Владимир Харизанов
На изток към Индия с 15 км/ч (4)

Иран

Когато си до мен, сме будни цяла нощ. Когато те няма, не мога да заспя.

Слава на Бога за тези безсъния и за разликите между тях.

(Джалал ад-дин Руми)

Пътят за Серо в последния си участък е по-скоро спускане. На някои места е само разпилян чакъл. На границата сме. Слизам от автобуса и минавам митницата. От иранската страна сме. Строги погледи. Паспортите изчезват за около половин час. Разни войници ги разнасят от гише на гише. Чужденците изчакваме в отделна чакалня. Наоколо са накамарени денкове и бохчи, забрадени с черно жени, смълчани деца и брадати мъже.

Добре дошли в Иран!

На изток се открива гледка към опушена, жълта пустиня. Тук-там ниски, остри конуси на кафяви планини пробождат небето. Пустота. Нови полицейски проверки току след границата. Прави ми впечатление, че се проверяват основно жените и чужденците, най-вече онези жени, пътуващи без придружител.

Ябълкови градини, купища ябълки и жълти пъпеши. Очукани микробуси, претоварени с плодове, бягат към Турция.

Имам само 15 дни за Иран — толкова ми отпуснаха за визата и затова се отправям директно към Шираз, за да си платя за поканата, която „PARS Tours Agency“ прати до иранското посолство в София относно моето пътуване в страната. Ако не беше PARS, едва ли щях да получа иранска виза. Режимът е доста строг и се налага като задължителна мярка чужденците да са с покана и резервация за хотел, поне така ми обясниха в посолството.

Урумие е първият голям град след границата. Автогарата е гъмжило. Дилъри на билети крещят дестинации и вербуват пътници. Моят външен вид и колелото са голяма примамка. Валят оферти отвсякъде, но не и в моето направление. Безрезултатно обикалям по гишетата. Повечето хора знаят английски, няма значение, че говорят доста развалено, за сметка на това ме информират точно. Проблемът е, че няма транспорт за Шираз или поне не днес и не в този момент. Най-ранният е на другия ден в два следобед. Стъмва се. Чудя се дали да спя на гарата или на хотел. Младежи ме съветват да си намеря подслон в града, че на гарата било опасно. Описват ми някакво общежитие за бедни и ми дават напътствия как да го открия. Тръгвам в мрака. Влизам в потока от коли и се оставям на течението да ме носи. Едно, второ, трето, а ето го и четвъртото кръгово движение, отбивам встрани и питам за общежитието. Тук всички знаят турски и лесно се справям, достатъчно е само да попитам „нерде“. Осветени витрини с лакомства ми напомнят, че от сутринта съм хапнал само едно жокейче от автобуса и шепа ядки. Двама съмнителни агенти ме подхващат да ме водят, ужким там, където искам да отида, но грешка — пред вратата на някакъв скъпарски хотел съм.

— Чок пара — оплаквам се аз.

Отново съм в движението, гледам да се влея пак в потока и да се измъкна от погледа на помагачите си, които знаят, че съм самичък и започнаха малко от малко да ми досаждат с предложенията си за място за спане. Пето, шесто, седмо кръгово движение. Тук почти всички кръстовища се саморегулират с кръгови движения. Няма светофари. Като цяло трафикът на пръв поглед е хаотичен, но шофьорите са културни и дават път. Спирам край кехлибарено жълта от хрупкав хляб хлебарница и питам първия минувач за евтин хотел наблизо. Първо на английски, а след това с оскъдния си турски. Оказва се, че наблизо има такъв. Не е търсеното общежитие, но е повече от нищо.

Влизам вътре. Цената е 10$, аз поглеждам хотелиерката и питам жално-жално може ли да мина и по-евтино. Вероятно съм изглеждал доста опърпан, защото най-накрая получавам стая за 7$. Хотел „Khorram“ е първата ми спирка в Иран. Стаята ми е гола, с червен килим на пода и белоснежно легло. Снимка от крепостта в Бам преди земетресението се кипри на стената. Къпя се и заспивам непробудно.

Събуждам се от топуркането на малки крачета. Поглеждам през прозореца и какво да видя — училище. Само за момиченца е. С розовите си униформи и светлосини забрадки децата играят в училищния двор. Аз малко съм се поуспал, вече минава седем. Сънувах, че разказвам на майка и татко как съм пътувал из Турция.

* * *

Училището е с непреодолима зидана ограда, има-няма три метра висока, на върха обрамчена с бодлива тел. Металната порта се отваря само за да пропусне децата. Училището е знания, училището е крепост!!! Децата са на сигурно място, докато родителите им са на работа.

Към осем излизам да потърся пътна карта на Иран. Урумие току се събужда, сега е доста по-различен от вчера. Навсякъде щъкат стари ситроени, като във филм с Луи дьо Фюнес съм. Още малко и френски полицаи с монахини ще изскочат, взимайки завоя на две гуми. Наблъсканите едно до друго магазинчета отварят врати и прилежните собственици метат и мият пред витрините. Помията заминава в откритата канализация около половин метър дълбока, течаща като кафява река между шосето и тротоара. Мостчета за пешеходци минават над мръсния канал тук и там, но като цяло ми се струва доста вероятно да цопнеш вътре. Хората, като ги гледам, са си свикнали и си го прескачат без проблем, когато се налага. С кола можеш като нищо да влезеш в него, не виждам предпазни бордюри.

Обикалям без посока. Надписите не са на английски или дори с латински букви. Табелите ми се усмихват с арабски заврънкулки. Питам този-онзи, но навсякъде срещам неразбиране. Трудно ми е да опиша какво търся. Така от място на място попаднах на Ехсан, студент в местния университет. Момчето сякаш е потънало в тъга. Седи и сякаш чака автобус на спирката, но всъщност е чакало мене. Чорлава, небрежна, косата му пада над очите, които всеки момент ще заплачат. Донякъде ми напомня за Марвин от „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Ехсан тъгува за несподелената си любов. Тук между другото не мога дори и да си представя какво е да се влюбиш. Взаимоотношенията между момче и момиче са толкова дистанцирани, че сякаш си махат от различни планети. Та аз на Ехсан му се явявам като спасение, отдушник, момчето си изля душата пред мен, заряза и училище, и всичко, и тръгна да ме разхожда из града и да ми говори за Иран и мъката си, докато отворят книжарниците, откъдето по-късно успях да си купя и карта.

