Луси М. Монтгомъри
Анн от „Зелените покриви“ (14)

XIV.
Признанието на Анн

В понеделник вечер преди пикника Марила слезе долу от стаята си с разтревожено лице.

— Анн — обърна се тя към тази дребна личност, която белеше грах до безупречно чистата маса и пееше „Нели в лешниковата горичка“ с енергия и изражение, които правеха чест на уроците на Дайана, — виждала ли си някъде аметистовата ми брошка? Аз мислех, че съм я забола на игленика, когато се върнах от църква снощи, но не мога никъде да я намеря.

— Аз… аз я видях днес следобед, когато ти беше на събрание в Църковното дружество — отговори Анн с малко забавяне. — Минавах край твоята врата, когато я видях върху игленика и влязох да я погледна.

— Пипала ли си я? — запита Марила строго.

— Да-да — призна Анн, — вдигнах я и я забодох на гърдите си, само да видя как ще изглежда.

— Не ти е влизало в работа да правиш такова нещо. Много е лошо малко момиченце да бърника. Не си имала право да влезеш в моята стая, на първо място, и не си имала право да пипаш брошка, която не принадлежи на теб, на второ. Къде си я сложила?

— О, оставих я пак на бюрото. Честна дума, не съм имала намерение да бърникам, Марила. Не съм помислила за това, че е нередно да вляза и да си я сложа, но сега разбирам, че не съм имала право и никога няма да го направя пак. Това е една добра черта у мен. Никога не правя същото лошо нещо два пъти.

— Ти не си я сложила обратно. Тази брошка я няма никъде на бюрото. Ти си я изнесла някъде или не знам какво, Анн.

— Казвам ти, че я сложих обратно — отговори Анн бързо, безочливо, както си помисли Марила. — Не си спомням само дали я забодох на игленика или сложих на порцелановата табличка. Обаче съм съвсем сигурна, че я оставих там.

— Ще отида да потърся още веднъж — реши да бъде справедлива Марила. — Ако си оставила брошката, тя си е там. Ако я няма, ще зная, че не си я оставила, и толкова!

Марила отиде в стаята си и най-внимателно я потърси не само на бюрото, но и навсякъде, където според нея брошката би могла да бъде. Като не можа да я открие, тя се върна в кухнята.

— Анн, брошката я няма. По твое собствено признание, ти си я пипала последна. Кажи, какво си направила с нея? Кажи ми веднага истината. Изнесла си я навън и си я загубила?

— Не, не съм — отговори Анн, без да мигне пред гневния поглед на Марила. — Не съм изнасяла брошката от твоята стая и това е самата истина, дори да ми сложат главата на дръвника заради това… макар и да не съм съвсем сигурна какво е „дръвник“. Това е то, Марила.

Анниното „това е то“ имаше за цел само да подчертае уверението, но Марила го прие като проява на предизвикателство.

— Струва ми се, че ме заблуждаваш, Анн — сопна се тя. — Сигурна съм, че ме заблуждаваш. Хайде сега, не казвай нищо повече, освен ако си решила да кажеш самата истина. Върви в стаята си и остани там, докато решиш да си признаеш.

— Да взема ли граха със себе си? — покорно запита Анн.

— Не, аз ще си довърша беленето. Прави сега каквото ти казах.

След като Анн излезе, Марила се залови с вечерните си задължения в много смутено душевно състояние. Тревожеше се за ценната си брошка. Ами ако Анн я е загубила? И колко е непочтено от детето да отрича, че я е взело, когато за всекиго е ясно, че го е направило. И то с толкова невинно изражение!

„Не зная какво друго е могло да се случи — мислеше Марила, докато белеше нервно граха. — Разбира се, не вярвам, че е искала да я открадне, нито да направи нещо подобно. Взела я е само за да поиграе с нея или за нещо покрай тези нейни измислици. Трябва тя да я е взела, това е ясно, защото според собствените й думи, тази вечер, преди аз да се кача горе, след нея жива душа не е влизала в стаята. А брошката я няма, това е съвсем сигурно. Вероятно я е загубила и я е страх, че ще бъде наказана, ако си признае. Ужасно нещо е като си помисля, че лъже. То е много по-лошо, отколкото избухването й. Страшно отговорно нещо е да имаш в къщата си дете, на което не можеш да вярваш… Хитрина и лъжливост — това е, каквото е проявила. Признавам си, че то ми действува по-зле, отколкото липсата на брошката. Да беше ми казала истината, нямаше да го взема толкова присърце.“ Цялата вечер от време на време Марила отиваше в своята стая и търсеше брошката, но не можеше да я намери. Последното й отиване в източната стая, преди да си легне, остана също без резултат. Анн упорито продължаваше да отрича, че знае нещо за брошката, но това все повече убеждаваше Марила, че знае.

