„Добре дошли в най-голямата демократична държава в света“ е лозунгът на влизане в Индия, който ме посреща от небесносиня табела току пред границата. Излъскан войник с червен гребен на шапката се е изпънал нетърпеливо и ми подвиква да не се размотавам докато го снимам. Вратата се затваря след мен. Аз съм последният, който влиза в страната за днес. Вече е 15:40, просрочили сме работното време с цели десет минути, но няма да ме оставят в междинната зона я, време е за представление, не се допускат колоездачи на сцената.

За около двадесет минути формалностите по паспортите се уредиха. Аз зарязах колелото на един бордюр и отидох да гледам спектакъла на граничарите. Стотици индийци се стичат за събитието. Идват от различни краища на Индия. Това събитие е нещо като „задължително да се види“. От страна на Пакистан зяпачите са не по-малко. Нашият сектор ехти с „industan in Lahor“. Не мога да чуя какво се вика от другата страна, но сигурно е нещо подобно с пакистанска насоченост. Избиват го на „миролюбив“ национализъм и от двата фланга. Докато по границата с Кашмир един срещу друг се дебнат войници с оръжие в ръка, готово за стрелба, тук, на „Waga border“, войниците с излъскани униформи набиват парадна маршировка, та чак замята се тресе. Маршировката и рапортите продължават, докато дойде време за сваляне на знамената. Това е кулминацията.

Войниците са сякаш звезди от шоу бизнеса, всеки иска да се снима с тях. Когато церемонията приключи, преди тълпата да ме завлече с вихъра на екзалтацията, се метнах на колелото, и отпраших надолу по пътя, търсейки подслон. В рамките на десетина минути трябва да намеря парче равна земя, да си опъна палатката. Стъмва се. Границата е спокойна. Мазен, гладък асфалт и високи евкалиптови дървета, прикрити зад жив плет храсти, накацани като от пеперуди с бели и червени цветове. На има-няма километър надолу по шосето чувам музика, която идва някъде измежду зеления гъсталак. Черен път ме води до синя храмова постройка. Високоговорител гърми с религиозни песни. Циментираната с плочки площадка отпред е току-що измита и лъщи на угасващата светлина на деня. Басейн с лилии. Храмово помещение със запалени свещи. Благоуханни дървета и цветя. Жасмин. Не се вижда жива душа. Викнах един-два пъти и от закрито с перденце прозорче се появи мургавото, изпито лице на жена. Питам на английски мога ли да спя около постройката, а тя ми отговори да почакам да пита гуруто. Не след дълго разрешението е дадено и аз се настанявам на тревата от външната страна на тухлената ограда, малко встрани от купчината на мравуняк с пъплещи наоколо едри червеникави мравки. Тъкмо опънах палатката и гуруто се появи. Току-що изкъпан, гол до кръста, преметнат с оранжево дхоти — парче плат, с което се загръща долната част на тялото. Дълги, мастиленочерни, сякаш намазани с масло, блестящи коси и брада, от които се стичат капчици вода. Тъмните очи ме поглеждат изпитателно. Не говорим. Той само ми направи знак да се преместя вътре в оградата на храма. Пусна религиозните песни отново и отиде да се моли до едно исполинско дърво, чиито преплетени корени са декорирани със свещи и жертвени дарове — ориз, плодове, венчелистчета от кичести цветя. Ухае сладникаво на жасмин.

Време е за вечеря, жена му ми носи чепати с чиния леща. Аз им давам гуавата и сладкишите, които бях купил в Лахор, и трапезата се оформя взаимна. Гуруто има две игриви дъщерички, не по-възрастни от 6–7 години. Скачат и се смеят на измитата алея. На мен никой не ми досажда с въпроси. Гуруто сяда до мен, пием чай и не говорим за нищо. С настъпването на нощта спира автомобил. Възрастен човек носи невръстно дете на ръце. Може би е болно. Положиха го да спи вътре в храма. Вяра.

Моят гуру се събуди в четири сутринта и цялото семейство се размърда. Мантрите отново гръмнаха във въздуха. Високоговорителите възторжено благославят идващия ден. Аз се измъквам от постелята към шест, когато се развидели. Момиченцата ми носят чай и сладки питки хляб. Сега са облечени с кафяви сукманчета и бели ризки, а косите са им сплетени в мастиленочерни плитки — а ла Пипи. Готови са за училище.

Мистериозна мъгла е обвила с воала си пейзажа. Като илюзия в далечината виждам войниците от граничния пост да тренират. Тичат, клякат, подвикват и правят подскоци. Към седем дойде някакъв роднина на гуруто на мотоциклет, двете деца се сгушиха на седалката пред него и тримата потеглиха към училище. Прохладно е. Тръгвам.

В началото пътят е спокоен и притихнал. Задминавам спрял камион с войници от наряда по границата. След два километра пукам гума. Спирам да я сменя. Залисан по ремонта, докато се усетя и ето ме, вече не съм сам на шосето. С всяка изминала секунда положението на пътя става все по-невероятно наблъскано. Ако до преди няколко дни карах едва ли не сам в балучистанската пустиня, то сега съм в затруднение да намеря място за моето колело сред ятата превозни срества, стрелкащи се едва ли не във всички посоки. Започват да преобладават мотоциклети и велосипеди с гюмове мляко. Два клатушкащи се гюма отзад на багажника на велосипед никак не е малко. Карат по-натоварени от мене. Сутрешните автобуси преливат от народ. Направо се изсипват от вратите. Изпреварва ме група от колоездачи, държащи се за ремаркето на трактор.

Равно е. Шпалирът от дървета и цветни храсти се заменя с канал и огромни растения, подобни на рицин, но с дървовидни размери. Грижливо обработени ниви, няма и сантиметър прахосан.

Правила на движението няма, карай си от която си искаш страна на пътя, трябва само да се придвижваш в посоката, в която искаш, и да внимаваш за тези пред теб.

Първият град след границата е Амритсар. Изключително гъсто населен район. Такова нещо до момента не съм виждал. Много често забелязвам хора, които си пикаят на някой ъгъл, без ни най-малко да се притесняват. Ами ако чакаш „завет“, за да отидеш до тоалетна, надали ще го дочакаш. Напливът от туристи в тази част на Индия е огромен и на никого не правя впечатление. Такива като мен с колела минават непрекъснато. Хубавото на индийците е, че са си запазили идентичността въпреки туристическия интерес. За момента никой не проси, никой не ти се увисва на врата с ръце за спасение. Ще видим как ще е по-нататък, това са едва първи километри.

А бедността е безгранична. Индийците сякаш са имунизирани срещу туристическия вирус. Дано!!!

Въздухът има синкав цвят, замърсяването също е безгранично. В повечето случаи е причинено от многобройните двутактови превозни средства, пуфкащи весели синкави облачета зад гърба си. Първото важно нещо за днес е да обменя пари, трябва ми банка. Второто е да си купя карта на страната, че тука пътищата са доста повече от тези в Пакистан. Надписите по километричните камъни са почти изцяло на хинди, тук-таме да има някой на английски.

Минавам през квартал, осеян с работилници за какво ли не. Ремонтират се електроуреди, велосипеди, рикши. Майстори и чираци навсякъде ми махат и където и да спра за указания, всички са безкрайно услужливи и щедро ме упътват, за да достигна до целта си. Сменям няколко банки, докато намеря такава, която извършва обмяна на валута. Банка Punjabi ми влезе в положението. За късмет след банковата операция, докато питах как да стигна до най-близката книжарница, се запознах с посивял господин с грижливо построен кремав тюрбан и сресана посребрена брада, който ми каза да го следвам до книжарницата за карта. Дядото се метна на велосипеда си „Hero“ и препусна напред. На няколко пъти го изпускам от поглед. Гъстотата на велосипедистите и велорикшите надвишава моя капацитет за следване на подвижна цел. Без перипетии, с изчаквания, стигаме до книжарницата за има-няма половин час каране. Бях ли споменал за размера на Амритсар? Милионен град.

* * *

Вече имам карта на Индия с подробен раздел за щата Тамил Наду, който е крайната ми за момента дестинация. От тук до Ченаи (старото име на града е Мадрас) са над 3000 километра, Моята индийска виза е изтекла вече с месец и половина заради пътя до тук. Индийците от посолството ме прецакаха, като ми издадоха виза, която започва да тече от датата на издаване, а не от датата на влизане в страната. Хем знаят, че искам да пътувам с велосипед, а само спънки ми правят. За аклиматизация решавам да въртя педалите още две седмици и след това отново да хващам влака.

Измъквам се на околовръстното. Градът е многоцветен и шумен. Повечето мъже са с перфектно навити тюрбани и дълги, поддържани бради. Това е традицията при сикхите — преобладаващата религия в щата Пенджаб. Мъжете никога не си подстригват косата и брадата, тюрбаните са им образцови и всички имат гривна от неръждавейка на ръката. Жените от своя страна са разпилени от вятъра цветя, феерия от цветове. Облечени са с курта — дълга роба, и шалвари. През врата им е преметнат ефирен шал в тон с гамата на шалварите. Повечето жени се возят зад мъжете си на моторетките, седнали странично на седалката. Но една-две се бяха престрашили да карат собствените си мотопеди в замотаното движение. Първото впечатление от Индия е за свобода. Свободата се носи на крилата на жената, която с разветите пъстри цветове е навсякъде без ограничения. „Свобода“ е в женски род, дори и в буквалния смисъл на думата.

Следвам главния път за Делхи. Пътува се монотонно. Натоварено движение, хубав асфалт. Гладен съм. Купил съм си връзка банани и омахвам два. Цената на бананите за дузина е едва 20 рупии. Обменното съотношение е 1$=45 рупии, или бананите са направо без пари.

Нещо нямам настроение за каране, май си влача някаква болест от Пакистан, която се е спотаила по време на почивката във влака. Сега, след днешното нищожно физическо натоварване, взе пак да се обажда. Сили имам, пътят е равен и почти летя с около 20 км/ч, но нещо ми намирисва, че не е както преди. Сякаш батериите ми са в авариен режим, не съм уморен от ритмичните пробези, които всекидневно правя, а по-скоро имам чувството, че някакъв вирус ме омаломощава. Имам нужда от истинска почивка.

От крайпътен автомат се обаждам в посолството ни в Делхи, като им разказвам за одисеята си с надеждата, че ще получа подслон за поне един ден и възможност да се измия и изпера от пакистанската мръсотия. Нямам пари за хотел. В същото време Делхи е мегаполис и е невъзможно да го мина за един ден. В началото ми казават, че мога да остана, но се плащала някаква сума. Съгласен съм, само заради възможността евентуално да имам достъп до пералня и топла баня. Казват ми да се обадя по-късно, за да уточним пристигането. Обаждам се отново след около час. Визитата ми е отказана. Нямало място, голяма група от високопоставени българи са на посещение в момента. Къде сте се юрнали бе, хора? Заради това ли плаща българският народ данъци, за да може в декември посолството ни да е претъпкано с дипломати? Какво ли е по другите ни посолства по света! В Иран посланикът беше категоричен още преди да тръгна. В една електронна поща ми разясни всичко човекът — колко било трудно това, което правя, и че посолството няма да се погрижи за мен, ако закъсам, както са се грижили преди години за други двама велосипедисти, някога си изпаднали в затруднение, чакащи в Иран издаването на пакистански визи. Сякаш колоездачи минават всеки ден. Все пак пътуването ми не е подкрепено с подписи на висши наши държавни служители, така че няма я държавната подкрепа, дори и да нося български паспорт. Във всеки случай до момента изобилства човешката подкрепа, представена в лицето на гостоприемството на селяните, които срещам по пътя. Те поне изразяват нескрито щастието си да ми дадат каквото и да е, колкото и да са бедни. Все пак в края на разговора секретарката от посолството ме посъветва майчински да не взимам каквито и да е български лекарства в случай на стомашни проблеми, а да се обърна към индийските лекарски служби. Благодаря за съвета, спазвам го дословно.

След няколко километра пред мен се очертават поредица от барачки за чай и сладкиши. В гигантски, клокочещ с вряла мазнина тиган се пържат самоси. Самосата е национална „бърза закуска“ — както в Индия, така и в Пакистан. Представлява джоб от тънки листа тесто, пълен с картофено-зеленчукова смес с много подправки. Всичко това опържено и сервирано топло и хрущящо, заедно с чинийка лютив сос. Понякога в плънката се слага и месо, но не много често. За мое щастие като вегетарианец, Пенджаб се оказа вегетариански щат.

Купувам си четири самоси и един сладкиш — сладка топка с кардамон и други подправки. Всичко това го преглъщам с ароматен чай с мляко. Вкусотия. Продавачът на самосите скучае. Клиентелата е слаба. Говорим си за музиката на пакистанския пенджабски певец Нусрат Фатех Али Кхан. Та питам аз самосаджията, къде наблизо има магазин за музика. Във всяко индийско село има поне една барака с пиратски дискове. А той изпрати едно момченце да провери. Оказа се, че страничният път до будката за самоси, навлизащ в полето, води до село, което се нарича Малиан. Следващият град по пътя надолу се нарича Тангра. Селото е току до главния път. Момченцето ми даде знак да го последвам, зарязах си колелото при самосите и тръгнах да търся пенджабска музика.

Интересно как някои събития могат да внесат разклонение в житейския поток на човек. В един момент си мислиш, че животът ти тече като вода и ти се носиш по нея. Приятелката ти те обича така, както ти обичаш нея и, съдейки по своите чувства, нямаш измерение за обичта си. Работиш, печелиш пари и в мечтите ти е семейство с любимия човек, готов си и можеш да предложиш сигурност и дом. Изведнъж водопад. Не си прегледал топографията на маршрута и скачаш в бездна, за която не си ама никак подготвен. Лодката ти се разбива, а ти се гмуркаш в студената вода на стотици километри от населено място. Сам си, зъзнеш и няма кой да те стопли. Ако парафразирам казаното и сега съм сам, но ме топлят усмивките на всички тези индийци, които ме намериха и извадиха от водата, когато започна безтегловният ми полет към Индия.

Музикалният магазин е затворен. Отворени са аптека и будка за телефонни разговори (PCO). Трима младежи прехласнато ме гледат. Веднага ме канят на чай в аптеката. Няма как да откажа! Моят водач тича обратно при самосите да наглежда колелото. А аз съм подложен на бърз и точен разпит за това накъде съм тръгнал. Мандиб, едно от момчетата, без да му мисли много, ме кани у тях. Той и приятелят му Ранджит, са собственици на телефонните кабини. Искат да ме запознаят с всички в селото. Останалите младежи започват да се надпреварват да ме канят у тях, след като свърша гостуването у Мандиб. Перспективата е да остана тук за около година. Връщам се за колелото. Гледам часовника — минава два часа, минал съм към 70 километра, не му мисля много. Приемам без колебание подслона у Мандиб. Мръсен съм. Влача със себе си мръсотията от десет дена в Пакистан. Имам нужда от кратка аклиматизация, истинска храна и почивка.

Улиците в селото са земен път. Дворовете не се виждат. Скрити са зад трудно превземаеми, небоядисани, сивкавокафяви зидове. Биволи преживят под сенките. Бялата желязна врата на къщата на моя нов приятел се отваря гостоприемно. Посрещат ни майка му и двете деца на сестра му. Дворът е бледо резедав, циментиран и измит. Тънко стебло на гуава се мъчи да достигне светлина измежду стените кирпич. Лятна кухня, баня и няколко стаи. Тук живеят само бащата и майката на Мандиб, както и той самият. Майката, като ме вижда колко съм мръсен, веднага ми показва банята и ме кара да натрупам всички мръсни дрехи за пране. Това било нейна грижа.

Индийците са изключително чистоплътни. Къпят се по три пъти на ден. Все едно си мият зъбите. Направо ми става жал за майката пред купчината пране, която сътворих. Преди да се изкъпя, взех, че си залепих гумата, която спуках същата сутрин и не щеш ли, видях малка цепнатина в едната дисага, която мигновено заших, предотвратявайки по-нататъшно разцепване. Колелото отново е във форма, стегнато за път. А аз се заемам с тоалета си.

* * *

Банята е тясно помещение с леген с вода и канче за поливане. Водата е по-скоро хладка. Току-що изпомпана от вътрешния кладенец, но не е леденостудена. С всяко поливане на измореното ми тяло, ми олеква. Сякаш измивам огромен товар от плещите си. Навън Мандиб си оправя тюрбана. Захапал му е единия край със зъби, другият е вързан за пирон в стената. Навива го стегнато, като внимателно оправя ръбчетата. И тук мъжете са доста суетни, но това със сигурност е черта на Изтока.

Яхваме моторетката и обратно в селото, че даже и в съседното. Всеки познава Мандиб, разхождаме се из ниви със захарна тръстика и картофи. Грижливо подредени полета. Няма никакви тръни, всяка педя земя е обработена, та чак до сами пътя. Белеят се тюрбани и белоснежни ризи. Запознаваме се с Джерманджит, собственик на плантациите. Той ми разказва за историята на сикхите и за това, как през 1984 година хиляди са избити в Златния храм в Амритсар. Пенджаб просто искал да се отдели и съпротивата била кърваво потушена.

Местните пенджабци се изявяват като земевладелци. Обикновено работници са им хора от съседните щати. Само по-малките собственици сами си обработват земята.

Смрачава се. Захладнява. Напомня ми на ранно лято в България. Полето се е смълчало. Заспива. Отново пием чай у Мандиб след обилната вечеря с леща, ориз, картофена манджа с подправки и биволско кисело мляко. Да живеят вегетарианците, тук се чувствам като у дома си, няма нужда да проверявам всяко ядене и да предупреждавам какво не ям. Чаят е гъст и силен, направен е отново с биволско мляко. Майка му се е справила с купчината дрехи. Не мога да повярвам, че съм толкова чист. Преди часове се чудех къде ще спя и как ще се измия. А сега си лягам чистичък, в чисто легло, обграден с любовта на семейство. Случайности? Едва ли. По-скоро вяра. Човек получава това, от което най-много се нуждае.

Спим с Мандиб в неговата стая. Мебелировката е оскъдна. Рафтче с няколко снимки, две легла и масичка. Спим е преувеличено да се каже. Или по-точно аз не мога да заспя до късно. Някъде наблизо високоговорител пее с пълен глас религиозни песни, което продължава до сред нощ. В стомаха си чувствам тежест, но все още нямам разстройство. Може би съм настинал леко след студената баня и разходката с мотора. Нощта минава неусетно. В четири сутринта високоговорителите с песните отново запяха. За цялата нощ да е имало няколко часа без музика. Само се въртя. В шест съм на крак, на опашка за банята. Не мога да я пропусна току-така, ще ме обвинят в нечистоплътност. Бащата на Мандиб се стяга за работа. Той работи като електротехник в подстанция в Амритсар. Сивата му коса достига до кръста. Завита в тюрбана, дори не подозираш какво се крие в него. Брадата е грижливо сресана и подредена. Рано-рано закусваме чепати с чатни и неизменния чай. Обичам го този чай. Силен е, но рецептата с млякото и кардамона е невероятна.

Програмата за днес е да посетим Златния храм в Амритсар. Градът е на около двадесетина километра от селото на Мандиб и се придвижваме с моторетката. Синият пушек и многолюдието ни завладяват. Мандиб, както и много други участници в движението, си е вързал кърпа през носа и устата да не диша газовете на превозния поток.

Златния храм е свещен за сикхите. Хиляди и хиляди поклонници посещават храма всеки ден. Оставяме си сандалите на съхранение в претъпкана с обувки барака пред входа. Измиваме си краката и ръцете на близките чешми. Мандиб ми покрива главата с носната си кърпа. В храма не може да се влезе непокрит. Това не го знаех и не бях подготвен. Младежи с жълти кърпи с надпис „Златния храм“ влизат и излизат възторжено триумфиращи. Входът е отворен за всички, без ограничения на религия или националност. Входна такса не се събира. Пазачи с копия проверяват със строг поглед дали някой ще се опита да влезе неумит или неподходящо облечен. Нежна музика, съвсем ненатрапчива (както музиката от миналата вечер), струи, ромоли, рее се сякаш от всички посоки. Храмовият комплекс се състои от бели, мраморни сгради, оформящи правоъгълник. В центъра на мраморния двор искри с изумрудени води изкуствен басейн. В центъра на басейна, свързан с тънка, мраморна ивица с останалата суша, блести със златен, слънчев отблясък самият храм. В мраморния двор поклонниците обикалят водоема по посока на часовниковата стрелка. Къпят се ритуално във водите му. Вода, кърпи, кафяви тела и усмихнати, смирени лица. Вървим по застлани пътеки и рогозки. Хлъзгаво е на мокрите мраморни плочки. На входа на последната отсечка към храма храмови служители раздават грис халва в купички, направени от изсъхнало листо. Стъпваме по орнаментални плочки със сом, опитващ се да захапе крака на патица, завъртени в кръг, с цвете по средата. Вътре в храма стотици хора са седнали на земята и рецитират религиозни текстове. Всеки си шепти за себе си. Въздухът жужи от молитви. Музиканти в центъра свирят и пеят мелодията, която се лее и прелива наоколо. Те са достолепни възрастни мъже с дълги сиви бради. Червено и златно, преплетени в сложни орнаменти, доминира в интериора. Още грис халва. Поклонници оставят дарения. Прави ми впечатление големият брой европейци, които буквално живеят и се молят в храма. Работно време няма, можеш да останеш и през нощта, ако искаш. За храна ти носят грис халва.

В музея към храма, с рисунки, картини и снимки се разказва историята на сикхите. За десетте гурута, за кръвопролитната война с мюсюлманите, за атаката на индийците. Има ли религия по света, която да не е изцапана с кръвта на невинните? Прави ми впечатление, че и тук, както в православното християнство, светците са изобразени с ореол на главите.

След храма отиваме при лелята на Мандиб. Дългокоси хубавици се разхождат по плоските покриви на къщите в съседство. Десетки хвърчила се реят в небето. Когато излизаме обратно на улицата, ставаме участници в две сватби. На едната младоженецът е качен на кон. Покрит е с гирлянди от пари. Вдига се голяма гюрултия. Екзалтация. На другата сватба под сянката на шатра се е оформил пъстър дансинг. Момчета и момичета танцуват хем заедно, хем на дистанция. Момчетата са диво буйстващи, момичетата ги чакат да се поизморят и тогава се включват във феерията. Пенджабската музика е ритмична, огнена, подканяща да танцуваш. Не можеш безразлично да си седиш на стола.

До вечерта правим няколко десетки посещения у различни лели, чичовци и познати. Притокът на храна надвишава капацитета ми. Пием биволско мляко и вече предусещам, че нещо с химията на организма ми не е наред. Цяла нощ имам разстройство. На сутринта се лекувам с вода от варен ориз и чай от смокинови листа. Майката на Мандиб смутено ме гледа, но отказвам да ям каквото и да е пържено, както и да пия чай с мляко. Докторът на селото ми дава шепа хапчета, едното е голямо и черно, а другите са по-малки, многоцветни и ми заръчва да не ям нищо друго, освен банани. Днес съм на диета. А срещите и запознанствата не спират. Разкри се и тайната на религиозните песни всяка сутрин и всяка вечер. Съседът на Мандиб решил в прослава на Господ четири дни и четири нощи да рецитира на музика тяхната свещена книга. Точно свърши обетът му и друг съсед взе под наем музикалното оборудване, за да продължи щафетата.

* * *

Индия може да е известна като страна на подправките, но със сигурност е най-шумната държава в света. Ако от космоса се вижда великата китайска стена, почти със сигурност може да кажем, че това става на фона на индийска музика и ехо от клаксони. На почти всяко превозно средство отзад е написано „Blow Horn Please“ — „моля, сигнализирайте с клаксона“. Всеки бибитка за щяло и нещяло, след което дава газ, осланяйки се на аксиомата, че ще му се даде път заради това, че вдига шум. В интерес на истината никой не се противопоставя на корабната сирена, на автобусите и камионите, които разплискват настрани, нас, малките участници в движението, подобно на кораб, порещ спокойните, сини води на море.

На следващата сутрин съм отново здрав. Бананите, хапчетата и оризовата вода си свършиха работата, чувствам се отлично. Съветът на секретарката от посолството да пия само индийски лекарства, се оказа полезен. За един ден бананова диета и с мистериозните хапчета на доктора съм свеж като кукуряк. Не знам дали е от терапията или вече се аклиматизирах, но през следващите четири месеца нямам никакви проблеми, въпреки че ям и пия във всякакви обществени „хотели“ и гостоприемни домакинства.

След четиридневно гостуване у Мандиб потеглям към Агра. За днес маршрутът е от селото на Мандиб до Фаридкот, което е преход около 100 километра. Мандиб и Гопи, братът на Ранджит, ме изпращат по необозначени на моята карта селски пътища до близкото градче Там Тарам. Напускам главния път от Амритсар към столицата и се опитвам да заобикаля многомилионния Делхи по околовръстни шосета. Движението е къде-къде по-спокойно. Редуват се села и ферми, засети с рапица, картофи, пшеница и ориз. Пътят е зелен тунел от мангови и евкалиптови дървета. В покрайнините на селата зървам училища. За някои ученици класната стая е на открито. Децата са насядали върху платнище на земята под сянката на огромно мангово дърво. Учителката, седнала зад малка масичка, преподава урока. Тези, които имат нужда от писмени обяснения на дъска, имат занятия в близката постройка.

На стъмване отбивам към поредната ферма. Балджит, домакинът ми за тази вечер, ми носи мляко. Цялата рода живеят във фермата — деца, сестри, жена. Имат десетина декара земя, която обработват с още няколко помощници и четири бивола. Родителите им са починали. Брат му учи и работи в Кипър, той е и основният спонсор на семейството. Къщата им е с циментиран двор. Тоалетна няма. По нужда се ходи на полето до канала. Хубавата земя на Пенджаб се напоява с електрически помпи. Водата за пиене е също подпочвена, помпа се на ръка. През нощта нямах произшествия. Надвечер ме навестиха съседите по ферма. Но никой не ме обсажда с въпроси. Виждат, че съм уморен и ми дават да дишам спокойно през няколкото часа почивка и сън. Опънал съм си палатката на откритата тераса на изоставена къща. В просъница чувам шумоленето на мишоците из царевичака и рогозките вътре. На сутринта съм пожален от конденза. Палатката ми е суха, закътана в завета на постройката. Закусвам с Балджит курабийки, чепати, кисело мляко и чай. Сестра му ми завива в жълто парче плат, избродирано със сини цветя, останалата купчина чепати, които не можахме да изядем. Фермата им се стопява в сутрешната мараня, гледам ги, стоящи на прага и им завиждам благородно. Имат си всичко — семейство, деца, земя, ток и вода. Най-важното е, че са задоволени от това, което притежават, и със собствен труд си покриват повечето нужди.