Първият ми сблъсък с Иран е главозамайващ. Полицията е навсякъде, но от видимо насилие и страх у хората няма и следа. В същото време моят събеседник ми споделя, че ако сега, по време на рамазана, яде на улицата, ще си има доста проблеми. Дума да не става да се срещне с момичето, което харесва. Навеждам се и вдигам дребна монета от земята, а Ехсан с усмивка ми казва да я пусна в една синя метална кутия, обхваната от две слънчеви ръце. Обяснява ми разпалено, че това са помощи за бедните и всеки в Иран подпомага нуждаещите се с доброволните си вноски. В интерес на истината сините кутии, както и по-късно се убедих, са разпостранени от големия град та до най-малките и забутани селца. Дано все пак събраните средства да отиват по предназначение, а не за възпитаване на религиозни фанатици, защото въпросът кои са бедните и как така самостоятелно, взаимно се подпомагат, виси над главата ми без отговор, докато в същото време съм изцяло заобиколен от тях.

Някак си страната ми навява тъжни мисли, най-вече предполагам заради гледката от забрадени и бих казал сиво и еднообразно облечени жени. Сякаш жените носят в себе си облика или по-точно казано свободата на една страна, те са тези, които раждат децата, които се грижат за тях, а и за мъжете си. Те са тези, които весело се усмихват и ми махат с ръка по пътя, независимо от тежката работа, която изпълва ежедневието им. Когато ги видя зад преграда, било то и от правила, сърцето ми се сковава.

Преваля обяд. Време е да се разделям с Есхан. Наближава часът на автобуса ми, а и той с видимо облекчение след разходката напира да ходи към университета. Когато тъгува, човек пропуска да живее пълноценно, заключвайки се самичък в стаята си за самосъжаление. Стига с тия тъжни мисли, приятелю, време е да станеш и да отърсиш праха от коленете си. Животът прелита с главозамайваща скорост около тебе, не се оставяй да пропуснеш най-интересното, което току се задава от ъгъла! А между другото, сам не можеш се пребори с това, което обществото налага, дори и то да те натъжава и ограничава. Обществото е създадено, за да може група хора да живеят заедно в мир и съгласие. Забрана за едните е спокойствие и ред за другите, така се постига равновесие. А промените ще дойдат, когато всички заедно назреем за тях.

* * *

Избутвам колелото през канавката и се гмуркам в реката на уличното движение. Почти не се оглеждам, ако чакам колите да спрат и да ме пуснат, може и до довечера да я откарам в Урумие. Движението е неспирно, шумно и многообразно и същевременно спокойно. Далеч се различава от нервниченето на шофьорите по нашенските пътища. Вдигам крак от асфалта, ставам едно цяло с пътя и мигновено най-близкият шофьор забавя и ми оставя онази секундна пролука от време, която ме пропуска в реката от превозни средства. Освен ситроена, сега забелязвам една нова кола, иранския пейкан — националният автомобил в Иран, нещо като лада едно време за България.

Автомобилното течение ме изхвърля на автогарата, встрани от водовъртежа клаксони. Тук е кошер, панаир. Дилърите на билети неуморно продължават да се надвикват както вчера. Повечето вече ме познават и не се опитват да ме убедят в офертите си. Всеки знае накъде се е запътил чужденецът. От информационна система няма нужда. Никога не се крещи в един глас, викачите се изчакват, фалцетът се следва от баритон. Животът е музика. Жалко, но понякога и такава, която трябва да изтърпим, независимо от вкуса ни.

Урумие напомня Турция, всеки знае турски и порядките са подобни. Разликата е в забрадките. В интерес на истината жените може да са забрадени, но лицата им са открити и приветливи. Вече имам билет за Исфахан, горе-долу ден и половина ме делят от заветната цел, Шираз.

За обяд обикалям улиците в търсене на храна. От тук пазарувам халва, от там сирене, остана хлябът. Зад стъклена витрина забелязвам момче да размахва фурнаджийска лопата. Прави хляб със сусам. Майсторът се казва Таги. Седем питки ми струват към 2$. Не съм закусвал и обядът и закуската се сливат в сусамено-хлебна фиеста. Изяждам две питки току в магазина. Таги е щастлив — сега бизнесът е слаб, всички постят, а аз му правя оборот със седем хляба наведнъж! С черната си риза той хич и не прилича на хлебар. Слаб, дългунест, с буден поглед и неспокоен перчем, повече прилича на студент по информатика. С дървено гребенче украсява плетената питка, ловък жест с олиото, поръсване със сусам и питката изчезва в зейналата паст на пещта. Не бързам за никъде, харесва ми да комуникирам с иранците. Всеки е толкова отворен, непринуден, по детски наивен. Колкото повече се докосвам до Изтока, толкова повече се омагьосвам от тази безкрайна положителност, която се излъчва от него. Сякаш стара Европа и нова Америка се опитват да подчинят и накажат едно будно дете, замествайки фантазията на детския свят с еднообразие, безразличие, мнителност, самота и безброй правила.

