Луси М. Монтгомъри
Анн от „Зелените покриви“ (37)

XXXVII.
Жетварят, чието име е Смърт

— Матю… Матю… какво ти е? Матю, лошо ли ти е?

Това беше Марила, която говореше със страх, проникнал във всяка откъслечна дума. Анн влезе през коридора, стиснала в ръце бели нарциси (много време трябваше да мине, преди Анн да обикне пак вида или дъха на бели нарциси) навреме, за да я чуе и да види Матю на входната врата със сгънат вестник в ръка и странно измъчено и посивяло лице. Анн захвърли цветята и се завтече през кухнята при него едновременно с Марила. И двете бяха закъснели: преди да успеят да стигнат при него, Матю беше паднал през прага.

— Припадна! — изохка Марила. — Анн, тичай да повикаш Мартин… бързо… бързо! Той е при хамбара.

Мартин, ратаят, който току-що беше пристигнал от пощата, тръгна незабавно да повика доктора, като се отби по пътя в Градинския склон да изпрати у дома господин и госпожа Бари. Госпожа Линд, която беше дошла по работа, тръгна също с тях. Те завариха Анн и Марила да се мъчат, объркани, да го свестят.

Госпожа Линд леко ги отстрани, провери пулса и сложи ухо на сърцето му. Тя погледна скръбно уплашените им лица и очите й се насълзиха.

— О, Марила — промълви тя печално. — Не вярвам, че можем да направим нещо за него.

— Госпожа Линд, вие не мислите… вие не можете да мислите… че Матю е… е… — Анн не можа да изговори ужасната дума: тя пребледня и й стана лошо.

— Дете мое, да, боя се, че е така. Погледни лицето му. След като ще виждаш този поглед толкова често, както аз, ще знаеш какво значи той.

Анн погледна неподвижното лице и видя там печата на Великото Начало.

Когато лекарят пристигна, той каза, че смъртта е настъпила мигновено и вероятно безболезнено, причинена по всички белези от някакъв внезапен шок. Тайната на този шок откриха във вестника, който Матю бе държал в ръка и който Мартин бе донесъл от пощата сутринта. Там се съобщаваше за фалита на банката Аби.

Новината скоро се ширна из Ейвънли и целият ден приятели и съседи се изреждаха в „Зелените покриви“ — идваха и си отиваха, изказали съчувствието си. За първи път стеснителният, тих Матю Кътбърт бе в центъра на вниманието: бялото величие на смъртта бе го споходило и прибрало между увенчаните.

Когато спокойната нощ се спусна беззвучно над „Зелените покриви“, старата къща остана смълчана и смирена. В гостната Матю Кътбърт лежеше в ковчега си с дългите прошарени коси, обрамчили кроткото лице с лека добродушна усмивка и сякаш само спеше и сънуваше приятни сънища. Около него имаше цветя — нежни старовремски цветя, които майка му бе насадила в градината на стопанството, когато бе млада булка, към които Матю винаги бе хранил тайна безмълвна любов. Анн ги беше набрала и донесла на Матю; изпълнените й с мъка сухи очи горяха на бялото лице. Това беше последното нещо, което можеше да направи за него.

Семейството Бари и госпожа Линд останаха с тях тази нощ. Дайана отиде в източната таванска стая, където Анн стоеше на прозореца, и предложи:

— Анн, скъпа, искаш ли да остана да спя при тебе тази нощ?

— Благодаря ти, Дайана! — Анн настойчиво погледна приятелката си направо в очите. — Мисля, че няма да ме разбереш криво, ако ти кажа, че искам да бъда сама. Не ме е страх. Не съм била сама нито една минута, откакто това стана, а искам да бъда. Искам да мълча, да се успокоя и да се помъча да го осъзная. Не мога да го осъзная. През половината от времето ми се струва, че Матю не може да е починал; през другата половина ми се струва сякаш е починал отдавна и аз съм усещала тази ужасна тъпа болка непрекъснато оттогава.

Дайана не можа съвсем да я разбере. Необузданата горест на Марила, прехвърлила в буйния си изблик всички граници на присъщата й сдържаност и навика на цял живот, й беше по-понятна, отколкото терзанието без сълзи на Анн.

Анн се надяваше, че сълзите ще бликнат в самотата. Ужасно й се струваше това, че не може да пролее нито една сълза за Матю, когото бе обичала толкова много и който е бил толкова добър към нея — Матю, който тази вечер беше вървял с нея, а сега лежеше в полутъмната стая долу с това страшно спокойствие на лицето! Ала нито сълза не идваше засега. Дори когато тя коленичи в мрака при прозореца и започна да се моли, вдигнала очи към звездите отвъд ридовете — нито една сълза, само същата страшна тъпа болка от мъката, която продължаваше да я гнети, докато заспа, изтощена от страданието и възбудата на деня.

