Мигел Делибес
Отпътуването (1)

Едно

Осемнадесет години се назоваваше Мигел Паес и изведнъж, за четиридесет и осем часа, остана само Валядолид. Валядолид му казваха на „Кантабрия“, снизходително, като нежно умалително. Това не го обиждаше, дори напротив — успокояваха го не само тонът, но и името, и тъгата по града с това име. Дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“, добиваше мрачен и остър израз, като лай на зло куче. За разлика от него Бенито боцманът виждаше света в розово, дори когато говореше за стоката — тази стока, която го караше да се поти и да богохулствува до люковете на шахтата, докато скърцаше стрелата на крана горе, — казваше: „Портокали, портокалчета, малки слънца за децата на мъглата.“ И положително мисълта на Бенито, боцмана на „Кантабрия“, протичаше обло, а не удължено, защото тялото му беше обло, и за него да си представиш Ава Гарднер беше като да притежаваш Ава Гарднер, и той я видя да се появява веднъж от самолета 7532 на Еър Форс и оттогава си въобразяваше, че има някакви права над момичето. Казваше: „Личицата на актрисите, противно на това, което си мислят хората, не са само мазила. Ава Гарднер умее да се усмихва и най-вече — да гледа. У жените умението да гледаш е истинска добродетел.“ Той вече наричаше Валядолид Мигел Паес и на Валядолид му харесваше боцманът да го нарича Валядолид, защото така забравяше или не обръщаше внимание на мръсотията и гнусотията, че и на цялата неприветливост на „Кантабрия“. Нещата добиваха мил празничен вид, като слушаше Бенито.

Той дойде преди два дена с картонените си куфари на гръб и с предразположението си към удивляване. „Аз съм възпитаник на Морското без практически познания: тъй и тъй…“, си казваше той. Сетне, по време на вечерята, го призна на машиниста и машинистът изръмжа. Капитанът беше твърде млад, за да има бяла коса, въпреки това неговата беше отчайващо бяла и движенията му пестеливи. Бенито боцманът прихна да се смее първия път, когато Валядолид, изслушвайки представянията на капитана, слисано пусна ръката си наслуки за първия, който пожелае да я стисне. Валядолид се чувствуваше не на място с бялото си безбрадо личице на школник от пансион сред тези брулени от всички ветрища лица. По-късно, когато понечи да доближи пейката до масата, Бенито боцманът се засмя за втори път и дон Хесус Беардо, машинистът, му каза:

— Момче, когато се качиш на кораб, обърни внимание на това, че единственото нещо, което не е вързано за пода, си ти.

Та постъпването му ни най-малко не приличаше на празник. Контрольорът във влака му беше казал: „В Сантандер ли ще се качваш? На плоскодънен кораб.“ „Защо плоскодънен?“, запита леко охладнял този, който все още не беше Валядолид. „Там няма дълбокогазещи кораби.“ Няма дълбокогазещи кораби… „Нямало дълбокогазещи кораби. А аз уча ли го какво става по влака?“, помисли си Мигел Паес. По-късно излезе, че „Кантабрия“ бил 500-тонен плоскодънен кораб с 35 метра дължина, 6 метра ширила и 6,75 височина. А мачтите бяха отпадъци, проядени от ръждата, и той не беше Мигел Паес, а Валядолид. Доближи се до Бенито, който съзерцаваше товара на ръба на шахтата, потеше се и бълваше псувни.

— Какво си помисли, синко? Че това е „Куин Мери“ ли? — му каза боцманът.

— А това какво е? — поиска да се осведоми той, като посочваше товара.

— Портокали, портокалчета; малки слънца за децата на мъглата.

По-късно боцманът, чиято памучна фланела беше избеляла под мишниците, отново изпсува. На якия му врат личаха три тъмночервени жили и ако повдигнеше поглед, за да проследи движението на стрелата на крана, те се очертаваха по-чувствително. Тялото на боцмана изглеждаше малко смешно с надутата си закръгленост, с недостойната си затлъстялост. Валядолид, който още не беше Валядолид, а Мигел Паес, се почувствува натъжен и си помисли за Марита, и без да може да се възпре, защото това беше неотклонима нужда, се изкатери на мачтата и надраска името на момичето върху боята под един кабел. Така си създаде лековерната представа, че по някакъв начин момичето го придружава. Слезе поуспокоен, а стрелата вече се спускаше в трюма за последен път и Бенито боцманът престана да псува, хвана го за раменете и без да го е питал някой, започна да му говори:

— Туй е то стоката, разбираш ли? Без стоката това не е ни занаят, ни нищо. Ти къде си учил?