* * *

Отново автобусен затвор. Ден и половина до Шираз. От гръмогласната тълпа, която ме дърпаше във всички посоки, когато си товарех колелото, в момента няма и следа. Вътре в автобуса пътниците са резервирани, всеки се е вглъбил в себе си. Жена седи до жена, мъж седи до мъж. Шофьорът на автобуса майсторски ни е подредил. Изключение правят само женените двойки. От седалката пред мен ме поглежда младеж с набола брада и рошава коса. С много развален английски започва да ме пита — откъде, накъде, кога. Извървява без притеснение, със замах, първите стъпки на запознанството си с мен. Трудно ми е да го разбирам, говори ми на английски с граматика на персийски и напира да приказва. Сяда до мене. Казва се Реза и е на 27 години. Има шест сестри и 16 племенника, живее в Шираз със 76-годишния си баща. По цял ден пърпори с мотора си, работейки за куриерска служба, но едва свързва двата края. Бил е на гости в Урумие да види малката си сестра, която е студентка там. По пътя взаимно се черпим, той купува кутийка мляко, а аз изваждам хляб и халва. Въпреки мъчното комуникиране, постепенно ми помага да запълня щрихите от рисуващата се пред мен картина на Иран. Учи ме как се изписват числата на арабски и се забавлявам да чета номерата на минаващите автомобили. Обърнато сърце надолу е 5, много съм щастлив. Радвам се като първолак. Интересно, докато текстовете се четат отдясно наляво и отзад напред, то числата се четат по нашенски, отляво надясно.

Ръката е протегната. Кани ме да му гостувам в Шираз. Приемам без колебание. Сякаш Господ е създал всеки един от нас да направи нещо за някого другиго в даден, важен за него момент. Сякаш аз съм средството, изпитанието, пречистването.

Почти 2000 километра на юг все е пустиня. Небето е забулено с облаци червеникав прах. Вятър. Къщички от кал и слама. Руини, древност. Оазиси в подножието на планините. Прибира се реколта.

В Исфахан се прехвърляме на друг автобус, казва се Super Delux, Мерцедес. Такова нещо не бях виждал от времето, когато бях малък и сгърбушени автобусчета обслужваха дестинациите в околностите на родния ми град, а и в цяла България. По средата на пътя мерцедесът пука гума, която ремонтираме на място. Пристигаме в Шираз по тъмно. На пръв поглед е подобно на Урумие. Широки улици, залети основно с пейкан, безразборно стрелкащи се мотоциклетисти и отворени канали. Реза води, аз само го следвам. Трите дни автобусен туризъм, започнат още от границата с Турция, си казват думата. Ставам раздразнителен и за най-малкото нещо споря. Хващаме такси, а цената ми се вижда висока, сърдя се, че сме пристигнали късно, че Реза живее далече. Опитвам се да запомня пътя на таксито, но пъзела от завои, кръгови движения и мостове побеждава. Слушам новия си ирански приятел да се смее и приказва с шофьора, сочейки ме мене и си представям как работят комбина и как ей сега ще ме убият и ограбят. Таксито спира, Реза ме буди от унеса ми, изморен съм, стигнахме. В студентски град сме. Благодаря ти, Реза!

Реза живее с баща си в двустаен апартамент, част от комплекс на студентско общежитие. Обстановката доста се различава от тази в Турция. Стените са окичени с гоблени и картини с имами. Декорацията може да се сравни с интериора на текетата в селата около Момчилград, населявани от потомци на алеви. Открита газова инсталация, персийски килими, възглавници. От маси и столове няма и следа. Какъв простор е само, когато всичко ти е по земята. Към девет вечерта се прибира и бащата на Реза, беловлас, дребен и съсухрен като пергамент. Придвижва се с мъка, сякаш изминалият живот тежи като прекомерен товар на гърба му. Бащата работи след пенсионирането си като пазач на паркинг. В младините си е бил учител. Знае перфектно френски и няколко думи на руски. Хапваме ориз, фурми, сирене и хляб. Отново спокойствие и сигурност. Във въздуха витае благодарност и от моя, и от тяхна страна.

Решавам да остана в Шираз за три дни, за да си почина. Реза също има няколко свободни дни, докато му ремонтират мотоциклета и сега заедно кръстосваме улиците на града. Разхождаме се до мавзолеите на Хафез и Саади, обикаляме ботанически градини, музеи, Персеполис. Мен обаче май най-много ме влекат хората. Спомням си например една случка в паркчето пред гробницата на Хафез. Реза си говори с някакъв негов приятел фотограф в парка, а аз се опитвам да снимам тихомълком групи ученички и двойки, хванати за ръка между алеите.

В Иран направо не знаех как ще реагират хората, ако започна открито да си размахвам фотоапарата. Хем са любопитни и отворени, хем има сума ти правила, които трябва да се спазят, докато се заприказваш с някой. Та мотая се аз и с едно око гледам как паля интереса на група ученички наблизо. Ненадейно, напълно спонтанно, с две-три реплики, кръстосани с близко стоящите деца, се оказвам заобиколен от тях. Заговарят ме едновременно на фарси и английски. Реза идва да ме спасява. Питат ме за какво ли не, но най-вече ги интересува дали ми харесва в Иран, дали бих искал да се оженя за иранка и какво мисля за отношенията момчета — момичета. Такива ми ти работи. Като пърхащо ято лястовички са, жизнерадостни и усмихнати. Правилата за чужденеца не важат, дистанцията е нула, здрависваме се, докосваме се. Опитвам се да им обясня, че лично моето възприятие е, че жената е красива като пеперуда, тя носи в себе си свободата на една страна. В Иран се чувствам доста по-потиснат от липсата на свободна комуникация с жени. Липсата и забраната за всяка комуникация е като емоционален затвор. Накрая ги снимам и стрелкащото се ято отлита към училище.

Приятелят на Реза, фотографът, се приближава към мен и ми казва:

— Ако аз бях направил такова нещо, вероятно бих отишъл в затвора!

Какво да се прави — порядки, а за чужденеца някои неща са простими. В същото време в изумрудената зеленина и прохладата на парка намират усамотение и влюбени двойки, които също заобикалят местните табута. Какво е любов без любимата или любимия, можете ли да си представите?

Човешките съдби ме докосват неимоверно дълбоко в сравнение със студенината на старателно излъсканите и реставрирани експонати по витрините на музеите.