Следващите два дни минавам близо 200 километра и съм на път да вляза в съседния щат Харияна. По маршрута по-забележителна случка бе, че в един сравнително голям град, Батинда, на улицата ме спря младеж, който настоя да ме почерпи обяд. Седнахме в близкото заведение и хапнахме кисело мляко, картофена манджа и чепати. За изпроводяк младежът ми купи още половин килограм мляко за из път. Както той се изрази, такава била традицията на пенджабци — да помагат колкото се може повече.

Същата вечер спя в случайна нива край пътя. Този път нямам домакини. Появява се едно момче, което ми казва, че нивата принадлежи на неговото семейство и това е всичко. Вода си наточвам от близката ръчна помпа, която обслужва съседната ферма, но домакините не проявяват интерес към моята особа. От разклонението на пътя, отвъд напоителната канавка, си купувам мед, с който обилно си подслаждам вечерята.

Посред нощ ставам да отида до тоалетна. Взимам челника в ръка и в движение се опитвам да си го сложа на главата. Изтървах го светещ в прахта. Вдигнах го и го тръснах да се отърси от прахоляка и в този момент се разхвърчаха всичките му вътрешни части от сектора с батериите. Потънах в тъмнина или по-точно само луната продължи да ми свети. Липсва държачът на батериите и самите батерии. Кутийката мистериозно се отвори, за първи път ми се случва. Лягам да спя, все пак си казвам, че утрото е по-мъдро от вечерта. Нямам второ фенерче, а в тъмното нищо не виждам. Въртя се така към половин-един час, но мира не ми дава част от оборудването ми да не е функционално. Обувам си обувките и започвам да провеждам балистична експертиза в тъмнината. С челника в ръка извършвам движения, подобни на злополучното изтръскване и проверявам сред буците пръст. Усилията ми са наградени с успех. Намерих пластмасовия държател. Това е и най-важната част, батерии мога да си купя и от следващия град. Наспах се спокойно. На развиделяване претърсих старателно мястото и намерих и батериите. Отново имам светлина.

С навлизане в Харияна напрежението на шосето доста се редуцира. Движението оредя. Когато ме задминават, шофьорите не ме притискат с клаксони. Наоколо са отново полета, докъдето поглед стига. Но влажността е по-ниска и основната култура е памук. Срещам доста камили, впрегнати в претоварени с памук двуколки.

Град Дабвали е на границата между Харияна и Пенджаб. Чудя се дали да отцепя към Раджастан, но съвестта ми ме кара да бързам към Тамил Наду. Малко след Дабвали двама индийци ме настигат с мотоциклет и ми правят знак да спра. Канят ме на закуска в града, но аз току-що го минах и не ми се връща. Канят ме на гости в селото си на около 6 километра в полето, но и на тази покана отказвам. Май наистина съм се разбързал, а пък е и доста рано, едва тридесетина километра съм навъртял. Разделяме се, а услужливият господин ми споделя, че аз съм първият чужденец, когото той вижда. В очите му искри чиста, неподправена радост. Аз също се радвам, че съм далече от тълпата туристи. Все пак положението, в което се намирам, предразполага всеки да ме заговори, на врата ми не виси табела — „чужденец, забранено за комуникация“.

През целия ден карам по спокоен равен път. Крайпътната растителност се сменя с бодливи храсти и акации. Фермите са доста по-нарядко. Трафикът също е оскъден. Към три часа следобяд ме настига мотоциклет и забавя ход. Двама младежи ме заговарят. Говорим си в движение за това откъде съм и накъде съм тръгнал. Те бързат да вземат техен приятел от някъде и ме изоставят за малко. След около половин час се връщат вече трима на мотоциклета. Един от тях ме кани в селото си. Аз го питам мога ли да спя на палатка, а те утвърдително кимат с глава. Отклоняваме се от главния път. Селото се казва Джодка и е на около пет километра встрани зад хълма с памуковите ниви. Къщите са крепости. Улиците са тесни, някои са павирани с кирпичени тухли. Отворена канализация. По жълто-оранжево-розовите стени са изрисувани сини свастики, с четири точки в незавършените квадрати. Спираме пред непристъпен розов дувар с тежка, метална, кафява порта, орнаментирана със заварени заврънтулки. Сахиб, едно от момчетата, влезе да съобщи за гостите и след секунда една малка странична врата се открехна и ни пропусна вътре. Мълвата за пристигането ми се разпространява със скоростта на светлината. Един след друг се тълпят съседи и роднини да ме пипнат, да ме видят кой съм. Повечето жени си пускат воал пред лицето, когато са в близост до мен. По-старите не се забраждат. Дворът отново е циментиран. Интересни делви и гърнета се сушат, надупени по лавици на стената. Няма електричество, нито течаща вода. Готви се на огнище. Дават ми една бака топла вода да се изкъпя. Това вече е лукс. След което се юрваме по полето. Сахиб иска да ме разведе из земите, собственост на семейството му. Памук и пак памук. Десетки работници превиват гръб. Денят си отива, а те са все още по нивите. Жените са берачки, а мъжете товарят и водят двуколки, впрегнати с камили. В прилива на нощта ги задминаваме с моторетката да се прибират по прашния път към домовете си.

Докато в Пенджаб всеки сикх е „Singh“, което означава лъв, така и тук всеки хариянец е „Ram“. Пълното име на Сахиб е Сахиб Рам Годара. Поздравът за „добре дошъл“ и „здравей“ тук, в Харияна, е „Рам Рам“, в Пенджаб на пенджабски е „Сатсириакаль“. На това ме учат новите ми приятели.

До здрачаване вече съм се прочул в цялото село. Тълпата от любопитни се сгъстява. Все едно в къщата на Сахиб се е организирал митинг. Чувствам се неловко и ми е доста изморено. След вечеря какво да видя. Не по-малко от 40 души са се събрали и ме чакат на двора. В центъра е седнал учителят на селото, само той знае английски и ще превежда на останалите. Всички го уважават. Провеждаме един дълъг разговор за Индия, за света, за това накъде вървим, не се ли лутаме с мечтите си, гонейки вятъра. Говоря им за вируса на богатия чужденец. Вирусът, който само отнема. Говоря им за това, как Изтока се поглъща от Запада и колко ми е тъжно, когато си помисля, че и те самите в Джодка не са защитени. 40 човека ме гледат в очите. Вече ми е сънливо и моля за извинение, но е време за сън. „Чанга афер“, приятели — „довиждане“ на пенджабски. В просъница все още долавям ентусиазираната дискусия навън, която се е отпушила и никой не може, а и не иска да укроти. Те не могат да си тръгнат, влязъл съм в живота им като нещо ново, до което никога не са се докосвали. Както ми каза учителят:

— За нас всеки гост е свещен, всеки гост е ангел, дошъл да ни навести.

На сутринта селяните от Джодка не ме пускат да си тръгна. Уговарят ме да остана още един-два дни поне. При това темпо, ако оставам по седмица във всяко следващо село, не мога да стигна до Тамил Наду и за година. От всички страни ме обстрелват с въпроси. Докато отговоря на едните, вече ме засипват следващите. Дори записката за миналата вечер не мога да си довърша. Започват да ми се сърдят, защото много съм писал в тефтера си, вместо да говоря с тях. Обсебващи са. Отдъхвам си, когато съм отново на пътя.

* * *

В тези първи за мене дни в Индия страната ме пренасища с емоции. Има моменти, когато умишлено се крия, търся уединение, илюзорна самота, тъй като тука почти никъде не можеш да си сам и персоналното пространство е сведено до минимум. От емоционална гледна точка Индия може да се сравни с коралов риф от цветове, миризми, форми, звуци. Докато Европа ми се струва едноцветна, сива и статична, тук всичко мърда и блести по различен, привлекателен начин. В мен бушува гейзер от емоции.

Слушам смазания глас на велосипеда и поглъщам пейзажа. Акации, цъфнали памукови ниви, дъх на пустиня. Раджастан, пустинният щат, ме съблазнява. Намира се само на около стотина километра встрани от маршрута ми. А аз обичам пустините. В тях има сила, дух. Средата на живот е толкова трудна, че хората се научават да ценят и най-малкото. Нищо не се прахосва, а взаимопомощта е на първо място.

Спирам да обядвам в песъчлива отбивка, в която колелото затъва в златен пясък. Бутам до неугледния „хотел“ и сядам на земята да си почина. Чепати с банани и кисело мляко, както винаги. Автобус с изморени пътници изсипва смесена, цветна тълпа. Децата са много весели, играят си с водата от близкия маркуч, докато майките ги гонят да сядат и те да ядат. На една от малкото маси са седнали костюмирани господа. Гледат ме, подвикват ми и ме канят да споделя обяда с тях. Оказва се, че са от Раджастан, хвърлят ми покана да ги посетя. Работят на летище в Дубай и се връщат за кратък отпуск. Бързат да се видят с близките си. Отново Раджастан! Преборих се. Някой ден ще дойда специално да го прекося надлъж и шир този щат, вероятно с камила от Кохропар в Пакистан до Джайпур в Индия. Извайвам го в мечтите си и поддържам курса на юг.

Близо до град Хисар се строи храм на бог Хануман. В центъра на зелена морава се издига недовършена исполинска статуя на бога с маймунска глава, с бухалка в едната ръка, а другата е издигната за поздрав. Входът на комплекса минава през фронтон с дървени колони, с изрязани в дървото пухкави жени, позиращи сладострастно. В тази част на пътя има значително присъствие на червенолики маймунки. Маймунките стоят край пътя на групи по десетина, скачат по дърветата и очакват храна от минувачите. Аз не мога да спра да им обърна внимание, въпреки че са много приятелски настроени. Сега летя с горе-долу 30 км/ч. Хванал съм се за един трактор с ремарке с памук и се возя гратис, както правят всекидневно индийците. Така е до първия разклон, където пускам веригата и се разделям с превозвача си.

За пренощуване търся подслон в памуковите ниви. Искам днес да съм сам. Да си легна рано, да стана рано, да си пиша в тефтера и само да гледам, да слушам, да виждам. Опъвам палатката под едно огромно, подобно на фикус дърво с лъскави, месести листа. Наблизо има разхвърляни, отдалечени една от друга къщи. Трактор се прибира с натоварено с работници ремарке. Между памуците два пауна като плувци гмуркачи се появяват и изчезват, само да усетят, че някой се приближава. Преследваме се така няколко минути, след което се отказвам да ги гоня и отивам да търся вода. В първата къща хората ме насочват към дерето, но водата, която излиза от помпата, е мътна, направо си е кална, независимо колко помпя. Самата помпа е стара и раздрънкана, никак не ми вдъхва доверие. Те ме убеждават, че водата е хубава, но аз се отправям към съседите. Прескачам плетеница от канали за напояване. Входът е откъм градинка със захарна тръстика. Не голяма, само колкото да прави сянка. Няколко бивола чакат да бъдат издоени. Жена с гюм в ръце се провира между тежките животни, преживящи с непоклатимо спокойствие. Мъжът й не говори английски. Разбираме се със знаци. Водата им отново не е кристално чиста, но е много по-добра от дъждовно-калната смес отпреди малко. Канят ме на чай на смрачаване, когато работата по стопанството е приключила.

Връщам се в лагера да си сготвя традиционната вечеря от леща с ориз и бульон „Маги“, овеса почти съм го свършил, също и кускуса, а с ориз и леща се снабдявам от селските пазари.

Рано сутринта пауните вече са се събудили и продължават играта на гоненица из полето. Хапвам набързо, събирам инвентара, пия един чай със стопаните на хубавата вода и хващам пътя. Има-няма да съм карал двадесетина километра и край шосето се показва бензиностанция в строеж. Спирам да си заредя чиста вода. Един от собствениците, Сундер, веднага ме кани на късна закуска, както той се изрази, в селото му, на два километра надолу по пътя. Замислих се за малко и приех. Все още ми е гузно за поканата, която отказах преди няколко дни и сега искам всеки ден да угодя на някого. Смисълът в придвижването по начина, който съм избрал, не е само в преодоляването на дистанция със собствени сили. Съжалявам, че се налага да бързам. Искам да приема всички покани от всички хора, които срещам. Искам да им изслушвам историите, да разказвам своята, да споделям. Малко ми е тъжно, че някои ги пренебрегвам. Карането на колело е безинтересно само по себе си, ако не ме доведе до неочаквана среща, обмяна на чувства, живо участие в картината на живота, наречете го, както щете. Храната е мостът, съкращаващ дистанцията към запознанството. Обичам, когато ме заговарят с „Ял ли си?“.

Трънени огради, маймунки по дърветата, открита канализация, биволи се излежават в езерце, кубични кирпичени къщи и прашни улици. Типично, както всяко индийско село досега. В тази част на щата Харияна забелязвам, че торът от биволите се събира, наплесква се на питки, които се нареждат на пирамидални купчини да се сушат. Използва се за горене.

Докато жената на Сундер готви, той ми показва снимки от неговата сватба и тази на брат му. От лакиран гардероб вади чеиза на жена си и пред очите ми се разстила сърмено, избродирано със златни орнаменти тъмночервено сари. Не знам как да го кажа, но в индийските семейства съществува нескрита хармония. От пътя ме прибират мъже, водят ме мръсен и прашен в домовете си. Жените им ми създават условия да се измия, приготвят храна, перат ми дрехите и всичко това го правят с усмивка, без да се сърдят на мъжа си за допълнителната работа, която им се отваря.

Със Сундер говорим за живота на хинду семействата. От стената ме гледат бог Ганеш и бог Хануман, телевизията бумти с екшън по HBO. Звъни GSM-ът на новия ми приятел. При толкова много ръчен труд и изнурени, бедни лица с грееща усмивка ми е трудно да възприема цялата тази „цивилизация“, от която съм обграден. За какво са ни тези електронни джунджурии, които като гледам само ни отклоняват от пътя на истината.

Колелото ми е паркирано отвън пред къщата и неизменните дечурлига си играят със скоростите и спирачките. Докосват се до това „чудо на техниката“ — колело със скорости. Не мога да ги спра. Как може да се ограничи любопитството, особено проявено от деца? Те са непредсказуеми. След хапването тръгвам да си ходя, но нейсе, поредната повреда, причинена от любопитковци. Жилото на предния обтегач е скъсано. Все още лекичко се ядосвам, когато някой ме накара да работя извънредно, причинявайки повреди в оборудването ми. За щастие съм поел доста от „източното спокойствие“ и не се тревожа излишно. Достатъчно ми е, че съм жив и здрав, всичко останало ще го ремонтирам, нали съм оборудван с инструменти и резервни части. Това жило издържа досега над 2500 километра, нормално е да се е амортизирало, децата не са ми виновни, те са само катализаторът да го довършат.

Фиксирам новото жило на сянка под навеса на бензиностанцията. Отнема ми само 10 минути. Радвам се, че го ремонтирам тука, защото на пътя щеше да е по-неудобно, заради трафика и липсата на място.

* * *

В тази част, след град Хисар, щатът Харияна е по-влажен. Покрит е със зеленината на плантациите за захарна тръстика. Тук-таме стърчат исполински манго с месести листа, хвърлящи непробиваема сянка. В ранния следобед съм на около 25 километра от град Ротак. За около два часа мога да се справя, но се чудя къде ще спя, ако градът е голям. Пред мен е един от така наречените „хотели“. Подобна барака като тази на Накозариф от Пакистан, но далеч по-чиста. Спането е безплатно. Нарове са разхвърляни по дворчето и изморени шофьори отморяват тежестта на пътя. Оставам тук. Изглежда безопасно. Собственикът е слаб, с хлътнали гърди, дръпнати очи и прилича на тайландец. Откритият канал е ограден с върбалак. Цветни храсти оформят червени и розови уханни облаци из двора. Навес от рогозки, градинка с лук, чесън и подправки се полива от водата, с която се мием. Един-два сини бидона с вода са за миене и пиене. Наоколо са безкрайни ниви.

Готвя си на газовия котлон на хотела, което много ме подпомага, че ме мързи да си разопаковам печката. Вечерята е отново леща с ориз, а за десерт банани и чай. Чаят е от заведението. Много взе да ми харесва този индийски чай с мляко и кардамон.

Нощта ни обгръща с хладна, влажна прегръдка. Лягам си в престрелката на индийски екшън. 5–6 момчета, предполагам от околността, гледат VCD на телевизора на хотела. Подпрял съм колелото под навеса. Чувалът с по-ценните неща, т.е. палатката и инструментите, го натиквам под нара. Отивам до тоалетна при напоителния канал зад бараката, след което се прибирам и завит със спалния чувал, заспивам под звуците на телевизора. Стрелят по нас в хор на танцуващи девойки. Екшънът продължава до среднощ. В безопасност съм. Никой не ме безпокои. На сутринта всичко е налице. Нищо не ми е откраднато. Индия е добра държава.

Собственикът спи на съседния нар до мене. Рано-рано работниците по кухня са вече на крак. Огънят е накладен и чаят е готов. А той още се излежава в чергите.

Моят багаж е стегнат на колелото. Предимството на това да не опъвам палатка е, че съм готов за път почти веднага със ставането. Пия един чай, хапвам си другата половина от снощната манджа и хващам пътя. На изпроводяк собственикът ми дава закарфичена с игла паспортна снимка и адреса на хотела, написан върху лист от тефтер, нещо като визитна картичка.

Потеглям в седем и половина. Имам шансове за дълъг дневен преход. До Ротак нямам проблеми. Маймунките неспирно си играят по дърветата. Щастливи и нахранени са. Всеки се грижи за безгрижните олицетворения на бог Хануман, синът на вятъра, дясната ръка на бог Рама.

Когато наближих града, километражът ми отказа да работи. Датчикът или окабеляването сдадоха багажа. Опитах се да го отремонтирам, но неуспешно. Отсега нататък мога да го ползвам само като часовник, но и това е нещо. С около 15 км/ч средна скорост по 6–7 часа на ден се правят към 90–100 километра, приблизително ще знам къде съм.

От Ротак, за да избегна Делхи, заобикалям околовръст през град Джаджар. Разстоянието Ротак — Джаджар е не повече от тридесетина километра, но в момента всичко е разкопано. Намирам се под обсадата на поредица сякаш започнати и недовършени ремонтни дейности, между които се провира поток от камиони и автобуси. Дупките са навсякъде, все едно, че карам по черен път. Даже по-лошо, защото праговете са по-стръмни и пропаданията — по-тежки. След първите десет километра вече и маймунките не ме развеселяват. Спирам да ям банан. Давам почивка на колелото от многото тръскане. Почивката е и за мене самия, от прекалено многото внимание по дупките и трафика главата ме заболя. Леко съм изнервен. Имам си и опашка от колоездачи, които ту задминавам и те ме следват няколко километра, ту те са пред мен и аз кретам след тях. Обикновено, когато спра, и те чинно спират да ме изчакат. На краен предел съм, само ги чакам да ми дадат претекст да им се развикам. Един от тях се приближава и с мирен глас ме кани у тях на обяд. Мигом раздразнението изчезва, спокойствието на новия ми приятел прониква в мен и помита тъмното ми настроение. Наоколо е слънчево и приятно, със зайчета слънчеви лъчи, пробиващи през клонаците на евкалиптите. Нареш Дева Синкх е спасителят за деня. Приемам, без да се замисля, само да се махна от нервозния участък. Поемаме встрани за около 2–3 километра по черен, прашен път до село Крота. Той е напред, а аз — по петите му.

Както навсякъде в Индия, с влизане в селото ни посрещат играещи деца и преживящи биволи. Леко встрани блещука езерце с лилии. Биволи са налягали в кални ями. Кубични, разхвърляни една върху друга, сиво-жълти къщи. Къщата на Нареш е затисната между две други постройки. Заграден двор с двуметрова плътна стена. Огнището е в ъгъла под стълбата. Жена му е със сини шалвари, жълта курта и червеникав шал. Разпалва жаравата. Започва да меси рути, хлебни питки. Босоного детенце с червено елече следи движенията на жената. Върху дървена подложка се разточват питките, след това се залепят за нагорещения тиган и готово. Приличат на палачинки, но имат друг вкус и не са толкова крехки. Вътре в приземния етаж е сумрачно и приятно хладно. Бебешка люлка поскърцва от тавана. Незастлани нарове. Пръстен под. Баба люшка и приспива на ръце бебето на стопанина. Дава ми знак да се кача горе на откритата тераса и да си полегна. Тя самата се качва с нас. Приятно е. Лягам и гледам синьото небе с гонещи се, рехави облаци. Пием по чаша айрян от биволско мляко. Наоколо е свобода. Свободата да си беден и да не се притесняваш от това, а да проявяваш човещина към ближните си всеки миг живот.

Навън деца си играят с колелото. Правя им забележка да престанат, на помощ ми идва Нареш и страстите се успокояват. Хапваме картофена манджа с рути и айрян. Айрянът тук го наричат „ласи“. Ласи не е просто кисело мляко с вода, вътре се слагат подправки и зеленчуци, парченца люти чушки например.

Почивката си заслужаваше. Отново съм на асфалта и за час и половина решавам пъзела на минирания с дупки участък, без много да му мисля. Не мога да повярвам, че най-накрая съм на разклона за Гургаон. Шосето е все още тясно до началото на следващото село, след което се разраства в двулентово и заприличва на нормален път. Настилката е повече от добра. В крайпътния хотел-ресторант пия чай и ям банани. Шофьори се поливат с вода на близката помпа.

Интересно как през домашната обстановка прозират хранителните навици на хората. В Пенджаб по селата не видях никъде прасета и кокошки, нито пък магазини за месо. Само откъслечни стада с овце и кози по границата със съседния щат Харияна. В Харияна обаче по селата се ровят прасета почти навсякъде, а кокошките са ежедневие. Когато бях на гости на Нареш, той с погнуса ми обясни, че неговата каста не гледа прасета, това е занимание за по-нисшата прослойка. Прозира намек за кастово деление, което в същото време навсякъде в Индия се отрича.

* * *

Тази вечер лагерувам встрани от крайпътна ферма. Песъчлива почва и много черни мравки в редица. В далечината деца вдигат облаци прах от игра на крикет. Този път пауните са на по-открито, но все така плашливи. Повече не ги преследвам. Пълня си меха от ръчната помпа пред близката къща. Водата е чиста и сладка. Готвя си леща, а за закуска — овесени ядки. Става ми нещо тъжно за семейството ми, иска ми се да са спокойни, но надали са, отдавна не съм им се обаждал. Идеята е да хвана влак от Агра и да се придвижа бързо до организацията в Тамил Наду, където ще работя като доброволец.

Щата Харияна в тази си част прилича на Пенджаб. Зелен е. Не е толкова влажен, но все пак тучен със засетите с пшеница, ориз и захарна тръстика поля. Доста по-топло е, или така ми се струва поради по-ниската влажност.

В обвитата с воал от изпарения сутрин собственикът на близката ферма ме черпи чай с гъсто, току-що издоено мляко. Добър завършек на закуската. „Чанга“ — „довиждане“, и „Мирбани“ — „благодаря“, за моите ранобудни стопани. Събирам багажа и съм отново в главоблъсканицата на асфалта. Ежедневието е да си проправям път сред множеството мотори, колела и рикши. Този ден съм доста мотивиран и до обяд излизам на магистралата, водеща надолу към Агра, включвайки се в нея от град Палвал. На влизане в града облечени в розови униформи ученички се прибират на велосипеди. Развети, безтегловни шалове и звънливи гласове ме съпровождат до самия град. Палвал също е в ръцете на пътностроителните инженери. Улиците само напомнят за такива. Изобилстват трапове и купчини строителни материали.

На магистралата, за разлика от всяка друга държава, до момента където съм бил, е разрешено да се придвижваш с каквото можеш. Посоката на движение за колелата, каруците и други видове по-бавен транспорт не е регламентирана. Има колоездачи, има каруци и фучащи автомобили. Единствен недостатък е шумът. Шофьорите не спират да се набират на клаксоните и да натискат газта. Музикална приказка. Удръжте си спирачките, индийци, и по-спокойно с клаксона!

Напускам Харияна и се вливам с потока автомобили в Утар Прадеш. „Хотелите“ — ресторанти покрай пътя, са много по-модерни. Плетените нарове са заместени с пластмасови столове и маси, които намирам вече за не така удобни. Цените също скачат заедно със звездите на заведението, въпреки че са си същите крайпътни колиби. Но аз нали съм си българин, навсякъде споря кое колко струва и гледам да мина по цени, на които пазарувах досега извън туристическите места. Пазарлъкът има ефект.

Придвижвам се скоростно. Пътят отново лети. Хора с танцуващи мечки, един слон и всякакви клоуни подканят за почивка в съседство с осветени с лампички заведения. Аз натискам педалите. В края на деня се състезавам със случайни колоездачи, или по-точно те се състезават с мен. Мобилизират се, настигат ме, задминават ме, след това аз се мобилизирам и ги надминавам. Разменяме си усмивки и весели погледи. Свъртам встрани от магистралата и търся подслон в селата. Жълти поля с рапица, със схлупени сламени колибки в средата.

Намерих подслон в двора на храм, на Радха Кришна. Поне тука ме упътиха местните хора, че мога да прекарам нощта, а управниците на храма, почиващи в благоуханната градина, ми дадоха знак, че нямат нищо против. Още един ден път ме дели от Агра.

Обръснати глави, бели и оранжеви роби, сиви, студени, каменни божества. Лагера го вдигам на песъчливата площадка пред храма пред преплетена божествена скулптура, която ме пази за през нощта. Раздавам си връзката банани на децата, а едно кученце си играе с гривничката ми от дървени топчета, която Мандиб от Пенджаб ми подари на изпроводяк. За малко да обвиня, че са ми я откраднали, докато си разопаковах нещата. Все още се съмнявам в добротата, но нали съм си европеец, простено ми е. Досами лагера е градина, преградена с ниска ограда от пръти. Зад нея са няколко лехи зеленчуци и цветя. В центъра на градината е построен кладенец. Къпя се, обливайки се с хладната вода от дълбините на кладенеца. Срещу 5 рупии си купувам половин литър мляко и си правя чай. Основното меню е ориз, подсладен със захар и малко леща. Днес си купих захар от един пазар и научих, че „гаръм“ на хинди означава горещо, а захар е „чинни“.

