Луси М. Монтгомъри
Анн от „Зелените покриви“ (32)

XXXII.
Списъкът на издържалите е обявен

В края на юни настъпи и краят на срока и завършекът на господството на госпожица Стейси в училището на Ейвънли. Анн и Дайана се прибираха у дома тази вечер много въздържани. Зачервените очи и влажните носни кърпички убедително свидетелствуваха, че прощалните думи на госпожица Стейси трябва да са били не по-малко трогателни от думите на господин Филипс при същите обстоятелства преди три години. Дайана се обърна да погледне училището от полите на хълма със смърчовете и дълбоко въздъхна.

— Наистина изглежда като край на всичко, нали? — отрони тя унило.

— Аз трябва да се чувствувам два пъти по-зле от теб — каза Анн и напразно затърси сухо местенце на кърпичката си. — Ти ще тръгнеш пак идущата зима, но аз, предполагам, напускам скъпото старо училище завинаги… ако имам късмет, искам да кажа.

— Съвсем няма да бъде същото. Госпожица Стейси няма да е там, нито ти, нито Джейн, нито Руби вероятно. Аз ще трябва да седя съвсем сама, защото не бих могла да търпя друга съученичка на чина си след тебе. О, ние прекарвахме прекрасно, нали Анн? Ужасно е като си помисля, че всичко това е свършило.

Две големи сълзи се търколиха по носа на Дайана.

— Докато ти не спреш да плачеш, и аз не мога — умолително каза Анн. — Щом прибера кърпичката, виждам твоите очи да се пълнят и започвам пак наново. Както казва госпожа Линд: „Ако не можеш да бъдеш весела, бъди весела колкото можеш“. В края на краищата смея да те уверя, догодина пак ще съм там. Това е един от случаите, когато зная, че няма да мина. Те започват тревожно да зачестяват.

— Че нали завърши блестящо на изпита, който ви уреди госпожица Стейси.

— Да, но на тези изпити не ме хващаха нервите. Като си помисля за истинския изпит, не можеш да си представиш от какви ужасни студени тръпки ми се свива сърцето. Освен това аз съм тринайсети номер, а Джоузи Пай казва, че той носи нещастие. Аз не съм суеверна и знам, че това няма значение. Но все пак бих искала да не съм тринайсета.

— Бих искала да съм с тебе — рече Дайана. — Нямаше ли да прекарваме чудесно? Но ти сигурно ще трябва да зубриш вечерно време.

— Не. Госпожица Стейси ни накара да обещаем да не похващаме учебник. Тя казва, че това само ще ни изморява и обърква, че трябва да излизаме на разходка и изобщо съвсем да не мислим за изпитите, и да си лягаме рано. Това е добър съвет, но струва ми се, че ще е трудно да го следваме, както става с добрите съвети. Приси Андрюс ми разправя, че е седяла по половината нощ всяка вечер цялата седмица на конкурса, и зубрила до побъркване; и аз бях решила да седя поне толкова, колкото е седяла тя. Много мило беше от леля ти Джоузефин да ме покани да гостувам в „Буките“, докато съм в града.

— Ще ми пишеш, докато си там, нали?

— Ще ти пиша във вторник вечер и ще ти разправя как върви първият ден — обеща Анн.

Анн отиде в града следващия понеделник и в сряда Дайана се отби в пощата, както се бяха уговорили, и прибра писмото си.

„Скъпа моя Дайана — пишеше й Анн, — сега е вторник вечер и аз ти пиша в библиотеката на «Буките». Снощи ми беше ужасно самотно без никой друг в стаята и толкова много ми се искаше ти да си с мене. Не можах да «зубря», защото обещах на госпожица Стейси да не го правя, но ми беше много трудно да не отворя историята, както трудно ми е било да се сдържа и да не прочета някой разказ, преди да съм си научила уроците.