Хубавото, когато пътувам, е, че на мен, като на чужденец, ми е разрешено да надигам булото на държавата, в която пребивавам. Местните може да изнемогват и да негодуват от правилата, които ги управляват, а в същото време аз се промъквам между същите тези правила и се опитвам да си изясня криворазбраната цивилизация, в която съществуваме заедно. Цивилизация, сякаш създадена да служи определено на някого, но на кого? Къде сме останалите участници в представлението, играещо се на живо? Само колела, задвижващи живота на някого другиго ли сме?

* * *

С Реза сме неуморни в разходките си, но аз не издържам на постенето по време на рамазана, утре-вдругиден тръгвам пак на път и ми трябват сили. Купувам си хляб и банани, ям на улицата и се оставям на течението отново да ме довлече до мястото, накъдето съм тръгнал. Реза си разстила килимчето и се моли на поляната пред мен. И аз се моля с поглед в небесата семейството ми да е добре и да са спокойни, да не се притесняват за мене.

Мъжете отдясно, жените отляво — правило номер едно в Иран. Не се здрависваш, не докосваш и не заговаряш момичета и жени. Возим се в такси, на задната седалка седи жена, а ние с Реза се тъпчем един върху друг на предната седалка до шофьора. Прави ми впечатление, че докато в града жените се обличат доста безцветно — с черни, розови или светло сиви едноцветни манти върху дънките и панталоните, то в селата е различно. Брокат, мъниста, преплетени с шарки шалове.

За разлика от Турция, тук в Иран, доколкото ми обясни Реза, жената е издигната на пиедестал. Тя е създадена за любов, за отглеждане на семейството. Работата по домакинството е разпределена, но навън по улиците и обществените места не се виждат да работят жени. Дори телевизионните предавания са приоритет на мъжете. По едно време ми стана даже забавно, като гледам по телевизията как мъже се опитват да забавляват мъже в една държава, където скритото бижу е жената.

Днес в града има демонстрация, улиците са пълни със скандиращи ученици и е доста шумно. Постепенно се отдалечаваме от центъра. Реза ме води у сестра си, която живее в кирпичено напукан квартал. Попадаме в лабиринт от сокаци. Чувствам се като в приказка. Улицата е широка не повече от два метра, а дуварите са по три и отгоре, без да броим бодливата тел и начупените стъкла. Оглеждат ни съмнително. „Как може чужденец да се осмелява да пристъпва прага на собствената ни крепост?“, сигурно се питат повечето иранци, след това поглеждат Реза и духовете се успокояват. Тропаме на метална ръждясала врата, скрита в пресечка, широка не повече от метър и половина, с късче синьо небе, зазидано в кирпича над главите ни.

Сестрата на Реза ни чака. Племенникът му току-що се е върнал от работа и ни се хвали с новия си MP3 player. Нар и портокалово дръвче оформят градинка в центъра на двора. Две едноетажни, двустайни къщи от печени тухли, свързани с пристройка, представляват собствеността на семейството. В тясно килерче племенницата на Реза работи на нелош компютър. От VCD-то звучат старите песни на „Modern talking“, децата си падат тях. Все едно Иран живее под похлупак. Времето се движи по-бавно, едва се промъква, бих казал. Модерните течения в музиката, които в момента вълнуват Европа, тук не са дори и в зародиш. Тръгваме си по здрач. В джоба ми се кипри червен нар от миниатюрната градинка. Отново навън животът се лее като из ведро. На една от тесните улици баща лети с велосипед към дома, на багажника, преливащи от смях, се возят двете му деца. Завой надясно, децата дават сигнал с ръка и всички с викове спират пред дома. Иска ми се да съм на мястото на този човек, та кой ли не иска да се върне у дома, където те чака човекът, когото обичаш!

Стига носталгия, отново сме в хаоса на бипкащите таксита. Едно бипкане означава „Ще се качиш ли?“, скоростта се намалява, клиентът се провиква къде ще ходи и ако шофьорът е съгласен, бипка два пъти и набива спирачки. Това, което ми прави впечатление, е, че всеки участник в движението пази предните, като в същото време всячески се опитва да се домогне до по-предна позиция. Все едно съм в състезание, правилото е да се дава газ и да се надпреварва. При 10 цента за литър гориво хаосът от превозни средства е невъобразим. За разлика от Турция, където в по-мащабните градове има централна улица, определена само за пешеходци, тук в Шираз пейканът е навсякъде.

В Иран се набляга изключително на местното производство. Домашната електроника е покрита изцяло от ирански фирми. В автомобилостроенето, като изключим пейкан и мотоциклетите, днес видях и няколко автомобила Peugeot — Pars, Nissan и KIA, които също се оказа, че се произвеждат тук. Браво, иранци, така се развива икономика, не се оставяйте да ви заробят, произвеждайте! Пиратски дискове с MP3, DIVX, VCD и игри са навсякъде.

