Луси М. Монтгомъри
Анн от „Зелените покриви“ (17)

XVII.
Нов интерес в живота

На другата сутрин Анн, навела се над ръкоделието си на кухненския прозорец, погледна случайно навън и видя Дайана долу при Бълболенето на дриада да прави тайнствени знаци. Тя изскочи мигновено от къщи и полетя към долчинката с изумление и надежда, борещи се в изразителните й очи. Обаче надеждата угасна, когато видя обезсърченото лице на Дайана.

— Майка ти не се е смилила? — изохка тя.

Дайана печално поклати глава.

— Не, и, о, Анн, тя каза, че не бива вече никога да играя с теб. Аз плаках, и плаках, и й казах, че ти не си била виновна, но нищо не помогна. Да знаеш само как трябваше да й се моля да ми позволи да дойда долу да се сбогувам с теб. Каза, че ми дава само десет минути и гледа часовника.

— Десет минути не са много за едно сбогуване завинаги — рече със сълзи Анн. — О, Дайана, ще ми обещаеш ли от сърце никога да не ме забравяш приятелката от твойте младини, без значение какви по-скъпи приятели те ласкаят?

— Разбира се, обещавам — изхлипа Дайана, — и никога няма да имам друга сърдечна приятелка… не искам да имам! Не бих могла да обичам някого така, както те обичам теб.

— О, Дайана — изплака Анн и сключи ръце, — обичаш ли ме?

— Ами разбира се! Не си ли го знаела това?

— Не — Анн пое дълбоко дъх. — Мислех си, разбира се, че ме харесваш, но никога не съм се и надявала, че ме обичаш. Знаеш, Дайана, не съм мислила, че някой може да ме обича. Никой никога не ме е обичал, откакто се помня. О, това е чудесно! Това е лъч светлина, който завинаги ще блести по тъмната пътека далече от теб, Дайана. О, кажи го още веднъж!

— Обичам те предано, Анн — твърдо изрече Дайана, — и винаги ще те обичам, можеш да бъдеш сигурна в това.

— И аз винаги ще те обичам, Дайана — промълви Анн и тържествено протегна ръка. — В бъдните години споменът ще свети като звезда в моя самотен живот, както се казва в този последен разказ, който четохме заедно. Дайана, ще ми дадеш ли на раздяла кичур от твоите черни като смола плитки, да го пазя завинаги?

— Имаш ли нещо, с което да го отрежем? — запита Дайана, като бършеше сълзите, отново потекли покрай трогателните думи на Анн, и връщайки се към по-същественото в положението.

— Да. Ножичките за ръкоделие за щастие са в джоба на престилката ми — каза Анн. Тя тържествено клъцна една от къдриците на Дайана. — Желая ти всичко добро, моя любима приятелко. Отсега нататък трябва да се държим като непознати, макар и да живеем една до друга. Но сърцето ми винаги ще бъде вярно на теб.

Анн остана там, загледана в Дайана, докато тя изчезна от нейния поглед и махаше с ръка, колчем Дайана се обърнеше да погледне назад. След това се върна вкъщи, малко утешена за момента от тази романтична раздяла.

— Всичко е свършено — осведоми тя Марила. — Аз никога вече не ще имам друга приятелка. Всъщност съм по-зле, отколкото някога преди, защото сега нямам Кейти Морис и Виолета. А и да ги имах, нямаше да бъде същото. Малките приятелки от мечтите някак си не задоволяват след истински приятелки. Дайана и аз се сбогувахме толкова трогателно долу край извора. Това сбогуване ще остане завинаги свято в паметта ми. Аз говорех с най-прочувствените думи, които можех да измисля. Дайана ми даде кичур от косата си и аз ще го зашия в торбичка и ще я нося на врата си цял живот. Моля ти се, погрижи се да я погребат с мене, защото не вярвам да живея много дълго. Може би, когато ме види студена и мъртва пред себе си, госпожа Бари ще изпита угризения на съвестта за това, което е сторила и ще позволи на Дайана да дойде на погребението ми.

— Мисля, че няма голяма опасност да умреш от скръб, докато можеш да говориш, Анн — каза коравосърдечно Марила.