Тази сутрин госпожица Стейси дойде да ме вземе и отидохме в Академията, като се отбихме пътьом за Джейн, Руби и Джоузи. Руби ми каза да й пипна ръцете и те бяха студени като лед. Джоузи каза, че изглеждам така, сякаш не съм мигнала и тя не вярвала, че съм достатъчно здрава, за да устоя на всекидневното напрежение на учителския курс, дори и да спечеля конкурса. Все още ми се случва, за малко или по-дълго време, да не чувствувам, че съм се научила да харесвам Джоузи Пай!

Когато стигнахме в Академията, там се бяха събрали десетки ученици от целия остров. Първият човек, когото видях, беше Муди Спърджън; беше седнал на стъпалата и нещо си мърмореше. Джейн го попита, какво за бога прави и той отговори, че повтаря безспир таблицата за умножение, за да успокои нервите си, и много моли да не го прекъсваме, защото ако спре за миг, хваща го страх и забравя всичко, което някога е знаел, а таблицата за умножение задържала всичките факти по местата им.

Когато ни разпределиха по стаите, госпожица Стейси трябваше да ни остави. Джейн и аз седяхме заедно и Джейн беше толкова спокойна, че й завидях. Добрата, улегнала, разумна Джейн нямаше нужда от таблицата за умножение! Аз се чудех дали ми личи как се чувствувам и дали могат да чуят в другия край на стаята как ми тупти сърцето. После влезе един мъж и се залови да раздава листата за изпита по английски. Тогава ръцете ми изстинаха и когато ги взех, ми се зави свят. Само един ужасен миг — Дайана, аз се почувствувах точно така, както преди четири години, когато попитах Марила, дали може да остана в «Зелените покриви» — а после всичко се изясни в ума ми и сърцето ми затуптя пак (забравих да ти кажа, че беше изобщо спряло!), защото разбрах, че така или иначе, мога да направя нещо с тази тема.

На пладне си отидохме у дома за обяд, а после се върнахме за изпита по история. Темата беше доста трудна и ужасно обърках датите. Все пак мисля, че днес се справих доста добре. Но, о, Дайана, утре е редът на геометрията и като си помисля за това, трябва да напрегна всичките сили на волята си, за да не отворя трудовете на Евклид. Ако вярвах, че таблицата за умножение би ми помогнала поне мъничко, щях да си я повтарям отсега до утре сутрин.

Вечерта отидох в града да видя другите момичета. Пътьом срещнах Муди Спърджън да броди насам-натам като побъркан. Каза, че положително е пропаднал по история, и че съдбата му била да разочарова родителите си, и че ще се върне у дома със сутрешния влак, и че така или иначе ще е по-лесно да бъде дърводелец, отколкото проповедник. Аз го поразтуших и убедих да остане до края, защото ако не остане, няма да е честно спрямо госпожица Стейси. Понякога ми се е искало да съм се родила момче, но като видя Муди Спърджън, винаги се радвам, че съм момиче и не съм му сестра.

Руби имаше истеричен припадък, когато стигнах в техния пансион: била току-що открила, че направила страхотна грешка в темата си по английски. Когато се съвзе, отидохме в града и ядохме сладолед. Колко искахме да си с нас!

О, Дайана, да беше само минал изпитът по геометрия! Но пък, както казва госпожа Линд, дали ще съм изкарала геометрия или не, слънцето ще продължава да изгрява и да залязва. Това е вярно, обаче не е много утешително. Мисля, че не бих продължила, ако пропадна!

Твоя предана Анн.“

Изпитът по геометрия и всички други минаха в определеното им време и Анн се върна у дома в петък вечер, озарена от сдържан триумф. Дайана беше в „Зелените покриви“, когато тя пристигна и двете се поздравиха, сякаш не бяха се виждали с години.

— Скъпа, обична моя, безкрайно хубаво е да те видя пак тука! Мен ми се струва, че е минал цял век, откакто отиде в града! И, о, Анн, как изкара изпитите?

— Доста добре, мисля, по всичко, освен по геометрия не зная дали съм я издържала или не и ме побиват тръпки и ми се свива сърцето от предчувствие, че не съм. О, колко хубаво е да си пак у дома! „Зелените покриви“ са най-скъпото, най-хубавото място в света!