* * *

Реза ще се жени. Днес отивам на иранска сватба, или по-точно годеж, в едно селце в планината. Прекият превод от персийски на името му е „Изгубен рай“, от тук моят приятел ще си вземе булката. Пътуваме, както му приляга, с пейкан. Двама души на предната седалка и четирима отзад. Един стар, очукан фиат ни следва. Излизаме от пушилките и смога в Шираз, постепенно набираме височина и гледките се отварят. Зъбери и голи, пусти долини. Лозови насаждения, напояването е решено с почти индивидуални водни кули с варели за всеки ред. На върха на едно изключително стръмно спирално спускане подрънкващият след нас фиат се отказва да слиза. Спирачките не му държат. Нашият пейкан продължава, но само с шофьора. Пътниците крачим пешком по криволичеща пътечка към зеленината на „Изгубен рай“. Плодородна долина покрай ромолящ поток, кални къщички като лястовичи гнезда са се налепили на отсрещния скат. Къщата, която отвори вратите си за нас, е почти като тези в България от едно време. Гредоред с градеж от домашно правени тухли и замазка от глина и слама. Стените са широки поне метър. Таванът е от валки през десетина сантиметра, върху които са хвърлени рогозки от царевичак, a покривът е плосък и засипан с глинеста, жълтеникава почва. Отвътре къщата е белоснежно варосана, а мебелировката — старателно пренебрегната. Седим на земята върху изпъстрен, орнаментален персийски килим. Телевизор и видео в ъгъла — това е всичко. Глинени къщи в глинен пейзаж. Категорично ми забраняват да снимам. Жените са по домашному, без забрадки. Облечени са с красиво извезани брокатени рокли с пайети и мъниста. Тук Реза ми е преводач, никой не знае английски, но почти всички говорят свободно арабски. В един момент ролите се смениха. Докато в Турция жените завземаха дейностите по нареждането на софрата, тук става обратното. Мъжете, с изключение на гостите и възрастните, наредиха трапезата и разнесоха на сватбарите чай и плодове. Аз покрай Реза съм почти невидим, за момента всеки спазва дистанция, все пак съм чужденец. След хапването Реза младши, племенникът на булката, ме разхожда из околностите. Опитвам се да снимам хора, но моделите ми срамежливо се изпокриват, когато насоча фотоапарата към тях. Слизаме до барата, където селяните са си построили ферма за пъстърва. Пълен комунизъм е — който има нужда, идва и си вади риба. Навлизаме в орехова горичка. Лягам на меката трева, а погледът ми се рее през зелено-жълтите орехови корони. Мисля си за България. Не че ме е обхванала някаква носталгия, но това е единственото място досега, което напомня на родния ми град. Връщаме се на смрачаване.

Двете страни — на булката и младоженеца, доста са се сближили за следобеда, докато ни нямаше. Заварвам една изключително радушна, домашна атмосфера. И сякаш с появяването ми мълния прорязва небето. Вече не съм чужденец, подхващат ме все едно съм братът на Реза. В един момент пред мен се разкрива една друга страна на иранското семейство, или по-точно на мистерията да пътуваш на изток. Няма дистанция, всеки ме дърпа за щяло и нещяло и ме въвлича в какви ли не разговори. Един английски разговорник се подхвърля от човек на човек. Питат ме как се казвам един милион пъти. Изморен съм. Бягам навън, скривам се в обора. Магарето, козата и телето кротко си преживят и не ме закачат, а за момента впечатлението ми е, че иранците са най-натрапчивите хора, които съм срещал. В крайна сметка, това се оказа синдромът на Изтока, както си го нарекох по-късно за себе си. Изтокът, мястото, където всички са наивни по детски, добри и любопитни. Където всеки иска да пипне, да пробва, да опита. Където няма дистанция, няма собственост. Любопитството е над всичко. Думите нараняват, но за сметка на това са искрени. Първият сблъсък ме омаломощава напълно. Бащата на булката ме скрива в една празна стая и ме охранява от изпадналите в глад за информация синове, дъщери и внуци, за които съм се превърнал в център на вниманието. Докосвам с върха на умореното си съзнание малките часове на нощта, погледът ми се премрежва от плетеницата шарки от тръстики на тавана, заспивам. В просъница Реза ме буди. Време е да се прибираме в Шираз. Годежът приключи и булката идва с нас.

* * *

Време е днес да си тръгвам, прекалено много се задържах на едно място. Нали съм си работодател, форсирам се да скоча пак на педалите. Събуждаме се с Реза в 4 сутринта. Набързо хапвам за закуска фурми с ориз и хляб. Слънцето още не е излязло от завивките. Следвам мотоциклета на приятеля си, на път за автогарата по огрени от лампи улици. Такситата ги няма, още не са се събудили. Тук-таме мъже метат с чепатите си груби метли. Планът е да хвана автобус за Сирджан, а оттам с колелото заминавам за Захедан и Пакистан. Благодаря ти, Реза, за всичко! Надали щях да видя и частица от Иран без тебе, но честно да си кажа, се радвам, че напускам големия град, радвам се, че отново съм на път и най-важното, че се приближавам към Индия.

Не знам как е при другите хора, но за себе си смятам, че ако върша нещо, то трябва да е полезно, да има смисъл от него — или за някого другиго, или поне за самия мене. Да се мотам някъде просто ей така — безцелно, не ми допада. Моментната ми заетост с пътешествието е нещото, в което всеотдайно съм се вглъбил. Карането на колело е като медитация, напълно концентриран съм в една точка, в един хоризонт, в това да съм жив и здрав до края на деня и да напредвам по маршрута. Карането на колело храни душата ми. Когато се движа по набелязания път, съм заобиколен само от хора, които ме обичат, мисля си за тях, обичам ги. Около мен е балон от любов, който се разраства при срещите ми с външни хора. Увлича ги, вмъква ги при мене и те ме даряват също с любов. Животът е прекрасен!!!

* * *

Super Delux автобусът изпъпли сухите, безмилостни хълмове, сграбчили Шираз. От високото се открива гледка към също толкова суха, обвита във воал от прах долина. Придвижваме се покрай орехови градини със забити направо до короната млади насаждения. Липсата на вода принуждава стопаните да садят дълбоко дърветата. Дупката за садене е всъщност кратер, в който постепенно с израстването се засипва дървото. От крайпътните насаждения на повърхността се подават само клоните на вече поотрасналите дървета.