Разиграва се странен ритуал с подрънкване на звънци, тръбене на рогове и палене на ароматни свещи пред скулптурите. Лагерът потъва в тъмнина, пропита с „Ом на ма шивая“. Лягам си, след като съм изпил два литра чай от мента. Унасям се докъм десет и половина, когато гръмогласна музика и фойерверки разцепиха мълчанието на нощта. Веселба. Индия. От среднощ до пет сутринта, когато ставам за закуска, отново е смълчано тихо.

* * *

29 ноември 2005 година.

До обяд прелитам седемдесетте километра, разделящи ме от Агра. Първата ми работа е да отида на гарата да проверя за влак до Ченаи. Колелото го паркирам между колите, изоставяйки го, без да го заключвам. Надали някой ще се опита да го вземе. Специално гише за чужденци обслужва мен и туристка от Австралия. Попълвам формуляр за резервация. Влакът е пълен и няма свободни места. Пътят е изтощително дълъг, горе-долу към две нощи, и ми се ще да има къде да полегна. Билетът ми не е първа класа, а за т.нар. sleeper — общият вагон със сгъваеми спални кушетки, същите като в пакистанските влакове. В листа за резервации има 300 човека пред мене. Въпреки всичко ми продават билет без място и ми казват да се оправям както мога. Колелото го организирам да пътува с друг влак, че в моя няма място и за багаж. Добре, че пристигаме в един ден в Ченаи.

Излизам навън на слънце с билета в ръка. Взимам си колелото, а по петите ми търчи някакъв човек и ми проси пари за това, че ужким ми пазел колелото. Ама тука са много нахални някои хора! То е ясно, че Агра е туристическата Мека, но бива ли така? Подминавам го, като му обяснявам, че и аз съм на неговото дередже, и тръгвам да си търся хотел. Решил съм да видя Тадж Махал, колкото и да е банално. По-скоро съм любопитен дали ще зърна електрическите автобуси, с които се превозват всички около монумента според научнопопулярен филм, който гледах преди години. Едно от средствата, които се прилагат за опазване на паметника от вредното въздействие на изгорелите газове, както се твърдеше.

Движа се сред облаци син дим. Униформени ученици с раздрънкани колела се провират под падналата бариерата на железопътна линия, препречила пътя. Аз не мога да си промуша колелото под нея и с удоволствие чакам между бълващите пушек рикши, докато влакът се изтърколи пред нас.

Спускам се по тесни павирани улици. Отвсякъде ме заливат с реклами — „Recommended by Lonely Planet“. Виждам повече европейски лица, отколкото индийски. Настанявам се в хотел „Кемал“, който ми струва 200 рупии за двойна стая. Избрах го, защото точно пред вратите му ми се скъса жилото на предната спирачка и се наложи да спра. Ремонтирам и се настанявам. Просторно е. Имам и вентилатор, и баня. Целият ми багаж е пропит с влага, акумулирана от седмицата, която прекарах на открито. Сега съм го разпрострял навсякъде да се суши. Изпрах се, изкъпах се и тръгнах да се мотая.

Сякаш всичко е театър тук, в Агра. Комерсиализацията е 100%. Невръстни дечурлига ме преследват с пощенски картички и DVD дискове. Продавачи подканят да опитам вкусотиите, които са наготвили. Моторни рикши, рикши на ръка и на педали лъкатушат в навалицата. Цените са десеторни, но все така ниски за западния турист. Закуска може да се организира за не повече от 1$ и това включва около 1 литър мляко и пържени хлебчета, потопени в захарен сироп например. Няма и следа от електрически автобуси. Замърсяването е също 100%. Въздухът е син. От покрива — тераса на хотела, трудно налучквам къде е Тадж Махал, въпреки че трябва да е пред очите ми.

Купувам си билет за 750 рупии, толкова е за чужденците. Индийците плащат 10 пъти по-малко.

Тълпата ме повлича към сумрачен вход със студени, тъмни сводове от червен камък. В едно ято съм с безчет безразлични, еднотипни лица от цял свят. Многообразна реч. Червено и бяло. Снежнобял, саркофагът монумент на загиналата принцеса е обграден с джамии от ръждивочервен камък. Преливат се мотиви с преплетени цветя, направени от полускъпоценни камъни, инкрустирани в мраморните плочи. Това, което се разстила като блестяща архитектура пред нас, е всъщност това, което англичаните не са откраднали след напускането на колонията си. Все още има какво да се види. Безупречен геометричен парк. Избледняла зеленина и преливащи се един в друг фонтани. Част от хората посещават Тадж Махал по религиозни причини. В петъците входът е свободен за вярващи от цял свят, дошли да се молят. Снимките тогава са забранени и етикетът в облеклото строго се спазва.

Група облечени в розово момичета позира с ръце, протегнати да докоснат полумесеца на кубето. Фотографите са повече от желаещите да се снимат. Отвътре блестящ и доходоносен, светът се сгромолясва, когато излезеш навън. Малчугани на по 6–7 години се трудят като възрастни. Направо съм потресен. Доходите от Тадж Махал са невероятни при вход около 15$ средно за чужденците. Посетителите на ден са десетки хиляди. Да не говорим за лицемерната усмивка, която всеки си е лепнал, и за скритата враждебност между богати и бедни.

Обикалям безцелно, гледам да се измъкна от тълпата с фотоапаратите и да попадна в реалната, истинската Агра, но тук около Тадж-а не успявам. Въртя се разочарован в кръг. Време е за спане и топло прясно мляко. Вече цяла седмица пътувам из селска Индия и взаимоотношенията в този град сякаш не са на мястото си. Сякаш съм в друга държава. Бръшлянът на печалбарството се увива около храма на любовта и го принизява. Хората са обречени.

Мляко за 20 рупии, на следващата сергия за 15 рупии. Отказвам се, като споря, че е много по-евтино. Обръщам гръб, а продавачът ми подава едно глинено гърненце и чинно се съгласява с мене на 5 рупии. В тигана пред кръстосаните му крака цвърчи джелеби — сладкиш, който се пържи и напоява в захарен сироп. Не мога да устоя и омахвам един с млякото. На съседния щанд се изсипва каручка с риба. По-надолу търговец размахва разноцветни шалове. Готов съм за леглото.

Сутринта пропуква с туристи по покривите, целещи се с фотоапарати в изгрева над белия саркофаг. Но саркофагът е невидим зад облаците изпарения. Под нас са плоски покриви, тук-там декорирани с мюсюлмански полумесеци. Жълти и сини вълнообразни ивици. Маймунки се гонят от къща на къща. Моят хотел се оказа с много добра тераса, с превъзходна гледка, от която в момента нищо се не вижда. Клонесто дърво е пълно с гарги.

Време е да вървя. Довечера имам влак, който ще ме отведе на юг. Толкова на юг, колкото никога досега не съм бил през живота си.

Към десет вече въртя педали обратно към гарата. Погълнал съм една солидна порция овесени ядки с прясно мляко и мед. Имам страшно много енергия. Пътьом се отбивам до крепостта Агра. В парка край канала са налягали сума ти бездомни. Нямам билет и затова съм при бездомните. Обикалям крепостните стени. Чудно е колко много усилия полага човек, за да се скрие зад някоя висока ограда. Винаги има неприятел, винаги има защо да се копаят ровове и да се издигат непристъпни стени.

Имам цял следобед да се запася с храна за предстоящото двудневно пътуване. Предавам колелото в багажното отделение и отново поемам към града. Гарата е доста далече, някъде в покрайнините. Около нея се е концентрирало основно производството на храна. Мръсни, импровизирани ресторанти-сергии. Коли се, готви се, реже се, разфасова се какво ли не. От риба и пилета до вегетариански гозби. Кой както може, така се справя. Открит огън, жарава, газова горелка. Тиганите не спират и за миг. Винаги са пълни. Тук на мен ми е скъпо, а имам и време, та гоня михаля към града. Известно време ме преследват рикши, опитвайки се да ме зарибят, но на мен ми се ходи пеша. Зелени папагали са накацали по клоните на дърво в близката пъстра градина.

Както навсякъде в Индия, и тук, в Агра, по нужда се ходи, където свариш. Това правя и аз, трудно се намират обществени тоалетни и никой не се сърди, когато се изпикаеш до някоя ограда.

Постепенно навлизам между дюкяните, провирам се все по-навътре, където няма да съм толкова чужденец. В хладната дълбочина на отворена врата дядо държи ръката на внуче. Колело е подпряно небрежно на стената. Момичешка гълчава.

Най-накрая усилията ми са възнаградени. Купувам си повече от дузина самоси, млечен сладкиш и грис халва на нормалната цена — 2 самоси за 4 рупии, а не както е около гарата — 1 самоса за 5 рупии. Веднага омахвам две самоси с пресен кориандър и с гарнитура от лютиво къри, докато невръстният продавач се радва на грандиозната ми покупка. На не повече от 7 години е. До него друг малчуган пържи поне 30 самоси едновременно в тиган, граничещ по размери с леген. Собственикът, с оредели и поизгнили от дъвкане на тютюн зъби, е продавач на съседния щанд — нещо от рода на „всичко за 1 лев“. Трудно се живее в Индия, дори и в благословената Агра с клопката за пари Тадж Махал. Децата са все така работещи, а семействата им от бедни — по-бедни. Бедни, но видимо щастливи.

Време е да се връщам към гарата, видях достатъчно от Агра и лъскавата й част и малко късче от онази с истинските хора. Вървя си весело край шосето, когато една велорикша ме застига и детски глас започва да ме увещава да се кача.

— Само за 5 рупии, мистър, само за 5 рупии!

Бъркам в джоба, вадя 5 рупии и ги давам на момчето. То с недоумение ме гледа и продължава да кара до мен, а аз си продължавам пеша. Известно време се съпровождахме така, докато движението не отнесе навътре моя събеседник. Ами, ходи ми се, какво да правя, не искам да се возя.

Последна проверка на гишето за резервации. Броят на хората в списъка пред мен е намалял на около 80. Но за мен и 1, и 80 е едно и също, защото така или иначе все съм без място.

В девет и половина на гарата е цял митинг. Не, още не съм свикнал с гъстотата на населението. Леле, та ние в България сме самотни! Глас от високоговорител съобщава, че влакът за Ченаи има 40 минути закъснение. Другият влак, с който ще пътува колелото, има закъснение 4 часа. Търпение! Сядам върху купчината си багаж. Семейства разпъват покривки по земята и се отварят металните канчета с храна. Да се чака и да се яде ей на това му викам живот. Случаен младеж ме черпи от торба с ядки и солети с подправки. Да си търпелив е най-голямата стъпка напред в развитието на човечеството. По-голямата част от главоболията ни биха се изпарили само с търпение. Не случайно индийците са толкова позитивни. Те просто оставят грижите настрана, приемайки съдбата си такава каквато е.

Влакът изскърца със спирачки в десет и половина. Вътре съм. Нямам място и лягам, където падне. Почти на всяка спирка ме изритват най-безцеремонно. Само кондукторът любезно ме предупреждава да се местя, където намеря. Уморен и гладен за сън, най-накрая в полунощ се отказах да търся каквото и да е и легнах в коридора пред тоалетната. Постлах си найлона и постелката и се мушнах в топлото на чувала. Хладно ми е от непрекъснатото течение. С багажа съм запушил едната врата за влизане, а обувките ги подредих под мивката в коридора.

Спя, въргаляйки се в мръсотията, и сънувам неспокойни сънища. От време на време ме прескачат току-що качили се пътници и малки мишлета, чиито нокти чувам да стържат по найлона и чувала. Изглежда атмосферата и мизерията, пълна с остатъци от храна, им допада. Към шест сутринта, със залепнали за сън клепачи, усещам в просъница, че блъсканицата доста се е увеличила. Все пак съм блокирал едната от двете тоалетни на вагона. Оглеждам се изпод найлона и що да видя — около 20 човека, чинно наредени на опашка — кой за мивка, кой за тоалетна, си мият зъбите. Някои имат четки за зъби, но голяма част си търкат зъбите с пръст. Тези с пръста използват вместо паста кафява каша, която вадят от всевъзможни кутийки. Изключително натурално! Хвърлям един поглед към обувките си, тук са, останалите багажи — и те са тук. Сгъвам се малко, за да направя повече място за разминаване и пак поглеждам обувките. Току-що някой си изплакна устата в мивката и обратната вода се изшуртя право в тях, чешмата е повредена. Бесен съм. Ставам мигновено. Обувките ми са мокри и пълни с паста за зъби. Не е истина! Скачам бос от леговището си, а насреща ми са двадесет усмихнати лица! И още сума ти, които си подават главите от седалките. Всичко ми минава, на кого да се сърдиш, след като всички сме на едно и също дередже. И аз се усмихвам. И се извинявам за задръстването, което причинявам. Прибирам си партакешите. Вече се е съмнало и пътниците преминават от лежащо в седящо положение. Наоколо са натрупани всевъзможни кутии, куфари и бохчи. Размърдаха се сарита и панталони и ми направиха и на мен място да седна. Жълтият ми чувал все още запречва пътеката за минаване, а злополучните обувки са под седалката и успешно се сушат. Във взаимното търпение е тайната на доброто съжителство.

Топло е. Навън се редуват гъсти гори, прорязани тук и там със земеделски ферми. Зелена джунгла. Ято бели чапли над оризова нива. Биволи. Суха земя. Прах.

Хората ме гледат с любопитство, но рядко ме заговарят. Не е както в Пакистан да ми правят забележка да не говоря с непознати. Пълно е със семейства, цветни жени и шумни деца. Групата до мен си пее песни. Времето лети, а с него и моите самоси и ябълки — те са ми закуската, обяда и вечерята.

На една изпаднала, усамотена в селския уют гара се качва майка с две деца. Едното е бебенце, завито със захабен парцал, виси й на врата в импровизирана люлка от прокъсан в краищата плат. Другото е момиченце на не повече от 3–4 години с начервени с червило бузки. Майката изкара от една бохча малко там-там барабанче и започна да удря едни приказни ритми и да пее, а момиченцето се разтанцува и след като завърши представлението мина по вагона да събере пари. Мизерия. Нищета. Писък за нормално детство. Молба за обич. Очите на детето са безизразни, неподвижно замръзнали. Монетите са непосилен товар за детската му ръчичка.

Във влаковете просията е проблем. На всяка спирка се качват просяци. Момченца на по 5–6 години с парцали и торби бършат пода и събират хвърлените боклуци. Протягат ръка за милостиня и получават храна или дребни монети. Моите дребни вече са свършили отдавна. Нищо нямам по джобовете и само благодарение на словесната помощ на познатите си по седалка не съм подложен на блокада от просещите.

По гарите побелели старци протягат ръка към прозорците на вагона. Поглеждат ме с тъжни очи и подминават към следващия прозорец. Нова надежда за насъщния. Жал ми е. Сърцето ми се къса. Но не мога да помогна. Не мога да спася света. Самата помощ като подаяние е временна, нетрайна, илюзорна.

За няколко спирки съм сам в купето. Децата, които бършат пода, се спират при мен, просят, сядат да починат и отново на работа. Една група от пет хлапета ме наобикаля, молят за пари, но нямам, а те отварят торбата си със събраните лакомства и ми подават един портокал. Трогват ме до дъното на душата ми. Аз имам всичко, дошъл съм да си развявам байрака от хиляди километри разстояние в тяхната Индия, мога да си позволя живот, който те виждат само на сън, а в същото време портокалът идва от тяхна страна, срам ме е. Това е всичко, което те имат днес. Изработили са го с бърсане на пода в очукания влак. Гледам ги и не мога да повярвам — каква трансформация, в каква илюзия живея или поне досега съм живял. В момента в света има повече средства под формата на измислени от човека пари, натрупани на безкрайни купчини по фондове и банки, под формата на злато, авоари, ценни книжа и каквото друго ценно ви дойде на ум, толкова са много, че могат да дадат на всеки достатъчно, за да има поне елементарен покрив над главата си, училище и нормално детство, а съм свидетел на егоизъм и робовладелческо принуждаване. Благоденствието на едните е за сметка на беднотията на другите. Портокалът грее като слънце в малката детска, омазана с мръсотия ръка, а от усмихнатото лице ме гледат две радостни, черни като маслини, хитри детски очи, сякаш е измислил някаква пакост малчуганът и ей сега всички ще избухнат в смях. Аз се смалявам и искам да съм като тях, да захвърля всичко и да споделя тяхното детство. Подавам ръка, разделяме си храната, те ми говорят нещо, и аз им разказвам на тях, разбираме се отлично, въпреки че говорим различни езици, та нали сме от една порода, просто сме хора.

След Нагпур — царството на портокалите, влакът се опразни. Има свободни места, колкото щеш. Даже се почуствах самотен, наоколо не останаха никакви пътници. Дремя и сънувам. Махам с ръка за поздрав на пътниците, минаващи през моя сектор. Те също ми махат. За през нощта при мен дойде Пасад. Млад бизнесмен на път за обучение в Ченаи. Разделихме си неговата вечеря. Моите самоси даже не ги удостои с поглед. Доста нисък клас почерпка са, но и аз не съм от най-богатите.

Сутрешната картина през решетките на прозореца е обезкуражаваща. Навън сухият пейзаж се е сменил с наводнения. Превити кокосови палми. Смръщено, сиво небе. Барабанят едри капки, които правят мехурчета в шоколадови локви. Селяни край релсите газят до колена в калта. Пасад ми обяснява, че относително слаб циклон преминава през района, нещо като последно сбогом на дъждовния период. Ако бях гледал новините и знаех това, щях да продължа да си карам колелото от Агра на юг поне още няколко дни. В момента съм принуден да отида на хотел. Докато съзнанието ми се лута с вероятности какво е могло да стане, равносметката е, че ситуацията не е толкова трагична. Все пак доста си поживяхме по пътищата с колелцето и сега е време да се захвана за истинската работа, която ме води в Индия.

* * *

Пристигам в Ченаи към девет сутринта. Първото впечатление от гарата са носачите с червени, дълги ризи и червени чалми. Заведения за бързо хранене по западен образец. Сравнително чисто е. Влакът, в който е натоварено колелото, ще пристигне следобед. Имам време да си намеря хотел и да пообикалям. Оставям си багажа в багажното и излизам навън. Дъждът има кратко междучасие. Червена мокра гара, с бели кантове. Широка улица, задръстена от движение. Сиво-кафяви, лъскаво-мокри колониални сгради. Влажно е. Вали на пресекулки. Кокосови палми. Църкви. Рикши. Метачи с проскубани метли. Самоси и чай на всяка крачка. Редуват се сергии, накамарени с банани от всякакъв калибър — от мини до огромни, кафяви, медено сладки, и цената на всички е почти без пари. Тук, ако не друго, е царството на банановата търговия. Отново вали дъжд. Проливен, тежък и нескончаем. Улицата се превръща в кафява река. Топло е и не се притеснявам, че ще се намокря. Сгушил съм се под стрехата на сергия и чакам природата да утихне. Като понамаля излязох изпод сушината си, на бегом си купих чадър от съседната сергия и бодро закрачих през локвите. Поне главата да ми остане суха. Хората като цяло са свикнали с наводненията и газят смело до колене във водата, кой бос, кой по джапанки. По-придирчивите като мен скачат от камък на камък през импровизиран брод, пазейки баланс при приливните вълни, разлюлени от превозните средства.

В една книжарница се запознах със случайна жена. Оказа се християнка. Купуваше си календар с Исус Христос. Тя ми разказа, че в Южна Индия влиянието на католицизма е най-силно в сравнение с други части на страната. Архитектурата е по-скоро европейска, отколкото азиатска. Преобладават стари мухлясали сгради, зеленясали от влагата, но с онази изящност на орнаментите, присъща на Западна Европа.

Шляпам с чадъра в ръка и търся банка да си обменя последните долари, които ми останаха. Зад сива ограда се червенее надписът на банка Punjabi. Рекох си, че не е съвпадение да видя същата банка, както когато обменях пари в Амритсар и влязох, хем и на сушина. Направих една голяма локва, примесена с кал, върху хубавата мраморна настилка. Все пак съм подгизнал и обувките ми преливат от вода. Оглеждам се за гише за обмяна на валута. Зад голяма стъклена витрина на луксозен офис изглежда мениджърът на банката нещо дискутира с колеги. За секунда погледите ни се срещат и той изскача радостен и ми стиска ръката. Кой съм, какъв съм, откъде идвам, накъде отивам, защо съм избрал тяхната банка? Въпросите ме наваляват както дъжда, който барабани отвън. Първо си мислех, че ще ми се скара заради наводнението, което им сътворих, но хей, нали съм в Индия, тук никой не се кара на никого. Обяснявам накратко за какво съм дошъл в Индия. Оказа се, че в момента подготвят за печат месечен бюлетин с отчет за банката и ме помолиха да ме включат в бюлетина като гост от чужбина. Проблеми нямате, приятели! Снимаме се и като на почетен клиент ми обменят оскъдните 70$ без комисионна, на най-добрия курс. Повече от доволен съм. Стопля ме отношението на привързаност у тези случайни хора.

Готов съм, свърших заплануваното. Връщам се към гарата, за да си прибера колелото и останалия багаж. Имам вече и връзка с дома, след като си купих предплатена карта за мобилен телефон.

Мобилните услуги в Индия са широко разпространени. Почти всяко домакинство има GSM. Мобилните оператори печелят преди всичко от подновяване на номера, народът е беден и не се обажда, за да говори нахалос. Затова и най-малко веднъж на три месеца те изнудват с около 6$, за да си поддържаш номера активен. Аз лично не можах да намеря едногодишна предплатена услуга. За получаване на номер задължително ми снимат паспорта с визата. Недостатък е, че веднъж издадена картата в даден щат е валидна само за него, за разговори при пътувания в други щати се плаща роуминг.

Близо до гарата се нижат поредици от хотели. Най-евтино ми взимат в Bava Lodge, където за 140 рупии получавам подслон за една вечер. Стаята ми е с тясно легло, мивка, която не работи, душ, и клекало. Топла вода няма. В момента даже чешмяната вода е леко солена и мътна. Заради наводненията канализацията на града не работи и от чешмите питейната вода е замърсена и негодна за пиене.

Пак съм сред хаоса на гарата. Товарният влак с моето колело, който трябваше да пристигне в два и половина, пристига след четири. Колелото лежи жално на перона до купчина разноцветни вързопи. Километражчето е счупено и изчезнало безвъзвратно, въпреки че го бях здраво опаковал с изолирбанд. То и така не работеше, та лесно го прежалвам.

Обратно в хотела съм. Суша се под напора на вентилатора, но е трудно да изсушиш каквото и да е при 100% влажност на въздуха. Поне съм изкъпан и изпран.

Колелото първоначално ме карат да го занеса на паркинга на съседния хотел, който ужким е охраняван, но на мен охраната не ми се понрави и се спазарихме да го съхраняват за един ден в склада под стълбите на хотела.

По коридора на моя етаж сноват само млади хора. Заприказваме се и от дума на дума става ясно, че този хотел е всъщност общежитие за момчетата от университета по морско дело. Водят ме в една евтина закусвалня за вечеря. Купуваме си вода за пиене, пакетирана в найлонови торбички. След това си говорим до среднощ за какво ли не. Основно се върти темата за любовта. Чувам се да я описвам като спокойно море, в което никой не разплисква вълни на недоверие.

Преди лягане излизам навън да пия едно топло мляко. Минавам между капчуците и си въобразявам, че виждам звезди по небето, а от облаците продължават да се изливат хиляди литри вода. Близката чайна е полупразна. В казана клокочи врящо мляко, а през дупката на ръждивата ламарина, служеща за покрив, от време на време прокапват капки дъжд. Изпивам си силно подсладената, гореща напитка и се мушвам в леглото.

* * *

Рано сутринта крача към близкия търговски център, за да си напазарувам провизии за предстоящите три дни път. Имам към 300 километра до Карайкал — най-близкият град до Тарангамбади, където се водят дейностите по проекта, към който съм се запътил.

Около мен са лъскави сгради с блестящи витрини, пред тях — дрипави просяци и наводнени ламаринени убежища. Минавам по мостове, под които са се ширнали кални езера от отточни води с плаващи наоколо развалини от колиби. Хора са заети със спасяване на покъщнина. В същото време недалеч, в модерните магазини, шумолят копринени сарита. Контрасти. Небето е синьо, с разкъсани парчета натежали бели облаци. Ту се намръщва, ту сияе с рехави лъчи, но като цяло слънчевата му усмивка грее многообещаващо за по-хубаво време. Зареждам се с батерии за фенерчето, овесени ядки, фъстъчено масло, мед и бисквити. Същия ден се сблъсках и с друг феномен — изпращане на колет от Индия. Проблемът е там, че колкото и добре да е опакован колетът, условието е задължително да бъде завит и зашит в плат. Все едно колетът е поставен в платнена торба, зашита от всички страни. Отне ми поне половин час да намеря шивач, който да свърши работата, че нямах подръка парче плат, за да си го ушия сам.

Прибирам се с моторна рикша и бързам да събера багажа и опразня стаята, но ето, че превалило обяд.

Колелото е натоварено, сбогувам се с приятелите си студенти и излизам навън. Сметките са платени, а носачите и портиерът ми подават ръка за бакшиш. Освен че са се държали любезно и нищо не са откраднали, друго не са ми помогнали. Както и да е, разделям се с още една нищожна сума, не искам хората да ми се сърдят за нещо, и вече съм на седалката, ускорявайки по крайбрежната улица.

Излизането от Ченаи не е леко. Вярно е, че дъждът малко си даде почивка, но някои улици все още преливат с вода. Канализацията се е предала безнадеждно. Колелото на моменти плува почти над главините. Дисагите ми сегиз-тогиз докосват с дъната си кафяво-калната смес. Сигурно багажът ми е ако не мокър, то поне влажен. Засега гледам да не падна самият аз. Скрити дупки от време на време се опитват да ме извадят от равновесие. Обикновено, когато пред мен мине по-голям камион и водата се разплиска, имам няколко секунди да огледам настилката и да си избера маршрут, след което всичко отново се скрива зад мътната водна завеса. Стъмня се, а все още нямам подслон. Където и да се обърна, виждам само залети до коленете градинки и пътища. На едно що-годе по-сухо място питам дали мога да остана, но ме отпращат надолу по пътя, където било по-добре. В наводнена бамбукова колиба, покрита с рогозки от палмови листа, войници лежат по бамбукови кушетки. Те ме упътват как да стигна до крайбрежния път, който според тях е съвсем близко и където ще съм настрана от наводненията. Още един завой и излизам на тясна отсечка, заобиколена от двете страни с блата и тръстики. Положението изглежда направо безнадеждно. Вече е почти тъмно.

