Владимир Харизанов
На изток към Индия с 15 км/ч (1)

Предговор от автора

Нека красотата на това, което обичаш, е това, което си.

(Джалал ад-дин Руми)

Вятър.

Спускам се стремително. Вятърът прилепва плътно по мен. Облича ме с трико от устрем. Свисти в кормилото, едва се провира между спирачките, блъска се в спиците, бръмчи развеселен от грайферите на гумите, обдухва взелата да ръждясва с времето рамка на велосипеда, измита прахоляка от дисагите, окачени на багажника, потропва в стойките им двете очукани и издраскани от километрите бутилки с вода и подмята поклащащата се торбичка с чепката банани за обяд, прихваната небрежно на върха на камарата багаж. Тениската плющи на гърба ми като веещо се знаме. В безтегловност съм. Безшумен съм. За много от срещнатите по пътя хора съм прелитаща мечта, а за себе си съм реалност.

Аз обичам да мечтая. Мисля, че даже съм усвоил изкуството до такава степен, че мога да мечтая на заден план, докато в същото време това, в което ужким взимам дейно участие, изтича измежду несъбраните ми за него шепи.

Да мечтаеш е все едно да си творец на това, което искаш да ти се случи. Мечтите могат да се осъществят и превърнат в жива, истинска реалност. И тъй като те не са сън, от който да се събудиш, е хубаво да не се пренебрегват детайли, в които се крие привкусът на новата, търсена действителност. Детайлите фокусират мисълта, така че да не се размечтава човек безразборно, затрупвайки мечтите си с нови мечти.

Реализирането на мечта е дълъг и изключително трудоемък процес, в който се изисква безпределна концентрация и всеотдайност, за да се гарантира, че това, към което се стремим, е това, което наистина желаем. Животът е толкова пъстър и привлекателен, с толкова безбройни пътеки, криволичещи в различни посоки, че е напълно възможно да се изгубим, ако не сме фокусирани в това, което наистина копнеем да се случи.

Преди години неимоверно ме впечатли мисъл на Марк Твен, която остави трайна и незарастваща следа в съзнанието ми. Не след дълго тя зазвуча с моя собствен вътрешен глас, нашепвайки ми всеки изминал ден как след около двадесет години може би ще съм по-разочарован от това, което не съм направил, отколкото от това, което съм. Оглеждам се. Виждам кораба ми да бездейства в сините води на притихналото от спокоен живот пристанище и в един момент решавам, че е време да уловя вятъра в платната си и да отплавам далече далече, търсейки, мечтаейки, откривайки.

Моята мечта е да стигна до Индия, преливайки вътрешното си АЗ в една поемаща и отдаваща, плавна вълна живот. Искам да се слея със света около мен, искам сетивата ми да са нащрек, искам да съм навсякъде, да поемам от всичко и да отдавам всичко от себе си.

Вятър.

Промъква се в несресаните коси на палмите. Танцува с въртопи паднали листа около паянтовите плетове на крайпътни бамбукови колиби. Обръща наопаки чадърите на забързани минувачи, запращайки дребни капчици случаен дъжд в лицата им. Прошепва името си, отърквайки се по гърбовете на търкалящи се хълмове, застинали в движение преди да достигнат върха на планината в съседство. Невидим е. Докосва се до всекиго и всичко, нищо не може да се скрие от него. Провира се и през най-малките пролуки и цепнатини. Неуловим е. Плътен е. Рее се с крилата на кафявите грабливи птици в небето над главата ми и утихва в хваналите се един за друг клони на джунглата, сграбчила тясната ивица асфалт, ангажирала в момента вниманието ми.

Асфалтът преминава в утъпкан черен път. Посипан е с тънък слой камъчета, хрущящи като счупени мидени черупки под гумите на колелото. Почвата е ръждивокафява, както е навсякъде в Южна Индия. Тъмносиньо небе, червен сюрреалистичен хоризонт, рехаво осеян с палми със сякаш бодливи стебла. Бели пухкави облаци надничат в далечината. Вече не ме съпровождат кокосови палми. Изглежда им липсва вода. По крайбрежието ги имаше в изобилие, но тук са рядкост.

Гладен съм, а и водата ми е на привършване. С твърдо напомпаните гуми колелото ми лети. Малко се е увеличило друскането и от време на време току да падна на завоите, занасям, но в същото време стопявам с лекота дистанцията, която съм си определил. Океанът е някъде вляво. Усещам диханието му, миризмата, солта, неспирния вятър и песента на вълните, но самия него не го виждам.