Помолих шофьора да ми каже, когато стигнем Сирджан и легнах да поспя. Бутане по рамото. Оглеждам се. Навън е пясъчна буря. Автобусът е спрял до забулена в пушилка, потънала в пясък отбивка. Трудно различавам кръстопът. Пристигнахме. От тук ми е отбивката за Бафт. Слизам, стягам колелото и вдигам качулката на якето, слагам очилата и потеглям. Видимостта на места е под 100 метра. Свирепа прашна буря се е развихрила. Като цяло е равно и карам доста бързо. Дано при тази лоша видимост някой да не ме забърше от пътя. Спират ме хора с мотоциклет, първо ме черпят с хляб, а след това ме питат откъде съм. Въобще май ще си променя мнението за иранците. В града са обсебващи и разглезени и, честно да си кажа, направо ми лазят по нервите. Но тук, на село, е по-различно, хората са по-топли и по-сърдечни дори от турците, „големите малки деца“ навсякъде ме приемат като приятел. Самият път е спокоен, колите ме задминават без истерии и бибиткане. Всеки е усмихнат и се радва най-искрено, когато пътят ми се пресече с неговия.

Следвам заградена с триметров зид ябълкова градина. Почти навсякъде в Иран овощните градини са зад висока ограда от непечени тухли и кал. В началото си мислех, че е срещу крадци, но постепенно взе превес идеята, че оградата просто защитава дърветата от изсмукващия всяка капчица вода нестихващ вятър и пепеляк, обхващащи страната през може би по-голямата част от годината.

Сред облаците прах спира и ме изчаква раздрънкан пейкан пикап. Поздравявам и подминавам. Не след дълго усещам, че шофьорът нарочно изравнява с мен, гледа ме любопитно, след това дава газ и спира на около стотина метра. Отново ме чака. Този път ми маха да спра. Спирам и той със знаци ми дава да разбера, че иска да ме откара на двадесетина километра напред. Току-що съм слязъл от автобуса и не ми се вози на кола. Опитвам се да откажа, но той просто ми сочи многозначително облаците прах, шибащи през лицата ни. Накрая отстъпвам. Намърдахме колелото между доматите и тиквичките отзад. Говорим си изцяло със знаци. От време на време използвам картата нагледно да представя маршрута. Съвпадение или не, но шофьорът също се казва Реза. Реза отново ми подава ръка. Тръгнал е до близкото село да си продава зеленчуците. Кръстопът и раздяла. Прахулякът е зад нас. Пустинята сега е по-камениста. Кафеникава бедна почва. Тук-таме са разхвърляни оазиси от дървета с няколко декара обработваема земя, доколкото стига водата за напояване. Чудя се дали да не потърся убежище за през нощта в някой от тях, но е още три часа, рано е, нека си попеем с колелцето още малко. Катеря покрай пресъхналото дере на река. Левият крак съвсем леко ме наболява. Следващите двадесет километра са все плавно изкачване. Отстрани на пътя изниква глинен дворец с полуразпаднати кирпичени, крепостни стени. Аз съм току на върха на баира. Спирам да си поема дъх. Най-накрая надолнище. Километражът показва 72 км/ч максимална скорост. В далечината се оформя село. Решавам да търся подслон там. До Бафт имам към 20 километра, но нека ги оставя за утре. Свъртам към първата къща и веднага разлайвам глутница жълтеникави кучета. Спаружена бабка с лейка в ръка ме поглежда с изненада. До нея припка гигантско оранжево, изпъстрено с кафяви петна куче. Мъже с фесове. Опитвам се да мина с турския, който знам и нещо просветва. Имам комуникация. Появяват се още хора, едно момче знае малко английски и ми се притичва за преводач. Започвам да оправям лагера, всичко е налице — вода и равна площадка на завет. Какво повече му трябва на човек? Точно съм разгънал палатката и съм подредил панаира от багажи и ето че се появява бащата на момчето. Надер ме потупва бащински по рамото и без много да му мисли, ме кани да им гостувам. Тази вечер съм гостенин в село Аркон. Типична атмосфера като за Турция. Дори керосиновата печка, с която се топлим, е подобна, въпреки че е изработена в Иран.

Мислите ми се връщат към Турция. Не мога да забравя колко много автобусчета обслужват пътищата й. В безброй направления циркулират ако не автобуси, то поне микробуси. Край пътя, в пустошта, насред нищото чака човек, маха на минаващия микробус и ето — транспортът е уреден. Тук, в Иран, положението е малко по-различно, табелите са точни, поне в участъка, където съм сега, но трафикът е нула в сравнение с Турция. Пътува се много спокойно.

* * *

Нов ден, нов преход. Днес съм карал 104 километра от Бафт до околностите на Нигар. Вече съм в планина, и то затискащо голяма. Имам поне 40 километра катерене, с хълмчета и равни хребети, но до средата на деня не става по-равно. Напротив, планината се извисява все по-високо и по-високо. Спиралата на пътя е сграбчила плътта на скалата. Едвам се движа. Нося доста вода в багажите, за да съм осигурен, ако се наложи да лагерувам на открито, но затова пък съм тромаво тежък. Четири километра в час си е направо рекорд. От време на време почивам, бутайки, за да сменя натоварването. Ръждиви, обрасли с тръни и остра, твърда, пожълтяла трева, планини. Тук-таме поточе в дерето, с по няколко къщи и обработени нивички. Най-накрая прелом. Разсечената скала открива гледка към равна пустиня и път — черна, права линия, разсичаща далечината. Отворило се е огромно спускане. На върха ме чака моторист, който ме задмина няколко минути преди това. Поздравявам, без да спирам и буквално се гмуркам по баира надолу. Надолнището е плавно, почти без завои следва извивките на ската. Спирачки изобщо не натискам. Летя. Усещането е невероятно. Поглеждам километража и не мога да повярвам на очите си, вдигнал съм 90 км/ч. Пак се фокусирам върху спускането, ще проверя максималната скорост, когато сляза в низината. Карам по средата на платното. Никой няма, не преча на никого, ей, летя! Сърцето ми прелива от радост. Вятър. Аз съм вятър, и в безтегловност летя.