На сутринта тя разказа тази история на Матю. Той се обърка и озадачи: не можеше толкова бързо да загуби вяра в Анн, но трябваше да признае, че обстоятелствата бяха против нея.

— Сигурна ли си, че не е паднала зад бюрото? — беше единственото предположение, което можа да направи.

— Аз дръпнах бюрото, извадих чекмеджетата и проверих всяка пукнатина и цепка — беше категоричният отговор на Марила. — Брошката я няма: това дете я е взело и лъже. Това е самата грозна истина, Матю Кътбърг, и ние би трябвало да я приемем каквато е.

— Ами какво ще правиш сега с тая история? — с нещастен вид запита Матю, благодарен в душата си, че не той, а Марила трябва да се справи с положението. Този път той не изпитваше никакво желание да се намесва.

— Тя ще стои в стаята си, докато си признае — рече мрачно Марила, като си спомни за успеха на този метод в предишния случай. — Тогава ще видим. Може да сполучим да намерим брошката, само да ни каже, къде я е носила; но каквото и да е, тя ще трябва да бъде строго наказана, Матю.

— Ами ти ще трябва да я накажеш — каза Матю и посегна да вземе шапката си. — Аз нямам нищо общо с тази работа, помни го. Ти самата ме предупреди да не се бъркам.

Марила се почувствува изоставена от всички. Не можеше да отиде да се посъветва дори с госпожа Линд. Тя се качи горе в източната стая със сериозно изражение на лицето и я напусна още по-сериозна. Анн непоколебимо отказваше да си признае. Тя продължаваше упорито да твърди, че не е взимала брошката. Детето явно беше плакало и Марила усещаше да я обхваща съжаление, което тя сурово потисна. На стъмване, както тя се изрази, „беше наникъде“.

— Ще останеш в тази стая, докато признаеш, Анн. Да си го знаеш! — каза тя твърдо.

— Но пикникът е утре, Марила! — изплака Анн. — Ти няма да ми забраниш да отида, нали? Ще ме пуснеш само за следобеда, нали? След това ще стоя тука колкото искаш, без да се муся. Но аз трябва да отида на пикника.

— Няма да ходиш на никакъв пикник, нито някъде другаде, докато не си признаеш, Анн.

— О, Марила! — изстена Анн.

Но Марила беше излязла и затворила вратата.

В сряда денят съмна слънчев и ясен, като по поръчка за пикника. Птичките пееха около „Зелените покриви“; лилиите изпращаха от градината ухаещ дъх, който нахълтваше невидим през всички врати и прозорци и се рееше из коридори и стаи като парфюм. Брезите в долчината поклащаха радостно вейки, сякаш очакваха обикновения сутринен поздрав на Анн от горния източен прозорец на тавана. Ала Анн не беше на прозореца. Когато й занесе закуската, Марила завари детето да седи изпънато на леглото, бледо и с решителен вид, със стиснати устни и блеснали очи.

— Марила, аз съм готова да си призная.

— Ах! — Марила остави табличката. И този път нейният метод бе победил; обаче победата се оказа твърде неприятна за нея.

— Хайде тогава да чуя, какво ще ми разкажеш, Анн.

— Аз взех аметистовата брошка — заговори Анн, сякаш повтаряше заучен урок. — Взех я точно както ти каза. Нямах намерение да я взимам, когато влязох. Но тя наистина беше тъй красива, Марила, когато я забодох на гърдите си, че ме обзе неопределимо изкушение. Представих си колко безкрайно вълнуващо би било да отида с нея в Райския кът и да играя ролята на лейди Корделия Фицджералд. Щеше да е толкова по-лесно да си въобразя, че съм лейди Корделия, ако бях с истинска аметистова брошка. Дайана и аз правехме огърлици от горски ягоди, но какво са горските ягоди в сравнение с аметисти? Затова взех брошката. Мислех си, че ще успея да я оставя на мястото й, преди да си дойдеш. На връщане минах по пътя, та да удължа времето. Когато минавах по моста през Езерото на бляскавите води, свалих брошката, да й се полюбувам още веднъж. О, как светеше тя на слънце! И тогава, когато се наведох през моста, тя някак се хлъзна от пръстите ми, ей тъй, и полетя надолу, надолу, надолу и потъна завинаги в Езерото на бляскавите води. И това е всичко, каквото мога да ти призная, Марила.

