Мигел Делибес
Отпътуването (4)

Четири

Мигел Паес, който вече беше Валядолид, и когато мислеше за Ава Гарднер, си представяше един по-сложен и труден свят от своя, постави све дуро в средата на масата. Отначало спечели пет от Бенито, с кента майорна. Машинистът наблюдаваше съиграчите си с крайчеца на окото. Тънките му пръсти отделяха алчно картите една от друга. Алчността личеше и в пипането на картите, долно и дразнещо.

— Виждам ги — каза. — И залагам още три.

Валядолид се подвоуми. Усети вътре в себе си някакво предупреждение, едно странно предупреждение, наподобяващо пустота. Може би пустотата на първото пътуване. То беше за Валядолид нещо като сбор от осанка, рупор и авторитет. И морето, подлудялото безкрайно море, поглъщаше цялата дълбочина на зениците му. А сега първото пътуване представляваше една тясна кабина и трима порочни мъже и предчувствието за Ава Гарднер, Елизабет Тейлър и Соня Хени. И техните образи, и изображенията на техните мускули. „Кантабрия“ се поклащаше по дължината си. Капитанът каза: „Има подводно вълнение.“ И Валядолид не си обясняваше защо подводното вълнение се проявяваше на повърхността. Влезе в игра с две валета и две аса и при чистенето дойде една дама. Отново се поколеба.

— Вървят — каза на края.

— Три осмици.

— Добри са.

— Какво имаш, Валядолид? — попита боцманът.

— Само фигури.

Над рамото на Бенито виждаше натрапчивата красота на Елизабет Тейлър. „Тази жена сигурно много е целувала през живота си“, помисли Валядолид. Той също целуна веднъж Марита в киното „Рокси“, като гледаха „Танцьорът-пират“. Направи го несръчно, преждевременно и засегна носа на момичето, което се дърпаше; и тя му се разсърди. Остана му една печална наслада от първата целувка. Положително капитанът на „Кантабрия“ беше целувал повече от един път. Устните му бяха фини и гъвкави и след като изпиеше една чаша, се удължаваха със задоволство. Валядолид си водеше сметка на изпитите от капитана чаши. Учудваше го също начинът на боравене с картите само с една ръка, докато другата държеше чашата. За капитана на „Кантабрия“ да мислиш за Ава Гарднер беше равносилно да увеличиш разстоянието, което те дели от Ава Гарднер. С изключителна лекота отваряше картите на ветрило, по една на всеки пръст, като че ли пръстите бяха пръчиците на ветрилото.

— Отивам — каза.

— Пас — каза машинистът, като го наблюдаваше мрачно.

— Отивам — каза Валядолид, а нямаше повече от чифт деветки.

Късметът му обръщаше гръб и поиска още веднъж ресто от десет дуро. В същност добре премислено, нямаше къде да бърза. Предпочиташе да посвети вниманието си в изучаване на другарите си. Забеляза, че ако Бенито извадеше носната си кърпичка от джоба си и си попиеше ръцете, има от кента нагоре. Когато машинистът имаше ръка, обикновено му се удължаваше лицето. Разтваряше бавно картите, потискащо бавно. Боцманът на „Кантабрия“, напротив, играеше весело, дори без прекалено да рискува. За Бенито боцмана да мислиш за Ава Гарднер беше като да притежаваш Ава Гарднер, особено откакто я бе видял да слиза от 7532 на Американските въздушни сили.

— Пет дуро — каза Бенито и си попи ръцете с носната кърпа.

— Виждам — каза капитанът, като затваряше ветрилото.

