Мигел Делибес
Отпътуването (3)

Три

Каютата на Бенито, боцмана на „Кантабрия“, му направи същото впечатление както гримьорната на някоя второстепенна звезда. Миришеше на пот и на непроветрено постелно бельо и беше също толкова мръсно и тясно, колкото и при Валядолид, въпреки че боцманът успяваше да му придаде вид на увеселително заведение. Не се виждаше дървото на нито една от стените; излагаха се на показ грубо залепени снимки от вестници на всички холивудски актриси, някои пазещи надписите си, а други — повечето — изрязани по силуета. Над кревата, посред лекомислените изображения, стоеше хромирана литография на Неопетнената със слугинско лице.

— Девата в мойто село стои над кмета — каза боцманът. — На празника напалваме огън на площада и старците хвърлят карамели на дечурлигата.

Беше го посрещнал с разцъфнала усмивка, същата, с която посрещна снощи лошото настроение на дон Хесус Беардо, машиниста на „Кантабрия“.

— Сядай, Валядолид. Ще пийнем по чашка. Вече знаеш, че си първият. — Наведе се и след непохватни усилия отвори катинара на сандъка и извади бутилка.

Нямаше още три часа, откак „Кантабрия“ плуваше в открито море. Леко се клатеше и Валядолид усещаше нещо смътно в ходилата си. Не беше нищо определено, но предпочиташе да стои седнал. Кабината на Бенито имаше два люка. Той беше прекарал цял час облакътен на борда в съзерцание на пустошта на небесната и водна шир. При такива условия мисълта за Марита пораждаше странно усещане. Сега желаеше да играе покер и бавно, една по една да гледа раздадените карти с изострена от хазарта чувствителност.

— Не е удобно… — каза Валядолид срамежливо. И гледаше в захлас закръглените мускули на Соня Хени, кънкьорката.

— Хайде де, не било удобно… За мен да му пийнеш едно не е неудобно, а точно обратното: прояснява ми се главата и ми се отваря апетитът. Баща ми казваше: „Многото вино убива, но малко по-малкото съживява“, ха, ха, ха!

Седна срещу момчето и напълни две чаши:

— Свещеникът в нашето село често ми казваше: „Запази детско сърце и ще останеш дете дори и да имаш косми под носа и главата ти да е гола като билярдно топче.“

— Имам дървеници в койката си — каза Валядолид внезапно отвратен.

— А къде ли ги няма? И хлебарки по сандъците, и плъхове в шахтите. Ти какво си въобразяваше за „Кантабрия“, Валядолид? Учи се да управляваш „Кантабрия“ и утре ще можеш да управляваш „Куин Мери“. Я погледни, момче. Виж какви уста! Моите годеници поставиха устните си тук, за да ги запазя за спомен…

Показваше му албум, пълен с малки, бели симетрично подредени листенца бристол.

— Ами — каза момчето, смутено от снимките по стените — коя е тази с мускулите, ако не е тайна?

Боцманът на „Кантабрия“ повдигна поглед с усилие:

— А, ха, ха… — каза. — Не познаваш Елизабет Тейлър ли, малкия? Могъл си да живееш всичкото това време, без да я познаваш? — върна се отново към албума си самодоволно. — Преброй ги, Валядолид, момчето ми — добави. — Общо са осемдесет и седем, опитвани от стария мошеник… Погледни, Валядолид, момчето ми. Погледни тези устни… Я кажи какво пише отдолу?

— Пише: „Леониса Алтабле. Кадис. Дванадесети февруари хиляда деветстотин трийсет и четвърта — единадесети април хиляда деветстотин трийсет и четвърта.“

Боцманът добиваше блажен вид. Замисли се за малко:

— Ще ти кажа откровено, Валядолид: не помня това момиче и, кълна ти се, съжалявам. Не си я спомням дори и като се замисля.

Валядолид изпразни чашата. Каза:

— Не дойдохме ли да играем покер?

— Търпение, синко. Трябва да почакаме — погледна си ръчния часовник, — нощта не е напреднала.

Валядолид, момчето, усещаше сърбежа на картите по върха на пръстите. Харесваше му тръпката на хазарта; не се наслаждаваше толкова на картите, колкото на очакването на картите. Трите банкноти от бащата, от този, който не му беше баща, но все едно, че беше, откакто загуби Раулито, природения си брат, му топлеха сърцето. Валядолид не се съмняваше, че ще ги увеличи. За него да седне да играе беше равносилно на това да седне да печели. Играта беше дейност, заплатена както всяка друга. Въпреки това не познаваше техниката на новата маса. В Барцелона вече знаеше, че Марти беше любител на черния пас и на блъфа, когато другите пасуват. Климент — обратно — се показваше като умерен играч и рискуваше да си изпусне реда в очакване друг да започне залагането. Валядолид не познаваше играта на новите си другари.

Бенито боцманът внезапно се оригна:

— Извинявай, момче — рече. — Вятърът е баласт за моряка, вярвай ми.