Марила усети гневът да се надига пак в гърдите й. Детето бе взело и загубило тъй скъпата за нея аметистова брошка, а сега седеше тука и спокойно разказваше подробностите, без никакви признаци на съжаление или разкаяние.

— Анн, това е ужасно! — каза тя, като се мъчеше да говори спокойно. — Ти си най-лошото момиче, за което съм някога чувала!

— Да, сигурно е вярно — съгласи се безучастно Анн. — И аз зная, че трябва да бъда наказана. Ти ще си длъжна да ме накажеш, Марила. Няма ли да го направиш, моля ти се, още сега, защото ми се иска да отида на пикника, без да ми тежи нещо на съвестта.

— Пикникът ли, гледай ти! На никакъв пикник няма да ходиш днес, Анн Шърли! Това ще ти е наказанието. А то и наполовина не е достатъчно строго за това, което си направила.

— Да не отида на пикника ли?! — Анн скочи на крака и сграбчи ръката на Марила. — Но ти ми обеща да ме пуснеш! О, Марила, аз трябва да отида на пикника! Заради това си признах. Накажи ме както искаш, но не и така. О, Марила, моля ти се, моля ти се, пусни ме да отида на пикника! Помисли за сладоледа! Откъде да зная, може никога вече да не ми се случи да опитам сладолед.

Марила студено освободи ръката си.

— Няма защо да се молиш, Анн. Ти няма да отидеш на пикника и толкова. Не, нито дума повече.

Анн разбра, че Марила няма да се трогне. Тя стисна ръце, пронизително изпищя, след това се хвърли по очи на леглото, зарида и се затърчи, безкрайно разочарована и обезсърчена.

— Боже господи! — ахна Марила и побягна от стаята. — Това дете май е лудо! Никое разумно дете няма да се държи така. Ако не е побъркано, тогава е безнадеждно лошо. Но щом съм се захванала с нея, ще трябва да я оправя.

Това беше безрадостна сутрин. Марила работеше настървено, търкаше дъските на входното антре и полиците в маслобойната, когато не можеше вече да си намери друга работа. И на двете места миенето не беше нужно, но Марила ги изтърка. След това излезе и се залови да чисти двора.

Когато обедът беше готов, тя отиде при стълбището и повика Анн. Едно мокро от сълзи личице се появи и я погледна през перилата.

— Ела долу да обядваш, Анн.

— Не искам да обядвам, Марила — с хлипане отговори Анн. — Не бих могла да ям нищо. Сърцето ми е разбито. Вярвам съвестта ще те гризе един ден за това, че си ми го разбила, Марила, но аз ти прощавам. Спомни си, когато му дойде времето, че аз ти прощавам. Но моля ти се, недей иска от мене да ям нещо, особено свинско варено със зеленчуци. Свинско варено със зеленчуци е толкова неромантично, когато човек се чувствува злочест.

Изкарана от търпение, Марила се върна в кухнята и изля мъката си пред Матю, който раздвоен между чувството за справедливост и неоправданото съчувствие спрямо Анн, беше съвсем нещастен.

— Ами тя не е трябвало да вземе брошката, Марила, нито да разправя истории за нея — призна той печално, забил поглед в чинията си с неромантичното свинско със зеленчуци, сякаш и той го смяташе, като Анн, за ястие, неподходящо при сблъсъци на чувства — но тя е едно такова дребосъче… толкова интересно дребосъче. Не мислиш ли, че е доста жестоко да не й позволиш да отиде на пикника, щом толкова много иска?

— Матю Кътбърт, ти ме смайваш! Мисля, че съм й простила твърде лесно. А тя като че ли изобщо не си дава сметка колко лоша е била: това е, което ме тревожи най-много. Ако наистина се чувствуваше виновна, нямаше да е толкова зле. Изглежда, ти също не си даваш сметка; цялото време търсиш в ума си извинения за нея, аз го виждам.

— Ами тя е такова едно дребосъче — мекушаво повтори Матю. — А би трябвало да се правят и отстъпки, Марила. Ти знаеш, тя не е получила никакво възпитание.

— Е, сега го получава — отвърна Марила.

Този отговор накара Матю да млъкне, макар и да не го убеди. Обедът беше много печален. Единствено Джери Бюот, ратайчето, беше в добро настроение, но Марила се дразнеше от него и го приемаше като лично оскърбление.