Нощта на тези географски ширини настъпва мигновено. Все едно, че някой гаси лампата — без преход, от светло става непрогледно.

Карам бавно, оглеждам се в сгъстяващата се тъмнина и виждам как канавката на пътя се разширява в равна, утъпкана кална площадка. Тъмнеят се няколко къщурки, направени от какви ли не подръчни материали. Две жени и няколко деца стоят пред една от колибите. Повече не ми се кара, нямам никакви светлини и е опасно някой да не ме забърше от шосето. Спирам при тях. Запалена свещ озарява претъпкано помещение. Постройката се оказва магазин. Правя знаци и говоря на английски, че искам да спя до тяхната къща. Те се съгласяват. А аз за секунди опъвам палатката. Комарите са излезли на пиршество и тази вечер няма да готвя. Решавам да ям накиснати овесени ядки с вода и бисквити. Точно се измих на помпата след спретването на лагера и една от жените идва при мен и започва да ми говори на тамилски, като ми прави знак да се преместя с палатката от калта в една празна на пръв поглед постройка с ламаринен покрив, точно до магазинчето. Подът на постройката е циментиран и е вдигнат на поне 60 см от нивото на земята. Веднага се съгласявам. Местя цялата палатка вътре. Поне ще имам покрив, ако отново започне да вали. На стената пред мен виси картинка, малка колкото картичка, с изобразен Исус Христос. Това трябва да им е църквата на хората. Излизам навън да им благодаря, а жената продължава да ми приказва на тамилски. Нищо не разбирам. Но разговорът би трябвало да се върти около ядене — едно детенце със знаци ме кара да го последвам и ме води в тъмното в посока към близкия „хотел“. Напазарувах си пържени банани и един литър горещо мляко. Хей, овесените ядки няма да са с вода! Вечерята е истинско пиршество. Първото ми впечатление от Тамил Наду е, че тамилците не притискат пришълците. Спазват дистанция, не са натрапници, по-скоро гледат да се убедят, че имаш подслон и храна, и се оттеглят, пожелавайки приятни сънища. Водата за пиене от всички помпи в селото е замърсена. От Ченаи насам пия само минерална. За първи път през цялото пътуване купувам вода.

Посред нощ се събуждам. Навън вали като из ведро. Добре, че съм на сушина. Поглеждам колелото — и то е добре подпряно на стената на бараката, завито с найлон. Пак заспивам неспокоен сън, в който карам непрекъснато в проливен дъжд. Към четири сутринта се събуждам от гълчава. Предполагам, че тук нормално се става преди зората и продължавам да спя. Дъждът е преминал и не барабани по гофрираната ламарина, служеща за покрив. Не след дълго осъзнавам, че е започнало преселение на хора и покъщнина в църквата. Отварям ципа на платнището. Няколко къщи са се наводнили и около мен се е натрупала кондензирана тълпа от деца, възрастни и покъщнина. Всички само се усмихват, никой не е разсърден на водната стихия. Продължавам да спя по инерция за около половин секунда. Чувствам се неудобно от всичките тези хора. Нали съм дошъл да работя като доброволец, а сега какво — заемам място за пет човека, а селяните са се скупчили кажи-речи един върху друг. Скачам на крака мигновено, събирам палатката за норматив, освобождавам място и що да видя — там, където вечерта възнамерявах да спя, сега има половин метър вода. В резултат на дъжда близкият канал е прелял и е наводнил селото. Нашата постройка и магазинчето все още са пощадени. Хората обаче не се задържат дълго при мене и бягат, търсейки убежище на пътя, 20 метра встрани. Той е поне на метър и половина над нивото на водата и е единственото сухо място. Обличам се, събирам партакешите, изнасям колелото на шосето и натоварвам багажите. Тъмно е. Влажно е. Топло е. Тамилците говорят помежду си като картечници. И всички, общо взето, се веселят. Водата е ежедневие. Наводненията също. Търпението надделява над всичко.

С разсъмването десетки водни кончета литват в небесата. Аз вече съм научил няколко израза на тамилски. „Им пер Владо“ — „Аз се казвам Владо“, „нандри“ — „благодаря“, и „уанакам“ — „здравей“.

* * *

Тръгвам. Слънцето се крие все още зад завесата от изпарения, но е време да кажа сбогом на спасителите си от предишната вечер. Оказа се, че крайбрежният път е на не повече от два километра от мястото, където съм спал. Най-важното е, че тук е мокро, но не наводнено. Асфалтът е мечта. Аварийната лента е достатъчно широка и трафикът е умерен. Достатъчно. От повече не се нуждая.

На небето се разиграва спектакъл от купести облаци. Ту да завали, ту слънцето да се покаже. Игра на сенки. Аз съм влажен от снощи, багажът ми си е направо мокър. Карам до Мамалапурам — село, известно с култовите си постройки от Дравидската култура. Иска ми се да остана поне един ден някъде да си изсуша дрехите и спалния чувал, панталонът, с който карам, е подгизнал от два дни насам.

Надпис за крокодилска ферма със зинали челюсти сочи към тъмнозелена джунгла. В Мамалапурам още с появяването ми на главната улица селяни хотелиери започват да се надпреварват да ми предлагат подслон. Има конкуренция и пазарлък и накрая се съгласявам на 110 рупии нощувка с включена вечеря. Къщата е частен хотел, всички стаи са под наем и е пълно. Имам чувството, че чужденците са повече от местните.

Кокосовите палми галят с нежните си листа верандата на моята стая. Идилия. За кратко разхвърлям целия багаж по двора. Стопанинът зорко ме наблюдава. Предупреди ме, че маймуните са ужасно крадливи и да не оставям нищо навън без надзор. Засега само ги чувам тези прословути маймуни да крещят по клоните, но не успявам дори да ги зърна. Сортирам най-мокрите неща, разпилявам ги да съхнат в стаята с включен вентилатор и излизам навън. Въздухът е свеж, пълен с озон, вали всеки няколко часа. Проливна водна завеса със светкавици. След това отново грее слънце, което вдига вълни от изпарения. Кръговрат. Индийският океан е топъл, бурен, мътно шоколадов тюркоаз. Малко повече се синее или по-скоро зеленее навътре. Плажната ивица е километри ситен пясък и никой не плува. Маймунки скачат по плоските покриви на къщите и просейки храна, преследват туристите, които се разхождат по скалите с храмовете в горната част на селото. Снимам и неволно си оставям раничката на един камък без надзор. Обръщам се. За част от секундата една маймунка вече се е приближила и рови из съдържанието й. Внимателно приближавам, за да не я изплаша, и си взимам багажа. Маймунката ме гледа разочарована, нямам храна.

Дравидската култура е оставила скални храмове с красиво издялани закръглени фигури на хора и животни. Самият Мамалапурам се е превърнал в средище на каменоделци, предлагащи реплики на релефите от скалите. Всичко е бизнес, а туристите са златоносните кокошки. Добре, че съм само за малко и утре си тръгвам. Това не е Индия, която търся.

Запознах се с Патрик, млад французин, който обикаля бившите френски колониални владения из южна Индия. Впечатленията му за пътя надолу, където съм се запътил, е, че теренът е доста ерозирал и повреден от наводненията. Циклонът с дъждовете е предизвикал срутвания и почти всички населени места са наводнени.

На сутринта ставам рано. Влажността е толкова голяма, че нищо не е изсъхнало. Палатката ми е покрита с мухлясали петна. Дори не я прибирам, само я навивам и я закопчавам най-отгоре на багажите — да се вее от вятъра и да събере малко слънце. Пътят в началото върви леко, равно е, движа се на морското равнище. Следвам контура на крайбрежната ивица и поредица от временно изградени села с къщи, изцяло направени от бамбук и рогозки от листа. Надминавам велосипедист с камара алуминиеви гърнета, клатушкаща се на багажника му, по-висока от самия него. Край пътя се редят огромни табели, изреждащи имената на спонсори, които взимат участие по възстановяване последствията от цунамито, което удари крайбрежието през 2004 година, но реално в момента вече сме 2005 година, а все още нищо не е направено. През целия ден гледам да наваксам километри. Очарован съм от палмовите горички и къщурките, построени изцяло с естествени материали. Крави с огромни рога, боядисани с червено и зелено, със звънчета по краищата, лежат под сенките и дишат тежко. Мъжете вече носят дхоти, което тук наричат лунги, но най-лошото е, че просията се увеличава. Обичайна гледка е млади хора да клечат, бездействащи по чаените хотелчета, и да чакат международната общност да им възстанови къщите и да им дари лодки. Деца тичат след мен и просят пари. Вирусът на вездесъщия щедър чужденец витае във въздуха. Сякаш самото цунами се превръща в извинение, подтикващо към бездействие, в средство за печалба или изкушение някой друг да ти свърши работата.

Има нещо сякаш полинезийско в тамилците, в кърпите, с които се увиват, в кръглите едри лица с кафяви очи. Всички са подстригани и обръснати. От джоба на ризата на всеки мъж стърчи гребенче. Май мъжете ще се окажат по-суетни от жените. Тук-таме се срещат мъже с лакирани нокти. Жените са увити със сари. И са все така колоритни и ефирни.

Надвечер отбивам както винаги в поредното село да търся подслон. Оглеждам се, всичко е наводнено. Дворовете на къщите едва са се оттекли и са подгизнали с рядка кал. Питам дали мога да спя на нечий покрив, там поне е сухо и ветровито, и един мустакат агент започва енергично да се прави, че търси начини да ми помогне, но го виждам как си проси парите човекът. Събира се скучаеща тълпа, отегчена от безделие. Постепенно по лицата се появяват изражения на разбиране и загриженост. В съседната къща един мъж току-що се връща от работа. Заинтересува се човекът от гълчавата и като разбра за какво става дума, веднага ме покани на неговия покрив. По-късно вечерта пием чай с Муруган и приятелите му. Те ми разказват за работата си в близката електроцентрала, за кобрите, ловуващи нощно време около къщите им и брането на кокосови орехи, а аз им разказвам за България и премеждията дотук. Нощта минава спокойно. Над мен е обсипаното със звезди небе. Лек бриз разведрява тежкия, влажен въздух. Кокосовите палми милват въздуха с перестите си листа.

* * *

6 декември 2005 година.

Днес не помня нищо от пътя. Цял ден съм афектиран от първия инцидент, който имам с колелото. Пътят е равен и буквално летя с малко над 20 км/ч. Движението е слабо. Но селата, които се преливат едно в друго, са изключително гъсто населени. Нямам звънец и гледам да си карам в страничната лента. За момента всеки ме забелязва отдалече и ме изчаква да мина. Като цяло съм безшумен, колелото е една добре смазана машина. В поредното село жена с кошница в ръка стои в средата на платното и си приказва с приятелка от другия край на улицата. Аз не намалявам. Има място и за нея, и за мене. В последния момент някой подвикна нещо на жената. И тя буквално се хвърли върху колелото, опитвайки се да ме изпревари. Няма шанс да спра, натискам двете спирачки, тялото на жената блокира предницата, а аз прелитам пет метра напред през кормилото. Приземих се на дланта на дясната си ръка и се претърколих много пъти, докато се убие енергията на полета. Лежа така поне половин минута да се уверя, че крайниците ми не са счупени. Може би на дясната ми ръка й има нещо, защото я сгъвам с болка в китката. Добре, че нямаше автобус или камион в насрещното движение, тогава щях сигурно да съм под колелата. Не ми се мисли повече. Ставам и правя бърз преглед на жената. Има охлузване на лакътя и порязан пръст на крака. Вадя йод, риванол, прахче за рани и бинт. Това е всичко, което имам. Превръзвам я, след което се отправяме с моторна рикша до болницата в съседното село, където й правят основен преглед. Докторът ме пита дали аз имам някакви наранявания, но освен ръката и натъртеното дупе, нямам никакви охлузвания. Карам с дълги панталони и дълъг ръкав, предпочитам да си скъсам дрехите, отколкото да получа рани при падания или ухапвания от неизвестни насекоми, които се блъскат в мен по време на движение. Платих разходите по прегледа и лекарствата на жената, които докторът й изписа, върнахме се в селото и хванах пътя. Никой от селото не ми е ядосан. Изпращат ме загрижени дали аз самият съм добре. То, ако жената не беше се опитала да пресече в последния момент, нищо нямаше да се случи. Това ще ми е за урок — при първа възможност ще се оборудвам със звънец и ще сигнализирам като всеки индиец с много звънене.

От сблъсъка имам проблем с колелото. Една от спиците на задната главина се е скъсала. Като най-лош вариант е от страната на венците. Опитах се да разглобя главината с инструментите, които имам, но не ми достига рамо на ключа, който ползвам. Кухата ос също е счупена, нея я сменям с последната плътна ос, която ми остана. Откачам задната спирачка и продължавам така с разцентрована задна гума. След няколко километра край пътя, под едно дърво върху простряно платнище виждам човек, ремонтиращ велосипеди. Той има значително по-богат арсенал от инструменти, фиксираме новата спица заедно и възстановяваме бойната готовност на велосипеда. Преживяното още ми се върти пред очите. Ами ако имаше и други автомобили, ами ако…? Не ми се мисли повече, уморен съм.

През целия ден карам сред оризови поля с газещи снежнобели чапли. Пътят е очертан от палми с ветрилообразни листа. След Пондичери, основан от французи колониален град, шосето доста се стеснява. Следват едно след друго сгушени между палмите селца от по няколко колиби. Жегата напира и те сякаш са безлюдни. Хорицата са се изпокрили под тежките сенки на навеси от рогозки. Искрящо зелена игуана лежи и се наслаждава на горещината по средата на платното. Диша си спокойно и не бърза за никъде.

Пътят се превръща в едно платно с висок пад от асфалта до нивото на банкета, който представлява утъпкана пръст и чакъл. На някои места липсва какъвто и да е банкет, отнесен от скорошните наводнения. Балансирам на ръба, не ми се кара в банкета, защото е изровен с дълбоки коловози, а в същото време превозните средства не проявяват никаква снизходителност към моята особа. Няколко прегърбени автобуса най-безцеремонно ме избутват със задниците си в калта. Шофьорите се забавляват и весело ми подсвиркват с многотоналните си клаксони. Както и да е, животът е прекрасен! Днес пристигам в градчето, където се записах да поработя като доброволец в проект за възстановяване на рибарска общност, пострадала от цунами.

В интерес на истината, цялото начинание по пътуването до Индия се роди със стремежа ми да се включа в хуманитарен проект на нейна територия. Аз обичам Индия, но исках при първото си запознанство на живо да съм част от нея, а не просто да я посетя като турист. Поне половин година преди да тръгна търсех подходяща организация, докато най-накрая попаднах на SIFFS (South Indian Fisherman Federation Society), които възстановяваха разрушени села в област Нагапатинам, Тамил Наду, пострадали от цунамито през 2004 година. Техният проект най-много ми допадна с колоритността си и само по себе си говорещото мото — „2000 къщи, 2000 дизайна“.

* * *

Крайбрежен път със силен вятър. Добре, че е попътен. До Карайкал имам около десетина километра. Зад мен поддържа скорост младеж с колело „Хиро“ без скорости и 15-литрова туба, вързана на багажника. Може и да е пълна. Не ме интересува. В съревнование сме и току-що ме изпревари. Завой на 90 градуса. Мост над канал, отляво е наблъскано с бараки и магазинчета. Облечени с лунги и карирани ризи индийци. Под моста ме гледат нарисуваните очи на многоцветни лодки. Пеещи вълни на невидим океан. Еднодръвка с посивял старец, хвърлящ с ветриловиден замах мрежа с една ръка. Пред нас се изпречва бариера и полицейски пост. Профучаваме като вятър. Настигам моя съперник и с радост изравнявам. Караме рамо до рамо, все едно сме кола. Питаме се по нещо формално, след което отново се концентрираме върху пътя. Около нас следват една след друга разхвърляни къщурки и оризови ниви. Навлизаме в град, сигурно е Карайкал. Съревнованието приключи наравно. Разделяме се, отдалечавайки се в противоположни посоки. Отне ми не повече от 10 минути да стигна до града. Спирам пред нещо като банка и се обаждам в офиса да проверя къде по-точно да се насоча. Казвам им, че пристигам с колело. Инструкцията е да не мърдам никъде. Не след дълго пристига Кришнаванар, който с учудване поглежда към колелото. Неговата преценка е била, че пътувам с мотоциклет, а не с велосипед. Стои като гръмнат. Води ме в централния офис и там на чаша чай ме инструктира да се върна обратно до селото с шарените лодки и канала. От офиса в селото ми се обаждат за добре дошъл и ме питат колко време ще ми трябва да се върна и аз смело отговарям — „около 15 минути“. Уви, не е толкова лесно да се тича срещу вятъра. Напъвам с всички сили и след около половин час съм отново на моста. Сред сгъстената тълпа шумни, весели тамилци въпросително ме търси Лео.

— Добре дошъл — подава ми ръка той.

— Добре заварил — здрависвам се аз.

* * *

Леле, у дома съм си! Поне такова чувство ме обзема още в първия момент. Разтоварвам си багажа и тръгваме към офиса да се срещна с шефа. Чувствам се нестабилно, яздейки олекналото без багажи колело. Натоварено, то се държи като кола, тежко и устойчиво, а сега е непослушно, пъргаво и необуздано ме дърпа накъдето му видят очите.

Влизаме по средата на отчетна среща на организацията. Сучат се локуми досред нощ, а на мен ми се спи и съм гладен, та две не виждам. Нямам търпение да се приберем и да се наспя като хората.

Равносметката е три дни от Ченаи, 300 километра са зад гърба ми и в момента съм в Тарангамбади — „градът на пеещите вълни“.

Основан от датчаните през 1620 година, градът е главен търговски център и в продължение на повече от 200 години се управлява от Датската Източноиндийска Компания.

Пътят към морето минава през построената от датчаните през 1792 година каменна градска врата. Сводът й се лющи и бели, частично мухлясал е, а по стените й се зъбят оголени червени тухли. Минавам покрай девическото училище „Света Тереза“, църквата „New Jerusalem Church“, основана от датския мисионер Зигенбалг (Bartholomäus Ziegenbalg). Зигенбалг поставя началото на печатното дело в Индия с първата печатна преса, доставена и инсталирана тук, в Тамил Наду, с чиято помощ някъде около 1715 година излиза и първата печатна продукция на тамилски — „Новият завет“. Следват бунгалото на някогашния датски управител на областта, постепенно започнало да се разрушава с годините. Покривът му е жално пропаднал. До него е луксозният етно-хотел „The Bungalow on the Beach“ на Neemrana Group, блестящ с ослепителна белота и датската крепост, фортът „Dansborg“, сграбчил с неумолимата ръка на завоевател и господар плажната ивица, с измазаните си червено-кафяви каменни стени и ръждясали топовни оръдия. Недалече, току пред вълните на синьо-зеления океан, се издига храмът, посветен на бог Шива, най-старата постройка в селото. В момента е зле повреден и катурнат от гигантските вълни, ударили крайбрежието преди една година. Измежду къщите се протяга към небето полумесецът на джамия. Мюсюлмани, християни и хиндуисти живеят в мир и съгласие под едно небе и се хранят от едно море. Създали са и пазят традициите си в едно наистина мултиетническо индийско градче.

Има-няма в Тарангамбади да живеят десетина хиляди човека. Постройките на разстояние 250 метра от плажната ивица са пометени от цунамито. По останките съдя, че едно време хората са живели досами водата.

След природното бедствие повечето от рибарските лодки са били унищожени ведно с колибите. Сега SIFFS с помощта на европейски фондове възстановява условията на живот на засегнатите рибарските общности в тази част на Тамил Наду. Като първа стъпка е построена работилница за лодки, където е започнало местно производство на всевъзможни плавателни средства. Всички рибари са овъзмездени с нови лодки и двигатели. Плажът гъмжи от народ. Изглежда сякаш в момента има повече хора, заети с рибарска дейност, в сравнение с годините преди цунамито. В момента под пара е възстановяване на разрушеното село. По проект трябва да бъдат построени 2000 къщи. 1500 тук, в Тарангамбади, и още 500 в съседното село Чинанкуди. Земята вече е предоставена безплатно от индийското правителство и когато аз пристигнах, беше започнало планиране на строителните задачи. Екипът е съставен основно от архитекти и строителни инженери. Много ме радва, че част от младежите на селото вземат дейно участие в земемерските занимания и картографирането на района. Клон в програмата на SIFFS е да се стимулират дейности за препитание извън рибарлъка. Организират се курсове по компютри за младите, а също и тези геодезически мероприятия. Най-хубавото в проекта е, че на бенефициентите на нови къщи е дадена пълна свобода да си изберат дизайн, който най-добре ще приляга на домакинството им. По време на ежедневни срещи с местните селяни архитектите дискутират и прекрояват проектите на съответните постройки според желанията на засегнатите семейства.

Персоналът от строителни инженери, работещи по проекта, е от цяла Индия. Всички спим в просторна къща, наета от организацията. Таванът й е поне 4 метра висок. Няма мебелировка, само нарове, и телевизор. Вентилаторите са задължителен инвентар и не спират да въртят по цяла нощ. На мен ми е шумно и проветриво и бягам далеч от тях. Няколко пъти спя на плоския покрив-тераса, но се отказвам занапред да повтарям поради големия конденз и комарите. В сутрешните изпарения кокосовите палми изтръскват мокрите си коси над главата ми, разресани от игривия бриз. Пълно е с комари.

* * *

Селото се събужда още по тъмно, когато рибарите излизат за сутрешния риболов. В шест сутринта с първите лъчи на слънцето, жени рисуват с бял прах странни, преплетени рисунки пред праговете на домовете си. Колами.

Офисът на организацията се намира надолу по главната улица, близо до детската градина и училището на „Hope foundation“. Срещу нас е залята ивица земя, а малко по-нататък, отвъд нея, е и океанът. За момента не мога да стигна до него. Разделя ни огледално море, причинено от дъждовете. От време на време мъже газят до кръста, дърпат мрежи и вадят дребна риба от гьоловете. Това са непрофесионалните рибари. Или по-точно земеделци с хоби риболов. Истинските рибари им се смеят на мероприятията, за тях океанът е единственото място, откъдето идва рибата. Там е и славата, и конкуренцията.

Селото е било наводнено миналата седмица от циклона, който посрещна и мен в Ченаи. Равно е, планини не се виждат, нито хълмове. От другата страна са оризови ниви, напоителни канали и палмови горички.

Основната работа в момента е да се подготви строителната площадка на новото село. Строителни машини заравняват и насипват мястото на бъдещите строежи.

На мен тъй като още не са ми дали някаква конкретна задача, се чувствам отчасти изолиран, но хей, аз току-що пристигнах! Обикалям с Пракаш и Лео да се запозная със селото и да не изглеждам повече като турист за рибарите. Те, милите, все още живеят във временните колиби, огромни халета бамбукови конструкции и палмови клони. Някои са направени и от готови, подобни на панели, изолационни плоскости. Отвътре са преградени със стени от преплетени рогозки и завески плат. Едно семейство се помещава в не повече от 10 кв.м. Навън е същата мизерия, открита канализация, няма тоалетни. През няколко дни се хвърля хлорна вар по земята, по кюшетата и проходите между убежищата. Децата, а и възрастните, ходят по нужда, където сварят.

В Тарангамбади има доста стари къщи от датско време, запазени и обитаеми. Останалата архитектура има типично южен привкус — малки прозорци, кубични форми, навеси, капаци на прозорците.

Облаци от водни кончета гонят комарите. Нощно време комарите са напаст, не могат да се търпят. За първи път през живота ми след ухапване от комар мястото се възпалява за секунди и е болезнено сърбящо в рамките на десетина минути. След това всичко минава, сякаш нищо не е било. Друг недостатък за момента е, че селото няма източник за прясна вода. Подпочвената вода е солена и правителството доставя с цистерни вода всеки ден. Има лимит колко вода може да отнесе всяка домакиня, но обикновено стават шумни кавги с много картечна тамилска реч, но не и грандиозни свади. Това е ежедневие. Иначе всеки се полива за порцията си баня поне по 3 пъти на ден от всевъзможни кладенци, помпи или в селския обществен басейн, който се ползва и за къпане, и за пране.

До офиса канавката е залята. Прилича на канал за напояване. Миналия ден няколко дечица, захапали найлонови торбички в уста, ловяха рибки и скариди с ръце. Бъркат в калта, затискат рибката, след това я пускат в торбичката и отново заравят ръце в калта.

Аз пия само от водата „специална доставка“. Храна ни носят от близкия хотел — бамбукова колиба. Менюто е предимно ориз във всичките му форми. На мен са ми любими „досай“ — оризовите палачинки, не се отказвам и от „итли“ — оризови питчици, като кюфтета, но е истински празник, когато имаме „парота“ — пържено колаче с много мазнина. Мазно е, но е от тесто, а аз си падам по хлебните изделия.

Момичетата от офиса се придвижват с дамски колела „Хиро“. На рамката има надпис „Lady Bird Ex“, „Your best friend for life“. Момчетата са с големи, тежки велосипеди, пак „Хиро“, оборудвани с 28-цолови гуми. Всички велосипеди са снабдени със стойка, която повдига задната гума на колелото и осигурява стабилност при всякакъв терен. Прилича на стойка на мотопед. Моето колело е без подпирачка и обикновено стои полегнало на стената. Напоследък не го карам. Наблягам на ходенето. А велосипедът нощува на открито около офиса или навсякъде, където го оставя. Не го заключвам.

В съседство на офиса едва се крепят две-три порутени колиби, между които преживят десетина крави. Миналия ден група французи дойдоха, пооправиха някоя и друга къща, боядисаха ги и се снимаха победоносно. Доброволци. А местните си стоят чинно, радват се и дъвчат пан.

Пан е деликатес за дъвчене, приготвя се от листо бетел, ядка на палмата арека и други подправки, има леко опиатно действие — зависи как е приготвен. Майсторите да замесват пан на улицата са малцина, но като цяло пан се продава под път и над път, това са бонбоните на възрастните, които по-рядко пушат, но почти неспирно дъвчат.

