата ме нападна! — каза той и извади едно мръсно канче от кофата. После изсипа всички таблетки в шепата на Дануърти. Бяха пет.

Дануърти лапна две, отпи от водата колкото можеше по-малко и подаде останалите на Киврин. Тя ги взе мълчаливо.

— Не можах да открия никакви коне — каза Колин и подаде канчето и на Киврин. — Само едно муле.

— Магаре — поправи го Киврин. — Мейзри открадна понито на Агнес. — Тя върна канчето на Колин и пак хвана ръката на Рош. — Удряше камбаната за всички, за да могат душите им да отлетят спокойно на небето.

— Не мислите ли, че е по-добре да тръгваме? — прошепна Колйн. — Вече е почти тъмно.

— Дори и за Роузмунд — продължи Киврин, сякаш въобще не го беше чула. — А вече е бил болен. Казах му, че нямаме време, че трябва да тръгнем за Шотландия.

— Трябва да тръгваме — каза Дануърти.

Тя не помръдна, нито пусна ръката на Рош.

— Той ми държеше ръката, когато умирах.

— Киврин — пак каза Дануърти съвсем нежно.

Тя постави ръка върху страната на Рош, впери поглед в него за дълго време и едва тогава стана. Дануърти й предложи ръката си, но тя се изправи сама, притиснала с ръка ребрата си, и тръгна към вратата.

На прага се обърна й погледна назад в мрака.

— Каза ми къде е мястото на спускането, когато умираше, за да мога да се върна на небето. Каза ми, че иска да го оставя и да вървя, за да може като пристигне, аз вече да го чакам — довърши тя и излезе в снега.