Владимир Харизанов
На изток към Индия с 15 км/ч

Вятър.

Плътна, препускаща към мен стена. Удря ме, разлюлява ме с поривите си. Раздразнен от безразлично подминаващите ме камиони и автобуси, вятърът с клатушкане и криволичене се успокоява. За изминалите месеци с него сме първи приятели. Понякога ми помага, тласкайки ме напред, понякога ме бута стремително назад или просто създава илюзията, че изобщо не напредвам. Сякаш ме наблюдава, надхитряме се, надлъгваме се, а всъщност и двамата сме свързани с едно единствено нещо — движението. Ние сме едно. Усещам го как ми говори през отворите на каската. Докосва ме с нежността на любима в нажежената до бяло атмосфера. В тропиците съм, тежко се диша влажният, плътен въздух и всеки ветрен полъх утолява жаждата ми за прохлада.

Пътувам из Индия, където животът кипи в буквалния смисъл на думата и динамиката му позволява да отделиш дори и невидимите на пръв поглед нюанси. Всяка секунда съм свидетел как Бог твори пред мен с палитра и четка в ръка. Самият аз съм част от картината, чувствам се като току-що нарисуван и боята ми е още мокра. В движението си оставям цветни мокри стъпки по платното на твореца. В една и съща секунда сърцето ми ликува и се свива от болка и състрадание.

Аз съм тук.

Пътувам, за да те видя, пътувам, за да ме спреш, пътувам, за да те срещна, пътувам, за да се върна отново при тебе.