Аз си намерих занимание. Започнах да правя интернет сайт в поддръжка на проекта. Ползвам компютър с инсталиран Линукс Fedora. Беше единственият свободен компютър в офиса, на който никой не искаше да работи заради операционната система. Аз пък съм фен на Линукс.

Дните ми минават в обиколки из селото, посещения и разговори с рибарите, програмиране на PHP, участие в земемерските занимания и плуване в океана по залез слънце. Вече има проход в наводнението и мога да стигна до него.

Животът е прекрасен!

Имам неограничена свобода, никакво напрежение и никакви правила.

Не мога да разбера тази мода в Тамил Наду мъжете да имат маникюр. Не на всички пръсти. Понякога само на палците или с лакирани нокти само на едната ръка. Все едно да видят как биха изглеждали. Много често мъже ходят хванати за ръце, двама по двама, закачили кутретата си едно за друго. Приятелството има потребност и от физическа близост. Става дума за мъже с нормални семейства, жени и деца. Никога не виждам прегърнати или хванати за ръцете мъже и жени.

Преди, когато пътувах, на пътя, по цял ден колоездачи се съревноваваха с мен. Сега ми се иска тамилците да започнат да се съревновават и помежду си. Да вземат да се стегнат и да си изградят сами по-добра среда за живот. Няма кой друг да им помогне, колкото и табели да се окачат по пътя за това как цял свят им съчувства заради цунамито. За мен поне не е на място те да чакат французите да дойдат да им боядисват къщите или мене да им свърша каквато ще да е работа. Грабвайте инструментите, приятели!

* * *

Днес се очаква ураганен циклон да удари крайбрежието. Всички колела нощуват легнали, да не ги отнесе вятърът. Океанът е сив и грохотен. Половината село е изселено към Карайкал за 24 часа.

На другия ден за наш късмет се оказва, че ураганът ни е подминал без поражения. Хората се завръщат по домовете си.

Продължават широкомащабните насипни дейности по подготовка на новия терен за строеж. Нивото е поне метър и половина над текущото. Поне ще са на сухо хората при евентуално наводнение. За да се влезе в планираното време, се работи и нощем, камионите и булдозерите не спират.

Откъслечни строежи са започнати и навътре в селото. Правят се опити да се рекламира и разпространи така наречената „smokeless chulla“, или тухлена печка с дърва, но с комин — това е нововъведението. До този момент кухнята на тамилското домакинство е просто огнище с два камъка и ламарина и множество малки и големи гърнета. В цялото село има инсталирана само една от новите печки, нещо нямат голяма популярност. Хората се задоволяват с изключително малко и не си усложняват живота безпричинно. Необходими са вода, храна, покрив, много музика и пространство за забавленията на деца и възрастни. Игрите са хвърчила, памбаръм, кабади, бадминтон, крикет, волейбол и футбол.

Памбаръмът представлява пумпал, направен от струговано парче дърво с крушовидно-овална форма, с фиксиран пирон в долния край или острие със заоблен връх, който определя оста на въртене на пумпала. Навива се конопено въже около памбаръма, краят на въжето се държи, след което памбаръмът се хвърля така, че въжето да остане в ръката ти и, развивайки се, да предаде въртеливо движение на пумпала. Най-умелите деца въртят памбаръми на дланта на ръката си, а това си е направо майсторлък.

Кабади е друга популярна игра. Игрището е около 5х8 метра, разделено е на две. Отборите са от по 6 човека. Целта на играта е да се елиминират играчите на противниковия отбор. Правилата са следните. Играч от единия отбор влиза в полето на противниковия отбор. Противниковият отбор се държи за ръце и се опитва да загради самотния играч, така че той да не може да се върне в собственото си поле, като в същото време се пази никой да не бъде докоснат от него. Целта на играча в чуждото поле е да докосне някого и да скочи обратно през централната линия в собственото си поле. Докоснатият е елиминиран, същото се случва и със самотния играч, ако отборът, хванат за ръце, му прегради пътя за бягство. В интерес на истината играта е много динамична и изисква гъвкавост, прецизност, бързина и тактика. На мен на моменти ми се стори и доста агресивна, така че не съм играл.

Хвърчилата са навсякъде в Индия. В Тарангамбади условията за хвърчила са идеални по всяко време с непрекъснатия бриз от океана.

В селото от домашните животни най-разпространени са козите. Пуснати на самотек, козите се движат на воля. Спят направо на улицата. Като бездомни са. Преживят отпадъци и се ровят по боклуците. Имат невероятно спокойствие. Понякога лягат по средата на единствения път и не помръдват, дори и танк да се задава насреща им. Има и крави, но са доста по-малобройни в сравнение с козите. Нощно време се стрелкат сенките на мангусти, направо се провират между краката ми, докато пазарувам от сергиите за плодове. Змии засега не съм видял, нито опасни насекоми, с изключение на комарите. А, и още нещо, нощем и само нощем по стените на къщите щъкат светлокафяви гущерчета — гекони, с големи черни очи и светли, направо полупрозрачни тела. Лапат пълзящите мравки и бръмбари. Почистват къщите от насекоми. Е, понякога и те стават жертва на невидими огромни паяци може би, защото често намирам изсмукани скелети, когато се събудя сутрин вкъщи. Паяците са все така неуловими за окото.

Вчера ходих на кино в Карайкал с приятели от офиса. Филмът беше на тамилски, но език не ти трябва, за да следваш музиката и любовната драма. Част от салона се екзалтира и стана на крака, пеейки с главния герой. По-голямото забавление е не да гледаш филма, а да се веселиш с екзалтираната публика. По-късно в Керала, в Тривандрум, пак бях на кино, но този път публиката не пееше, беше по-сериозна. Изглежда, че за малките градчета киното е заместител на дискотеката. Не случайно Индия е най-големият производител на филми, абсолютен отдушник са на стреса от ежедневната драма, в която всеки индиец е участник на живо. Във филмовия жанр преобладават любовните и чисто човешки истории, докато в същото време в реалния живот любовта сякаш не съществува. Женитбата е нагласена, обичта идва след това.

* * *

Да се върнем обратно на строежите. В центъра на селото се издигнаха 4–5 модела къщи, направени по различни технологии. Имаше една най-авангардна, която беше направена от пресована смес — пръст с цимент. Тази технология се е оказала подходяща за земетръсно уязвими райони. Специално била разработена след земетресение в щата Гуджарат. Тук няма вертикални колони, само хоризонтални циментови пояси през 60–70см и пресованите пояси суха пръст, омесена с цимент между тях.

Семейства на бенефициенти по график посещават офиса, разглеждат моделите и започват едни препирни от рода: „ама нашата предишна къща беше…“. Та новото село се очаква да бъде по поръчка. Всеки си поръчва и одобрява проекта, едва тогава започва реалният строеж.

* * *

Плажът е многоцветен. Невероятен пясък, погледът ми не може да улови конкретен цвят, милиони отблясъци. Прекарвам цялото си свободно време, търсейки колами по селото и любувайки се на пясъка и живота в него. Досами прибоя са си направили колония червени раци с бели щръкнали очи. Едната им щипка е по-голяма. Убежища са им система от дупки и подземни канали. Може и да си ходят на гости по тях, знам ли. Влизат заднишком в дупката и препречват входа с огромната заплашителна щипка. Когато няма заплаха, се разхождат по плажа, филтрирайки пясъка. Търкалят топчета пясък с уста, тичат след прибиращата се вълна да съберат има ли нещо за ядене в отмития воден слой и при най-малката опасност или просто преминаваща сянка се втурват към дупките си. Като пианисти са — тичат с вълните напред-назад на върха на острите си крачета, все едно ги е страх от водата. Един ден рибари, които се разхождаха по плажа, изровиха един от тези раци и му развалиха къщичката. Ракът не знаеше какво да прави. Остана бездомен. Никъде не бягаше, само размахваше безполезно щипка срещу непоклатимите човешки същества. Стана ми жал за него.

Океанът е кафеникавозелен и топъл. Толкова топъл, че не ми трябва да се аклиматизирам, а направо скачам в прибоя и се оставям да се нося на гребена на вълните. Не е удобно да се плува заради подмятащите вълни. Водата е по-солена от нашето море. Първите няколко дни очите ме боляха и то само от стичащите се в тях капки. До самия прибой и навътре в пясъка се белеят скелети на сепии, изхвърлени по време на прилива. Миди се заравят с въртеливи движения в мокрия пясък, където вълните се плискат и се опитват да се върнат с подскоци във водата. Един ден намерих и огромна морска костенурка, за съжаление мъртва. В канали и локви се развива микрофауна от раци отшелници, откраднали черупки на охлюви, украсени с остри игли. Като гръбнак на риба са. Аз съм голям почитател на черупките и си насъбрах сума ти, без да подозирам наличието на раците, дълбоко скрили се във вътрешността. Чак когато си ги занесох в къщи и по-точно на следващата сутрин, разбрах грешката си, когато започнах да събирам бегълците, плъзнали по цялата стая. Метнах ги в близкото блато, заливано от прилива всеки ден, и се освободих от задължението да се грижа за тях.

Ежедневието в селото е мудно, почти на място е спряло. Всяка сутрин започва с къпане на двора и миене на зъби. Всички се разхождат напред-назад около къщите си, захапали четка или пъхнали пръст в уста. Продължаваме нататък с димящите огньове на чаените хотели-ресторанти, време е за закуска с парота и чай. Още по-нататък е продавачът на кокосови орехи, натоварил колелото до преливане с висящи от двете страни връзки. Само гласът му се чува в сутрешната мъгла. Към седем и половина децата с униформи тръгват на училище. Момичетата и момчетата са в отделни училища. Към девет сутринта рибарите се връщат със сутрешния улов и жените им с кошове риба на главите тръгват да се пазарят и да продават. Носачи на лед влачат чували и блокове от фабриката за лед. Наближава пак време за чай, а и обедът не е далече. Малчугани си играят по сенките между къщите със самоделни играчки. В ранния следобед учениците се връщат, хвърляйки памбаръмите си. Следобедът е горещ и тежък, всички се крият по сенките. Към четири и половина рибарите се приготвят за нощния си риболов, а младежи, върнали се от училищата в Пореа и Карайкал, играят кабади, волейбол или крикет. Към шест е вече тъмно.

* * *

Най-шумно е, когато има сватба. На прага пред дома на младоженците се издигат бананови стебла с надиплени виолетови цветове. В същото време в продължение на поне три дни гърми музика, та пушек се вдига.

Преди няколко дни поканиха целия ни офис на едно такова събитие. Два дни преди сватбата всички получихме официални покани, формат А4, със снимки на родителите на младоженците, които фактически ни канеха на празненството. Обредният дом е функционално изграден. На горния етаж е обредната зала, на долния е столовата, където се провежда гощавката. Обредната зала е със сцена и поне 100 стола. Ние пристигаме тъкмо за започването. Всички момичета от офиса са със сарита, а мъжете с лунги. На влизане ни посрещат роднини на младоженците с паничка червен и жълт прах. Джива ми слага една червена точка на челото — бинди. Слагат си и другите, които нямат. Стоте стола са почти заети и аз се насочвам към сцената. Точно между сцената и столовете е оркестърът. Ритъм секция от поне три табли, това са бълбукащи барабанчета. Има и зурни, но не знам как се казват. Все едно сме на театър и чакаме нетърпеливо да започне представлението. Оркестърът загрява с многогласни ритми. Настръхвам, като ги чувам — това е любимата ми музика, само хармониум липсва. Не мога да откъсна очи от музикантите. Мустакати, със сякаш разхвърляно навити чалми, които сякаш всеки момент ще се развият, бели лунгита и зъби, покафенели от дъвченето на пан. Правя няколко снимки за архива на офиса и се облягам на стената да си послушам на спокойствие. Даже не забелязвам, когато започва тупурдията. Отварям очи и що да видя — младоженците са на сцената, изпънати в червени позлатени тронове. Булката е в тъмночервена премяна и цялата окичена в злато, има-няма килограм ще да е, младоженецът е в бяло. Разменят се венци. Започва се сложна церемония на поклони и обиколки, жертвени дарове и мантри. Аз вече съм на сцената и снимам ли, снимам. По едно време телефонът ми звъни, поглеждам, колегата Селвадасан ме търси. За какво съм ти бе, човек, и ти трябва да си наоколо, после ще си говорим. Продължавам да залягам на подиума в търсене на по-добра позиция сред платените фотографи и видео оператора. Пак ми звъни телефонът, този път е Саджит. Изнасям се настрани и този път вдигам:

— Какво има, приятелю? — а Саджит се смее и ми казва:

— Владо, махни се от сцената, че роднините от първия ред не виждат подробности заради тебе и негодуват.

Затова са ме търсили толкова напористо! Хвърлям един поглед към първия ред от високопоставените гости, всеки ми се усмихва. Оттеглям се настрани, хем и аз да погледам и да си послушам музика, стига толкова снимки за архива. Когато завърши церемонията, слязохме долу и ни нахраниха с ориз, зеленчуци и месо, сервирани върху бананово листо. Започва втора сватба. И вторият син на семейството се жени. Обикновено сватбите се комбинират в един ден, за да се намалят разходите. След снимка с младоженците излизаме навън. Изпращат ни с торбичка кокосов орех, банани и бетел да си завием и ние по един пан.

Разликата между сватбите тук, в Тамил Наду, и тези в Пенджаб, е в емоциите. В Пенджаб са танци и песни, и тупурдия, гирлянди с пари на врата на младоженеца, докато тамилските са по-скоро представление за роднините, а артистите са младоженците.

* * *

На 23 декември заминаваме с приятеля ми Саджит за Керала. Саджит се прибира у дома, в Тричур, за Коледа, а аз ще карам празника със семейството на Джоус в Тривандрум. Джоус е графичен дизайнер, с него се запознахме по време на пребиваването му в Тарангамбади в началото на месеца, по време на дискусии около дизайна на графични материали за дейността на проекта досега.

Със Саджит тръгваме към четири следобед, имаме да сменим поне 6 автобуса за около 18 часа път. В началото до Карайкал едвам се сместваме с останалите пътници. Автобусът не спира на спирките край пътя, а само намаля и който успее да се хване за нещо в движение, гледа да се задържи там, докато стигне до мястото, където трябва да слезе. Не е претъпкано, а препрепретъпкано. На покрива е забранено да се пътува, не е както в Карачи например, където и покривите са окупирани. За сметка на това пътниците висят като гирлянди по вратите, след като капацитетът на превозното средство се предаде от нашествието. Автобусът като че ли е малко по-широк от тези, които съм виждал у нас, в Турция или в Иран. От едната страна седалките са за двама, а от другата са за трима. Мъже и жени пътуваме на едно. Таванът е нисък и трябва непрекъснато да се навеждам. Първите почти два часа ги изкарваме правостоящи. Хората се прибират от работа и няма дори къде да се хванеш. Навън следваме канал и бамбуков пояс. Щатът Керала се слави със слоновете си. Било пълно, както казват. Имат си и училище за слонове-работници, а също и джунгла с тигри. Но като цяло щатът е популярен със зеленината си, водните канали и кокосовите орехи. „Кера“ на езика малаялам, който говорят в Керала, означава кокосов орех, оттам и името на щата.

Пътувам като в транс, ту се събуждам, ту пак главата ми клюмва. Облякъл съм си якето, за да се стопля от урагана, веещ през незатварящите се или по-скоро липсващи прозорци. Сепвам се от рева на клаксони, разсичащи плътната нощ. Като че ли клаксонът е защитна броня, стена, която отблъсква препятствията по пътя встрани.

В един през нощта сме в Мадурай. Не мога да повярвам, но посред нощ автогарите навсякъде работят, все едно е ден. Продавачите по сергиите сякаш току-що са станали и с пълно гърло крещят. Отивам по малка нужда до тоалетната. Има две такива, едната е по европейски образец, но е задръстена с мръсотия, другата е канал покрай стената, където всеки пикае. Избирам канала. Автобуси има за почти навсякъде, хей, не спите ли бе, приятели? Аз отивам на гости, а вие накъде?

Сменяме още няколко превозни средства и на сутринта сме в Керала. Утрото е зелено и покрито с мудна, нереагираща на слънцето мъгла, от която стърчат ножовете на скалисти предпланини. Джунгла. Въздухът трепти с кокосово шумолене. В един малък град задминаваме слон с водача му. Хей, това е вторият ми слон в Индия досега!

Към десет сутринта сме в Тривандрум. Джоус ме чака, яхваме мотопеда и право у тях. Благодаря ти, Саджит!

* * *

Преди два дни си ударих крака някъде из селото. Хей, забравих нещо много важно! Тук, в Тамил Наду, е прието да се събуват обувките, когато влизаш в магазин или офис. В нашия офис всички сме боси, строили сме си джапанките и сандалите пред вратата. Аз вече си шетам бос и по селото, но има доста трънчета, камъчета и всякакви препятствия за изнежените ми европейски крака. Може би само аз куцам и се оплаквам. Та раничката ми беше малка, никак не е за притеснение. Почти бях забравил за нея, но сега, след цяла нощ по мръсните автобуси, изглежда се е замърсила, защото ходилото ми се е подуло може би до два пъти в сравнение със здравия крак. Леле, Анджу, жената на Джоус, се притесни! И аз се притесних, защото тази драскотина да я бях забравил досега в България, но тук вероятно от влажността раните зарастват по-бавно. Отиваме на лекар, веднага ми предписаха антибиотик, който така и не купих, но ми почистиха раната и ме превързаха. Ох, олекна ми! Кракът ми е бинтован, но я няма пулсиращата болка и отока. За следващите няколко дни след няколко запарки на крака с топла вода и калиев перманганат съм отново здрав.

Коледата я изкарахме вкъщи. Отидохме на църква сутринта. Вътре в сградата почти няма място. Настроението е празнично.

На 26-ти декември се връщаме в Тарангамбади след поне 12-часово шофиране с джипа на SIFFS. Рано сутринта в крайпътните села жените първи излизат да нарисуват колама пред вратата на домовете си, а ние си измиваме очите и обратно на закуска с идиапо и банани в офиса. Уморен съм от километри. Добре, че пак сме си у дома.

* * *

Новата, дарена от правителството земя за строежите, е навътре в сушата. Поне на 600 метра от брега е. Малко се възпротивиха рибарите, защото първо, работят на брега, и второ, плажът е нещо като обществена тоалетна. Всички мъже ходят на плажа по голяма нужда. Червено-оранжевите раци, приливът и отливът си свършват работата по хигиенизирането. Всяка сутрин искрящият, многоцветен пясък е чисто нов. Има си ред в рибарското село. Сутринта могат да се видят наклякали рибарите на по двадесетина метра един от друг, медитиращи в зелените вълни. Никой не нарушава дискретността на останалите. Чинно се заобикалят на поне десетина метра. Това е и горе-долу единственото място, където можеш да намериш капка усамотение и почивка от кипящия живот на сушата. Например при мен, когато отивам да плувам или просто да си поклеча и да наблюдавам раците, никой не идва да ми прави компания. Най-много след като си тръгна, някой рибар да дойде и да ми каже колко е опасно да се излагам на слънце.

Старата разрушена собственост от паланки и къщурки в близост до плажа преминава в ръцете на селския съвет — Панчаят. Панчаятът се грижи за това рибарите винаги да имат излаз на плажа и той да е свободен за ползване, за ремонт на лодки, мрежи или просто да се раздуват локуми. Най-натоварено тук е към четири следобед, когато мъжете излизат на нощен риболов навътре в морето. В селото има само един хотел и всички мераци да се строи на брега са категорично отказани. Между бизнес и начин на живот изборът пада върху последния. То и редките туристи, гости на луксозния хотел, не ходят да се пекат на слънце.

Предвижда се за в бъдеще разширение на завода за лед и изграждане на хладилни съоръжения за съхранение на улова. Въобще грижат се хората да не загубят единственото си препитание на фона на тлъста сметка, ако си продадат свободния достъп до пеещия океан.

За разлика от тях ние вече си продадохме Черноморието и сега се налага да ходим на чужди морета, защото при нас пясък и море не останаха.

* * *

Днес е 14-ти януари, поздравяваме се с „Понгаль нальвальтикаль“, или „Честита Нова година“ на тамилски.

Ранна сутрин е. Мераклия съм за сутрешен риболов. Кокосови палми си шептят една на друга под полъха на неспирния морски бриз. Бенгалският залив се събужда за новия ден. Слънцето все още се крие дълбоко зад плавно полюшващия се хоризонт. Брегът, люлката на живота за рибарите от Тарангамбади, се протяга от нощната дрямка. В тъмнината всеки си знае мястото. Четирима мъже се готвят за отплаване. Лодката се повдига леко и с бутане се довлачва до прибоя. Двигател, мрежи, пяна, грохот. Скачаме в лодката и потегляме. Излишни думи няма. Ломбардито пърпори ритмично. Аз съм се свил на дъното и се държа здраво. Вълните не са по-високи от метър и половина, но всеки удар може да означава вън от лодката. Индийците стоят прави, не се държат за нищо и имат отличен баланс. За тях морето си е тихо в сравнение с отминалия период на зимни циклони, когато почти никой не се е осмелявал да напусне брега. Постепенно блъскането и мятането спират. Извън зоната на прибоя сме. Пулсът на океана ни посреща с кадифено мълчание. С плясък мрежата потъва в мастиленочерните води. С проблясъци планктонът очертава зеленикавата диря на пътя й към дъното. Протягам ръка и разпилявам хиляди искрящи звезди във водата. „Щом има планктон, значи има и риба“ — на развален английски и много тамилски ми обяснява Мурти. На брега блещукат стотици огньове. В Тамил Наду е Понгаль или с други думи Нова година.

Връщаме се на брега в осем и половина. За три хвърляния на мрежата и към четири часа работа сме хванали горе-долу тридесетина килограма причудливи риби. Преобладават сардините, но тук-таме се срещат и някои странни змиевидни, металносребърни, щракащи със зъби екземпляри и други, които надуват зелено-жълтите си тела и издават странни звуци, а също сепии и калмари. Влажният въздух носи миризмата на пушек. В ранната сутрин на Понгаль, като светулки в тъмнината горяха огньовете на пречистването, а сега само чернеят огнищата, символ на минали несполуки и несгоди. Прави се място за новото и позитивното в живота напред. Пред входната врата на всяка къща се извиват симетричните линии на колам-рисунка. Сведени стебла на захарна тръстика оформят арка със зелените си перести листа.

Две неща, които ме впечатлиха в Тамил Наду, са многото църкви и коламите. Коламът е сложна, преплетена рисунка, правена най-често с оризово брашно. Безкрайна линия, кръговрат, молитва, изрисувана пред входа на тамилската къща.

В сумрака на утрото Нандани измита утъпканата земя и разпилява бисерни капчици вода пред входа на къщата си. До нея, сгушена с купичка оризово брашно, се е свила Манджуша, шестгодишната й дъщеря. Подготвят се за днешния колам, приветствието за добре дошъл, приветствието за сполука в техния дом. Коламът е мисъл, коламът е медитация, линия, която никога не се прекъсва. Бялото оризово брашно се посипва между пръстите на жената и детето и полепва по мократа, лъскава земя. Матрица от точки оформя размера на рисунката, но предполагаемият път е безкрайност, непрекъснатост, въображение. Като реликва от майка на дъщеря се предават собственоръчно проектираните модели на колами, ревниво пазени в семейните коламени тефтери. Красотата не е единственото предназначение на колам-рисунката. В миналото, когато за направата им се е използвало само оризово брашно, те са били не само приятни за окото поздравления в тамилските села, но и храна за много животинки. Малък принос на хората към едно хармонично, съвместно съжителство с природата. Цикличните линии със своята завършеност и безкрайност са от своя страна символична преграда за „злите сили“, които се опитват да ни подчинят на влиянието си. Фолклорното предание е, че ако линиите са затворени, те заключват рисунката от посегателство на тъмната страна, което защитава и дома, пред който е нарисувана. Коламът е символът, лицето на Тамил Наду. И ако някой докаже, че може да не повтори дизайн в рамките на един месец, то тогава майсторството му е всепризнато.

Празненствата около нова година са три дни. През това време музиката не спира, хората се разхождат с новите си дрехи, никой не работи и всички, млади и стари, дъвчат захарна тръстика. И аз опитах. Външната кора е доста твърда, чупя я по примера на околните — с кътници. Вътрешността е влакнеста, сочна и захарна. Упражнението е свързано с много дъвкане, смучене и плюене на отработената сърцевина. Стопроцентов масаж на венците. Наоколо, ако се огледам, тези, които не дъвчат бетел, имат здрави венци и зъби.

* * *

След 20-ти януари като че ли с магическа пръчка океанът се успокои. Вече не блъска крайбрежието и не гърми сърдито. Гладък е като огледало. Обичайният бриз си духа, но времето в открито море изглежда се е оправило. Зимните бури са отминали. Както казват местните хора, така ще е докъм май, след което всичко се повтаря.

Моята работа е към своя край. Сега тествам PHP творението си и го качвам на външния сървър. Не е кой знае какво, но за знания, придобити в движение в рамките на тези 2 месеца, е достатъчно. Интересите ми се прехвърлят от програмиране изцяло към сферата на изкуството. Преследвам „колами“ по цялото село. И усилията ми са възнаградени. Жените се радват на проявеното любопитство и ми дават да си изкопирам модели от семейните им тетрадки. След това ги пресъздавам върху парче картон. Използваната техника е пясък, пръст, счукани мидички и лепило. Резултатът е нещо като пощенска картичка с бяла ивица, лабиринт на фона на тъмен пясък, напомнящ текстурата на шкурка.

Към края на януари е пикът на сезона на ориза. Жъне се на ръка. Започвам да правя кратки обиколки с колелото, за да се аклиматизирам за новото, финално пътешествие на юг към Каниакумари. Днешният маршрут е към Чинанкуди. Първоначално следвам пътя край брега, но не след дълго навлизам към сушата. Около мен са оризови насаждения и разпокъсани колиби — тук една, там две. Селяните ме упътват да се върна отново към плажа и да си съкратя прехода, следвайки го, въпреки че няма път оттам. Най-много да бутам.

