Кристин Хемплин
Даниел (7)

VII

„Наредила е значи да кажат, че я няма!“ Даниел сложи телефонната слушалка върху вилката. Той се упреква целия предобед, защото бе наругал сърдито Саманта. Как можа да загуби самообладание? Навярно, защото не можа да издържи да гледа толкова близо пред себе си Саманта, без да я докосне, без да може да я прегърне.

Най-накрая не издържа. Той трябва да говори с нея, да й обясни всичко, да й каже какво всъщност чувстваше към нея! Затова набра номера на „Уошингтън хералд“.

— Няма я! — бе отговорил Джейк Кълиган, когато Даниел го запита за Саманта. Час по-късно опита отново.

— Не можете да говорите! — чу той отново отговор на един суров груб глас. Даниел опита за трети път след един час.

— Проклятие! — му изкрещя Джейк. — Тя не е тук! Не ми губете ценното време, човече! Това тук е вестник, а не девически пансион!

Даниел гледаше с досада телефона. Нямаше никакъв смисъл да звъни отново. Сигурно тя действително не е там, а е на път. Във Вашингтон се случиха много неща, откакто още политици наводниха както винаги града. Сигурно Саманта е изпратена да интервюира някои от тях. Даниел изстена тихо.

Колко завиждаше на Саманта за това, че може да пътува през този хубав есенен ден в града, а не да стои като затворник в стаята си.

Сега на него самия не му остава нищо друго, освен да прекара деня в малката вмирисана стая. Указание отгоре! Не беше още съвсем наясно дали неразборията около него трябва да се оцени като положителна или отрицателна. Хрумна му да подреди купищата хартия върху бюрото си. Колкото по-малко се показва в обществото, толкова по-добре!

Даниел беше до края на седмицата повече или по-малко в домашен арест. Ако имаше повиквания за него, казваха, че го няма. До края на седмицата толкова се опънаха нервите на секретарката му, че тя поиска отпуск.

Портиерът на редакцията не смогваше да отклонява дамите, които искаха лично да говорят с Даниел Дъглас. Неговата задача не бе лека, защото жените, макар че не виждаха Даниел, изсипваха купища нецензурни изрази пред добродушния човек. Дори го заплашваха много пъти даже с чадър. В края на седмицата портиерът бе радостен, че се е измъкнал читав и че не трябва да лежи в болница със счупени кости.

Възмущението от статията на Даниел не утихна въпреки очакванията и през следващата седмица. Така той си спомни, че много отдавна не е вземал отпуск.

Даниел заключи бюрото си, затвори вратата на стаята след себе си и напусна сградата на „Уошингтън стар“.

Възбудата около неговите статии повече го забавляваше, отколкото да го вълнува. По време на журналистическата си кариера той бе свикнал на какво ли не, онова, което го вълнуваше наистина, беше съвсем друго нещо. Той не можеше да открие Саманта Роземунт.

Три дни последователно Джейк Кълиган търпеливо му обясняваше, че Саманта Роземунт не е там. Чак тогава Даниел спря да звъни повече във вестника. Потърси частния номер на Саманта в указателя и го намери: Саманта Роземунт, „Вирджиния авеню“.

Ден и нощ се опитваше да телефонира на Саманта в жилището й. Тя не вдигаше слушалката. След два дай той отиде до тях, стоя петнадесет минути пред входната врата, но Саманта не отвори. Букетът рози, който бе прегърнал с навлажнени от вълнение ръце, докато бе натискал звънеца на Саманта, подари по-късно на една изненадана пътна полицайка.

Къде беше Саманта? Трябваше да я намери! Тя трябваше да го изслуша, те трябваше да се изслушат! Даниел бе близо до отчаянието. По някое време през седмицата му стана ясно, че обича Саманта, но това откритие не му помогна да се почувства по-добре.

„Голдън хартс“ внезапно изникна в главата му. Навярно там някой би могъл да каже нещо повече за Саманта. Ако имаше късмет, може би бе дала номера на апартамента, в който тогава прекараха заедно нощта, на мадам Д’Ор. Даниел си спомни за улицата и къщата, която тогава бяха търсили. Но това бе висока къща с най-малко тридесет етажа; един от тези небостъргачи, в които има стотици малки жилища. Той не можеше навсякъде да звъни и пита дали някой познава Саманта Роземунт. „Голдън хартс“ беше неговият последен шанс!