През нощта се събуди в обгърналите я безмълвие и мрак и споменът за деня я заля като вълна от скръб. Тя виждаше лицето на Матю да й се усмихва, както беше й се усмихнал вечерта… чуваше гласът му да казва „Мойто момиче… мойто момиче, с което се гордея“. Тогава рукнаха сълзите и Анн сърцераздирателно зарида.

Марила я чу и тихичко дойде да я утешава.

— Недей… недей… не плачи така, скъпото ми! Това не може да го върне. Не бива… не бива… не бива да плачеш така. Аз знаех това днес, но не можах да се сдържа тогава. Той винаги е бил толкова добър, толкова мил брат… но Господ знае най-добре.

— О, остави ме да плача, Марила — хлипаше Анн. — От сълзите не ме боли така, както ме болеше преди. Остани тука за малко с мене и дръж ме прегърната… така. Не можех да се съглася Дайана да остане, тя е добричка и мила… но това не е нейна скръб… тя си остава настрана от нея и не би могла да бъде достатъчно близко до сърцето ми и да ми помогне. Тази скръб е наша — твоя и моя. О, Марила, какво ще правим без него?

— Ние се имаме двете с тебе, Анн. Не зная какво щях да правя, ако ти не беше тука… ако изобщо не беше дошла при нас. О, Анн, зная, че може да съм била такава една, строга и рязка с тебе, но недей мисли, че въпреки това не съм те обичала така, както те обичаше Матю. Искам да го кажа сега, когато мога да го кажа. Никога не ми е било лесно да си отворя сърцето, но в моменти като тоя е по-лесно. Обичам те толкова много, като че си моя плът и кръв, и ти си била моя радост и утеха, откакто дойде в „Зелените покриви“.

Два дена след това изнесоха Матю Кътбърт през прага на неговия дом и далече от нивите, които бе орал, и овощните градини, които бе обичал, и дърветата, които бе насадил. Ейвънли потъна пак в обичайния си покой и дори в „Зелените покриви“ всичко тръгна по утъпкания път: работата си вървеше, задълженията се изпълняваха редовно, както и преди, макар и винаги с болезненото усещане на „загуба във всички познати неща“. На Анн, за която скръбта бе нещо ново, й се струваше жалко, че може да бъде така — че всичко може да върви постарому без Матю. Изпитваше нещо като срам и угризение, когато откриваше, че изгревът зад смърчовете и бледорозовите пъпки, разтварящи се в градината, будят у нея стария прилив на радост, когато ги види; че посещенията на Дайна са й приятни и че веселите думи и постъпки на приятелката я карат да се смее и усмихва; накъсо казано, прекрасният свят на цветята, любовта и приятелството не е загубил нищо от своята сила, за да радва нейното въображение и вълнува сърцето, че животът все още я зове с множество настойчиви гласове.

— Струва ми се някак като изневяра спрямо Матю да ми правят удоволствие тези неща сега, когато ни е напуснал — тъжно каза тя една вечер на госпожа Алан, когато двете бяха в градината на свещеническата къща.

— Той ми липсва толкова много… през цялото време. И все пак, госпожа Алан, светът и животът ми се виждат много хубави и интересни във всичко. Днес Дайана каза нещо смешно и аз току се засмях. Мислех, когато то се случи, че никога вече не ще мога да се смея. И ми се струва някак, като че не би трябвало.

— Когато беше тука, Матю обичаше да те чува да се смееш и обичаше да знае, че ти доставят удоволствие приятните неща наоколо — каза меко госпожа Алан. — Той просто не е тука сега, но въпреки това му е приятно да го знае. Сигурна съм, че не би трябвало да затваряме сърцата си за лекуващите влияния, които ни предлага природата. Но аз разбирам какво чувствуваш. Мисля, че ние всички изпитваме едно и също нещо. Мисълта, че нещо може да ни достави удоволствие, когато някой обичан от нас не е вече тука, за да споделя с нас, тази мисъл ни отблъсква и почти ни се струва, че изневеряваме на скръбта си, когато открием, че интересът ни към живота отново се връща.

— Днес след обяд бях долу на гробището да посадя розов храст на Матювия гроб — заговори замечтано Анн.

