Сергей Снегов
Мъртвите живеят (5)

5

Беше нощ и Пьотр крачеше сам по пустия булевард. Той би могъл да извика авиокар, но не му се прибираше у дома. Никъде не му се искаше да отиде.

Седна на една пейка, вдигна лице към небето, намери съзвездие Стрелец. Оттук, без уреди, съзвездието беше малко и смътно. Пьотр затвори очи. В него изведнъж нахлуха чувствата, които го бяха измъчвали по време на дългата експедиция към центъра на Галактиката.

— Пустота — прошепна той, спомняйки си преживените и преодолени страхове. — Боже мой, абсолютна бездна! И ние я преодоляхме!

Преодоляхме ли я? Всичко остана назад и сякаш всичко започваше отново. Той седеше със затворени очи на пейката край нощния булевард и летеше към огромен звезден куп. Светилата бяха толкова много, че в страшната си отдалеченост приличаха на мъгливо облаче — сияещо неясно петно, което едва проблясваше през тъмните маси космически прах… Не, как казваха тогава? В центъра на Галактиката пламти звезден пожар и пламъкът е забулен от космически дим. Да, май че така казваха. Те се шегуваха и работеха, трябваше да се поддържат с шеги и работа. Гигантските машини на звездолета унищожаваха пространството отпред, корабът навлезе в свръхсветлинна област и остави зад себе с релативните ефекти на всекидневния свят, но изменяйки метриката на Космоса, той не измени безмерността на световния простор, това беше над възможностите му — наоколо — все същата бездна, и те падаха, падаха, падаха в бездната, изпреварвайки светлината три хиляди пъти — край нямаше!

Да, това беше най-голямата мъка, ако трябва да говорим за мъки. Нито един човек на Земята и на окръжаващите Слънцето звезди не е способен да разбере онези усещания. Може би само първите космонавти, движили се с досветлинни скорости, са преживели това. Нима ситият ще разбере гладния? Наоколо са все близки звезди, експресите вече трето столетие се движат много по-бързо от светлината, дни, седмици път — и пристигаш за където си тръгнал. Пустотата само разделя светещите кълба, тя не е сама за себе си, тя е лесно преодолима — такъв е този район, звездната родина на човечеството.

А тях ги измъчваше постоянен страх пред неизмеримостта на тази пустош — ужасът на вечната, бездънна бездна. Те гладуваха с особен глад — мъчителен стремеж към веществена материя. Струваше им се, че е все едно каква ще бъде тази материя — звезда или прахообразна мъглявина, планета или рой метеорити — само да не е зловещата пропаст. „Пустота за себе си и в себе си“ — така остроумничеха за нея. Такова беше състоянието им по време на дългогодишното пропадане в онази бездна!

Не, тези усещания няма да се появят повече в звездния простор, колкото и далече да отлети Пьотр с нова експедиция.

Безпределната бездна, неизмеримата яма във Вселената от днес не съществуваше. Световната пустош не беше пуста.

Пьотр отново вдигна глава към звездното небе. В космическите простори се носеха вълните на новооткритите излъчвания. Те се пресичаха и сблъскваха във всяка точка на света, носеха се от всички посоки и към всички посоки. Двеста милиарда разширяващи се вълнови сфери, творение и летопис на живота на съществувалите някога хора, милиарди вълнови облаци, създадени от други разумни същества, може би даже не милиарди, а трилиони. Звезди се раждат и умират, галактики се образуват и разпадат, а в световните простори, сравними по дълголетие със звездите, навсякъде се носят, отслабващи, но неунищожими, вълновите знаци на живота, родени някога в света. Не, не безмерността на зловещата пустота, а радостното присъствие на нещо, което някога е съществувало, живо и разумно — ето какво му е съдено да усеща от днес в междузвездните простори!

И Пьотр изпита още по-смайващо чувство от онова в института… Той сякаш се погледна отстрани и видя — през неговото тяло се носят — от всички посоки и във всички посоки — вълни, породени от отдавна и неотдавна загинали разумни същества. Той сякаш бе фокус, в който се преплитаха тези неоткрити още излъчвания. В неговото малко тяло, живеещо своя малък живот, бушуваха милиони други, отдавна отшумели съдби.

Полазиха го тръпки. Стана му тясно от чуждия живот, изпълващ всяка клетчица на тялото му. Невъобразима картина. Той се засмя и тръсна глава, за да отхвърли видението. И в онази далечна експедиция към центъра на Галактиката те се срещнаха с много неща, които трудно можеха да бъдат изобразени по материален начин, но отлично се поддаваха на научен анализ. Важното е да разбереш. Новото, което се откри пред него, беше просто, в основата му лежаха веществени закони.

Той вървеше и се радваше на новото си озарение. Никога повече няма да го настигне страхът от самота. Навсякъде с него ще бъде безмерният, разнообразен, вечен като материята живот.