Усмихваше се. Вдигна албума от масата. Беше седнал на койката, а Валядолид на заоблена пейка срещу него.

— Нали ще дойде машинистът?

— Няма да пропусне, синко.

Машинистът не се нравеше на Валядолид и затова му хареса това, че ще дойде. Обичаше да преценява тези, които не му бяха приятни. Шест часа по-рано, при излизането от пристанището, се случиха заедно на десния борд, докато влекачът, пушещ и писклив, влачеше „Кантабрия“ към устието. Валядолид наблюдаваше опънатите въжета и задъханите усилия на корабчето.

— Друго си е това — каза с нарастващо въодушевление, — друго си е морето.

— Това не е живот. Нито горе е живот, нито долу — каза дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“.

Говореше за котелното и за палубата и нито при котлите, нито на палубата му се струваше, че има живот. Държеше цигара в уста и ръцете си в джобовете.

— Англия — каза момчето неопределено.

— Да не мислиш, че там връзват кучетата със свинска наденица, момче?

Лицето му беше удължено, с погребална физиономия, хлътнали бузи и изпъкнали скули. С мършавите си плещи и дори с начина да пази фаса от вятъра имаше завършен вид на гробар. Но Валядолид не знаеше, че дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“, беше първо единствен син и после единствен сирак. Нито пък знаеше за надгробната плоча. Бащата на машиниста прекалил, като загубил жена си, но тогава я обичал и не знаел, че прекалява. Той често си мислел, че скоро ще я последва и затова издълбал на камъка: „Чакай ме. Скоро ще се съберем.“ Дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“, бил тогава парче месо, което мърдало, но още не разбирало нищо. Когато започнал да разбира, се запознал с надписа и си дал сметка, че баща му не бърза да се събере с покойната. Когато най-после баща му починал, седемнайсет години по-късно, някой добавил на плочата след датата на смъртта му: „Мили, вече си мислех, че няма да дойдеш.“ За дон Хесус Беардо, машиниста на „Кантабрия“, чувствителен и болнав младеж, това било суров удар. Отвсякъде му се смеели и малката му годеница, която едва стигала до колана му, го зарязала, подтикната от подозрението, че неакуратността на баща му го е заразила. Оттогава води началото си зловещият навик на дон Хесус Беардо да посещава гробища. Стана моряк, за да избяга от града си и да опознае нови гробища. Харесваха му гробищата и му харесваше да установява, че баща му не е единственият, който е постъпил към жена си по такъв свински начин.

Докато светлините на пристанището се палеха, той каза на Валядолид, облегнат на борда до дясната носова част:

— Минах през Валядолид през петнайсета година. Има хубави кипариси!

Говореше както вият кучетата нощно време, с оттенък на укор и малко заплаха.

— Във Валядолидските гробища лежи мой прероден брат — рече Валядолид.

— Така ли?

— Да. Наричаше се Раулито.

— Малък ли почина?

— На шест години. Неговият баща е сега мой баща.

— Как стана така?

Валядолид му обясни. Машинистът на „Кантабрия“ добави:

— Няма ли там плоча с надпис: „Бащи, къде сте? Къде е вашата доблест? Кой разделя дружбата: този камък и този кръст ли?“

— Не зная.

— Не познаваш ли надгробните плочи на гробището в града си?

Валядолид се смая. Дон Хесус Беардо приличаше на изобличаващ го професор.

— Не, наистина — каза Валядолид.

— Лошо.

— Кое е лошо?

— Това, че не се интересуваш.

Капитанът се подаде през перилото на мостика и извика някаква заповед с рупора към дюнетката. Веднага след това изчезна. Валядолид отклони разговора:

— Ами той? — залита.

— Какво той?

— Млад е, а косата му е бяла.

— Да.

— И защо така?

— Животът го ухапа. То е като ухапването от бясно куче — каза машинистът.

На Валядолид му се разпали любопитството. Наблюдаваше гъстите и свъсени вежди на дон Хесус Беардо и после погледна към морето. Сега погледна Бенито, боцмана на „Кантабрия“, и веднага видя над рамото му прасците на Лана Търнър. Всичко го удивляваше на този кораб. Всичко беше като любопитна кутия с изненади. Добре се чувствуваше сред момичетата на боцмана. Бенито рече:

— Дон Хесус Беардо, машинистът, има приятелка, която се нарича Мари Лус.

Валядолид не знаеше за надгробната плоча.

— Да — каза.

— Иска да ги погребат в различни гробове. Как ти се струва?

— А капитанът? — полюбопитствува момчето.

Изведнъж влезе капитанът и Валядолид се задави.

— Вали — каза капитанът — и е студено.

Глухото треперене на машините заглушаваше всеки външен шум. Капитанът смъкна дъждобрана и Валядолид погледна ръцете му с известно объркване. „Шампион на пръсти е“, си рече.

— Шефът сега ще се качи — каза Бенито, боцманът на „Кантабрия“.

В този миг вратата се завъртя на партите и показа погребалното лице на машиниста:

— Пфу! — рече. — Там долу не може да се диша. По-горещо е от самия ад.