Отстрани вършее трактор. Върти се като бесен върху нахвърляни снопове ориз. Продължавам надолу по черния път, извиващ се между канавката и палмите с ветрилообразни листа. Зад хълма трима мъже вършеят с впряг волове. Поспирам за почивка. Един мъж води воловете, а другите двама, опънали конопено въже под сламата, разрехват степаните, сухи стебла, като ги прехвърлят отгоре. Прокарват въжето под омачканите стебла, опъват и дърпат нагоре. Вдига се облак от жълтеникави сламки.

Океанът е пред мен. Карам известно време по плажа. Спирам и забивам поглед в мидичките. Тук има по-различни от тези на плажа в Тарангамбади, а е само на десетина километра. Пред мен е канал, който свързва някаква река с морето. От другата страна на канала има мотоциклет. Наобикалят ме две-три деца. Едното ми прави знак да го последвам в мътната вода. Там е бродът, проследявам пръста му. Поглеждам течението, а детето навлиза във водата и затъва до колене. Грабвам колелото и тръгвам след него. До коляно, малко над коляното и ето ме на другия бряг. На около 200 метра встрани се излежават поне 50 лодки, изтеглени на пясъка. Пладне е и никой не се вижда. Чинанкуди. Стигнах.

Под навеса няколко рибари с жените си се крият на сянка. Рибарите си кърпят мрежите, а жените просто си бъбрят. Показват ми гордо едър омар, който мърда с антени-мустаци в червена пластмасова кофа.

Сини, жълти, червени лодки на ивици, с изрисувани очи и надписи на английски кой е спонсорът. Реклама след цунамито. Същото е и в Тарангамбади. Срамота, реклама на фона на бедствие — няма как да не те забележат по новините. Даже не плащаш пари за това.

Чинанкуди е зелено, сенчесто село. Улиците са тесни и във всеки двор има посадено дърво. Под сенките рибари си подреждат такъмите. Шивач с шевна машина, прикрепена на велосипед, извършва услуги пред домовете. Мобилни шивашки услуги.

До вечерта минавам още двадесетина километра. Гостувам на един престарял дядо, който ме кани да си почина и да пия вода у тях. След това се поспрях в двата хиндуистки храма и църквата на входа на Тарангамбади. За по-пряко драсвам направо през оризищата, пресичам напоителния канал и ето ме на строителния обект в центъра на селото. Сега кипи работа по полагането на основите. Привлечени са работници от почти цяла Индия. Местните не достигат. По строежите обикновено мъжете оперират с бъркачките за бетон и товарят кошове, които се пренасят по главите на жени до кофражите.

* * *

Днес ще правим измервания с Прашант в девическото училище „Св. Тереза“. Прашант е архитект и иска да проектира разширение на училището. Задачата е да картографираме двора и съществуващите постройки. Директорката ни посрещна с чай, запозна ни с останалите учители и ни пусна свободно да щъкаме. Училището е стара постройка. Намира се вдясно от белоснежната порта на датчаните зад сивокафяв плесенясал зид, поне три метра висок, с начупени стъкла на върха. Децата са изключително прилежни. Незаетите с класни занимания си учат уроците, насядали под сенките по двора или по прохладните училищни коридори. Няма гонене и викове, няма безделничене, всеки взима дейно участие в учебния процес. Сега, в жегата, някои часове се провеждат вън от класните стаи. Никой не пречи на никого, а се учат деца от 4 до 12 клас. Всички без изключение са с униформи. Светлозелени шалвари и курта и тъмнозелен шал. Малките са със светлосини раници UNICEF. Сутрин селото синее от UNICEF, устремен към училище.

Ние с Прашант се провираме сред папаите в задния двор. Катерим се по купчина тухли от полуразрушени постройки, затрупани с окапали палмови листа. Новата сграда, проектирана от архитекта, е съобразена с изложението към бриза от океана, слънцето, дърветата, така че да се получи максимален охлаждащ ефект.

Кухнята на училището е опушена стая с няколко огнища и два казана. Готви се само за деца от бедни семейства, останалите сами си осигуряват обяда. Занятията са целодневни. В междучасията момичетата се събират на групички и си четат уроците на глас. Като кошер са. Жужат множество гласчета. Влизаме в една класна стая да присъстваме на час по естествознание. Урокът се води на тамилски. Учениците вкупом повтарят на глас след учителката по-важните неща. Във втората част на урока учителката прави преговор на взетия материал и препитва децата, като им помага с напътствия. Както си му е редът, джапанките са строени в единия ъгъл и шляпаме боси по хладния циментов под. Капаците на прозорците са отворени. Няма стъкла. Полъх на вятъра се опитва да пробие през плетеницата от листата на палмите и папаята в двора.

* * *

След почти три месеца в Тарангамбади се отправям на юг. Имам още месец разрешен престой в Индия, възможно е да си удължа визата, но нещо ме влече към родината. Времето, прекарано в проекта, бе прекрасно най-вече заради комуникацията ми с хора от всякакъв калибър.

Сбогуване с индийските ми приятели няма, на всеки казвам, че не си тръгвам, а по-скоро, че вече започвам да се връщам в Индия. Нещо подобно е да се катериш със сноуборд на рамо по висока планина и да предусещаш шеметното спускане по склоновете й. В момента се каня да се прибирам в България, но това само ме приближава към новото ми завръщане в Индия.

Групата на Балу и Пракаш, ме съпровожда за първите двадесетина километра. Искаха да ме изпратят чак до Нагапатинам, но на моста над канала настоях да се връщат. Достатъчно ме изпратихте приятели, имате доста път докато се върнете обратно до селото. А аз ако искам и тук под моста ще се търкулна да прекарам нощта. В Карайкал ни благослови слон срещу 2 рупии на човек, като ни докосна с хобот по главите. Това ми е първата среща със слон в Индия на една ръка разстояние. Балу днес има рожден ден и след събитието със слона се почерпихме за награда по един сладолед. От тук нататък съм сам под палещото следобедно слънце. Навсякъде наоколо са оризови ниви. Хора разстилат ожънатия ориз направо на шосето, та минаващите коли да го очукат. Изпепеляващо горещо е. Равно е, няма никаква следа от сянка. Крайпътната растителност е само рехави храсти.

* * *

Пагадамангалам. Това е името на селото, където опънах палатка за вечерта. Отне ми към пет часа каране от Тарангамбади. Имах само една почивка през деня във Велангани, в сянката на белоснежните църкви.

Велангани е най-главният християнски религиозен център в южна Индия. Възникването на града се свързва с безброй видения на Дева Мария и последвали чудотворства. Една от легендите е, че главната базилика е построена от португалски моряци, които, хванати в ураган, се помолили на Дева Мария, че ще построят църква в нейно име, ако останат живи, а не след дълго корабът им бил изхвърлен на брега близо до сега съществуващия град. В момента поклонници и вярващи изпълват алеите между готическите катедрали. Пред вратата на базиликата са скупчени стотици обувки, събувам се и аз и прекрачвам светата обител. В тишината се носи шепотът на молитва и вяра.

В момента в Пагадамангалам съм заобиколен от едни слънчеви деца, които почти опустошиха бонбоните, подарени ми от колегите на изпращане. Сестра Сахида от църквата, в двора на която лагерувам, ми сготви за вечеря зелен фасул, зеленчуци и ориз. Имам чувството, че ако не са тези моменти на правене на лагер, заобиколен от любопитни селяни и играещи деца, цялото бъхтене по пътя е абсолютно безсмислено.

Момченцата играят крикет на полянката, а момиченцата ме питат как се казвам. Преди няколко минути бяха много недоверчиви. Правя няколко резки движения по изграждане на лагера и гледам как всички бягат и се събират отново, като ято уплашени рибки. Включвам се и аз в играта на крикет, но скоро съм отвлечен при песните на момичетата, дърпат ме за ръцете да ги слушам как пеят. Така с игри я откарахме докато дойде време да си кажем лека нощ.

* * *

Напускам Пагадамангалам рано сутринта, сестра Сахида вече е заминала за Велангани.

За разлика от скромните вчерашни 68 километра, днес съм навъртял над 100. Пътят на някои участъци е безкрайно лош. Направо си е черен и денят ми започва с почти неразрешим пъзел от дупки, ширнал се напред. В първите километри наоколо е поголовна сеч. Дърво не е останало пощадено. Дрипави дървосекачи с огромни, безжалостни, ръчни, лентови триони и брадви режат наред. След 20 километра сечища се появиха и първите тухларни и грънчарници. Колко дървета са изгорени за получаване на купчината изпечени тухли?! А колко дървета сечем всеки ден, за да си прочетем вестника?!

Както и да е, то е ясно, че не можем да спасим света, а и от какво всъщност да го спасяваме, от самите нас ли?

Следват отново оризови ниви. Мъж с волове подготвя браздите, жени газят след него в рядката кал и садят хилави, изумрудени стръкчета. Ориз се сади, жъне, никне почти едновременно. За един ден видях всичките му стадии на живот.

От Падукотай излизам на крайбрежния път. Отново преобладават дупките, на някои места фин слой пясък се стели като воал над асфалта под тласъка на напиращия бриз. Бодливи треви, а в далечината села и зеленина. Плясък на кротко море.

Спирам в един такъв оазис след около девет часа, прекарани на седалката. Около пет следобед е. Сякаш всичко се повтаря от предишната вечер. В съседство е църква и деца играят крикет пред нея сред облаци прах. Насочвам се към пясъчна ивица между горички нискостеблени кокосови палми и разпръснати колиби. Пясъкът затъва и на всичкото отгоре е пълен с тръни, семената на разни сухи треволяци и храсти, стърчащи наоколо. Спрях се на около 500 метра от плажа. Подпрях колелото на ограда от пръчки и тел, поразчистих тръните около бъдещия лагер и опънах палатката. От съседните къщи се насъбраха поне десетина жени и дечурлига. Мъжете само минават покрай нас и не ни обръщат много внимание. Отиват към плажа за всекидневната си работа по поддръжка на риболовните такъми и лодките.

Къпя се на близката помпа, пълня си вода в захвърлена наблизо кофа и освежен, с ентусиазъм започвам да готвя. Сега имам богат асортимент от ориз, леща и овесени ядки, както и буркан с мед. Провеждам една кратка демонстрация — готвене в походни условия за жените, които ми се смеят, като смесвам всичко в единственото си канче. Хляб нямам и питам с много ръкомахане къде се прави парота, а жените ме отпращат обратно на поне километър по пътя. Тръгвам да се разходя пеша, зарязах си нещата с пълно доверие към селяните. Върнах се след около час, а жените все още ме чакат пред палатката и ми правят знак, че ми пазят собствеността. Манджата ми е изстинала и сядам да вечерям пред погледа на женорята. Все едно е представление, каня ги и тях да се присъединят, поне да опитат, но смелчаци няма. На бонбони обаче никой не отказва, дораздадох остатъка от вчера за радост на всички малчугани.

Днес ми се счупи помпата на портативния примус, с който си готвя. Имам резервна и не се притеснявам, а счупената ремонтирам с изолирбанд.

До свечеряване вече съм пръв приятел на двете семейства, помещаващи се в съседната колиба. Една майка дори ми предлага да се оженя за дъщеря й — 12-годишно момиче. Прави ми знак да купувам златните накити и да я взимам за България. То било много лесно да се ожениш в Индия!?

Правя знак на всички, че отивам към плажа и водата. Тълпата се споглежда и ме оставя на спокойствие да си отида по нуждата. Чак пък дотолкова не съм им интересен, че да ме преследват и докато се подмивам.

Тук морето е доста по-тихо от Тарангамбади. Мирише на застояло, на гнилоч. Тежка миризма. Налага се да свикнеш с нея, но докато успееш, може свят да ти се завие.

Денят отстъпва и семействата се прибират по колибите. Съседите до чиято ограда си опънах палатката, ме увещават с жестове да се присламча по-близо до тяхната къща. Предлагат ми да ми пазят колелото зад оградата за по-сигурно. Съгласявам се. Ако искат да ме окрадат, досега да са го направили. Те диктуват правилата, ако съм недоверчив, ще се наложи да не спя, а кой ще има сили да кара колелото на следващия ден?

Изтупвам се от пясъка доколкото мога и си строявам обувките пред входа на палатката — да са ми подръка, ако трябва да излизам през нощта. Колелото е подпряно вътре под навес. Слушам ги селяните как бързешката стрелят помежду си на тамилски. Приспиват ме.

Събуждам се в пълното мълчание на мастилената тъмнина. Звездите блестят като слънчеви лъчи през пробита ръждясала кофа. Ярки и живи са. Посягам пипнешком за обувките, ходи ми се до тоалетна, но не досягам нищо. Протягам се по-напористо, обхождам с длани цялото предверие, но напипвам само празнота.

Няма ги!

Хей, бесен съм.

Излизам навън. Оглеждам се. Няма жива душа, колелото е все още зад оградата, но за сметка на това съм без обувки. Търся си жертва и изливам яда си на едно случайно преминаващо бездомно куче. Вече вярвам, че кучето ми е задигнало обувките и ги е заровило незнайно къде. Даже го проследих с фенерчето за малко, докато се набодох достатъчно и се прибрах да спя. Ще карам със сандалите, колкото и да ми е неудобно. Подметките им са тънки и краката ме болят, а има опасност и за по-сериозни травми, ако падна.

Сутринта е тежка и напоена от изпарения с полувтечнена, разлагаща се миризма. Проветривият бриз и нестихващата песен на вълните от Тарангамбади са минало, няма я свежестта на утрото. Стопаните на къщата вече шетат. Къпят се, търкат зъби, огънят пуши и всички шумно се смеят. Точно да им се оплача за липсващите обувки и какво да видя — строили са ги до колелото. Много сте грижовни, приятели! Прибрали ги да не ми ги откраднат. Късмет, не се налага да си купувам нови. Свърших си работата по тоалета на плажа и докато се мотаех покрай лодките, какво да видя — чудесно запазена раковина на красив охлюв. Цяло съкровище е!

Сбогувам се приятелски със съседите, бутам обратно по пясъчната пътека, изпълнен със спокойствие от намирането на обувките и денят става още по-прекрасен и светъл. На асфалта съм, а зад мен децата ми махат за довиждане. В същия момент поглеждам към кормилото на колелото и за моя голяма изненада констатирам, че електронната ми, ултразвукова пищялка за гонене на кучета липсва. Устройството работеше отлично на близки разстояния. Е, да сте живи и здрави и да си я ползвате, който и да я е взел. Това ми е първият и единствен обир от цялото приключение.

* * *

От няколко часа насам пътят е блокиран от всевъзможни дупки. Няма и движение. Все едно съм се загубил. Отстрани са ниски, бодливи храсти, подобни на акация. Задминавам няколко солници с купища сол, изпаряващи се езерца и блатни птици. В далечината ми проблясва нещо зеленикаво, металик. В размазващата се мараня ми лъщи само на синьо-зелено, но не мога да оприлича форма, сякаш са духнати торби от вятъра, но вятър няма, а се носят ту напред, ту назад. Безмилостно, слънцето се стреми към зенита си. Завой наляво, а сега надясно, по периферията на дупката, след това по утъпканата пътечка с червеникава почва, край изровения асфалтов праг и отново на широкото. Зеленото петно постепенно се уголемява и продължава да се движи напред-назад. Още малко и пред мене блесва с цялото си великолепие първокласен класически паун! Поглеждаме се многозначително. Вторачил съм се в люспести сиво-черни крака, коронка и разперена опашка. Докато си извадя апарата, опашката се сви като затворено ветрило и птицата се гмурна в трънака. Опитът ми от Харияна е, че е безсмислено да я гоня. Продължавам напред и очевидно след почивката около случката с пауна ми е по-леко. Минавам по бетонен мост, постлан с ожънати стебла ориз. По-надолу мъж и жена с метлички събират очукания ориз в чували и прехвърлят стеблата да се очукат още веднъж. След моста е село. Стадо волове, храм и празна от живот, прашна главна улица с нахвърляна купчина от каменни масички и каменни точилки за мелене на подправки. Слънце в зенит. Огради от сухи стебла на палмови листа. Малко по малко силите ми се изчерпват. Подминавам, без да спирам.

След още няколко километра влизам в Раманатапурам. На входа на града задминавам група колоездачи. Имаме леко спускане. Не след дълго един от тях ме надминава. Поглежда ме крадливо и ме предизвиква на дуел. Настигам го, изравняваме се и го изпреварвам, но той продължава да напира и поддържа скорост, като ми хвърля стръвнишки поглед излиза отново напред. Не мога да мина пред него. Пред нас е кръстовище и докато се състезаваме, две рикши се разминават в центъра. Моят човек набива спирачки, а аз се разминавам на косъм между двете. Леле, уплаших се и се установих в покой след кръстовището. За малко да стане белята само заради едното състезание. Ще трябва повече да внимавам и да не се провокирам от олимпийците по пътя.

Пия два кокосови ореха и хапвам банани. На излизане все още се чувствам уморен и спирам на отбивка да си почина солидно и пълноценно да заредя батериите. Разтакано и безмерно се излежавам под благодатната сянка и има ефект. Следващите километри летят, въпреки лекия насрещен повей. Всеки момент очаквам да зърна океана и моста, който свързва Рамешварам с континента.

Кокосовите орехи за пиене не само утоляват жаждата, но ме засищат почти като сериозно ядене. Те са млади, неузрели плодове, които, за разлика от узрелите, чиято сърцевина се ползва главно за готвене, са пълни с поне литър сладникава течност. На сергията, с подобен на мачете сатър, продавачът окастря ореха от едната страна и пробива дупка за пиене. След като го изпия до капка, той разцепва ореха на две половини, окастря ми лопатка от външната кора и аз омитам с нея масловидната маса, полепнала по вътрешната му черупка. Чак ми става тежко.

Появява се отново зеленина. Вятърни генератори. Един тук, един там. Все едно съм на изпитателна площадка за алтернативна енергия. Стърчат над короните на палмите. Самотни бели колоси в зелено, развълнувано море. Късно следобед се отбивам за още хранително дозареждане. Между палми се е маскирала схлупена колиба. Наполовина отворен капак на прозорец. Кокошки, газещи в канавката. Кофа с вода. Всичко се подрежда както трябва, ще си донапълня и водата. От бамбуковите хотели е. Пръстен под, нарове и кирпичени миндери. Задният двор е зелена градинка с банани и кокосови палми. Посреща ме старец с изпомачкано бяло лунги на райета. Вълниста сива коса, сива, дълга, рядка брада и покафенели зъби. Не говори английски. Но на моята молба за парота ми подава листо от банан със студена парота и шепа зеленчуково събзи — варени, пържени зеленчуци и нахут с подправки. В момента няма посетители и почти е затворил. Самият той дреме, излегнал се в хладната сянка. Не е запалил огън дори чай да свари. Водата за пиене е от ръждясалата кофа на лавката до прозореца. Пълня си шишето. Питам за кокосов орех и дядото се качва на близката палма и ми откъсва. Погледът му е дълбок и лъчезарен. Дава всичко, за да ме нахрани.

Идва време за плащане и вадя единствените 50 рупии. В дървената кутия на стареца дрънкат само дребни монети, а моето ядене струва 5 рупии, как да ми върне ресто? Лицето му сияе. Казва ми да си вървя, черпи ме. А малко преди това в съседния град ме ограбиха 10 рупии за един кокосов орех, двойна цена в сравнение с Тарангамбади. Отидох до една сергия за сладки, която току отвори наблизо и развалих банкнотата, за да си платя на стареца. Благодаря!

Мостът над провлака, свързващ Рамешварам с континента, се очертава с широки платна и безлюдни тротоари. Тежки, черно-бели пеперуди пърхат в лепкавата влага. Блъснати от минаващите коли, треперейки, жалните, се опитват да се откъснат от земята, но натежават, увисват немощни и падат отново. Вятърът от подминаващите автомобили ги издухва на банкета. Черни са на бели райета.

Малко преди моста в геометрично оформена градинка се люлеят майки, татковци, деца. Два-три горди пауна се разхождат на безопасно разстояние. От другата ми страна окъсани прашни мъже разтоварват вагон с баластра. Малко по-напред се белеят всъдеходите на бреговата охрана. Заливът Манар е защитена територия. В тихите топли води се развиват редки корали. Мангрови, зелени острови. Царството на скаридите. Тамилски бежанци от Шри Ланка. Бежански лагери.

Стъпвам на Памбам Бридж, или мост „Индира Ганди“, извиващ дъгата си високо над стария мост с железопътната линия. Когато минават корабчета, железопътният мост се отваря в средата, за да ги пропусне. Морето е идеално тихо. Само между извисените, поддържащи колони, се е образувала пенлива, бяла лента. Приливи и отливи.

В най-високата точка на моста се спирам пред върволица от автобуси. Пътниците се снимат към Индия или към Рамешварам със залива с рибарските лодки или разтворения мост с преминаващите рибарски гемии. За всекиго по нещо. Мирише тежко на риба и пукана царевица. Наоколо са наклякали жени с кофи и подноси. Ядки, нарязани ананаси и парчета кокосов орех, нацепени във формата на цвете. Нито полъх, нито вей. Спускам се към града. Почти съм минал 140 километра за днес. Това е най-дългият ми преход. В края на моста, отляво, точно в подножието на насипната стена се мъдрят две излющени колиби. Пред едната е поникнало високо източено цвете, като храсталак, с ярки червени цветове. Направило е арка пред входа на синята къщичка. Отпред си играят деца, а баща им, замислен, е седнал на прага. Спирам и снимам. Мъжът става, маха ми с ръка да сляза при него и веднага ми предлага да се оженя за дъщеря му — невръстно детенце на не повече от 15 години. Беднотия. Тъжно ми е, че децата в оръфаните държави са в тежест на родителите си, че животът е несправедлив към най-чистите си участници — децата. Че на единия край на света деца лъскат подовете на влаковете и носят багажи за 5 рупии на ден, жертвайки училището, за да помагат на семействата си. В същото време в нашия охранен европейски свят деца се сърдят, когато не получат модерен телефон за рождения си ден. Спомням си с умиление портокала и малките чистачи във влака, които разделиха храната си с мен. В сърцето си изпитвам съчувствие за самите нас и за това колко са ни изкривени представите за по-добър свят. Свят на висок стандарт, но за сметка на кого? Животът прекрасен ли е?

Пристигам в Рамешварам на стъмняване. Спирам покрай стоянката на такситата рикши. Триколките са черни, на квадратчета. Досущ като нормални таксита. В сгъстяващата се тъмнина мини-магаренца, все едно са понита, се групират по две, прегръщат вратовете си, прехвърлени един връз друг, и предъвкват отпадъците от крайпътната канавка. Кристофър, представителят от офиса на SIFFS, идва да ме вземе. Ще остана тук, в Рамешварам, ден-два да си почина.

Спя на пода в офиса. На терасата е пълно с комари. Гъсти облаци са затъмнили звездите и ха да завали. Опитвам се да спра вентилатора, но влагата ме затиска към постелката, задушавам се. Спя завит през глава под напора на вятъра от перките, съвсем по индийски. Комар не може да се приземи. Сънувам неспокойно. Шумно е от вентилатора, но ще му свикна, просто иска време.

* * *

Сутринта е обвита в мъгла. Развивам се от възела на чаршафа и излизам да подишам спокоен въздух на терасата. Навън — по съседните тераси и по дворовете, между зелените палми, всеки се е заел с тоалета си. Един си търка зъбите, друг се е насапунисал и се облива с кофа вода. Протягам се и си правя хладка баня, за да се разсъня и да отмия тежестта на съня. Кристофър е точен. Свършил е с ангажимента по изкупуване на рибата и сега ми е екскурзовод. Планът включва посещение на храма с хилядата колони и Данушкоди, или най-най-протегнатата част от Индия към Шри Ланка. В десет сутринта слънцето е нажежено до бяло и почти в зенит. Ние сме яхнали мотора на Кристофър на път за най-големите забележителности.

Храмът с колоните е разположен досами морето. Постройката е квадратна, с концентрични коридори, водещи до сърцето на изваяна със скулптури пирамида. Върви се по часовниковата стрелка и задължително се събуваме. Изоставяме сандалите в една от многото бараки за обувки наоколо. На определен ден, който се изчислява по лунния календар, вярващите идват на поклонение. Водата в храма е светена. Вътре е хладно, сумрачно, влажно, черно, лъскаво. Инкрустирани колони с божества пазят входа. Поклонниците са с бели лунгита, а голи до кръста здравеняци с бамбукови тояги внасят ред в храма. Всеки иска да стигне до свещения кладенец и да се полее с вода. Тълпата ни увлича, води ни към сърцето на пирамидата. Хоп и ето, пред нас изскача сърдит служител и говори, че не мога току-така да осквернявам светото място, тъй като не съм хиндуист. Изглежда не съм добре дошъл. Кристофър поема щафетата и не след дълго имам пропуск. Тримата сме при главния духовник, който изрисува с пръст три жълти черти и една червена точка на челото ми — бинди, а аз обещах да се подчинявам на законите на хиндуисткото благоприличие.

Шляпаме боси, а край нас се редят мазно лъщящи статуи на кобри, обливани със свещено кокосово мляко. Молитви се носят безтегловни във въздуха. Насядали са монаси. Мъждукат кандила и свещи. Носи се сладникав аромат. Тайнственост. Сумрачно. Мокри поклонници. Не много голям слон с розови, полупрозрачни, белеещи се уши е вързан с верига за крака. Безкрайни коридори, колонади и игра на светлина. Увличащо е, упойващо е, медитативно е да се рееш между колоните. Мисълта се предава, оставаш сам с Господ.

Навън е ослепително бяло. Мидени черупки и пластмасови червени и зелени бидончета за вода. Дюкяни и пак дюкяни с безброй върволици, нанизи и рамки, украсени с отмитите от вълните дарове на морето.

Непосредствено на плажа пред храма церемониите продължават. Черна крава, украсена с оранжева панделка, преживя до духовник с оранжева препаска и гола глава. Морето е свещено и поклонници оставят дарове да се носят по нежните, едва доловими вълни. Кокосови орехи, цветя, сладък ориз и дребни монети се отправят на дългото си пътешествие. Посланици са на молитвата на този, който ги е изпратил. Отмити и жални, даровете се плискат в краката ни на пясъка, а по-навътре в синьото море 4–5 момчета с водолазни маски се гмуркат и събират монетите. Както ми обясни Кристофър, те работят за храма, а не събират доходите за себе си.

