Кристин Хемплин
Даниел (1)

I

„Проклятие!“ Саманта гледаше втрещено след сивото порше. Трябваше ли шофьорът да профучи така безцеремонно през локвата? Светлото й палто беше напръскано от горе до долу с мръсна дъждовна вода и плачеше за химическо чистене. Неволно се закани с юмрук след него. Чадърът и чантата, които бе пъхнала под мишница, защото тъкмо щеше да отключва колата си, паднаха на мокрия асфалт. Само това липсваше! Тя тропна сърдито с крак, прибра си нещата и най-сетне отключи колата си.

Дали пък това не беше един от дните, през които всичко вървеше наопаки? Сутринта стъпи в полупразната кутия с шоколадови бонбони пред леглото си, водата от душа остана по тайнствен начин студена, кафето се оказа много слабо, а последният й чорапогащник бе скъсан. Затова съблече бързо полата си и се пъхна в един панталон.

В десет започваше дежурството й в редакцията, но в десет и двадесет тя все още отчаяно търсеше място за паркиране. След като беше обиколила два пъти, скърцайки със зъби, сградата на „Уошингтън хералд“ и препълнения паркинг, накрая тя паркира стария си форд три преки по-нагоре. Прокле редакцията на вестника, професията си на журналистка, намръщеното небе и непрекъснато падащия есенен дъжд. Най-сетне слезе с досада и тогава префуча като луд този идиот покрай нея!

Докато се отправяше към редакцията с мокра чанта, мръсно палто и разгънат чадър, който твърдоглавият вятър непременно искаше да изтръгне от ръцете й, тя прибави към обекта на своите проклятия и шофьора на поршето.

Саманта жонглираше с разгърнатия чадър над главите на минувачите. „Май ще е по-добре да го затворя“ — си мислеше тя ядосано. Нейните кафяви къдрици и без това бяха залепнали плътно на челото и слепоочията, а на палтото не можеше вече да му навреди малко повече вода.

Беше почти десет и половина, когато влезе в стаята си, която бе отделена от стаята на главния редактор само със стъклена стена. Тъкмо днес Джейк Кълиган беше точен! Обикновено тя не виждаше зад стъклото неговото недодялано лице със сиво-кафява брада преди единадесет часа.

Джейк й махна нетърпеливо, когато тя влезе в стаята си и ожесточено хвърли чантата, чадъра и палтото на един стол, и тогава влезе в стаята на главния редактор.

— Мис Роземунт! Какво ви се е случило? Къде ходите? От двадесет минути ви чакам! В единадесет е редакционното съвещание!

— Съжалявам — промърмори Саманта. — Проблеми с паркирането!

Джейк кимна безмълвно. Саманта се усмихна. Тя много добре се разбираше със „стария булдог“, както тайно го наричаха. Той беше строг, но справедлив. И ставаше честолюбив, когато се касаеше за името на вестника. „Уошингтън хералд“ имаше най-много абонати в града. Малко след него беше „Уошингтън стар“. А най-голямата грижа на Джейк Кълиган беше неговият вестник да не бъде задминат от конкуренцията.

В неговия отдел работеха осем репортера, а Саманта беше една от най-добрите и имаше честта да стои точно пред очите на „булдога“ в отделна стая, докато останалите от тима деляха голяма стая.

— Държите на нещо особено ли, г-н Кълиган? — попита Саманта и оправи мократа си коса на челото.

— Хрумна ми нещо през последната нощ — отговори той, докато трескаво разравяше огромния безпорядък върху бюрото си.

— Мога ли да ви помогна в търсенето? — предложи Саманта.

— Не… веднага ще го намеря… тук е!

Докато разгръщаше една папка, Саманта чакаше с нетърпение да узнае какво е измислил за нея шефът.

— Във Вашингтон хиляди красиви жени срещат трудности при намирането на мъж. Вярно ли е, мис Роземунт?

— Възможно е, мистър Кълиган! От мой собствен опит трябва да кажа, че никога още не съм имала проблеми, ако…

Джейк махна с ръка.

— Вашият опит не е меродавен, мис Роземунт — я прекъсна той, — на мен ми е ясно, че вие нямате проблеми, когато става дума за мъже.

