Сергей Снегов
Мъртвите живеят (2)

2

На стереоекрана отначало подскачаха цветни петна калейдоскопично се смесваха светлинни изображения. След това в хаоса внезапно настъпи порядък. На екрана се появиха цифри, знаци и букви, те се подреждаха в строен ред една след друга.

— Формули! — възкликна Хенрих.

— Да, формули! — потвърди Пьотр. — Древен метод, начало на алгебрата. Такива формули са се използували в зората на науката.

— Изглежда, сме уловили мисловната работа на някакъв математик — каза след минута Хенрих. — Рой, ти знаеш всичко. Кои математици са живели в оная епоха?

Разшифрованото излъчване приличаше на доказателство на теорема. Неизвестният математик изчисляваше различни варианти, приемаше едни, отхвърляше други — някои букви изчезваха, сякаш изтрити, други се появяваха по-отчетливо — доказателството вървеше от предпоставките към следствията.

— Каква мощна мисловна работа! — не издържа отново Хенрих. — Този младеж така е потънал в изчисленията, че не вижда нищо наоколо… Какво е това?

На екрана се появи старинна улица — крив и стръмен калдъръмен път, триетажни червени домове с балкончета и ветропоказатели, в далечината — селска каруца, запрегната в бик. По улицата вървеше пълен човек с барета и тъмен плащ, изпод плаща се показваше дантелена яка. Лицето на този човек беше подпухнало, под очите — червени торбички, устните — злобно изкривени. В ръцете си държеше чепат бастун.

— Така сте се замислили, господин съветнико Ферма, че не виждате как се блъскате в минувачите — каза човекът с баретата и чукна с бастуна си по калдъръма. Гласът му подхождаше на лицето — дрезгав и заядлив. — Бъдете благодарен, че се блъснахте в мене, а не в стената, иначе на челото ви щеше да се появи огромна цицина!

От екрана зазвуча друг глас, объркан и добър:

— Простете, господин президент на парламента, аз понякога съм… Повярвайте ми, чувствувам се виновен!…

— Радвам се за вас, че сте смутен от нетактичността си, Ферма — продължи човекът с дантелената яка. — А това, че „понякога сте…“, също знам. Въпросът е къде сте. За службата нямате време. Е, слушам ви. За какво толкова размишлявахте?

— Днес е щастлив ден за мен, господин президент. Най-после постигнах нещо, върху което отдавна мисля!

— Виж ти, щастлив ден? Постигнали сте нещо, върху което отдавна мислите? И какво толкова ви радва, Ферма? Нима сте замислили да оправите най-после оная купчина дела, които са се натрупали при вас в кметството, и сте го осъществили? Нима вече няма да ви сочат с пръст като лентяй? А може би вие, Ферма, сте решили да си опичате ума, както го изисква вашият благороден произход и необикновените ви знания, а също пожеланията на всички наши съграждани, и сте осъществили това? О, ако е така, Ферма, аз заедно с вас ще възкликна: „Да, той има право да бъде щастлив!“ Защо наведохте глава?

— Господин президент… Днес аз намерих доказателството на една забележителна теорема, и то какво доказателство!

Дебелакът хвана за лакътя невидимия на екрана Ферма.

— Да направим две крачки настрани, господин съветник. Ето бръснарницата на нашия уважаван Пелисие, а ето неговата реклама — улично огледало. Погледнете се в огледалото, Ферма, и кажете какво виждате?

— Странен въпрос, господин президент! Виждам себе си.

Сега от екрана гледаше вторият събеседник — слабо, продълговато лице, високо гладко чело, рязко очертан нос над тънки като конец мустачки, вълнисти черни коси — истински, а не перука, бяла, наподобяваща шалче, ленена якичка.

— Виждал съм портрета му в музея — прошепна Хенрих. — Колко си прилича!

— Какви лъчисти очи! — откликна Пьотр. — И какво благородно и добро лице!

— Пречите ми да слушам! — измърмори Рой. — Очи като очи — гледат!

А хората от екрана продължаваха своя разговор:

— Аз ще ви кажа какво видяхте в огледалото, Ферма. Вие видяхте един забележителен мъж — мъж, който не е достигнал никакво положение в обществото, който губи любовта на годеницата си, уважението на околните… Ето какво видяхте, Ферма! И след всичко това не ми говорете за идиотските доказателства на някакви идиотски теореми. Аз съм ваш приятел и като приятел ви казвам — с вас е свършено, Ферма! Цяла Тулуза ви се присмива! С аритметиката на Диофант в наше време не можеш да спечелиш нито пари, нито положение, нито любов. Оставете тази вехтория на древните гърци, които са намирали в цифрите и чертежите противоестествена наслада, и влезте в крак с времето. Довиждане, Ферма!