— Какво са направили другите?

— Момичетата казват, че са сигурни, че не са издържали, но мисля, че са изкарали доста добре. Джоузи казва, че геометрията била толкова лесна, че и десетгодишно дете могло да изкара! Муди Спърджън все още мисли, че е пропаднал по история, а Чарли казва, че не е изкарал по алгебра. Но всъщност ние не знаем нищичко и няма да знаем, докато не съобщят списъка на издържалите. Дотогава има най-малко две седмици. Представи си да живееш две седмици в такава неизвестност! Да можех да заспя и да не се събудя преди всичко да е свършило.

Дайана знаеше, че би било безполезно да пита как е изкарал Гилбърт Блайт, затова каза само:

— О, ти ще минеш като нищо. Не се тревожи.

— Бих предпочела изобщо да не мина, отколкото да не съм по-високо в списъка — не се сдържа Анн, с което искаше да каже, и Дайана го знаеше, че успехът ще бъде непълен и горчив, ако не надмине Гилбърт Блайт.

Устремена към тази цел, Анн беше напрягала всички сили по време на изпитите. Същото беше и с Гилбърт. Бяха се срещали и разминавали на улицата десетина пъти, без да покажат с нещо, че се познават. Всеки път Анн беше държала главата си малко по-високо, бе по-малко желала да се беше сдобрила с Гилбърт, когато я бе помолил, и малко по-решително се заричаше да го надмине в изпитите. Тя знаеше, че цялата младеж на Ейвънли гадае кой ще излезе пръв; знаеше дори, че Джими Глоувър и Нед Райт са се обзаложили за изхода, а Джоузи Пай е казала, че който каквото и да мисли, Гилбърт ще бъде пръв; тя чувствуваше, че унижението й ще бъде непоносимо, ако не сполучи.

Но Анн имаше и друга, по-благородна подбуда да успее. Тя желаеше „високия успех“ заради Матю и Марила, особено заради Матю. Той беше й признал убеждението си, че тя „може да надмине целия остров“. Това, Анн беше убедена, би било нещо глупаво да се надява дори в най-безумните мечти. Но тя горещо се надяваше, че ще излезе между първите десет, та да може да види в добрите кафяви очи на Матю блясък на гордост от нейното постижение. Това, тя чувствуваше, щеше да бъде сърдечна отплата за целия й усилен труд и търпеливо ровене между прозаични уравнения и спрежения. Към края на двете седмици Анн зачести и „отбиването“ си в пощата заедно с побъркалите се Джейн, Руби и Джоузи, за да разгръща шарлоттаунските всекидневници с треперещи ръце и свило се от студени тръпки сърце — чувството, изживяно по времето на конкурса. Чарли и Гилбърт открито правеха същото, обаче Муди Спърджън решително стоеше настрана.

— Не ми стига смелост да отида там и равнодушно да разгърна вестника — сподели той с Анн. — Аз само ще чакам, докато някой дойде и неочаквано ми каже дали съм издържал или не.

Когато минаха три седмици, а списъкът все още не се появяваше, Анн започна да чувствува, че действително не ще може още дълго да устои на напрежението. Тя загуби апетит и престана да се интересува от събитията в Ейвънли. Госпожа Линд питаше какво друго може да се очаква от един консерватор начело на отдела за образование, а Матю, като виждаше колко бледа и отпусната е Анн и как си влачи краката всеки ден следобед на връщане от пощата, започна сериозно да се пита дали няма да е по-добре да гласува за либералите на следващите избори.

Но една вечер имаше новини. Анн седеше на отворения прозорец в стаята си, забравила за момент мъката на конкурса и светските грижи и се опиваше от красотата на летния здрач, ухаещ на цветя от градината долу и изпълнен с шушненето на тополите. Източното небе над смърчовете бе леко оцветено в розово от отражението на залеза и Анн се питаше замечтано, дали духът на багрите изглежда така, когато видя Дайана да лети надолу между смърчовете, през дървеното мостче и нагоре по склона, с развяващ се вестник в ръка.