Саманта сдържа усмивката си. Заетият през цялото си време главен редактор я огледа. Тя работеше в „Уошингтън хералд“ повече от две години и имаше впечатлението, че Джейк Кълиган беше преглеждал само статиите и никога не поглеждаше авторите. Това Саманта приемаше по-скоро за приятно, отколкото смущаващо.

Саманта беше на двадесет и осем години, елегантна, висока и много привлекателна. Нейната дълга, къдрава коса падаше значително под раменете и навсякъде, където се появеше, мъжете се обръщаха след нея. Тя беше честолюбива и й харесваше, че Джейк Кълиган повече ценеше нейните журналистически способности, отколкото външните й качества.

Кариерата за нея беше всичко. Тя искаше да бъде добра журналистка в своя вестник, а един ден — една от най-добрите в страната.

— Това, което искам, е една статия за професионалните посреднически бюра за женитба, чиито клиенти, машинации, трикове, вие вече знаете — обясняваше Джейк. — Попитайте на колко женски компаньонки се пада един компаньон и така нататък, и така нататък!

Саманта беше разочарована. Тя се беше надявала на нещо вълнуващо, нещо сензационно.

— А какво става с партийния конгрес, г-н Кълиган? Мислех, че скоро във Вашингтон ще бъдат всички президентски кандидати? Не предстоят ли интервюта?

— Мис Роземунт! Когато ви предлагам нещо, значи съм обмислил всичко! Тъкмо защото едно стадо политици ще наводни града и всички останали вестници ще се спуснат върху тях и ще публикуват дълги страници с новини, аз ви изпращам с една напълно неполитическа тема! Читателите ни искат да слушат не само умните мъдрости на нашите политици! Най-много след втората дълга статия те оставят вестника и в продължение на една седмица се ядосват, защото не им се предлага промяна. И така, разбрахме ли се? Една част от вашите колеги ще се грижат за партийните приятели. Вие ще ми напишете репортажи за личните грижи на хората, това винаги интересува. Читателите искат нещо, с което могат да се идентифицират. Вие знаете как най-добре да започнете работата.

Той посочи вратата, Саманта кимна и напусна неговия кабинет.

„Вие знаете как най-добре да започнете работата!“ — Саманта простена. В момента тя съвсем не знаеше откъде трябва да започне. Тя изчака, докато Джейк напусне стъкления си кафез, тогава набра телефонния номер на Джъстийн.

Джъстийн Плейтън беше най-близката приятелка на Саманта. Двете бяха израснали в Минесота и отново се срещнаха случайно във Вашингтон. Джъстийн работеше на рецепцията на един от реномираните хотели в града „Четирите сезона“, който беше предпочитан от артисти, поп звезди и политици и всякакви други знаменитости.

— Джъстийн, имаш ли секунда време за мен? — попита Саманта.

— За теб винаги, Сами! Къде гори?

Джъстийн беше весела красива блондинка, която подсигуряваше често за актуални интервюта разгорещени типове. Саманта научаваше, благодарение на Джъстийн, често първа във Вашингтон за пристигането на някоя филмова звезда или други известни личности.

— Слушай, Джъстийн, ти познаваш и Господ, и света!

— Света по-добре, отколкото Господ! — Джъстийн се засмя.

— Попадал ли ти е вече някой, мъж или жена, без значение, който е намерил своя партньор благодарение на посредническо бюро за женитба?

Известно време цареше тишина по линията. Изглежда Джъстийн мислеше. Някъде в далечината Саманта чу тиха музика.

— Съжалявам, Сами, никой не ми идва наум. Мисля, не това е една тема, по която участниците не обичат да говорят.

— Кой би си признал с удоволствие, че е прибягнал до това последно средство, за да намери мъжа или жената на своя живот. Във всеки случай никого не познавам! Виж в указателя! Намери номерата на бюрата и попитай хората!

— За това и аз вече съм се сетила. Но хранех надежда, че ти по някакъв начин би могла да ми помогнеш по-нататък. Интересуват ме повече жертвите, отколкото посредниците, затова си мислех…

— Ще се ослушам, Сами, обещавам! Не се сърди, но сега имам работа! До скоро!