След като изми чиниите, замеси тесто за хляб и нахрани кокошките, Марила си спомни, че когато се върна в понеделник следобед от събранието на Женското благотворително дружество, забеляза отпуснала се бримка на най-хубавия си черен дантелен шал. Реши да отиде и да я прихване.

Шалът беше в една кутия в нейния сандък. Когато го извади, слънчев лъч, минал през лозите, скупчили се гъсто около прозореца, освети нещо закачило се в шала, нещо, което бляскаше и пускаше виолетови искри. Марила го грабна с изненадано възклицание. Това беше аметистовата брошка, закачила се със закопчалката на един конец!

— Гледай ти, божичко! — рече Марила сащисано. — Какво значи това! Ето я моята брошка, здрава и невредима, а пък аз мисля, че е на дъното в езерото на Бари! Какво ли е целяло това момиче, като ми каза, че я е взело и загубило? Сега си спомням, че когато свалих шала в понеделник следобяд, аз го сложих за една минута върху бюрото. Сигурно брошката се е закачила някак на него. Е!

С брошката в ръка Марила се запъти горе към източната стая. Анн беше се наплакала и седеше посърнала при прозореца.

— Анн Шърли — заговори Марила тежко, — току-що намерих брошката, увиснала на черния ми дантелен шал. Сега искам да зная какви бяха тия измишльотини, дето ми ги разправи отзарана?

— Та нали ми каза, че ще ме държиш тука, докато си призная — отговори Анн унило, — и тогава реших да призная, защото исках непременно да отида на пикника. Снощи, като си легнах, измислих едно признание и го направих колкото можех по-интересно. И си го повтарях и повтарях, та да не го забравя. Но ти не ми позволи да отида на пикника в края на краищата и всичките ми усилия отидоха на вятъра.

Без да иска, Марила се изсмя, но изпита угризения на съвестта.

— Анн, ти си наистина ненадмината! Но аз не бях права, сега го разбирам. Не биваше да се усъмня в твоите думи, след като никога не съм чула да лъжеш. Разбира се, не е било редно да си признаваш за нещо, което не си извършила… беше голяма грешка да го направиш. Но аз те принудих. И тъй, ако ти простиш на мен, Анн, аз ще простя на теб и ще започнем с чиста сметка наново. А сега приготви се за пикника.

Анн хвръкна като ракета.

— О, Марила, не е ли вече много късно?

— Не, сега е едва два часа. Те още не са се събрали всички и ще мине цял час, преди да седнат да ядат. Измий си лицето, среши си косата и облечи сатенената рокля. Аз ще ти напълня кошничка. В къщи има предостатъчно печени неща. И ще кажа на Джери да впрегне кобилката и да те закара до мястото на пикника.

— О, Марила! — възкликна Анн и се втурна към умивалника. — Преди пет минути бях толкова нещастна, съжалявах, че съм се родила, а сега не бих си сменила мястото и с ангел!

Тази вечер една безкрайно щастлива, изморена до немай-къде Анн се завърна в „Зелените покриви“ в състояние на блаженство, което не можеше да се опише.

— О, Марила! Прекарах безподобно, възхитително! „Безподобно“ е нова дума, която научих днес. Чух да я употребява Мери Алис Бел. Не е ли много изразителна? Всичко беше чудесно. Имаше великолепна закуска, а след това господин Хармън Андрюс ни качи на лодка да се поразходим по Езерото на бляскавите води, по шест наведнъж. И Джейн Андрюс малко остана да падне от лодката. Беше се навела да бере водни лилии и ако господин Андрюс не беше я хванал за колана в последния миг, щеше да падне и може би да се удави. Съжалявам, че не съм била аз. Щеше да бъде такава романтична преживелица — насмалко да съм се удавила. Щеше да бъде тъй вълнуваща случка за разказване! И ядохме сладолед! Не ми стигат думи да опиша тоя сладолед, Марила, уверявам те, той беше божествен.

Тази вечер, докато кърпеше чорапи, Марила разказа цялата история на Матю.

— Искам искрено да призная, че направих грешка — завърши тя откровено, — но то беше един урок. Ще ми се да се изсмея, като се сетя за „признанието“ на Анн, при все че сигурно не би трябвало, защото всъщност то беше заблуда. Но някак не ми се вижда толкова лошо, колкото е щяло да бъде другото и все пак виновната за това съм аз. Обаче вярвам, че тя ще се оправи. А в едно нещо съм сигурна: в никоя къща, в която попадне, няма да бъде скучно.