Валядолид си каза: „На истински кораб съм. Това е първото ми пътуване.“ Капитанът на „Кантабрия“ си помисли: „Сам завинаги.“ И си спомни за Хулия, мургавичката със страстното тяло. Малката Хулия му беше жена. Тя му казваше: „Искам да пътувам, мило.“ Той рече: „Ако се оженя за теб, ще те заведа в Америка.“ Хулия добави: „Ожени се за мен.“ Той я заведе в Буенос Айрес, когато се ожениха. В каютата, която беше тясна като всичките каюти, тя му наприказва разни дяволии, но после, в Буенос Айрес, изчезна. Вече десет години откакто изчезна и капитанът все още не знаеше за какъв вид човек го бе подменила. Ръката му незабелязано се сви върху масата, стискайки картите, а с другата вдигна чашата към устата си и отпи. Машинистът погледна снимката на Ава Гарднер и си представи надгробна плоча, оградена от цветя сред красивите градини на Хайд парк: „Тук почива Ава Гарднер, най-красивата актриса на времето си.“ Може би някой неразумник като баща му би я заставил да чака. Но ще чака не Ава Гарднер, а хубавките, бели и съразмерни кокалчета на Ава Гарднер. Заключи, че приятелката му Мари Лус бе станала почтена, с голям задник. Сега, докато Валядолид несръчно разбъркваше картите, морето шибаше бордовете на „Кантабрия“ и шумът ставаше ясно доловим. Минути преди това шумът на морето също беше доловим на палубата, докато капитанът му показваше компаса. От време на време предницата на „Кантабрия“ се потапяше в сивите води с известно величие. Валядолид си мислеше тогава за детството, когато подпалваше хартиени лодки във ведро с вода. И после за това, как си губеше времето до Писуерга, управлявайки лодка с две гребла. Катарро му даваше да кара лодка на вересия и понякога дори не му напомняше за дълга. „Днес нямам петачета, Катарро.“ — „Че кога имаш?“, казваше Катарро и избухваше в смях. Катарро познаваше коритото на Писуерга както своето легло. Никакъв удавник не му се опираше. Претърсваше умно и без избързване. Той като никой друг познаваше навиците на водите да влачат мъртвите си и претърсването на Виверо преди Пескера или обратно зависеше от пълноводието, от сезона и от силата на течението. Валядолид прекарваше по цели вечери с Катарро в Собако пред каничка червено.

— Катарро — казваше му, — вярно ли е, че когато потъне кораб, образува водовъртеж, който повлича всичко около себе си?

— Зависи — казваше.

Черните тополи се извисяваха по бреговете и гордо ограничаваха течението на реката. Тогава Валядолид все още не беше Валядолид и наброяваше само четиринайсет години.

— Катарро — питаше той, — вярно ли е, че надушваш удавниците?

— Не е вярно. Кой казва това?

— Защо ги намираш всички?

— Познавам си занаята.

— Кажи ми, Катарро, защо ако някой знае да плува, стои на повърхността, без да мърда, а ако не знае, потъва.

— Страхът тежи, синко.

Една вечер Валядолид му призна:

— Знаеш ли, че ще стана моряк, Катарро?

Тогава Валядолид предугади първото си пътуване и усети девичи смут. Катарро го помилва по врата, горд от учителското си дело.

Бенито, боцманът на „Кантабрия“, упорито си попи ръцете. Валядолид се сепна. Току-що беше направил фул от валета и деветки. Погледна в ръцете на капитана и капитанът изпи още една чаша вино. Валядолид забеляза, че е загубил сметката им.

— Плаща — каза свенливо.

— Десет дуро, за да видя — каза боцманът.

Стискаше носната кърпа, а през това време Валядолид си мислеше: „Ти знаеш, че това не е в излишък.“ Баща му, този, който не му беше баща, контрольорът от Северната жп. компания, имаше синкаво лице и уста като затворена в скоби. Според това, което той казваше, то било, защото много се смял. „Всичко това, дето се смях като малък, трябваше да го изплача по-късно“, потвърждаваше след погребението на Раулито, преродения му брат. Фуражката на баща му му придаваше вид на военен. Жалко за синкавия цвят на кожата му! Валядолид затвори очи:

— Виждам — прошепна.

— Кульор — каза победоносно Бенито, боцманът на „Кантабрия“.

Валядолид усети, че ушите му пламват. Каза:

— Друго ресто.