И така, Джъстийн не можеше да й помогне. Саманта попита колегите си в редакцията. Не, никой не беше прибягвал до такова бюро. Естествено, знаеше се, че има нещо такова, но нужно ли е да се ходи там? Целия ден тя питаше по телефона приятели и познати. Без резултат!

Когато вечерта напускаше редакцията, в известна степен се чувстваше безпомощна. Естествено можеше да интервюира няколко собственици на бюра, но това би било много скучно. Те биха хвалили себе си и работата си до небесата, но дали би могло да се вярва на техните хвалебствени химни, беше повече от съмнително.

Когато Саманта стъпи на улицата, небето беше все още сиво. Беше престанало да вали, а и вятърът беше утихнал. Преди да се качи в колата си, тя взе мръсното палто и го постави сгънато върху задната седалка. Най-добре беше да го занесе веднага за почистване. „На всичко отгоре това удоволствие трябва да заплатя лично“ — си мислеше Саманта ядосано. Как й се искаше да научи къде живее този побъркан шофьор на поршето, за да му изпрати сметката!

 

 

Саманта живееше в един десететажен блок, на най-горния етаж, и от спалнята си имаше изглед към река Потомак, който спираше дъха. Тя обичаше този изглед, защото успокояваше опънатите й нерви и я караше да забрави лудницата в редакцията.

Саманта събу обувките от краката си и се отпусна в старото си кресло. В действителност това чудовище беше твърде голямо за спалнята, но тъй като креслото беше страшно удобно, тя от години го оставяше при всяко преместване.

Сутринта Саманта занесе палтото си на химическо чистене. Наблизо имаше италиански магазин за деликатеси и тя се отби в него.

— Лоренцо — запита тя собственика на магазина, докато той опаковаше грижливо салатата, — обръщал ли сте се някога към посредническо бюро за женитба? Имам предвид, да се запознаете с момиче, например?

Лоренцо й хвърли такъв сърдит поглед, че за миг тя изпита неудобство.

— Сеньорита Саманта — отговори той с високо вдигнати вежди, — наистина ли си мислите, че се нуждая от това?

— Не го вярвам — увери го Саманта бързо. — Това беше само… Ще пиша статия по това… А всъщност исках да запитам дали някое от многото момичета, които познавате, има опит с такова бюро?

Известно време Лоренцо я беше гледал скептично, но след това се засмя и повдигна съжалително рамене.

Саманта ядеше тихо салатата, в която Лоренцо беше пъхнал в знак на уважение цяло букетче босилек. Тя си мислеше за многото руси момичета, които Лоренцо беше представял като свои приятелки. Не, Лоренцо сигурно нямаше нужда да моли за помощ посредническо бюро за женитба!

След яденето тя отиде в банята и взе душ. След това хвана една книга, легна върху леглото и започна да чете. Още след първите страници я затвори. Саманта просто не можеше да се концентрира над романа. Въпросът как да се добере най-лесно до материал за статията си не можеше да излезе от главата й.

По дяволите! Не можеше да се настрои психически да пише от тази тема, а трябваше да е нещо вълнуващо и разтърсващо.

Внезапно й просветна! Защо не се сети веднага? Тя самата ще иска да я приемат в картотеката на някое бюро като кандидатка за женитба. По този начин щеше да получи от първа ръка информация за методите на бранша. Тогава не й беше необходимо да търси дълго време „засегнати“. Какво по-хубаво би могла да си пожелае! Тя отново взе книгата и се задълбочи в романа.

Първото нещо, което Саманта направи на другата сутрин, беше да позвъни в редакцията.

— Ще работя през целия ден навън, сър — каза тя, след като някой я свърза с Джейк.

Джейк промърмори нещо неразбрано, което Саманта прие за съгласие, и затвори. Саманта въздъхна. Ако всички главни редактори бяха така стреснати и нервозни като Джейк Кълиган, може би съвсем не беше необходимо човек да се катери толкова нагоре по служебната стълба.