В далечината се появява село. Бамбукови колиби с покриви и стени, направени от рогозки сплетени палмови листа. Оградите им са плетеници от бамбук, тръни и сухи разцепени стебла. Две листовидни палмови ветрила и полуизтрит колам декорират входа пред всяка къща. Жени веят ориз пред домовете си. Деца със зелени униформи отиват на училище. Спирам до една схлупена къщурка, където в сумрака на сянката полусъбудени мъже пият чай във вече закъснялата сутрин. Време е за закуска.

— Sappitiya? — Ял ли си? — ме пита продавачката.

Сядам на чаша чай и пакора — нещо като пържени хапки карфиол, опаковани в тесто с подправки. Един младеж посочва изпразнената ми бутилка с вода, правейки знак, че може да ми я напълни.

— Pani hai — Има вода.

Оглеждам се, а той усмихнато ми показва мътно езерце зад колибата. Това ли пиете? Благодаря. Засега ще продължа с малкото вода, която имам, докато намеря по-бистро кладенче.

Въртя педалите на велосипеда, осигурявайки заветната средна скорост от 15 км/ч, включвайки и почивките през деня. Това е нито бързо, нито бавно, по-скоро достатъчно, за да кимна и поздравя минувачите по пътя или да мярна тяхното кимване и поздрав. Имам време да спра и да се вгледам по-подробно в орнамент от обстановката, забелязан току-току с крайчеца на окото. 15 км/ч са достатъчни, за да усетя блъскащите се в мен, отнесени от вятъра насекоми или камъчетата, трополящи по каската и очилата, изхвърлени изпод гумите на колелото или изпод тези на превозните средства, които ме задминават. Изложен съм на природните стихии подобно на пешеходец, а в същото време напредвам по пътя си с лекота и без прекомерно натоварване. Контактът със света е открит, без филтрация и стерилност. Имам възможност да се уверя в значимостта и на най-незначителните на пръв поглед неща.

Вятър.

Плътна, препускаща към мен стена. Удря ме, разлюлява ме с поривите си. Раздразнен от безразлично подминаващите ме камиони и автобуси, вятърът с клатушкане и криволичене се успокоява. За изминалите месеци с него сме първи приятели. Понякога ми помага, тласкайки ме напред, понякога ме бута стремително назад или просто създава илюзията, че изобщо не напредвам. Сякаш ме наблюдава, надхитряме се, надлъгваме се, а всъщност и двамата сме свързани с едно единствено нещо — движението. Ние сме едно. Усещам го как ми говори през отворите на каската. Докосва ме с нежността на любима в нажежената до бяло атмосфера. В тропиците съм, тежко се диша влажният, плътен въздух и всеки ветрен полъх утолява жаждата ми за прохлада.

Пътувам из Индия, където животът кипи в буквалния смисъл на думата и динамиката му позволява да отделиш дори и невидимите на пръв поглед нюанси. Всяка секунда съм свидетел как Бог твори пред мен с палитра и четка в ръка. Самият аз съм част от картината, чувствам се като току-що нарисуван и боята ми е още мокра. В движението си оставям цветни мокри стъпки по платното на твореца. В една и съща секунда сърцето ми ликува и се свива от болка и състрадание.

Сред безбрежността на пътя, по който се движа, все по-често си задавам въпроса защо ли в повечето случаи, когато сме в безопасност, обградени от привиден комфорт, не се оглеждаме и сякаш не се интересуваме от какво имат нужда, а дори най-малкото — гладни ли са хората около нас? Забелязвам един феномен. Докато по пътеките в планината всички се поздравяват, то по улиците на града, в който ужким сме избрали да живеем, се подминаваме един друг, дори без усмивка, и то най-безцеремонно. Нима и тук ние не сме същите хора, допреди малко крачещи сред природата, заредени с позитивност? Комуникацията със случайни минувачи е сведена до минимум, пренебрегваме дори себе си, прегърбвайки се от работа, докато грохнем от изнемога. Сякаш създаденият от нас свят се стреми да ни раздели и обгради със страх и съмнение. За съжаление гостоприемството ни постепенно се затваря до онези жители на планетата Земя, които познаваме. Всеки новодошъл се възприема с подозрение.

Наистина ли е така?

С изминатите километри съм на границата да се уверя в противното. Въпрос на избор е. Можеш да игнорираш и да бъдеш игнориран или да забелязваш и да бъдеш забелязван. Пропивам се и аз самият от качеството си да виждам, да оценявам всеки удар на сърцето си като важен, като точно този, който ме е довел до там, докъдето съм стигнал. Ако не друго, поне се оставям да бъда такъв, без да се съпротивлявам. Не извръщам глава, не затварям очи, а емоционално поглъщам всяка глътка живот.

Аз съм тук.

Пътувам, за да те видя, пътувам, за да ме спреш, пътувам, за да те срещна, пътувам, за да се върна отново при тебе.