Лъчезарната усмивка на мадам замръзна, когато Даниел влезе при нея. Като всички други притежатели на посреднически бюра за женитба, след публикациите на сериите статии на Даниел естествено бе да е резервирана.

— Вие си позволявате да дойдете тук? — започна тя.

Очите й святкаха сърдито и Даниел започна да се пита дали неговата идея не е прекалено абсурдна — да помоли мадам за услуга. Но поне трябваше да опита.

— Мадам — каза той с разкаяна усмивка.

Студената физиономия на мадам обаче го правеше несигурен.

— Съжалявам, че моите статии ви разстроиха работата. И като знак на покаяние, бих искал отново да ме впишете в картотеката, този път със сериозни намерения. Правя го заради Ив Паркър. Навярно имате телефонния й номер?…

Не можа да довърши. Мадам Д’Ор му отне грубо думата.

— Нямате късмет — каза тя. — Момичето се отписа преди една седмица при мен — тя се подсмихна лукаво. — Между впрочем, беше на път за летището. Вашите шансове да я откриете отново не са много добри.

— А не ви ли каза къде отива? — попита Даниел и се опита да не обърне внимание на неприкрития присмех на мадам.

— Не — беше отговорът. — Но ако беше ми казала, вие щяхте да бъдете последният, който би узнал това от мен.

Даниел я погледна безпомощно, след което притвори очи.

— А снимките и видеокасетите сигурно сте унищожила?

— Съвсем според предписанието, мистър Дъглас — отговори тя остро. — Наистина много съжалявам — добави тя сладникаво, — че не мога да ви помогна. Вие можете да си представите с какво удоволствие бих го направила!

„Да — мислеше Даниел ядосано, — мога!“

Той се обърна и си тръгна.

Два часа по-късно Даниел седеше в самолета за Сан Франциско. Оттам бяха двеста мили до Монтерей. Той взе кола под наем и тръгна към стария Монтерей, където искаше да се срещне с Джеф Матър.

— Дан, старо момче, радвам се, че си тук! — го поздрави Джек екзалтирано. — Изобщо не мислех, че така бързо ще приемеш поканата ми!

— Аз също не — отговори Даниел сухо. — Но така се получи. Моята серия статии имаше такъв успех, че си предписах една седмица принудителен отпуск.

— Да, аз чух за бъркотията, която предизвика — Джеф го погледна критично. — Но, честно казано, не мога да си представя, че това е причината, поради която се разхождаш с такава печална физиономия.

— От теб нищо не може да се скрие.

— Някой може би, ти обаче — не. Ние се познаваме прекалено отдавна, приятелю — Джеф наклони глава и повдигна вежди. — Когато те гледам така, бих казал, че зад всичко това стои жена.

Даниел кимна мрачно.

— Давай, старо момче! — Джеф го потупа по рамото. — Разказвай за нея. Навярно ще мога по някакъв начин да ти помогна. Познавам ли жената?

— Познаваш я. Това е Саманта Роземунт.

— Нямаш предвид Саманта, с която ме видя заедно за кратко в онзи малък ресторант. Тази, от която трябваше да си дръпна пръстите, ако не искам да се опаря? Тогава не каза ли нещо подобно?

— Напротив, точно това казах.

— И аз, наивникът, те послушах и си тръгнах. А то само, за да можеш ти да се добереш до нея?

Той свали ръка от раменете на Дан и го стрелна сърдито:

— Такова едно поведение според мен не съответства на нашето приятелство!

— Успокой се, Джеф! Не е така, както мислиш! През онази вечер аз наистина мислех, че нещо не е в ред с тази жена…

Той дръпна Джеф към бара и му разказа всичко от самото начало.

Физиономията на Джеф се проясни.

— Само едно не разбирам — каза той, когато Даниел свърши. — Защо си тук, а не лежиш в прегръдките на твоята обожателка!

— Точно това е проблемът, Джеф — отговори Даниел, — не мога да я намеря, или по-точно не мога да се свържа с нея, макар че зная къде работи и живее. Тя сякаш се стопи във въздуха, разбираш ли?

— Не. Никой не може просто така да се стопи във въздуха. Човек има семейство и приятели. Тях трябва да запиташ къде е тя.