Всяко спускане си има и край. Още съм екзалтиран от преживяното. Сърцето ми весело тупти, във вените ми адреналинът още не се е успокоил. Въртя си педалите и си тананикам песнички на правия като стрела път. След около петнадесетина минути ме настигна мотористът от върха. Забави до мене, пита ме кой съм, къде съм тръгнал. Проблеми няма, лека-полека му разказвам историята до момента на завален турски примесен с английски. Наближава време за нощуване, а наоколо няма нито следа от населено място. Тука в ниското съм захлупен, нямам видимостта, която достигаше до хоризонта от превала на планината. Спомням си, че мернах едно или две села някъде надолу по пътя, но сега съм в неизвестност къде точно са спрямо сегашната ми позиция. Любопитството на моя нов събеседник минава всякакви граници. Почва да ме пита дали не мога да му подаря очилата си, каската, ръкавиците, общо взето всичко взе да си харесва. Когато ми зададе въпроса дали имам и пари, вече не издържах. Спрях и се направих, че пия вода и си почивам. А той чинно ме изчака. Казвам му аз да се маха, да си върви по пътя, не искам да лагерувам там, където съм уязвим, а с този човек в компания се чувствам точно така. Той се отдалечава на стотина метра и започва нещо да си човърка мотора. Пак го изпреварвам, той пак ме настига и кара до мен. Спирам и вече доста ядосано му казвам да не ме чака, а да си върви по пътя. Той пак тръгва и все се оглежда да види къде съм. Карам бавно и се озъртам за спасение от непознатия. Една-две порутени къщи от моята страна. Не вършат работа. Твърде е усамотено. И изведнъж — село, на около километър встрани от асфалта. Без да му мисля, давам газ направо през пустошта към селото. Не ме интересува има ли път или няма. Искам само да се скрия от натрапника. Влизам между къщите. Две момчета от съседното магазинче ме поглеждат изненадано. Ред финикови палми покрай напоителен канал и памукови ниви. Места за лагер колкото искаш. Питам къде няма да преча на никого, а те само ми казват: „Изчакай Акбар, той ще се погрижи за теб“.

Чакам и все се озъртам за моториста от пътя. Пулсът ми се успокоява — няма никой, в безопасност съм. Ето го и Акбар, яхнал мотоциклет на седалката, на който пише „Love you“ — „Обичам те“. Момчето е на около 17 години с права, черна, размесена с вятър коса, кремава риза, анцуг, шоколадов тен от работата по къра. Сякаш ме е чакал да дойда. Дава ми да разбера, че ще ме настани до джамията. Акбар има ключове за джамията, където пуска записи на молитвите сутрин, обед и вечер. Самата джамия е в ремонт и нямат постоянен ходжа. Акбар не знае нито английски, нито хваща нещо от турския. Влизаме в една строяща се пристройка отстрани на главната сграда и аз почвам да разопаковам палатката. А Акбар отключва главната сграда и ме води там. Пак няма да съм на палатка, ще спя на персийски килим в джамията на село Хабиб. Благодаря ти, Акбар!

Разхождаме се из селото. Отново напукани, жълто-кафяви къщи, измазани с глина и слама. Покривите са полусферични куполи. Меко грее всичко наоколо с лъчите на залязващото слънце. Наобикалят ме няколко възрастни, отварям картите и разказвам доколкото мога историята си, малки деца ме черпят с бисквити. Ей, какъв живот само! В един и същи ден пъплиш с 4 км/ч, а след малко летиш с 90. Чувстваш се застрашен, а минута след това си заобиколен от приятели. Вярваш. Сякаш има някакво излъчване във всеки от нас. Сякаш, когато човек пътува, чувствителността му се изостря и преценката му за обстановката е изключително реална. Знаеш кога да бягаш, знаеш кога да се довериш. Не може да се объркаш. Балонът ми от любов ме защитава. Любовта е живот. Обичайте се, хора!

* * *

8 ноември 2005 година.

Преход Нигар — Махан, 132 километра. В момента спя на около 20 километра от Махан в махала край пътя, състояща се от не повече от три къщи. Палатката е на завет до един разбит, сякаш надупчен от куршуми мерцедес. Мизерията е пълна. Деца шляпат боси в калта. Къщите изглеждат на пределна възраст, набраздени с бръчки и белези. Гьол и напукан маркуч с бликаща вода, който не знам откъде идва, вероятно някъде от пустинята, но от който и двете семейства, живеещи тук, пият вода. От другата страна на пътя се строи свръхмодерна джамия. Контрасти. Нещо съм настинал или съм се преуморил. Мъчи ме разстройство.

След дълбокия и спокоен сън в джамията на село Хабиб днешния ден се изтъркули с нескончаемо следобедно катерене и отблъскващ ме насрещен вятър. Едва по тъмно се търкулнах в палатката.

До Махан пътят все още е добър и равен, с тенденция за надолнище. В града не влизам, а направо излизам на главния път за Бам. За обяд спирам в неугледно крайпътно заведение. Вадя си порциона, състоящ се от халва, хляб и вода. Собственикът ми носи грозде, а двама тираджии ме черпят с чай. Преваля обяд, когато отново съм на бойното поле. Започна се и с катеренето насред помитащ ме и от двете страни трафик. Жегата, изкачването и настървените превозни средства си казват думата. Като в транс гледам как редицата от електрически стълбове катери към недосегаемия хоризонт. Наоколо е пустиня. Населени места нула. Трафикът е ужасен, а пътят — тесен. Тирове ме задминават с пълна газ на една боя разстояние. На няколко пъти ме избутват на чакъла отстрани. Никаква толерантност от страна на шофьорите. Към 5 часа съм на върха. Вятърът се засилва. В далечината се вижда черната устременост на джамия в строеж, няколко къщи и много боклуци. Стъмнява се. Изморен съм до краен предел. Имам чувството, че тичам прекомерно силите си да се измъкна от Иран.

