Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Рой и Хенрих Василиеви
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Умершие живут, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2012)
Разпознаване и корекция
Mandor (2012)

Издание:

Сергей Снегов. Скок над бездната

Разкази и повест

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №72

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Агоп Мелконян

Преведе от руски език: Росица Бърдарска

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Руска-съветска, I издание.

Дадена за набор на 27.XI.1985 г. Подписана за печат на 18.II.1986 г.

Излязла от печат месец март 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1939

Печ. коли 22. Изд. коли 14,24. УИК 14,11. Цена 2 лв.

Страници: 352. ЕКП 9536325531 5617–216–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–32

© Агоп Мелконян, съставителство, предговор, 1986

© Росица Бърдарска, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

Сергей Снегов. Прыжок над бездной

Калининградское книжное издательство, 1981

История

  1. — Добавяне

4

Изображението потъмня, страстните импулси на мозъка на Вийон, които от хиляда години летяха в галактическото пространство, отслабвайки постепенно, се губеха в хаоса от други излъчвания. За минута се показа древният Париж — тъмна уличка, наклонени домове, допрели горните си етажи, каналджия с препълнено буре, раззинал уста на половин екран: „Ей, Франсоа, ти ли си? Ела, пиленце, да те целуна!“ Около минута пламтяха дърва в някаква камина, пламъкът изскачаше навън, ту се отдалечаваше, ту приближаваше — Вийон, премръзнал, се навираше в огъня и опарен, отскачаше. После и тези видения изчезнаха. Никакви картини повече не се появиха на екрана.

Рой изключи механизма.

— Нима няма да узнаем истината за смъртта му? — каза Хенрих огорчен. — Доколкото си спомням, гибелта на Вийон е забулена в тайна.

— Хайде да направим изводите — предложи Рой, без да обръща внимание на недоволството на брат си. — Струва ми се, че можем да обсъдим и резултатите, и новите задачи.

Пьотр слушаше оттук-оттам какво говореха сътрудниците на института. Вълнуваше го някакво странно усещане, той искаше да разбере какво е то и вече се канеше да си тръгне, когато Рой се обърна към него:

— Нима не те интересуват нашите предположения?

Пьотр се застави да слуша по-внимателно. Сътрудниците на института одобряваха идеята на Хенрих — да се търсят излъчвания с по-голяма интензивност и с тяхното разшифроване да се започне запознанството с летописа на отдавна отишли си хора. Но това е малко. Апаратът трябва да се усъвършенствува да чете всяка вълна, излъчена от всеки човешки мозък. Да се изяснят и запишат събитията от живота, мислите и чувствата на всички хора, живели някога на Земята. Няма човек — от неандерталеца до съвременника, — чийто живот да не заслужава внимание. Онова, което в предишните времена се е наричало наука за историята, засега е само каталог на събития и дати от живота на отделни изтъкнати личности — учени, инженери, хора на изкуството, изявени пълководци и монарси. Техният институт ще сложи край на това унизително отношение към хората. Обикновените ще станат равностойни на великите. Откак съществува човечеството, на Земята са живели около двеста милиарда души. Да се съставят двеста милиарда биографии, да се разработи нова наука за човешката история — това е тяхната задача.

Пьотр се вслушваше в споровете и предложенията, искрено се стараеше да си изясни всичко, но мисълта му, капризна и ярка, отиваше в друга посока… Той отново виждаше стръмната улица на Тулуза, студената килия, мръсните криви улички на Париж, разговаряше с президенти на парламенти, тъмничари, безпътни бродяги и крадци. Прииска му се да прекъсне споровете и отчаяно да извика: „Чуйте, разбирате ли какво значи това! Та това е друг свят, съвършено друг свят и той е отдалечен от нас само на хиляда години!“

Да, разбира се, и той, и сътрудниците на института, и Рой, и Хенрих — всички те са учили история, познават от книгите, лекциите и стереофилмите в музеите миналото на човечеството, така неочаквано зазвучало днес от екрана. Няма нищо ново, всичко това му е известно отпреди. Не, всичко е ново, всичко! По-рано той е познавал тази епоха с разума, а не със сърцето си. Днес я усети, изпита я с потресената си душа, днес той беше в нея — и в ужас се отдръпна!

И Пьотр си помисли, че и той, и работниците от института, и всички негови съвременници вероятно така и няма да разберат докрай своите прадеди, които днес тъгуваха и се надсмиваха от екрана и които отнасяха все по-далеч от Земята отлятото завинаги, по-здраво от бронз, вълново въплъщение на своята мъка и смях. Три четвърти от грижите им, девет десети от страданията, почти всичките им беди, а защо да крием, и две трети от радостите им са чужди на съвременния човек. Няма вече съветници и президенти на парламенти, няма затвори и тъмничари, крадци и бродяги, няма туберкулоза, леки жени, глад и студ, преждевременна старост, няма насилие над творчеството. Нищо, нищо не ги свързва сега с мъчително прекаралите безсмисления си живот на Земята прадеди, няма какво да се вживяваме в тяхното изживяно вече страдание — за тях можем ерудирано да разсъждаваме и толкова.

Така си внушаваше наум Пьотр, за да се успокои. Но успокоението не идваше, душевният смут го терзаеше все по-горчиво. Той беше станал съпричастен на чуждото страдание и болка — и сам потръпваше от болка, сам страдаше за всички непознати, отдавна изстрадали…

Хенрих побутна приятеля си с ръка:

— Лицето ти е такова, сякаш всеки момент ще заплачеш. Отговори на Рой.

Пьотр стана:

— Страхувам се, че не мога да ви кажа нищо интересно. Разрешете ми да изляза, уморен съм.