— В Барселона.

— Значи си каталанец. Хубав край.

— От Валядолид съм.

— А-а-а! Хммм… М-да, виж, това е друго нещо. И Валядолид не е лош край… Да не беше стоката, можеше с плевене да се занимаваш, ти слушай мене. По-доходно е. Валядолид ли? През Валядолид минах девета година. Бясно куче да стана, ако там не са най-хубавите момичета!

Валядолид, който започваше да става Валядолид, срамежливо се усмихна. По-широко не смееше да се усмихва, за да не изглежда лицето му по-детско. Три дни по-рано, когато се чувствуваше силен и мъжествен, казваше на Марита, хванал я за ръцете: „Видиш ли, момичето ми, морето, морето… Да обикаляш света! Това е много тежък занаят.“ Една сълза трепкаше в дясното око на Марита. Като подпря глава на рамото му, което по това време можеше да мине за мощно и здраво, тя каза: „Щом се оженим, ще ме вземеш със себе си. Няма да се разделяме никога, нали?“ „Ще видим, ще видим“ — отговори той, чувствуващ се способен да премахва всички пречки. Марита беше на шестнадесет години с крехки юношески рамене и питаеше злобна ревност към „Кантабрия“ с целия й товар. До Бенито боцмана Валядолид се чувствуваше като Марита: слаб и натъжен. Вън от тази действителност той се чувствуваше дързък. А на „Кантабрия“ беше стеснителен и се чувствуваше съвсем нищожен.

На раздяла баща му му даде три банкноти по сто: „Ти знаеш, че това не е в излишък. Но не си започнал още да печелиш и аз трябва да довърша това, което съм започнал, иначе не съм син на майка си.“ Баща му, естествено, беше син на майка си независимо от това, дали е довършил или не това, което е започнал, но Валядолид не беше в същност син на баща си. Майка му, която наистина му беше майка, сключи с баща му втори брак, когато той вече беше роден. Валядолид не помнеше нито сватбата, нито майка си, но си спомняше за преродения си брат Раулто, който беше дребен и хилав като голо пиле. Когато почина, го затвориха в бяло сандъче и баща му, контрольор в Северната жп. компания, взе отпуск този ден и вървя като пиян след ковчега, и вечерта каза на Мигел Паес: „Само ти ми оставаш. Отиде си най-скъпото ми.“ Най-скъпото му бяха Раулито и майка му, които за Валядолид бяха най-скъпото, което също си беше отишло. Той му каза „Татко…!“ и се спря, защото не достигаха думи и контрольорът от Северната жп. компания добави: „Да, синко, все едно, че съм; за теб все едно, че съм.“

Валядолид разбираше колко трудно беше на баща му и разбираше, че не лъжеше, като каза: „Ти знаеш, че това не е в излишък.“ Тези три банкноти бяха премълчавана необходимост и Валядолид ги постави в горния джоб на сакото, за да ги държи може би по-близо до сърцето си. Беше му отговорил: „Не се притеснявай, татко.“ И сега ококори очи, като чу Бенито, боцмана на „Кантабрия“, да му казва:

— Какво ли щеше да прави морякът сред морето без шишето и картите? Морето, момчето ми, е пустиня без пясък.

— Да, картите.

— Тази нощ излизаме в морето. Освен глътката, картите, Валядолид ли казваш? Няма ли във Валядолид красив акведукт?

— Той е в Сеговия…

— Да, Сеговия… Знаеш ли да играеш покер, Валядолид?

— О, да!

— Чудесно!… Впрочем от Валядолид си спомням само момичетата. Малко са дивички, нали?

— Да.

— Аз носех добре скроена униформа, но и това не ми помогна. Искаш ли да си четвърти утре?

— Четвърти ли?

— Да, в моята кабина; на покер.

— А, добре! Съгласен — каза Валядолид.