На другата сутрин, понеделник, Анн изненада Марила като слезе долу от стаята си с кошничката с учебници и решително стиснати устни.

— Отивам пак на училище — заяви тя. — Това е единственото, което ми е останало в живота, след като безмилостно ми отнеха приятелката. На училище поне мога да я гледам и да си мисля за миналите дни.

— По-добре е да си мислиш за уроците и сметките — забеляза Марила, като скри радостта си от този обрат в положението на нещата. — Щом се връщаш в училището, надявам се, че няма вече да чуваме за чупене на плочи върху главите на хората и подобни сцени. Дръж се добре и прави всичко, каквото ти каже учителят.

— Ще се мъча да бъда примерна ученичка — тъжно се съгласи Анн. — Няма да бъде много приятно, предполагам. Господин Филипс казваше, че Мини Андрюс е примерна ученичка, а в нея няма нито искрица въображение или живот. Тя е само отегчителна и тъпа и като че ли никога не се забавлява. Но аз се чувствам толкова потисната, че сега може да не ми тежи. Аз ще обикалям по шосето. Не бих могла да минавам по Брезовата пътека съвсем сама. Сигурно ще проливам горчиви сълзи, ако мина оттам.

Анн бе посрещната отново в училището с отворени обятия. Отсъствието на нейното въображение в игрите, на нейния глас в пеенето и драматичният й дар при четенето на глас на книжки през обедната почивка бяха се усещали много остро. Руби Гилис й препрати тайничко три черни сливи, когато четяха Евангелието; Ела Мей Макфърсън й подари огромна жълта теменуга, изрязана от корицата на каталог за цветя — своеобразно украшение за писмена маса, много ценено в училището на Ейвънли. София Слоун й предложи да я научи на извънредно красива нова плетка на дантела, чудесна за обточване на престилки. Кейти Боултър й подари шишенце от парфюм, да държи в него вода за миене на плочата, а Джулия Бел внимателно изсипа върху къс бледо розова хартия, украсена с фестони по краищата, следното излияние:

На Анн

„Когато здрач завеса спусне

и със звезда я забоде,

спомни си свойта вярна дружка,

отишла Бог я знай къде.“

— Толкова хубаво е да те ценят! — с възторжена въздишка каза Анн тази вечер на Марила.

Момичетата не бяха единствените, които я ценяха в училището. Когато след обедната почивка Анн отиде на мястото си — господин Филипс й беше казал да седи с примерната Мини Андрюс, тя намери на чина голяма „ягодова ябълка“. Анн я грабна, готова да я захапе, но си спомни, че единственото място в Ейвънли, където растат ягодови ябълки, е старата овощна градина на Блайт отвъд Езерото на бляскавите води. Анн изтърва ябълката, сякаш беше разжарен въглен, и демонстративно избърса пръстите си с носната кърпичка. Ябълката остана да лежи недокосната на чина до другата сутрин, когато малкият Тимоти Андрюс, който метеше училището и палеше печката, я присвои като случайно възнаграждение. Калемът на Чарли Слоун, разкошно разкрасен с раирана червена и жълта хартийка и струващ два цента, докато обикновените струваха само един, който той й изпрати след обедната почивка, бе приет по-благосклонно. Анн бе снизходително благодарна и възнагради дарителя с усмивка, която накара този увлечен младеж да се издигне до седмото небе и да направи от възторг такива страхотни грешки в диктовката, че господин Филипс го остави в училището да я преписва.

Но биещото на очи отсъствие, на какъвто да било дар или знак на внимание от страна на Дайана Бари, която седеше с Гърти Пай, огорчи чувството на тържество у Анн.

— Дайана би могла поне да ми се усмихне веднъж — оплака се тя на Марила тази вечер.

Но на другата сутрин Анн получи дадени й от ръка на ръка чудесно и удивително сгъната бележка и пакетче.