— Идеята не е лоша, само че аз не познавам, за съжаление, приятелите й. Кажи, Джеф, ти къде се запозна със Саманта?

— О, това беше чиста случайност! Аз я срещнах в бара на „Четирите сезона“. Нейната приятелка Джъстийн работи там на рецепцията.

Дан погледна заинтригувано Джеф.

— Джъстийн ли казваш? И какво друго?

— Тук съм затруднен, Дан. Но тази Джъстийн е наистина мило момиче и…

Даниел отдавна вече не го слушаше.

— Джъстийн, сигурно това е тя — промърмори той.

— Сигурно е коя? Не говори със загадки, момче!

— Джъстийн сигурно е момичето, на което принадлежи жилището, в което прекарахме със Саманта нощта. Те добри приятелки ли са?

— Имам такова впечатление.

— Тогава тя сигурно знае дали на Саманта й е хрумнало нещо — попита Даниел и се втренчи пред себе си, потънал в мисли.

Джеф погледна съчувствено приятеля си.

— Мисля, че е време някой да те развесели малко. В десет часа съм поканен на страхотно парти, естествено ти ще дойдеш с мен, Даниел! Една трета от момичетата са фотомодели, ще се смаеш!

— Какво казваш, Джеф? Не те чух. Но слушай, не бихме ли могли да позвъним оттук на тази Джъстийн? — попита той и се огледа за телефон. — Навярно тя знае къде мога да открия Саманта? Съжалявам, ако ти лазя по нервите, но вече трябва да изясня тази работа.

— Добре, добре, старо момче. Отпред в приемната можеш да телефонираш. Мисля, че номера на хотела даже го имам в бележника си.

След това широко се усмихна.

— Изглежда, наистина яко са те хванали, бедни ми приятелю!

Даниел го погледна ядосано и забърза пред Джеф към вратата.

 

 

Във Вашингтон беше късно след полунощ поради разликата във времето. Джъстийн беше свършила смяната преди два часа. Така обясниха на Даниел, когато той се осведоми за нея.

— А частния номер на младата дама не можете ли да ми дадете? — попита Даниел с най-любезен глас.

— Не, господине, съжалявам, но ни е забранено.

Даниел затвори и погледна телефона ядосано.

— Тогава утре ще опиташ още веднъж — Джеф го тупна по рамото. — Забрави твоята Саманта за малко. Защо си тук, момче? Нека се забавляваме, както в старите времена! Навярно днешната вечер е сбогуване с ергенското време, защото ако намериш твоята принцеса… Кой знае? Виждам златните окови!

— А ако не я намеря? — попита мрачно Даниел.

— Престани, Дан! Ти ме довеждаш до отчаяние! Утре ще позвъним на Джъстийн и всичко ще се уреди! Горе главата! Не мога да си те представя — най-търсеният Казанова в цял Вашингтон, унил като плачеща върба.

— Доколкото те познавам, така и така няма да се съгласиш, ако откажа.

— Съвсем точно, приятелю мой. Не е необходимо да ти хрумва каквото и да било. Тази вечер не можеш да предприемеш нищо, що се касае до Саманта. Една малка промяна ще ти се отрази добре. Мис Калифорния, Мис Орегон, Мис Невада и всички красоти на страната ще бъдат тук. Гарантирам, че тези момичета ще те накарат да забравиш всичко. Тръгвай вече!

— „Портола“ плаца! — разпореди Джеф на шофьора на таксито.

Даниел се отпусна на задната седалка и затвори очи. Колкото Джеф и да се опитваше да го разсее, той непрекъснато мислеше за Саманта. Къде беше? Какво правеше в този момент?

Той трябваше да я види, да говори с нея, всичко да й обясни! А какво ще стане, ако тя го прати по дяволите? Той се засмя горчиво. За първи път в живота си се интересува истински от жена, иска нещо повече от една мила вечер или един малък флирт. Тази жена вероятно няма да иска да знае нищо за него! Животът наистина беше ужасен!

Даниел отвори очи и поклати усмихнато глава, когато видя загрижения поглед на Джеф. Двамата погледнаха улицата.

— Боже мой, днес е Свети Дух! — извикаха едновременно Даниел и Джеф.

Улиците гъмжаха от хора, деца носеха издълбани тикви, в които палеха светлини.

— А партито е парти за Свети Дух!