Анн скочи на крака, разбрала веднага какво има във вестника. Списъкът на издържалите бил оповестен! Зави й се свят, сърцето й затуптя до болка. Не можеше да се помръдне.

Стори й се цял час, докато Дайана мине през коридора и се втурна в стаята, без дори да почука, толкова беше възбудена.

— Анн, ти си издържала — извика тя, — ти си най-първата… ти и Гилбърт двамата… вие сте наравно… но твоето име е първо. О, аз съм толкова горда!

Дайана хвърли вестника на масата, а самата тя се хвърли на леглото на Анн, съвсем задъхана, неспособна да говори повече. Анн запали лампата, като катурна кибритника и изхаби половин дузина клечки, преди разтреперените й ръце да се справят с тази задача. Тогава грабна вестника. Да, тя беше издържала — нейното име стоеше най-отгоре в списък на двеста! Заради този момент заслужаваше да се живее.

— Ти си изкарала великолепно, Анн — изпуфтя Дайана, когато се съвзе достатъчно, за да седне и да проговори, защото Анн, с блеснали очи и изпаднала в екстаз, не проронваше нито дума. — Татко донесе вестника от Брайт Ривър преди по-малко от десет минути… изпратен е бил със следобедния влак, нали знаеш, и няма да дойде тук преди утре сутрин с пощата… Като видях списъка, хукнах насам като луда. Всички сте влезли, всички до последния, Муди Спърджън и всички, макар че по история той ще трябва да държи поправителен. Джейн и Руби минаха доста добре — те са към средата на списъка — същото е и с Чарли. Джоузи едва се е промъкнала на границата с три бележки, но ще видиш, че ще се надува, сякаш е била първа. Госпожица Стейси ще бъде във възторг, нали? О, Анн, как ли се чувствуваш, като виждаш своето име първо в такъв списък? Ако бях аз, сигурно щях да се побъркам от радост. Аз и без друго горе-долу съм се побъркала, а ти си невъзмутима и спокойна като пролетна вечер.

— Аз съм направо зашеметена вътрешно — отговори Анн. — Искам да кажа сто неща, а не мога да намеря думи, с които да ги изразя. Никога не съм мечтала за това… не, мечтала съм, но само веднъж! Позволих си да помисля веднъж „Какво ли ще е, ако изляза първа?“ но с трепет, знаеш, защото ми се виждаше толкова суетно и самонадеяно да мисля, че бих могла да изляза първа на целия остров. Извини ме за минутка, Дайана. Трябва веднага да изтичам на полето, да кажа на Матю. После ще тръгнем нагоре по пътя да съобщим добрата новина на другите.

Те забързаха към ливадата под хамбара, където Матю пластеше сеното, и по една щастлива случайност госпожа Линд приказваше с Марила на крайпътната ограда.

— О, Матю — възкликна Анн, — аз съм издържала и съм първа — или една от първите! Не съм суетна, но съм благодарна.

— Ами, аз винаги съм го казвал — рече Матю, радостно загледал списъка на издържалите конкурса. — Аз си знаех, че ти можеш лесно да ги биеш всичките.

— Трябва да призная, Анн, ти си се показала доста добре — обади се Марила, като се мъчеше да скрие безграничната си гордост с Анн пред критичния поглед на госпожа Рейчъл. Но тази добра душа добави от все сърце:

— Аз направо смятам, че се е показала добре и никога не бих се въздържала да го потвърдя. Ти правиш чест на приятелите си, Анн, и ние всички се гордеем с тебе.

Тази вечер Анн, която бе завършила прекрасния ден със сериозен кратък разговор с госпожа Алан в дома на свещеника, коленичи кротко пред отворения си прозорец в бляскавата лунна светлина и пошепна благодарствена молитва, изляла се направо от сърцето й. В нея имаше благодарност за миналото и благоговейна молба за бъдещето; и когато заспа на бялата си възглавница, сънищата й бяха чисти и светли, и толкова прекрасни, колкото могат да бъдат сънищата на една девойка.