Въоръжена с адреси и телефонни номера, тя се запъти към бюрата, но първото, което констатира, беше, че организираното търсене на партньор беше доста скъпо нещо. Искаха се неимоверно високи суми като еднократна такса за приемане и Саманта отклони предложенията с благодарност. „Голдън хартс“ се казваше последното бюро от списъка й, а дамата, която поздрави там Саманта сърдечно, се опита с всички средства да оправдае това име. Тя носеше златни фльонги в боядисаната си платиненоруса коса, брошка със златно сърце на блузата си, лъщящи чорапи, златни ботуши и дори се наричаше мадам Д’Ор.

— Каква е таксата за приемане? — запита Саманта.

Тя беше изморена от тичането и се надяваше на някаква приемлива сума, за да остави най-сетне зад себе си проблема.

— Сто долара! — рече блондинката с очарователна усмивка. — За тях ще ви бъде направена една видеокасета и, вярвайте, не можете се спаси от запитвания.

— Бихте ли могла да ми обясните по-подробно — помоли Саманта.

— С удоволствие. Нашият фотограф ще направи филм с вас, при което ще отговаряте на въпросите, които ще ви поставя. Филмът ще бъде показан по-късно на нашите клиенти и ви уверявам, че мъжете ще бъдат въодушевени от вас. Името ви, моля! — тя вече беше извадила един адресен формуляр и химикал от бюрото си.

Саманта помисли малко.

— Ив Паркър — каза тя колебливо.

Мадам записа старателно.

— Адрес, професия, възраст, размери?

— Адрес? Сега аз съм на транзитно пътуване и живея на хотел, в „Холидей Ин“, „Кънектикът авеню“, но там не ми харесва, и ще се местя още днес или най-късно утре сутринта в друг хотел. Оставете адреса незаписан.

— Добре, ще го оставя! Професия?

— Секретарка.

Изобилие от въпроси се посипаха върху нея и Саманта трябваше да измисля всевъзможни лъжи. Тя се пазеше да не дава верни данни. В края на краищата тя търсеше някаква история, а не жених.

— А сега да обобщим — каза мадам и прочете на глас данните на Саманта: двадесет и четири годишна, постоянно местоживеене във Вирджиния, само няколко седмици на транзитно пътуване, без деца, непушачка, не пие, не употребява наркотици, няма присъди, няма операции, няма аборти, няма братя и сестри.

Саманта простена вътрешно. Полицията не би искала толкова много да знае за нея в случай на задържане.

— Малко бързам — прекъсна тя нетърпеливо жената. — Може ли веднага да направим филма?

— Тимоти — извика дамата, обърната към вратата на съседното помещение. — Приготви камерата!

Саманта бе отведена в малко ателие, където Тимоти — фотографът, — я огледа обстойно от всички страни, преди да започне снимането. Саманта трябваше да следва указанията на мадам Д’Ор, които тя даваше от тъмния ъгъл, докато Саманта бе осветена от два прожектора.

— Моля, седнете, мис Паркър — каза тя. — Да, така е добре. А сега се усмихнете, моля, и отговаряйте на въпросите ми.

Отново започна въпросникът, а Саманта се надяваше, че ще издържи на процедурата, без да се обърка в своите грешни данни.

— Готово — каза най-накрая Тимоти.

Прожекторите угаснаха и Саманта стана облекчено.

— Това беше началото — обясни мадам Д’Ор. — Касетата ще бъде показана на клиентите ни и ако някой се заинтересува от вас, ще ви позвъня. Вие не ми казахте къде мога да ви намеря, мис Паркър!

— За съжаление в следващите дни никъде не можете да ме намерите. Наместо това аз ще ви звъня три пъти на ден.

Мадам Д’Ор помисли малко и кимна. Саманта плати стоте долара и получи едно копие от договора.

— Между впрочем — мадам Д’Ор отново се усмихна, — съществува и друга възможност. Вие да видите видеокасети на наши клиенти. Тогава бихте могла лично да направите своя избор и не трябва да чакате, докато някой реши да ви потърси.

— Това включено ли е в таксата?

— О, не! Това са още сто долара.

— Благодаря, не! Покажете моята касета, на когото искате, това ми стига!

На връщане Саманта се питаше дали би могла да си получи стоте долара от редакцията като разноски. Може би трябваше да обсъди предварително с Джейк своя план. Вдигна рамене. „Е, ако статията стане добра, сигурно няма да ми създава трудности.“ Тя седна в колата си и тръгна към редакцията.