— Занесох издънка от малкия бял шотландски розов храст, който майка му много отдавна донесла от Шотландия; Матю винаги обичаше тези рози най-много — те бяха такива едни мънички и сладки на трънливите си стъбълца. Много се радвах, че мога да я насадя до гроба — сякаш правех нещо, което трябва да го зарадва, като я занесох там, тъй близо до него. Дано той има такива рози на небето. Може би душите на всички тези бели розички, които е обичал толкова лета, да са били всичките там да го посрещнат. Сега трябва да си вървя. Марила е съвсем сама и й става самотно в здрача.

— Боя се, че ще й стане още по-самотно, когато заминеш пак в колежа — рече госпожа Алан.

Анн не отговори; тя каза „лека нощ“ и бавно се върна в „Зелените покриви“. Марила седеше на стъпалата пред входа и Анн седна до нея. Вратата зад тях беше отворена, подпряна с голяма розова раковина с отсенки на морски залези по гладките вътрешни извивки.

Анн набра няколко стръка от бледожълтите орлови нокти и ги забоде в косата си. Тя обичаше прелестния лек дъх, като от някакво ефирно ухание над нея, щом се помръднеше.

— Доктор Спенсър идва, докато те нямаше — рече Марила. — Каза, че специалистът ще бъде в града утре и настоява да отида, да ми прегледа очите. Сигурно ще е добре да отида и да свърша тази работа. Ще му бъда повече от благодарна, ако може да ми даде очила, дето ще ми станат за очите. Нали няма да имаш нищо против да останеш сама, докато ме няма. Мартин ще трябва да ме закара, а тука има за гладене и за печене.

— Аз ще се справя. Дайана ще дойде да ми прави компания. И гладенето, и печенето ще свършва чудесно: няма защо да те е страх, че ще колосам носните кърпи или ще сложа на кейка от лекарството.

Марила се засмя.

— Какво момиче беше с твойте грешки в ония дни, Анн. Все правеше бели. Аз наистина мислех, че си побъркана. Помниш ли, когато си боядиса косата?

— Да, вярно! Никога няма да го забравя — усмихна се Анн и допря тежката плитка коса, навита около изящната й глава.

— Понякога се смея по малко, когато се сетя колко ме тревожеше мойта коса, но не се смея много, защото тя беше истинска беда за мене тогава. Аз наистина страдах ужасно зарад косата и луничките. Луничките наистина са изчезнали, а хората са достатъчно любезни да ми казват, че косата ми е кестенява… всички, освен Джоузи Пай. Тя ме осведоми вчера, че според нея тя е по-червена от всеки друг път, или поне черната ми рокля я прави да изглежда по-червена, и ме попита, дали червенокосите свикват някога на косата си. Марила, аз почти съм решила да се откажа да харесам Джоузи Пай. Направих това, което едно време щях да нарека героично усилие да я харесам, но Джоузи Пай няма да бъде харесвана.

— Джоузи е от семейството Пай — рязко каза Марила, — тъй че не може да не бъде неприятна. Вероятно хора от този род служат за някаква полезна цел в обществото, но трябва да кажа, че не зная каква е тя, както не зная каква е ползата от бодлите. Учителка ли ще става Джоузи?

— Не, ще се върне в Академията идущата година. Също и Муди Спърджън и Чарли Слоун. Джейн и Руби ще бъдат учителки и вече и двете си имат училища: Джейн в Нюбридж, а Руби някъде горе на запад.

— Гилбърт Блайт също ще бъде учител, нали?

— Да — отвърна тя едносрично.

— Какъв хубав младеж е той — разсеяно рече Марила.

— Видях го на черква миналата неделя и ми се видя толкова висок и мъжествен. Много прилича на баща си, когато е бил на същата възраст. Джон Блайт беше добро момче. Ние бяхме истински добри приятели, той и аз. Хората го смятаха за мой обожател.

Анн с интерес бързо вдигна глава.

— О, Марила… и какво стана?… Защо вие не…

— Ние се скарахме. Не исках да му простя, когато той ми поиска прошка. Щях да му простя, след малко… но се цупех и се държах ядно, исках първо да го накажа. Той не се върна вече… тия Блайт бяха всички страшно самонадеяни. Но аз винаги доста… доста съжалявах. Винаги ми се е искало така, да бях му простила, когато още можех.

— Значи и ти си имала малко романтика в живота си — тихичко промълви Анн.

— Да, предполагам, че е могло да се нарече така. Не би помислила така, като ме гледаш, нали? Но никога не може да се съди за хората по тяхната външност. Всички са забравили за мен и Джон. Аз също бях забравила. Но си спомних всичко, когато видях Гилбърт в неделя.