— Една минутка, господин президент!… Та аз идвах при вас, за да… Аз трети месец не получавам заплата, господин президент!

Дебелакът удари с бастуна си по калдъръма.

— И още три месеца няма да получите! Заплата! На вас няма за какво да ви се плаща. Помислете над думите ми, Ферма.

Дебелакът бавно се изкачваше по стръмната улица, а къщите стояха неподвижни. После къщите се раздвижиха, едни изчезваха в горния край на екрана, сменяха ги нови — Ферма се спускаше надолу по улицата. Скоро тя започна да избледнява, върху тухлите на стените и камъните на калдъръма изпъкнаха букви и знаци — мозъкът на Ферма отново се изпълни с формули. Скоро от външния свят не останаха дори силуети — на екрана трептеше само познатото изчисление.

После върху математическите знаци се появи изображение на затрупана с вещи стая — картини и гоблени на стените, високи шкафове с резба в ъглите. Навсякъде в тази мрачна стая, осветена от тесен прозорец, се виждаха книги — бяха затрупали дивана, издигаха се на камари по пода. Една от тях — огромна, в кожена подвързия, лежеше на масичката — на екрана ръцете на Ферма прелистваха страниците на фолианта^[1].

На прага на стаята стоеше старица с боне.

— Оставете за малко Диофант, господин Ферма — казваше старицата. — Успяхте ли да намерите поне малко пари? Нямам с какво да купя продукти, господин Ферма. Чувате ли ме?

— Чувам, чувам, скъпа Елоиза — донесе се от екрана припреният отговор на Ферма. — Чувам те чудесно… Какво искаш от мене?

— Искам да ви нахраня, а за това са нужни пари.

— За нещастие, Елоиза, мисията ми не успя. Президентът ме заплаши, че още три месеца няма да ми плати.

— Боже мой, какво говорите! Още три месеца без заплата!

— Дребна работа, Елоиза! Само деветдесет и един дена. Продай нещо и ние чудесно ще прекараме тези три месеца.

— А какво да продам? Най-ценното, което имате, са книгите, но вие не ми разрешавате даже да забърсвам праха по тях.

— И няма да разреша, Елоиза! Книгите са по-святи от икони.

— Не кощунствайте! Може би ще продадем шкафа!

— Правилно! Защо са ни толкова шкафове?

— А къде ще си слагате книгите? По-добре да предложа на вехтошаря господин Пежо гоблените.

— Умница си ти, Елоиза! Отдавна са ми омръзнали тези гоблени. Сега ще ги смъкна от стените.

— Почакайте, господин Ферма! Спомних си, че те закриват опадалата мазилка. По-добре шкафовете!

— Ето, виждаш ли, аз първи казах за шкафовете. Извикай Пежо, а дотогава, моля те, ме остави. Имам да правя важно изчисление.

— На вас всичките ви изчисления са важни. Трябва да ви кажа още нещо.

— Казвай, само че по-бързо.

— Вчера Мари имаше имен ден. Забравихте ли?

— Какво? Да съм забравил именния ден на скъпата си годеница? Как ти се обърна езикът да кажеш такова нещо, неразумна Елоиза! Че аз вчера само за Мари мислех! Цял ден мислех за нея.

— И не отидохте да я поздравите! Поканиха ви у тях, а вие изобщо не се появихте.

— Ах, дявол да го вземе! Вярно, не отидох… Тъкмо вчера ми се яви великолепна идея и аз веднага седнах да я разработвам. Поздрави ме, Елоиза, постигнах необикновен успех!

— Всичките ви успехи в аритметиката не могат да ми помогнат да сваря дори постна супица. И няма да върнат загубените ви надежди за семейство!

— Какви са тия лоши предсказания? Какви изгубени надежди?

— Аз така ви желаех щастие, така обичах Мари!…

— Елоиза, сълзите ти ми разкъсват сърцето! Изтрий си очите! Ти каза нещо странно за Мари, не те разбрах.

— Тя дойде преди малко, вашата Мари. И каза, че по настояване на родителите си и по решение на сърцето си ви освобождава от вашето обещание… Тя е размислила и не иска да свързва живота си с вашия… Какво ви е, господин Ферма?

— Попита ли нещо, Елоиза? Не, аз…

— Какво се каните да правите?

— А какво бих могъл?… Ако се замислиш… Наистина аз я обичам… Но още не е имало в света жена, която да се задоволява само с любов!