Слънцето ни притиска с лъчи към нагорещената земя. Присвивам очи. Моторетката ни се носи към рибарския кей. Тук има уредено пристанище за разлика от Тарангамбади, където морето е бурно. Очукани гемии, двигатели и части от потънали лодки стърчат между водораслите. Умрели дребни риби, касетки, купища рибни отпадъци. Късно е и улавяме само момента на почистване на съоръженията. Трактор с гребло товари разлагащата се маса. Въздух за дишане почти не е останал. Аз не съм много придирчив и мога да изтърпя почти всякакви миризми, но тази ми идва в повече. Тежи и се залепва за дробовете ми. Обгражда ме отвсякъде. Случаен полъх на вятъра разлюлява ръждясали вериги. Сякаш всичко се разлага. Имам чувството, че и лодките не могат да издържат на лепкавата, прогнила атмосфера — предават се, ръждясват и полягат долу на дъното уморени, далече от човешката ръка.

* * *

Отново сме на мотоциклета. Издигаме се по баира към храма, където бог Рама е стъпил, за да се оттласка и скочи към Шри Ланка. Рама е подскочил и е отишъл да спасява жена си от злия цар на острова, който с хитрост преди това му я е отнел. Въобще заплетена история, който иска да я прочете, да я потърси в индийския епос. В момента стъпката е покрита от цветя и не се вижда. Намира се в центъра на пирамида, издигаща се над блатата наоколо. В подножието са търговци на кокосови орехи, печени ядки и сувенири.

Отдалечаваме се от града. След храма на Рама се насочваме към Данушкоди, последната точка от Индия в устрема си да се докосне до Шри Ланка. Растителността отстъпва на пустинни пясъци. Лагуни с колонии от фламинго. Все още фламингите не са пристигнали масово, само фламинга разузнавачи филтрират вода в далечината. След месец колонията ще е пренаселена и огледалната, бляскава лагуна ще порозовее. Малко по-надолу пътят изчезва под вълна от нежен, белоснежен, огнен пясък. Минаваме под зелено-бяла бариера. Сякаш има военни, но май се бъркам. Всички хора са преминали в ниско енергийно състояние и чакат с нетърпение нощния хлад, никой не се вижда вън от черните сенки. Няма проверки, само самотен камион, преливащ от хора, е тръгнал натам, откъдето дойдохме.

А какво ли е да се излегнеш през нощта на нагорещения пясък и да гледаш тъмното, изпълнено със звезди небе?

Наоколо са навеси, колиби от листа, рогозки със сушаща се риба. Импровизирана църква от бамбук, с кръст, издигнат на бамбукова мачта. Подпираме мотора на сянка под навеса на колиба.

В миналото тук е имало селище, но е било унищожавано достатъчно пъти от тайфуните и сега никой не си прави труда да го възстановява. Колибите са на рибарски семейства. Номадски живот. Палми няма, само ниски храсти. За сянка не може и да се говори. По пясъка бос не можеш да ходиш. Гори под петите ти.

С Кристофър крачим в линията на прибоя. Морето е изумруденосиньо, лодки са закотвени на около 200 метра от брега. Хоризонтът е неподвижна разделителна линия между небето и земята. Изведнъж — бух! И ето ни, залети от почти метър и половина вълна. Чисто мокри сме. Джобовете на панталона ми са пълни с пясък. Все едно цял ден съм играл на плажа. Поглеждам пак към хоризонта — все там си е, непоклатим като скала. Сякаш морето тук е дълбоко и вълните наедряват до последно и се разбиват в белоснежна пяна едва в последния момент, когато излязат на брега. Може би ако се повдигна на пръсти, в премрежената от отблясъци далечина ще видя и Шри Ланка. Ха, онова зеленото там не е ли остров?

Към нас се приближава шепа деца. Носят отрязана туба, пълна с раковини. Не ни се натрапват. Почернели са от неспирното слънце и слабите им телца са посипани с огнения пясък. В очите им няма ненавист, нито обвинение, само любопитство.

Същата вечер, след вечеря, се мотаеме с Кристо и приятелите му, гледаме отражението на звездите в малко басейнче на 2–3 километра от града, встрани от пътя, между дърветата, и аз ги запознавам в общи линии с живота в Европа. Те не могат да повярват, че толкова разюздано общество съществува. Общо взето идеята за контакти и свободна комуникация на всеки с всекиго им харесва, но къде са устоите на семейството, в което самите те са възпитани да вярват до фанатизъм? Западният свят би бил разрушителен за наивните ми приятели. В интерес на истината аз все повече започвам да не вярвам в организацията на света, в който съм израснал. Иска ми се да избягам от мусона реклами, помитащ с метлата си Европа. Искам да имам работа, за да осигурявам дом и прехрана. Нямам нужда от последния плазмен телевизор, нито пък от iPod. Привърженик съм на употребата до дупка, до пълно разпадане и не одобрявам свръхпроизводството и диктатурата на пазара. Затова съм и в селска Индия, щастлив съм, че намирам това, което очаквам да открия. Всички около мен вярват в единствената любов, дори и тук да е сякаш насила наложена с уредените бракове. И аз съм индиец и вярвам в любовта за цял един живот.

Тази вечер отново съм под напора на перките на вентилатора. От непрекъснатото течение се чувствам с настинка. Приливи студени и топли вълни втрисат тялото ми, може би съм с температура в лепкавата жега. Треперя и се завивам презглава в тънката си памучна завивка. В меката благоуханна нощ палмите сприхаво шумолят, а в покритото с провлачени облаци небе, през които прозира мътна луна, блестят отблясъците на далечни светкавици. Настига ме циклон.

* * *

Последният ден в Рамешварам съм при рибарите, които толкова обичам. Станали сме рано сутринта да уловим момента на прибиране от риболов. Кристофър се занимава с изкупуване на част от рибата от името на SIFFS. Под дъгата на километричния мост, в застоялото и вмирисано море, лодките разтоварват сутрешния улов. Дребни сардини, черни врани и смрад. Надписи Coca-Cola и кръстове по синьо-белите лодки с червени и жълти ивици.

По-късно същия ден отиваме и до входа на резервата от защитени мангрови острови. Но уви, на вратата на парка, откъдето тръгват лодките, ни посреща препълнен с правила войник, който ми сочи надпис с огромни букви — „За чужденци забранено“.

Трябвало да подам заявка до офис в Ченаи и да чакам не знам колко месеца, за да получа разрешение. Приключението „Корали в залив Манар“ ще е за някой друг път.

Пръстенът на облаците се сгъстява. Тази последна вечер звездите греят зад завесите. Тъмно като в рог е.

* * *

На сутринта напускам Рамешварам. Преходът е 124 километра до селцето Вембар. Нововъведението в екипировката ми е сенник за носа, прикрепен към слънчевите очила. Направих си го от няколко слоя армирана лепенка. Тук жегата не прощава. В Рамешварам направо се обелих за двата дни кръстосване с мотоциклет по голи кълки с късите си панталони.

Първите 50 километра ги минавам за два часа. Като светкавица съм. От Раманатапурам следвам извивката на крайбрежието все по на юг, надолу към Каниакумари, най-южната точка на континента. До края на деня слаломирам отново сред безбройните, безразборни дупки. Подминавам две схлупени колиби, почти слели се с пейзажа от сухи стебла и натрупани клони. Отпред, в двора, деца с баща си сглобяват цветя от пъстри, лъскави хартии. Червени и жълти, сякаш пролетта е дошла, земята е разцъфтяла от цветове.

Облаците от Рамешварам ме следват по петите. Бягам по козирката на циклона. От време на време ме духва прохладен вятър, смесен с дребен дъжд.

Черен път с червеникаво-кафява почва сменя асфалта. Следват села, край които се вихри отново поголовна сеч. Дървета великани лежат, безпомощно повалени. До сламена колиба две малки момиченца са прегърнали по един огромен букет бели, красиви цветя. Вадя апарата да ги снимам, а те хукват да се спасяват към дома. Дънери, клони и окастрена шума ме съпровождат още няколко километра. Подминавам захарна фабрика, чиито казани клокочат непосредствено до шосето.

Малко по-надолу старият разнебитен и очукан асфалт се подменя от пътностроителна фирма. От време на време виждам работници с каски да работят по трасето. Има и жени работнички. Техните каски са така направени, че да се улесни носенето на товари на главата. Темето на каската е увенчано с кръгче от удебелена пластмаса, което се явява стабилна основа за кофите с пясък и бетон.

Тъмносиньо небе и червен, сюрреалистичен хоризонт, осеян с палми с бодливи стебла и ветрилообразни листа. Вече не ме съпровождат кокосови палми. Изглежда им липсва вода. По крайбрежието ги имаше в изобилие, но тук са рядкост. Гладен съм и водата ми е на привършване. С добре напомпаните гуми карането на колелото е леко. Малко се е увеличило друскането и от време на време току да падна на завоите. Занасям, но в същото време стопявам дистанцията за минути. Океанът е някъде вляво. Усещам диханието му, миризмата, солта, но не го виждам. В далечината се появява село. Бамбукови къщи с палмови листа. Листата на кокосова палма са сплетени в рогозки, от които са направени стените и покривът. Оградата пък е изградена от стеблата на ветрилообразните листа. Две ветрила и полуизтрит колам декорират входа пред всяка къща. Жени веят ориз пред домовете си. Деца с униформи отиват на училище. Спирам до една барачка. Няколко мъже пият чай във вече закъснялата сутрин. Време е за закуска.

— Sappitiya? — Ял ли си? — ме пита продавачката.

Сядам на чаша чай, вараи и пакоре.

След закуска продължавам напред и пред премрежения ми поглед се ниже ориз и пак ориз във всевъзможни форми на съществуване. Ожънат, натрупан е на камари по шосето и пред домовете, и навсякъде. Камиони, претоварени с овършани стебла, като кораби цепят тишината с тежко пъхтене. Мъже поливат с окачени на триножници ведра току прокарал ориз.

Скъсаха ми се две спици на задната капла. Не мога да се занимавам да го оправям сред пущинака. Имам още към 50–60 километра лош път и поне два дни до Каниакумари, ще карам внимателно без задна спирачка и всичко ще е наред. Половин час по-късно ми се счупи и една заварка на багажника. С пластмасова самозатягаща вързанка го прихващам да не се лашка в гумата. Все още не съм капитулирал напълно, въпреки че велосипедът взе да дава фира. Досега такова чудо като тези разнебитени пътища не ми се беше случвало и то ежедневно няколко дни подред.

В угасващия следобед съм в покрайнините на поредното село. Самотна църква със зелен, обрасъл с цветя двор, изглежда примамливо място за лагеруване в сравнение с пепелта наоколо. Оградата е заключена. От съседната къща се появява едра жена. Самата тя ме подхваща на разговор, говори свободно английски и веднага се обажда на брат си да дойде да ме вземе. Братът е пасторът в църквата. Казва се Вино. Семейството му се е прехвърлило в Индия от Шри Ланка. Първоначално живеят в Рамешварам, контрабандират платове и конфекция от Шри Ланка. Развиват донякъде текстилната търговия, но след множество атаки от страна на данъчните, каналът е закрит и семейството банкрутира. Изпаднали в бедност и немилост, Вино се прехвърлят на страната на вярата. Църквата им се спонсорира от американци евангелисти, но Вино не се интересува откъде идват парите. Достатъчно е, че на трапезата има нещо за ядене и децата ходят на училище. Живеят почти извън селото, в бамбукова колиба изцяло от природни материали — листа, рогозки и клони. В двора се опитват да растат кокосови палми, пасторът ги е посадил. В момента са с пожълтели листа, сякаш се възстановяват от тежка болест. Леки като облаци храсти цветя изпълват въздуха около кладенеца с аромат.

На смрачаване с Вино правим кратка разходка до океана. Тук брегът е подкопан и изгризан от вълните, лагуните са наводнени, миналата седмица са вилнели циклони. Отново си намирам чуден охлюв с черупка, увенчана с остри като игли израстъци, но го оставям полузарит в пясъка да бъде радост за друг пътешественик като мене.

На връщане се спираме да напазаруваме зеленчуци за вечеря и за пет рупии напълваме торба с картофи, зелен боб, домати и зелени тревисти подправки, с които се нахранваме трима възрастни и две деца.

Напоследък имам сериозни проблеми с намирането на чиста вода. Засега се снабдявам от така наречените народни „хотели“, от разни гърнета и бидони със съмнителен произход. Носът ми тече непрекъснато, но гърлото държи и все още не ми създава проблеми. Хей, ще взема да се разболея при 40 градуса на сянка! В същото време слънцето е неумолимо. Пече, та се къса. Добре, че си направих сенника за носа, направо е безценен.

* * *

Магаренца, крави и пауни е фауната, която ме съпровожда. След трите дни почивка в Рамешварам сега карам с удоволствие. Ако се застоя, започва да ми липсва велосипеда.

Утринта е свежа от снощния лек ръмеж. Рехава облачност над мен и плътна, непристъпна, сиво-черна стена от облаци в далечината. Днешният ден мина под знака на солта. Минавам солници и покрай самотен, изгорял от слънцето, осолен и напукан от работа мъж. Мъжът разстила с дървено гребло солта да съхне. Съсухреното му тяло се отразява в огледалната мараня над искрящата сол. Около него червената почва гори като пламък в тъмносиньото небе. Купчини със сол се прехвърлят от група жени. Друга група пълни найлонови торби по 1 кг. Продукцията е веднага готова за магазина. Отново ме сватосват, където се спра, неомъжените момичета искат да се омъжат за мен. Сякаш аз съм им спасението от солта, където си вадят прехраната. В същото време аз ги виждам тях като моето спасение от безизходицата, липсата на духовна опора, морал, взелите да поизбледняват традиции, безочието на политиците, липсата на народност и социална загриженост, всичко това накуп в държавата, откъдето произлизам. Всеки иска да е на мястото на другия. Подарявам на едно от тях портокал, смях ни залива с щастие. Тези усмивки наоколо са неповторими. Иска ми се да взема едно гребло и да остана тук при тях в солта. Да се оженя за момичето с портокала и да си имаме най-хубавото семейство на света, което е единно и непоклатимо като скала.

За днес имам уговорка с Вино да посетя негов приятел в Тиранвели, но жегата ме сломява. Трудно се диша. В Титукорин спирам за почивка и пия два кокосови ореха да се подкрепя. Малките, свободни от трафик пътища свършиха и сега излизам на главното шосе. Сякаш новопостроено, лъскаво от размазващата мараня, бучащо, то ме грабна и ме завлече, без да ме пита искам ли да карам по него. Тук е още по-горещо от температурата на пламтящите двигатели, устремили се кой знае накъде. Няма крайпътна растителност, само ниски бодливи храсти и свежи купчини пръст, натрупани от строителните машини. Пия вода без прекъсване. Вие ми се свят, почти не напредвам, търся несъществуваща сянка. На около 25 километра от Тиранвели край пътя се очертават 5–6 къщи, имам и изход към тях. Отпред като страж е паркиран жълт булдозер, взел да ръждясва от бездействие.

Паркирам колелото в тясната пътека между две постройки. Самият аз буквално падам на верандата на съседната къща. Бетонът е хладно приятен и галещ. След няколко минути мога да дишам по-спокойно. Изправям се до седнало положение. От близката врата ме гледа старец. Идва при мен и ми сочи помпата в двора. Навеждам се под чучура както съм с дрехите, а той започва да помпа вода. Прохладата е постоянна, вир вода съм и лекият вятър ми праща хладни прегръдки с поривите си. Едва е превалило обяд, но на мен не ми се кара до приятеля на Вино в следващия град. Ще нощувам тук.

Между къщите са натрупани купища ожънат сусам. Бутам колелото навътре по единствената улица, която ме извежда до хиндуистки храм, боядисан в бледолилаво, бяло и червено-кафяво. Затворен е. Огърлици с цветя са поставени пред нещо като олтар пред входа. Равна площадка под разлистено дърво е моят базов лагер. На една ръка разстояние от мен е чешма, която едва се подава от земята, свързана с тръба, водеща незнайно къде. Вода няма. Лягам в палатката, че ми стана хладно след студения душ с дрехите. Суха топлина. Вече не ми се вие свят и съм къде-къде по-добре. Селяните за момента проявяват сдържаност и ме оставят сам да се грижа за себе си. Имам нужда от малко персонално пространство и мълчаливо им благодаря. Задух е, сякаш е затишие пред буря. Небето е все още синьо, но в далечината наедрява тъмната сянка на сърдит, неудовлетворен ураган.

Готвя си ориз с леща, чай и една порция овесени ядки да са ми готови за закуска. Към пет часа край чешмата взеха да се събират момичета и жени с пластмасови дамаджани и кофи. Наредиха се на опашка и взеха да чакат водата да дойде. Изглежда водата от помпата не е годна за пиене. Нашият извор рукна след около половин час, последен си напълних и аз шишетата. Никой не се кара или блъска. В главата ми нахлуват спомени от Тамил Наду и шумните кавги около черните резервоари за вода. Там или водата не достигаше, или просто беше повод за жените да се посмеят, поскарат, повеселят и поклюкарстват.

Стъмва се. Тъмната сянка на влачещи се по земята, пълни с вода облаци е над главата ми. Звездите са някъде зад тях. Тази нощ ще е от тъмните. Не го взимам насериозно и се мушкам в палатката за порцията сън.

Гръмотевица. Земята се тресе. Буден съм. Сякаш не съм лягал. Минава едва полунощ. Едри, все още редки капки барабанят по платнището. Не спира. Излизам навън с челник на главата да си опъна палатката по-добре, та да не се събира вода в провиснали участъци. Взимам няколко тухли от близката купчина, натрупана до съседната къща, и опъвам въженца да държат покривалото, ако случайно се раздуха буреносно. Нямам време да окопавам, вече вали. Който не си свърши работата навреме, ще я свърши, когато е притиснат да я направи. Прибирам се и се свивам на кравайче. Студено ми е. Сънувам, че спя сред грохота на гръмотевици. Земята се тресе. В четири отново съм буден. Палатката тече. Навън е порой. Минава ми мисъл, да си бях окопал лагера. Е, не съм, ще я карам така. Тече от шевовете на входа. Завъртам се наобратно да не ми капе на главата. Прибрал съм всичко около мен в огромната си жълта найлонова торба. Легнал съм върху неопреновата постелка, завит само с чаршафа. Чакам с нетърпение да се съмне, да тръгна, да ме духне вятърът, а слънцето да ме сгрее и изсуши от влагата. Водата се покачва и почти залива и неопреновата постелка. Гръм, поредица от затихващи пукотевици. Капките отново удрят нарядко, някои ме пропускат. Грохотът се отдалечава. На разсъмване се приспивам от ромолене на ручейчета стичаща се вода. Сега обаче не е време за сън. Скачам, грабвам си нещата. В развиделяващата се утрин съм нахвърлял всичко на синия си найлон под дървото. Сортирам багажа по степен на подгизналост. Селяните са станали преди мен. Надничат над сноповете сусам с четки за зъби в уста. Къщите им са измити, мокри, с живи, плътни, лилави и резедави цветове. Сигурно се чудят как все още съм почти сух. Изсипвам демонстративно насъбралата се в палатката вода. Мирише на озон и пролетна свежест. Прекрасно е! Все още тътни някъде на запад, в посоката, където отивам. На изток просветват лъчите на пробуждащо се слънце зад засукана, накъсана спирала от водни пари. Бърза слънчо да стигне зенит и да остане там почти цял ден. Да облее с лъчи и топлина тази влажна, пълна с живот земя. И аз бързам да тръгна, преди целият този кръговрат отново да ме заклещи някъде, дишащ тежко лепкавия въздух. Надпревара! Хапвам на крак овесените ядки от вчера с две лъжици мед и политам. Вързал съм палатката на багажника да се вее на вятъра. Пред мен са само пухкави хълмчета и надолнище до морското равнище.

Минавам през разровени, кални села. На запад се чернеят скалистите склонове на остри планини. Загърнати са във воалите на спиралата на циклона, който ме помете нощес. Аз се движа по периферията му. От време на време ме лъхва хладната сянка на шквалчета дребен като спрей дъжд. На платото вятърът разлюлява мека, бледожълта, високопланинска трева с разхвърляни бодливи палми, от тези с листата ветрила. Надолу следват оризови ниви, зад тях бананови градинки, зад тях кокосови палми и синият силует на планинската верига на западните Гхати.

Оранжево.

Хиляди хиндуисти с развети оранжеви знамена и оранжеви лунгита се стичат в моята посока на път за Каниакумари. Натоварили са се на камиони и пикапи. Чак висят отвън по каросериите. Огромни тонколони огласят с песни всяко населено място. Аз също съм оранжев със сигналната си тениска и всеки ме поздравява ентусиазирано. Вече се спускам. Океанът и най-южната точка на Индия са почти на хвърлей разстояние. Имам попътен прохладен бриз. Стотици вятърни генератори се извисяват с белотата си над палмите и раздвижват с въздишка въздуха. Циклонът, който предишната нощ ме помете с реки от кал, вода и грохот, се е отправил на запад към Керала.

Земята свърши. 103 километра преход за днес. Средна скорост почти 20 км/ч. 2500 километра из Индия с колело са зад гърба ми. Пред очите ми се шири Индийският океан. Ясно се виждат три вълни с различни направления, които се събират в една точка. Последната ми спирка и досег с тамилската култура е Каниакумари, там, където се срещат вълните на Бенгалския залив, открития Индийски океан и Арабско море. Исполинска статуя на тамилския светец Тирувалувар се издига на остров току пред носа, на който стоя. Едновременният изгрев на пълната луна от изток и слънцето, залязващо на запад, разбуждат въображението и мечтите ми за нови приключения. Проправям си път между сергиите с мидени черупки, пясък и захарна тръстика и се спирам за почивка пред пясъчножълта катедрала. Зарязвам колелото отвън и влизам вътре. Мраморът по пода е хладно приятен. Отпускам се и се унасям. Недоспал съм си, имам нужда от сън. През нощта фестивалът на хиндуистите е в разгара си. По улиците танцуват хора с нещо като дървен олтар, украсен с цветя, който балансират на главите си. Ритъм на барабани залива на вълни улиците на града. Всичко е оранжево, знамена, тюрбани, лунгита.

Тази вечер съм гост на Себастиян, от тукашния офис на SIFFS. Спим на пода във всекидневната на апартамента му, аз, той и двете му деца. Навън отново ръми дъжд. Палатката ми е провесена да се суши в коридора.

* * *

Сутринта ремонтираме с най-големия син на Себастиян колелото му. Веригата му е смачкана и я скъсявам с едно звено. Имам време да сменя и скъсаните спици на моята задна гума. Не успявам да си сменя само спицата от страната на венците поради липса на инструменти. Центровам каплата, колкото мога. Днес тръгвам към обяд. Имам намерение да нощувам в селото на Селвадасан, друг приятел от SIFFS, и затова ужким не бързам. Пред мен са едва 50–60 километра, ще се справя, си мисля. И изведнъж ми се струпват куп случайни забавящи ме събития. Едва съм се отдалечил на 3–4 километра от Каниакумари и вече имам спукана гума. Вадя я и поглеждам — дупката изглежда по-голяма от нормално спукана при движение. Не мога да я залепя. Вероятно съм я спукал аз, докато съм си намествал гумата. Нямам пластмасови инструменти за вадене на гуми и ползвам гаечните ключове, но те са доста агресивни, ако не внимавам. Тръгвам и не съм карал и десетина минути, и отново спукана гума. Сменям и лепя. След половин час отново спукана гума. Нямам повече за смяна. Бутам към един вулканизатор, ремонт на рикши в поредното село, лепя гумите, а равносметката е, че първите километри из Керала са изпълнени със спукани гуми, хълмист терен, зеленина и два нови вида кокосови орехи, които не съм виждал в Тамил Наду. По-малки са, единият вид са жълти, а другият — почти черни.

Редуват се резки спускания и изкачвания. Като протегнати пръсти, склоновете на планината се врязват в морето в назъбена и хълмиста брегова ивица. Над всяко село се развяват червени знамена, по огради и стени са изрисувани сърп и чук. Това е най-комунистическият щат в Индия. Случайните хора, които срещам, имат имена като Маркс, Енгелс, Сталин, Ленин. Къде съм попаднал?

Стъмва се, а от селото на Селвадасан няма и следа. Сякаш не съществува. Питам на всеки разклон, но никой не е чувал за него. Никой не си прави труда да се вслуша какво говоря и само неразбиращо си ръкомахаме. Започвам да се нервирам на незаинтересоваността на хората към моята особа. Чувствам се предаден. Сякаш съм най-важният човек на света и очаквам съдействие за това, че карам колело, без самият аз да виждам, че около мен всички са колоездачи. Разглезеното дете в мен се сърди, че е изоставено. Постепенно успокоявам страстите. Наоколо са ентусиазирани тълпи. Подминавам процесия с три слона, хиндуисти с цветни тежести на главите, танцуващи в транс, и колона от деца в оранжеви лунгита, придържащи кофички с цветя на главите си. Апаратът ми е затрупан някъде в багажа и ми е невъзможно да го изкарам да снимам. На поредното нагорнище, докато пъшкам по баира, един мъж като вейка изскача от тълпата, втурва се към мен и, сграбчвайки моето кормило, ми крещи нещо. Измъквам се, без да падна, сред бурни смехове. В сумрака звъня един телефон на приятел на Селвадасан, казва се Роланд. Имам почти точни инструкции и поемам в тъмното надолу към крайбрежието. Мастилена тъмнина е, нищо не виждам, карам наслуки по разбит път. Тук-таме светлина от случайна лампа пред бамбукова колиба осветява мъждиви петна. В осем вечерта съм на мястото на срещата.

Следвам светлината на мотора на Роланд. Спираме на необятен плаж, пред ярко осветена синьо-бяла църква. Група жени на възраст са застанали на колене и се молят пред образа на Дева Мария. Вълните на Арабско море се плискат в равномерен прибой. Отморявам за малко, докато се успокоя напълно от премеждията на току-що отминалия ден. Около нас младежи са насядали по пясъка, почивайки си след игра на футбол. Роланд е учител и познава всички. В тъмнината се ръкувам с протегнати, любопитни, приятелски ръце. В къщата на Селвадасан съм посрещнат повече от радушно, двете му деца ме атакуват да си играем, а на мен ми се спи, та две не виждам. Същинска занималня е. Дъщеря му Марсина е на 4 годинки, но успешно се упражнява да пише и на английски, и на малаялам. Дърпа ме постоянно да ми покаже, какво ново е научила. Заспивам.

