Мигел Делибес
Отпътуването (2)

Две

Нощта падаше и откъм левия борд духаше лек ветрец. Риболовните кораби потегляха и от далечината се чуваше сирена, подобна на стон на пияна жена. Миришеше на селитра и на водорасли и чайките прелитаха над морето с напрегнато внимание. Откъм Педреня повърхността се набръчкваше и се покриваше с бели вълнички. Буят на кея приличаше на протегната ръка, натоварена с отговорността за „Кантабрия“. Сега буй беше капитанът, а той, щом Валядолид му се представи в тясната каюта, изведнъж се превърна в добросъвестен и пиян чиновник. Изпи две чаши вино, докато вписваше данните му в бордовия дневник. Миришеше силно на алкохол като помощник-аптекар. В думите и движенията му личеше преднамерена сдържаност. Валядолид наблюдаваше стригания му тил и помисли, че тази преждевременно побеляла глава е заредена с електричество и ако я пипне, ще го удари ток. Капитанът на „Кантабрия“ гризеше върха на перодръжката, преди да пише. Големите му и ловки пръсти бяха необикновено чевръсти. Изведнъж се обърна към момчето:

— Нека не ви учудва — каза. — В Морското бях шампион на пръсти.

— На пръсти ли?

— Никога ли не сте се борили с пръсти?

— Не.

— Човек може също с пръсти да се бори. Аз бях шампион.

Валядолид помисли, че е пиян. Усмивката му беше младежка, но не искрена; сякаш беше подчинена на някакво условие, като че ли капитанът на „Кантабрия“ си мислеше: „Да не беше това над мене, бих се усмихнал напълно.“ След това разведе ученика из кораба и му даде две памучни фланели и една фуражка. Валядолид се чувствуваше горд под нея, но Бенито, боцманът на „Кантабрия“, каза, щом го видя: „Валядолид, приличаш на портиера на Банка Артече, детето ми.“ И Валядолид си помисли за Марита и за това как до нея изглеждаше мъж, подобен на циклоп. Въпреки това се усмихваше с предварително смалена усмивка. „Освен Бенито боцмана никой не се усмихва истински на този проклет кораб“, си помисли той.

Корабът не му харесваше въпреки доброто желание на капитана да му го покаже. Беше мръсен и стар и в шахтите имаше плъхове. Надводната част, надигната и почерняла, не се уравновесяваше с корпуса и капитанът каза, че е „преустроена вехтория“. В странно противоречие с всичко останало, капитанският мостик блестеше като паричка; колелото на кормилото, прясно лакирано, мязаше на украшение.

— Добре — каза Валядолид. — Каква скорост развива?

— Дванадесет мили, без да се пресилва.

— Каква линия обслужва?

— Обикновено Плимут.

Момчето хвана кормилото и изведнъж се почувствува важен човек.

— Аз бих ли могъл да го карам?

— Дори дете би могло да го кара. Това е морски кораб, а пък е по-широк от Пасео дел Кампо Гранде.

— Познавате ли Валядолид?

— О, Валядолид! Каква е причината кастилец от вътрешността да дойде до морето?

— Именно тази: морето.

— Гледай ти!

— Аз винаги съм желал това, което нямам — рече Валядолид.