— Какво ли знаете за жените. Само вашата аритметика си знаете. Чуйте ме, господин Ферма. Оттук Мари отиде на вечерня. Вечернята свършва след час. Отидете в катедралата, обяснете се. Дайте й обещание, че ще заживеете другояче. Тя ви обича, повярвайте на една старица!

— Виж, това… Да обещая, че от утре ще заживея по друг начин!… Елоиза, ти ме връщаш към живота! Казваш, че вечернята свършва след час?

— Точно след час, не закъснявайте! А аз ще отида да моля господин Пежо да си развърже кесията за един от вашите шкафове.

Вещите се раздвижиха, местеха се — стопанинът на стаята се мяташе от ъгъл в ъгъл. И отново предметите започнаха да замират, а на екрана, още мъгливи, се появяваха математически знаци.

Сега целият екран беше зает от книгата, фолианта, който лежеше на масичката. Ферма прелистваше пергаментовите страници, после хвана перото и придърпа хартията. Знаците и числата се блъскаха едно в друго. Ферма нанасяше върху хартията изчислението, което неотстъпно го занимаваше. Само веднъж се отвлече и като погледна стенния часовник, каза:

— Аз май трябваше да направя нещо? Е, добре, като дойде Елоиза…

А после, като изведе изчисленията докрай, той отново се обърна към фолианта и припряно, пръскайки мастило, започна да пише по полетата. Това вече не бяха изчисления, а излияния. Ферма общуваше с великия математик на древността, умрял хиляда и петстотин години преди него. Ферма съобщаваше нему и на света събитията на днешния ден.

„Аз намерих наистина удивително доказателство на тази теорема — пишеше той и четеше на глас записките си, — но полетата на Диофант са твърде малки и няма да се събере…“

Той взе листчето с изчисленията, полюбува му се още малко — целият екран се изпълни със знаци, букви и числа — и после, сгъвайки листчето, го сложи между страниците на Диофант. На екрана се появи лицето му — Ферма се бе приближил до огледалото. Там засияха огромни, леко изпъкнали, много добри очи, те се смееха, цялото лице се смееше.

— Ти си щастлив човек, Пиер! — тържествено заяви Ферма. — Какъв ден! Какъв благословен ден! Ще ти кажа честно, Пиер — целият ти преживян досега живот не струва колкото този необикновен, този възхитителен ден! Казвам ти, истината ти казвам — днес няма по-щастлив от тебе в целия свят!

Такава радост струеше от Ферма, че потомците, станали свидетели на неговото тържество след осемстотин и петдесет години, се радваха заедно с него. А после излъчванията от мозъка на Ферма започнаха да се смесват с други — на екрана затанцуваха светлинни петна.

— Е, как е? — тържествуваше Хенрих.

— Твоята схема дава нещичко — призна Рой. — Но случаят с Ферма засега е единичен.

— Очевидно ние присъствувахме при създаването на онова знаменито доказателство на великата теорема на Ферма, което по-късно било загубено и което, доколкото си спомням, не са успели да възстановят обединените усилия на математиците от цял свят в течение на много векове — каза Пьотр.

— Аз ще направя справка доказана ли е вече теоремата на Ферма! — викна Хенрих и се скри.

— Мисля, че всичко записано от Ферма на онова късче хартия, сега ще бъде напълно възстановено — отбеляза Рой.

Хенрих се върна сияещ.

— Не! И досега — не! Почти девет века са минали от онзи ден, но човечеството не е успяло да повтори неговото удивително доказателство! Как няма да се радва! Но има и още нещо интересно — трудовете на Ферма издава след смъртта му неговият син Самюел. Очевидно Ферма все пак се е оженил.

— Да не би да е доказвал всеки ден по една велика теорема — възрази Рой. — Намерил е свободни часове и за годеницата си. Другото е по-важно — в този знаменателен ден мозъкът на Ферма е работел с такава интензивност, че далеч е изпреварил средната мощност на мозъчната дейност на хората от своето поколение. Дори оглеждайки разсеяно своята Тулуза и обстановката в стаята си, той ни е запазил ярка картина на нейните домове и вещи, и лицата, и гласа на онзи президент, и на старицата Ело…

На екрана се появи нова картина. Хенрих нетърпеливо каза…

— Рой, не бързай с коментариите!

Дешифраторите предадоха в залата, че на разстояние хиляда светлинни години от Земята приемниците са уловили още едно мозъчно излъчване с такава яснота и сила, че сравнително лесно се поддава на превод в образи и думи.

— Хиляда години назад! — възкликна Хенрих. — Кой би могъл да бъде?

— Възторжените ти възгласи не са по-добри от моите коментарии — обидено забеляза Рой.