* * *

Сутринта е изпълнена със звуци на събуждащи се съседи, звън на камбани и медения гонг на гласа на притаила се в листака птица. Къщата на приятеля ми е сред кокосова горичка. Навън работните занимания на селяните са започнали вероятно в ранни зори. Захванали са се да плетат въжета от сизалени нишки с примитивни ръчни маши. Отивам да изпратя децата до училището недалеко от синята църква. На дневна светлина църквата е доста внушителна, като катедрала е. Построена е на плажа, гледа към морето и е първото нещо, което се вижда, ако идваш от сините вълни. Минаваме по мостче над река с бетонирани брегове, прилича на канал с вода, а отдолу цамбуркат весело и младо, и старо. Сутрешен тоалет.

С Роланд, и вече на мотоциклет, обикаляме крайбрежието в рамките на десетина километра. Минаваме поне десет села с плажове, с църкви, гледащи към синьото море, приветстващи рибарите, които се прибират у дома. Рибарски общности, къщите са досами прибоя. Имам чувството, че спреят на разбиващите се вълни влиза през отворените им прозорци. Лодките са по-големи от тези в Тарангамбади. Черни са и със сърповиден дизайн. Все едно черни полумесеци са накацали на ослепителния пясък. Има и катумарани, или издялани от трупи лодки-черупки, същите като в Тамил Наду. Катумаранът е открита лодка, направена от три издялани трупи, вързани една за друга с въжета. Подобно на мини сал е, но със закривена, леко дъговидна извивка.

Сянка, сладководни канали и кокосови гори — това е Керала.

Днес видях един нов за мен вид ловене на риба. Мрежата се тегли изцяло от брега. През нощта се опъва навътре в морето, като краищата й се връзват на брега. На сутринта се тегли все едно е трал. Дърпа се на ръка. И аз се включих, докато ме заболяха ръцете от дърпане. Водачът на групата, забил пети в пясъка и преметнал през гръб въжето, ритмично напява, а останалите рибари се редуват във върволица да дърпат километричната мрежа. Двата екипа, които вадят мрежата, са раздалечени на поне километър и постепенно се приближават един към друг.

С ритмични, премерени удари на брадви, майстори дялат катумаран близо до риболовните занимания с мрежата. Опънали са две кафяви триъгълни платна да им пазят сянка. Всеки удар отнема точно необходимото и трупите се превръщат до края на деня в правилно извити дъги, вързани с лико една за друга и ето ти катумарана, готов по залез слънце.

Двама рибари на весла, обливани от вълните в откритата черупка на новопостроената лодка, преминават прибоя, след което малкото кафеникаво, гафелно платно се разтваря и смелчаците поемат навътре в морето. Слънцето е медена питка. С нежелание се стопява в синия хоризонт. На брега се играе. Брегът е място за срещи на млади и стари. Развихрила се е игра на футбол, по-възрастните играят карти, а още по-възрастните съзерцават кръговрата на вода и слънчеви лъчи, докато всичко потъне в тъмнина. Звънливи гласове и нескончаеми разговори. Тишина.

* * *

Двата дни в селото на Селвадасан минават като миг. Между другото съм си залепил и всички спукани гуми. Колелото е отново във форма, с изключение на една скъсана спица от страната на венците и счупена заварка на багажника. От тук заминавам за Тривандрум на гости на Джоус и Анджу, където гостувах за Коледа. Имам да мина едва 43 километра. Затова и не бързам. Пред мен са изкачвания, докато се дотътря отново до главния път. Сянка и шумолене на листа.

В началото карам през крайбрежните села. Ако се обърна наляво, през листата на палмите виждам сърповидните лодки и белия, ослепителен пясък. Отдясно са цветни къщи и разхвърляно пране, суши се дори направо на земята, върху прахта.

На около двадесетина километра от Тривандрум спирам в прочутия курорт Ковалам. Надолнището към морето е толкова стръмно, че бутам надолу, само на предна спирачка, не искам да рискувам да помета някой турист. На плажовете тук няма рибари, преобладават шезлонги и чадъри и налягали да се пекат полуголи туристи. В разбушуваните вълни се пличкат един или двама, повечето играят на плажа, а индийците, насядали по сенките, ги гледат и с похот, и с любопитство. Тук е единственото място, където можеш свободно да се наслаждаваш на разсъблечени хора, най-безцеремонно излагащи се на палещото слънце. Плажът не е застроен с хотели, както е по нашето черноморие. Има една или две по-луксозни сгради, останалите са малки семейни къщи, предлагащи нощувка за не повече от 200 рупии, което е около 4$.

Докато бях в Тарангамбади, ходех да плувам в океана почти всяка вечер към пет следобяд. „Плувам“ е преувеличено да се каже в бурното море, но се оставях на вълните да ме носят и се гмурках в тях. На плажа пък стоях неподвижно и се опитвах да съм приятел с червените раци, въпреки че те никога не ме взеха насериозно и само да ми видеха сянката, се мушкаха обратно в дупките си. Дивях се и на мидите, изхвърлени от вълните, опитващи се с въртене и скокове на мускулестите си крачета да се върнат обратно във водата. Рибарите, като видяха постоянството ми с водните занимания, дойдоха при мен специално да ми направят забележка, че морето е солено, а слънцето е изгарящо и скоро ще стана черен, сух, солен и набръчкан, което никак не е хубаво.

Тук Коваламския плаж никак не ме привлича. Може би на някой друг плаж бих скочил във водата, но не и тук, където ще съм сред себеподобни. Седнал съм на бордюра и ям хляб с портокал, който Вино от Вембар ми даде на довиждане. Облечен съм с дълъг ръкав и панталон, а навън е 35 градуса. Топло е, но не изгарящо. С Назар — работник в хотела, си говорим за живота в Индия, а той ми споделя:

— Хората в Индия се задоволяват с това, което имат, и просто гледат да са щастливи, затова и не ми се бяга от моята родина, може да съм беден, но съм спокоен и щастлив.

И аз съм щастлив. Щастлив съм, че съм заобиколен непрекъснато от доволни от съдбата си хора.

На главния път от Ковалам до Тривандрум движението се е посгъстило. Минавам покрай безчет изрисувани сърпове и чукове и червени знамена, сякаш ще има манифестация за 1-ви май. За сметка на това няма никакви пътни знаци или, ако има, имената на населените места са написани само на малаялам, отново безкрайно неразбираем за мен.

Все пак пристигам по светло в Тривандрум и даже успях да намеря къщата на моите приятели, построена на обрасъл с палми хълм.

Предстои ми голямо пране. Почти всичко е влажно, мокро и започнало отново да мухлясва. Изпирам си дори и палатката с прах за пране.

Навън, в задния двор, расте дърво джак. Качвам се по източеното стебло, по средата съм нападнат от върволица червени мравки, но успешно се докопвам до странния, пъпчив плод, голям колкото поне две футболни топки. Режа го и го пускам свободно да тупне на земята. Джоус разрязва плода и си хапваме сладко месестата част около ядките. По-голямата част вътре в плода наподобява на ресните в устата на кит. Има влакнеста структура и не става за ядене. Настъргани, ядките са вкусна подправка за чатни.

Оставам в Тривандрум почти седмица. През по-голямата част от деня обикалям града с колелото. Посетих един-два музея. Но ми омръзна, че няма с кого да споделям, приятелите ми са на работа и се виждаме само вечер.

Едно нещо, което ме впечатли в Тривандрум, това е упражнението по бързо ходене вечер, което маса хора практикуват всеки ден. Така е в горещите държави — не се тича за здраве, ходи се за здраве. Парковете са претъпкани и по тъмните алеи безчет любители на ходенето доизгарят енергия преди лягане.

* * *

Напускам Тривандрум. Приятелите ми не искат да ме пускат да си ходя, но мен не ме свърта на едно място повече. Счупеният багажник е ремонтиран, сменил съм и скъсаните спици на задното капла. Машината велосипед-колоездач е отпочинала, смазана и възстановена. А една добре работеща машина не бива току-така да спира работа. Пътят ме зове.

Джоус, Анджу и дъщеря им Ачу ме направляват с моторетката до изхода на града. Купуват ми и парота със събзи за изпроводяк. Анджу ме моли да й обещая, че ще им пиша, ама как да обещая подобно нещо? Не съм по писането на писма, но им обещавам, че ще мисля за тях и няма да ги забравя. Надявам се, че пак ще се видим, приятели, светът не е толкова голям, че да се загубим в него. Махаме си за довиждане и отново съм сам, ама сърцето ми пее, че има какво да правя, а не се мотая безцелно из града. Насочил съм се към обраслия с джунгли Текади, в сърцето на Западните Гхати. Поне тук може да видя див и свободен слон, до момента съм се сблъсквал само със слонове работници.

За обяд си хапвам паротата, имам и банани, и бисквити. В подножието на планините съм и като цяло е по-скоро равно. Много плавно изкачване ме издига към висините, без да го усетя.

Още два часа каране по полуразрушен път и излизам в покрайнините на градче с вилни постройки. Водата ми пак е на привършване и спирам в една от къщите да си налея. Оказва се, че къщата е взета под наем от група студенти. Учат в околните градчета. Веднага намираме общ език и си бъбрим сладко за времето на почивката. Няма за къде да бързам. И в този район имам приятели, от тук до къщата на приятеля ми Саджан в Памбалам е близо, делят ни не повече от 30 километра. Имам време за чаша чай и бисквити, а студентите ме разпитват за семейните традиции в България. Тук, в Индия, най-важното е семейството. Изглежда е задължително да имаш семейство, това е дълг и към обществото, и към родината. Пожелаха ми и аз да се оженя някой ден, да изпълня дълга си. Духнах, преди да ми намерят и булка. В душата си съм индиец и за мен семейството е най-важно на света. Затова съм и в Индия, а не в Америка например.

Саджан е програмист, с когото се запознах по време на работата си в Тарангамбади. В Памбалам съм на смрачаване. Саджан ме чака на отбивката за неговото село. Живее в гората, на десетина минути от главния път, в къщата на майка си и баща си.

Сянка, каучукови дървета, рододендрони и пъстри градински цветя. За деня изминах 100 километра и видях един слон работник. Близо до Памбалам има село с училище за слонове работници, но в момента училището е закрито. Слоновете май ще са свободни, повече няма да ги карат да работят.

* * *

Сутринта на следващия ден планът е да атакувам планината към Текади. От Памбалам до Текади има няколко варианта, но Саджан ми дава идея да мина по второстепенни пътища между селцата. Спестявам към 50 километра. Добър ход. И движението не е натоварено. Наоколо са гъсти гори. Едно след друго следват стръмни спускания и стръмни изкачвания. Изморително е. Спусканията са кратки, а изкачванията дълги. На слънчева просека спирам да си поема дъх. Около мен е шарена гора от евкалипти. Ям банан с чепати. На отсрещния склон дървосекачи обезлесяват. Трупите се товарят от трактор и камионите заминават. А склонът? Склонът остава тъжен и осакатен под лъчите на слънцето. Сякаш е смачкан и предъвкан. Покрит е с прекършени клони и увяхващи листа. Тревата сега е изгоряла и сламена. Природата се предава под напора на триона. В тази част на Индия дърводобивът е засилен.

Към обяд излизам на главното шосе. Пред мен се е ширнало едно изкачване, краят му не се вижда. Стръмни скатове се спускат в тучна зеленина. Тук-там минавам през населени места. Камионите с трупите ме задминават в края на деня. Хотели и пак хотели. Микробуси с изнежени туристи. Чаени плантации. Екотуризъм. По хълмовете преобладаващи са дървета джак. Небето е свъсено, сиво и заплашително.

Двама ученици, връщащи се от училище, ме настигат, докато си почивам на завоя и започват да просят пари. Не можели да отидат в университет, аз съм можел да им помогна. Ами не мога, приятели. Такава е съдбата — и аз искам много неща, ама ако не си седна на дупето да работя здраво, няма как да ги реализирам. Никой не ти дава наготово. Това го има само по филмите. Те са недоволни и разочаровани. Сърдити и сиви са като надвисналото небе. Сякаш то самото се оглежда в тях.

Почти на върха съм. Самотни капки ме удрят със студенина. Търся къде да си опъна палатката. Отново съм в комерсиална Индия. Тук е царството на чаените плантации, които са новите екокурорти, но те са отворени само за платежоспособните. Изгонен съм безцеремонно от поредния двор с кокетно хотелче и чужденци, сърбащи чай в домашна атмосфера. В двора съм щял да загрозя атмосферата, а той се шири с декари. Тук цената за топлина е над 100$. Нямам много избор, влизам в очукания хотел „Марина“ на село Кутаконди и в миг навън руква като из ведро. Водопади се леят от небето. Вкарвам колелото в столовата и получавам стая за 250 рупии или 5$. Няма течаща вода и слизам долу с две празни кофи. Навън в бидони се стича дъждовна вода от улуците, загребвам си и ето ме уреден с вода за банята и тоалетната.

Днес съм от бавните. При 80% изкачвания средната ми скорост е едва 8 км/ч и съм издрапал 85 километра. Повече от десет часа съм на седалката. Доволен се опъвам в сухото на първобитната си стая и се свивам за топлина под завивката. Липсва ми топлината на семейството, сега, когато навън вали, най-много имам нужда от внимание. Мисля си за моето семейство, те са моята топлина.

* * *

Новият ден зпочва на свежо и чисто. Небето блести от слънчеви лъчи. Още 30 километра, от които поне половината са нагорнище, и съм в Кумли. Спиралата на изкачването се разтегля. На върха съм. Тук е базовият лагер за Текади. Самият резерват е на около четири километра от града. Съсредоточен е около изкуствено езеро с площ 24 кв.км, заобиколено с непроходима джунгла. Резерватът е опасан с огради. Минаваш портала, плащаш входна такса минимум за един ден и си готов за приключения. Цената е около 300 рупии за разходка с водач из джунглата. Сам не те пускат по пътеките. Има и разходка с корабче, която струва 15 рупии. По-съблазнителните пакети, като неколкодневни походи в джунглата, изискват да се събере група от поне 7 човека.

В Кумли ме посрещна Шаджи, приятел на Джоус от Керала. Шаджи няма много място у дома си и ме настани на хотел, частна къща. Хотелджията поне се оказа разбран и като ми видя бюджета на ден, се съгласи да му дам колкото мога да отделя. Е, отделих 200 рупии, въпреки че е значително по-голям лукс в сравнение с хотела от предишната вечер. Шаджи е художник и учител по рисуване. Води ме до галерията, където има изложени картини, запозна ме с други художници и фотографи и кой от къде е. Все пак съм се натресъл от нищото и тези хора не са длъжни да ми бъдат екскурзоводи. Обикалям да си запълня картината на новото място. И тук, както навсякъде, където е пълно с туристи, лъскавата част с чужденците преобладава с магазинчета за сувенири, пълни с редки, везани торби, дрехи и покривки от почти цяла Индия. Прави ми впечатление, че повечето продавачи са от Кашмир или Непал. Минаваш пред магазина, ама те са навързани един след друг и всеки те подканя — ела, та ела! Пресрещат те с думите — „само да погледаш, не е задължително да купуваш“.

Влезнеш ли веднъж и започва едно надлъгване. В крайна сметка почти всеки излиза с минимална покупка. Изнудвачи, не, по-скоро изкусни търговци и още повече състрадателни купувачи. То не са истории вътре, кой от кой бил по-беден и се нуждаел от средства, и как хората от племената се изхранвали с тези продажби. Хей, това вече не е търговия, а безкрайна благотворителност. На излизане ти лепват една широка усмивка, а на следващия ден те поздравяват от другия край на улицата.

В шест часа на другата сутрин улицата е потънала в мъгла. Петима чужденци в две моторни рикши тръгваме към парка. Моята група е от четирима германци, всички сме се записали за неколкочасов поход из джунглата. Надяваме се да видим слонове. Тъмнозелен горист склон, мъгла като в приказка и тъмни, оловни води. Водачът ни е дребен индиец с униформа на рейнджър. Раздава ни брезентови гети и ни предупреждава за най-голямата опасност — пиявиците. Тръгваме или по-скоро отплаваме. Пресичаме ръкав на езерото с бамбуков сал, който се придвижва като се придърпваме ръчно по предварително опънато въже. На качване тромава, тлъста змия се търкулна във водата от едно от отрязаните стебла, служещи за седалки.

Движим се в индианска нишка. От време на време нашият водач спира, изчезва като следотърсач в храстите и се връща разочарован.

— Слоновете току-що са били тук.

Почти не се говори. Придвижваме се мълчаливо сред дървета великани, всеки се е вглъбил в ролята си да бъде тих, да не изплаши животните. Прелита птица с дебел клюн, подобна на тукан, маймуни кършат клони високо в листака. Дърветата са исполински. Вървим по поддържана пътека, покрита с гниещи листа. Нов шум, оглеждаме се напрегнати. Водачът ни не диша. Чува се шумно пръхтене, преживяне и нервно въртене напред-назад. На около 200 метра от нас слон пасе ниските клони на млади фиданки. Можем да му видим само ушите, леко порозовели по краищата. Дума да не става да се доближим. Моята оранжева тениска ни издава. Животното е уплашено и водачът ни също. Продължаваме напред. Вече газим в подгизнал от водата килим от мъхове и листа. Хиляди пиявици се катерят по краката ни. Водачът се спира, вади от една торбичка тютюн на прах. Поръсваме си обувките и гетите, събаряме все още катерещите се, гладни за кръв пиявици и продължаваме. На върха на хълма е сухо и слънчево. Езерото вече се синее, а зеленото море на джунглата има приветлив шаренозелен оттенък. Няма слонове, не сме от късметлиите през миналия ден, когато цяло стадо с малките са се пличкали по локвите. Прибираме се по обиколен маршрут. Общо взето разходката си заслужава, но да е с продължителност поне 4–5 дни и да се спи по заслоните в гората. Нищо, някой друг път пак ще дойда.

Обратно в хотела съм. Събирам си багажа. Колелото изглежда както трябва. Заключвам го и излизам да вечерям.

* * *

В пет сутринта отново съм на крак. Пиша си благодарствените думи в книгата за посещения. Отключвам колелото и ха да го избутам, ама нещо не е както трябва. Трака, дърпа се и се мъчи да подскочи. Поглеждам и отново изненада. Две спици са скъсани! Не мога да повярвам на очите си, как така скъсани, нали си е стояло колелцето паркирано и ненатоварено?! Не може да бъде! Поглеждам по-отблизо и още по-голяма изненада! Не са скъсани спиците, колкото е счупен ръбът на главината, където са закачени ушите им. Леле, бесен съм! Някой се е опитвал да ми кара колелото, докато е било заключено и от упоритост да го помръдне, ми е помлял задната главина. Както и да е, да е жив и здрав, който го е направил. Все пак грешката е моя, че си заключих колелото. Ако не беше заключено, нищо нямаше да се случи. Откачам двете излишни спици, настройвам каплата и ето ме, драпам по нагорнището.

Насочил съм се към Идуки, ще следвам река Перия до морското равнище и оттам хващам към Тричур, и къщата на моя приятел Саджит, където ще остана 3 дни, изчаквайки полета си от Бомбай. От Тричур до Бомбай съм с влак.

Първите 10 километра от Кумли са почти черен път. На завоите е камънак и насип с чакъл и пясък. Добре, че няма движение. Задната капла поскърцва с двете липсващи спици. Стръмно изкачване е. Наоколо са иглолистни гори. Мистериозни хълмове плуват в ниска облачност. Птиците превъзнасят новия ден в преплетените клони. Селските къщи са вече по-затворени и солидни като архитектура. Хладно е в сравнение с жегата по крайбрежието. Аз съм по блуза с дълъг ръкав и яке около кръста. Плавно се издигам до зоблено било. Изпреварва ме автобус с работници. Започва се плавно спускане. Тежък съм, имам две откъснати спици на задната главина и гледам да не се засилвам много. Спиралата на асфалта се затяга. Стръмнината се увеличава. Напрежението в задното колело трябва да е голямо, защото по време на спиране се скъса още една спица. Ухото на главината все още е здраво, но спиците се късат, предполагам заради спирачката и нарасналото напрежение. Откачам задната спирачка и регулирам каплата. Нямам възможност да сменям спицата, скъсана е от страната на венците, ще се занимавам с това долу, в равнината. Продължавам само на предна спирачка. Два обратни завоя. Стената на язовира е от лявата ми страна. Най-високата дъговидна стена в Индия. Долу белее Идуки сред зеления пейзаж. На някои места спирам и бутам. Стръмно е, тясно е. На изхода на града си поглеждам картата за тесния път през джунглата, за който ми говори Шаджи в Кумли. Трафик почти няма, само по някой самотен камион, който с рев на клаксон ме задминава. Все още е спускане. Наоколо гъсталакът си е гъсталак, зелен бамбуков плет. Дървета кашу, натежали от червено-оранжеви плодове. В интерес на истината не знаех, че кашуто има и месест плод с вкусен сладникав аромат. Самата кашу-ядка, в сравнително мека, светла обвивка, е прикрепена от външната част на плода. Свързани са с мрежа от коренчета.

Отново рев на камион. Придърпвам се колкото може по-вляво. Поглеждаме се с шофьора през отворения му прозорец. Камионът вози тръби. Спускането върви, а камионът ме задминава точно пред следващ завой. Хванати сме почти на извивката. Камионът завива. Аз се прилепям към кормилото, а тръбите разсичат въздуха над главата ми. В синхрон сме, сякаш сме от отбор по художествена гимнастика и си подхвърляме бухалките над главите. Подрънкване на железа и индийска музика се стопяват в гласовете на гората. Луди шофьори! Ама и аз съм луд, да не отбия и спра, когато се окажа в подобна ситуация. Сякаш изминатото разстояние е по-важно от всичко.

От много време насам няма села. Последното, където хапнах парота, беше малко след обяд. Следващото населено място бе на разклона за Мунар. Това е пост на горската охрана, регулираща дърводобива в района. Проверяваха камионите с дървесина. След това ме задмина самотен моторист и отново съм сам. Отдясно се издига скалиста планина. В подножието се пени Перия, но нямам изглед към реката. Отстрани е шубрак и джунгла. В този отсек Шаджи е бил изненадан от слон, преживящ на пътя. Мен не ме изненадва нищо. Скука и жега.

Откъслечни къщи, една тук, друга там. Кошничари плетат бамбукови столчета и кошници. Чаените плантации отстъпват на каучук, кашу и подправки. Под навеси и веранди на крайпътни къщи, върху прострени найлони се сушат кафе и карамфил.

Според километража би трябвало след около двадесетина километра да изляза на главния път за Кочин, но съм се изморил достатъчно. Време е за лагер. Свивам към сянката на разклонено кашу, поникнало до верандата на самотна къща. Земята под него е затрупана с опадали плодове. Две деца изскачат от съседната колиба. Цялото село е пръснато по склона надолу към реката. Тук, край пътя, живее само едно семейство, което веднага ме прибира под крилото си.

Аджай, стопанинът, има сюрия деца. Занимава се със събиране на каучук. Плантацията му е в задния двор. Аз съм се паркирал под кокосовата палма, залепена отстрани на къщата. Далече съм от Текади и туристическия свят на сувенири. Отново съм сред хора.

* * *

18 март 2006 година.

Финал на цялото приключение. Маршрутът е от къщата на Аджай до къщата на Саджит. Плавно надолнище, хубав път. Туристически автобуси и приветливи, хълмисти, зелени села с усмихнати хора. Закусвам путта с банани и идиапо в една крайпътна барака. Леко ми е. Е, така беше поне докато стигнах до разклона за Тричур и отново разкопки в рамките на поне 30 километра. Леле, каква кал! Настилка няма. Строи се нов път, докато в същото време се ползва старият. Цистерни пръскат вода да не се вдига прах. Карам по коловозите и пътечките на мотоциклетите. Спомням си, че по едно време трябва доста да ми е дошло ташкън, защото, когато видях един строителен инженер с теодолит и помощници, го изчаках да си запише данните в тетрадката и след това го попитах докога ще карам по счупени пътища. А той с безкрайна усмивка и жизнерадост ми казва — „ами до края на 2010 по план би трябвало да се обнови по-голямата част от пътната мрежа в страната“. Как да не съм спокоен при такъв отговор! Продължавам в калта напред, между цистерните с вода. Сега сме още 2006, ще трябва да се примиря с положението и просто да изчакам до 2010 за по-добри условия за колоездене.

Още един разклон и ето ме на магистралата. До Тричур не остана. С тъга се сещам за миналите дни, дори за миналите минути и секунди. Къде са счупените пътища с бавно тиктакащия часовник на живота отпреди малко? Сякаш всичко ми е криво и никак не може да ми се угоди.

Тук е низината, всеки бърза. Син дим. Безкраен, нажежен асфалт. Равнина. Пресичам няколко канала.

В главата ми се въртят мисли: „А дали не може да си направим велопътека за околосветска обиколка? Всяка държава да отдели малко късче територия. Такава, която ще се ползва само от велосипедисти. Без син дим и с достатъчно места за лагеруване, без визи, без бюрократи, без военни, без…“

Май се размечтах. Спирам за почивка в крайпътна барака. Пия един айрян. Преглъщам бавно, дъвчейки поредния банан, а пред мен се рее картина от мечтата ми за велопътеката.

Остават ми още само няколко часа на широкия, безмилостен път с устременото ято стомана и горещи двигатели.

Отдясно е разклон, струпани къщи и неизменните работилници за мотопеди.

Недалеч, под сянката на мангово дърво, ме чака бащата на Саджит. На голата му глава със сухо, източено лице сияе усмивка, будни очи ме гледат бащински през кръглите, старовремски очила с телени рамки. Яхнал е гълъбовосива мини моторетка. В двора на къщата му растат банани и манго. Подобни на колибри птички пият сока на разцъфналите цветя. В съседния двор, между палмите, е вързан слон. Стопанинът му го храни със сърцевина на дървесина.

Аз съм до тук. Пристигнах, от тук пред мен е само пътят към дома, изморен съм от Индия, очарован съм от Индия, разчувстван съм от Индия. Мечтая за деня, когато с любимия човек ще кръстосваме из тази необятна страна и ще се потопим и скрием сред домошарите индийци. В момента ужким напускам страната, а в същото време вече започвам да се връщам в нея.

Към следващата част или към съдържанието

Владимир Харизанов На изток към Индия с 15 км/ч (6)

Метаданни

Данни

На изток към Индия с 15 км/ч

Информация

История

Сваляне / Връзки

Индия

Владимир Харизанов
На изток към Индия с 15 км/ч (6)