Джеф погледна удобния си ленен костюм, а след това — сивите панталони и синьото спортно яке на Даниел.

— А как сме само облечени! Обзалагам се, че сме единствените, които се явяват не костюмирани, много глупаво наистина!

Даниел се засмя.

— На всеки, който иска да чуе, просто ще разкажа, че обикновено се разхождаме с износени джинси и стари ризи и че сме преоблечени като търговци.

Джеф го гледаше изпитателно и ядосано.

— Наистина много оригинално! Нищо друго не ни остава обаче.

Колата напредваше много бавно. Непрекъснато тичаха от единия до другия край на улицата пъстро облечени деца, смигайки и усмихвайки се, така че пречеха на автомобилното движение.

Таксито най-сетне спря пред една елегантна вила. Джеф плати на шофьора и дръпна Даниел със себе си нагоре.

Едва бяха позвънили, когато вратата се отвори, и силна музика и весели усмивки на пъстро облечени фигури се появиха пред тях.

Даниел и Джеф бяха притиснати от ято оскъдно облечени момичета и завлечени в навалицата. Даниел трябваше да танцува, независимо дали иска или не. Стана му горещо, а шумът му лазеше по нервите. С усилие достигна края на танцовата площадка и се огледа за по-спокойно място. Откри един бар, където не бе така пълно. Насочи се натам, седна върху един стол и поиска уиски със сода. Отпи от чашата и се огледа. Съвсем не беше в настроение да танцува, да пие и флиртува. Постоянно мислите му се насочваха към Саманта.

— Какво страхотно посрещане, Дан!

Джеф се бе промъкнал до Даниел и го потупа усмихнато по рамото.

— Мисля, че някои от зайците тук са скъпи, за да се занимава човек по-интензивно с тях, но все пак искам да поздравя домакина и да му благодаря за поканата. Ела на терасата, навярно там ще го намерим.

Даниел искаше да каже на Джеф, че е по-добре веднага да си тръгне, но Джеф вече беше тръгнал към вратата. Без желание Даниел стана и го последва.

Той се упъти навън и изведнъж спря. Хладният нощен есенен въздух му подейства добре и Даниел вдиша дълбоко. Джеф се спря и го изчака. Те слязоха по стълбите към басейна. Една част от момичетата, които бяха стояли до тях на терасата, ги последваха. Те хихикаха и си шушукаха. Двамата мъже не им обръщаха внимание.

Един фотограф направи до басейна снимки. Джеф и Даниел се тътреха бавно близо до ръба на басейна.

— Хей, мистър — каза някой и тупна Даниел по рамото.

Той се обърна и погледна въпросително момичето, което го заговори.

— Който не е маскиран, ще бъде хвърлен в басейна — продължи момичето.

И още преди Даниел да схване какво му казва, тя го блъсна в гърдите.

Даниел залитна, загуби равновесие, размаха ръце и падна във водата. Когато Даниел отново се появи, той видя, че всички наоколо бяха приближили до басейна и се тресяха от смях.

Джеф коленичи до ръба на басейна и му подаде ръка. Даниел плуваше към него и се остави да му помогне да излезе от водата. Едва усетил твърда земя под краката си, той отново бе заобиколен от ято смеещи се жени.

— А сега ще ти помогнем да се костюмираш! В адамов костюм ти сигурно ще изглеждаш страхотно!

Объркан, Даниел видя как дузина женски ръце се устремиха към облеклото му. Те му съблякоха жакета, разкопчаха ризата му и едва когато една от жените се залови за катарамата на колана, той отново живна. Смеейки се, той се освободи от жените.

— Дами, предпочитам да отида вкъщи и там да си облека подходящ костюм.

Той искаше да се обърне и тръгне.

— Чакай, Даниел! — извика Джеф. — Ние ще потърсим в къщата нещо сухо за обличане! Боже мой, ти наистина направи тъпа физиономия, когато дивите зайци ти събличаха дрехите. Фотографът направи цял филм.

Даниел поклати глава. Водата капеше от русите му къдрици и се стичаше в очите и по бузите му.

— Ти мислиш, че ме е заснел с този проклет апарат?

— Да, точно това направи — Джеф му намигна. — На твое място бих отишъл при него да дам адреса си, за да ми изпрати няколко негатива. Такива темпераментни снимки не всяко семейство притежава в албума си!