* * *

Преход до Бам 127 километра. Днес ми е насъбран джакпот от голямото катерене вчера. Имам поне 90 километра леко спускане, с тенденция за равно. От черните планини слизам в прашната пустиня. Средната ми скорост е 27 км/ч и до обяд съм пристигнал в Бам. Някъде по средата ме удря силен страничен вятър. Карам колелото, като балансирам да не падна под напора му. Въздухът е плътна маса, натиска ме и се опитва да ме изравни със земята. Спирам за почивка. Вятърът направо ме издухва. Равно е, с черни контури на планини, очертаващи хоризонта. Песъчинки танцуват във вихър из равната пустош.

Бам е царството на фурмите. Къдравите глави на палмите предпазват с чадърите си града от прашното дихание на пустинята. Бам едно време е бил център на туризма в Иран. Цял свят се е любувал на червените крепостни стени, заровени в жълтите пясъци на пустинята, които за нещастие са разрушени от земетресение през 2003 година. В момента улиците са пусти, туристи няма. Може би аз съм единственият чужденец за днес. Близо до Шираз, докато се разхождах из Персеполис, се запознах с един китаец турист. Та той, човекът, имал намерението да посети Бам само заради крепостта. В момента Бам е невидим или по скоро отбягван от туристите. ЮНЕСКО има намерение да възстанови разрушената крепост по снимки. Обектът е бил едно от чудесата и на Иран, и на света, така че има шанс Бам отново да възвърне популярността си.

Идеята е от Бам да стигна до Захедан с автобус. Железопътната гара е на около пет километра от града. Всеки ми казва, че няма влак, и че линията е до тук, но все пак отивам да проверя за по-сигурно. По пътя в едната посока вятърът е попътен, но на обратно едва се прибирам до града. Плътност. Въздухът е едва ли не чувствителен на докосване. Влак няма. Както се и очакваше, Бам е последната спирка. Имам още четири дни до изтичане на иранската виза, а пред мен се шири около 400 километра пустиня. Дълго мисля дали да продължа, но силният вятър от предиобед набира скорост и превес в решението ми и твърдо се хващам за автобуса. Ами ако просроча визата — глоби, разправии, излишно е да си усложнявам живота. Както си и обещах, от Бам хващам транспорт за Захедан, който е едва на 80 километра от границата с Пакистан.

В Бам сякаш се долавя мирисът на Пакистан. Преобладават хора, облечени с дълги бели роби. Шалвари и камиз. Мъжете са гладко обръснати, а не както в централен Иран, където брадата е на почит. Лутам се из града. Обменям малко пари — да имам за билета. Банката е заградена едва ли не отвсякъде с решетки. Пазачи с автомати внасят сигурност и спокойствие. Банкерът е пълен мародер — след като знае, че никой не обменя пари, ми предлага мизерен курс. Споря, отказвам се, но всичко е само спектакъл. Спектакълът на Изтока за размяна, търговия. Спорът се върти около това, че емисията на банкнотите била стара. Е, не издържам повече, изваждам 20$ с по-нова емисия и получавам необходимите реали за още два дни живот в Иран и билет до Захедан.

За автобуса различни хора ме упътват в различни посоки. Най-накрая сядам до прашна бензиностанция на главния път. Денкове, изпращачи и чакащи. Не са много, но са достатъчно, за да се убедя, че съм на спирката за Захедан. Никой не говори английски. Само един амбулантен търговец с дъска, нагиздена с часовници, успява да ме разбере. Вече съм спокоен, на точното място съм, в точното време. Часовниците от дъската ме гледат, показвайки 4 часа. Автобусът ще закъснее, както винаги. Има време за един-два банана и няколко ябълки. Случаен минувач ми купи и едно шоколадово жокейче и сок. Интересно, винаги има някой, който иска да ми купи нещо малко, каквото и да е, за хапване, а най-важното е, че аз винаги съм гладен.

Автобусът пристигна на смрачаване и моментално след като колелото се побра в багажното, напускаме Бам. Финикови палми, ферми с канализация и добро напояване следват километър след километър. Много е съблазнително да спя в палмовите горички, но засега гледам да не се изкушавам с вероятности. Каквото съм могъл, направил съм го, какво е щяло да стане, ако не бях в автобуса, не ме интересува. Захедан и, живот и здраве, на следващия ден Пакистан, е което следва. Изядох си кексчето, което влиза в цената на превоза и се опитах да подремна за четирите часа път до Захедан. На автогарата съм в 11 вечерта, имам 4000 реала или около 5$. 1000 отиват за такси до най-бедния и евтин хотел, както успях да обясня на шофьора, а 3000 са за спане. Хотелът е по-скоро приют за бедни, омазани стени и изпочупени врати. Доста пътувахме към града, докато стигнем до него. Колелото нощува в склада на кухнята. Щом съм опрял до тука, едва ли имам нещо за крадене. Излизам навън за вечеря.

— Тап, тап, тап… — потропва дърво в метал.

От тъмното се появява мъж с черна униформа, с дървена бухалка в ръка — охраната на хотела. Усмихва ми се и се скрива в сянката и тъмнината. Звучи музика. По-скоро пакистанска, отколкото иранска. Барабан с монотонно тъжно пеене проплаква насред очукания квартал. Някой оплаква съдбата си, загубената любов на любимата си или по-скоро рисува с песен цвета на селския, изпълнен с труд живот. От улицата си купувам мед, сирене, кисело мляко и хляб и вечерята е готова. Изкъпах се, изпрах си дрехите и сега се наслаждавам на лукса да съм чист след прашните дни на пътя. Люлея се в люлката на пухени, леки сънища.

* * *

От Захедан до границата при Мирджаве е към 80 километра. От 6 сутринта до към обяд съм преодолял разстоянието. Пейзажът е пустинен, с голи, скалисти, тъмни планини и равни участъци, по които вятърът гони тръни. С приближаване на границата се появяват съмнителни типове с джипове и автомати. В Мирджаве не влизам, а продължавам по околовръстното.

Митницата е пълна формалност. Паспортът ми за последен път изчезна в ръцете на брадатите мъже със строг поглед. Обирам останалите стотинки по джоба си. Изсипвам ги в синята кутия със златните ръце и казвам сбогом на Иран.