„Скъпа Анн — гласеше бележката, — майка ми нарежда да не играя и да не говоря с тебе дори и на училище. Вината не е моя и не се сърди на мен, защото аз те обичам все тъй много, както и преди. Ти ми липсваш ужасно, нямам с кого да споделям тайните си и ни най-малко не харесвам Гърти Пай. Направих ти една от новите вложки за отбелязване на страниците от червена копринена хартия. Те са ужасно модни сега и само три момичета в училището знаят как да ги правят. Когато я погледнеш, спомняй си.

Твоята вярна приятелка Дайана Бари.“

Анн прочете бележката, целуна вложката и веднага изпрати отговор до другия край на класната стая.

„Скъпа, обична моя Дайана,

Разбира се, аз не ти се сърдя, защото ти тряба да слушаш майка си. Духом ние можем да общуваме. Ще запазя твоя прикрасен подарак завинаги. Мини Андрюс е много добро момиченце, макар и да няма въображение, но след като съм била сърдечна приятелка на Дайана, не мога да бъда сърдечна приятелка и на Мини. Моля ти се прости ми грешките, понеже правописат ми още не е добър, макар и да е много по-добър, отколкото преди.

Твоя, дорде смъртта ни раздели, Анн или Корделия Шърли.“

Марила песимистично очакваше повече неприятности, след като Анн отново тръгна на училище. Може би Анн отвзе нещичко от „примерното“ поведение на Мини Андрюс, във всеки случай от този ден нататък тя се разбираше много добре с господин Филипс. Тя влагаше в учението всичките си сили, твърдо решила да не бъде надмината по никой предмет от Гилбърт Блайт. Съперничеството между двамата скоро пролича, то беше съвсем простосърдечно от страна на Гилбърт, обаче твърде съмнително е, че същото нещо би могло да се каже за Анн, чиято упорита злопаметност съвсем не беше за хвалба. Тя мразеше със същата сила, с каквато обичаше. Не искаше да се унизи и да признае, че се стреми да надмине Гилбърт в учението, понеже това би значило да признае неговото съществуване, което настойчиво не забелязваше, но съперничеството съществуваше и почестите печелеше ту единият, ту другият. Днес Гилбърт беше начело по правопис, утре Анн тръсваше дългите си червени плитки и го надминаваше. Една сутрин всичките отговори в домашното по математика на Гилбърт бяха верни и името му се записваше на черната дъска като първенец; на другата сутрин Анн излизаше първа, след като се бе борила неуморно цялата предишна вечер с десетичните дроби. Един ужасен ден те бяха наравно и имената им бяха написани едно до друго. То беше почти толкова лошо, колкото надписът „Забележете“ над вратата и огорчението на Анн личеше не по-малко, отколкото задоволството на Гилбърт.

През време на класните в края на всеки месец напрежението бе страхотно. Първия месец Гилбърт излезе с три точки напред. Втория месец Анн го надмина с пет. Обаче триумфът й бе помрачен от това, че Гилбърт я поздрави от сърце пред цялото училище. Триумфът щеше да бъде най-сладък за нея, ако Гилбърт беше се почувствувал огорчен от поражението си.

Господин Филипс може би не беше много добър учител, ала ученик тъй непреклонно решен да учи, както Анн, би могъл да постигне успех при какъвто и да било учител. В края на срока Анн и Гилбърт, и двамата, преминаха в пети клас и бяха допуснати да започнат изучаването на „отрасловите науки“, както наричаха латински, геометрия, френски и алгебра.

Геометрията заплашваше Анн с непреодолимо поражение.

— Това е нещо съвсем ужасно, Марила — стенеше тя. — Сигурна съм, че никога не ще мога да разбера нищичко от нея. В нея няма никакъв простор за въображение. Господин Филипс казва, че в геометрията аз съм най-голямата тъпачка, която е срещал. А Гил… искам да кажа някои от другите, така лесно се справят с нея. Това е крайно отчайващо, Марила. Дори Дайана се оправя по-лесно от мен. Но нямам нищо против да бъда надмината от Дайана. Макар и да се срещаме сега като непознати, аз пак я обичам с неотстъпчива любов. Понякога ми става много тъжно, като мисля за нея. Но да ти кажа, Марила, човек не може да тъжи много дълго в такъв интересен свят, нали?