Кристин Хемплин
Даниел (10)

X

— Не, аз не искам да го виждам повече, Джъстийн! Писна ми от него! С този мъж прекарах десет часа и оттогава целият ми душевен мир е разбит! Или ликуваща до небето, или тъжна до смърт! Не издържам повече. Теглих чертата под цялата работа. Ти не бива да се застъпваш за него! Стига толкова с него и изобщо с всички може! Да не говорим какво се случи във Фъргюс Фалс!

Саманта се заразхожда с големи крачки около леглото си, върху което Джъстийн лежеше по корем. От един час Джъстийн се опитваше да я убеди да се срещне за последен път с Даниел. След като от три седмици Саманта го бе отрязала, той й звънеше всеки ден и я молеше горещо да се застъпи пред Саманта за него.

— Ти не можеш обаче да държиш Даниел отговорен за случая с Антъни, Сами! — Джъстийн пружинираше на пръсти и въртеше чаша вино в ръцете си.

— Напротив, по известен начин е отговорен за това! — Саманта спря и сви юмруци. — И освен това, не са ли всички мъже еднакви още от сътворението? Нямат ли всичките те само едно в главата си? Даниел да не е по-добър от Антъни! Обзалагам се, че той е бил в леглото с всяко едно поотделно от момичетата на снимката…

Джъстийн поклати глава.

— Всъщност никога ли не ти е идвало наум, че може би си несправедлива с Даниел? Навярно цялата работа е съвсем безобидна, и той би могъл всичко да ти обясни…

Саманта се засмя сухо.

— О, в това не се съмнявам! Само че аз не искам да слушам повече лъжите му.

— Мисля, че не си справедлива, Сами! Дай на Даниел поне минимален шанс да се оправдае!

Саманта изстена.

— Не, Джъстийн. Не искам повече да го виждам и край — тя се усмихна на приятелката си умолително. — Хайде да приключим сега тази тема, съгласна? Не води до нищо, освен до това, че се караме.

Тя седна до Джъстийн и двете загледаха безмълвно през прозореца. Беше пет часът и вече почти тъмно.

— Хубавото есенно време отмина… жалко — каза Саманта и посочи към сивите дъждовни облаци. — След четири седмици е Коледа, имаш ли някакви планове?

— Още не. Ах, да не забравя: имам едно тайно сведение за теб, Сами! В понеделник, тоест утре, пристига Марсел Фресно при нас. Ще остане три дни във Вашингтон и след това отива до Холивуд. Мога да си представя, че пресата ще се втурне към него. Та той е голямата филмова звезда от Европа! Ако ми налееш още една глътка вино, ще ти издам и кога го очакваме в хотела.

Саманта се усмихна и й наля вино.

— За твое здраве! Този тип ме интересува. И така, кога пристига?

— Самолетът му каца в дванадесет и тридесет и около час по-късно ще пристигне в хотела. Бъди точна и, моля те, това е тайно сведение. Ако се появиш в хотела, това ще бъде случайност. Аз нищо не зная! Ако искаш да се опиташ да правиш интервю…

— Това ще направя, можеш да бъдеш сигурна! Имам за изчистване няколко минуса при Джейк. Още е сърдит, че конкуренцията бе по-бърза от мен със серията за посредническите бюра за женитба! — Саманта намигна на Джъстийн. — Между един и два часа ще те посетя утре съвсем случайно в хотела. И благодаря, Джъстийн! Това ще бъде точно попадение. Джейк ще бъде щастлив!

— За мен щеше да бъде по-добре ти да си щастлива, Сами!

Саманта стисна устни и замълча.

— Аз смятам — продължи Джъстийн, — че ти трябвала обмислиш всичко с Даниел още веднъж… — тя спря, когато видя студената физиономия на Саманта.

— Не — отговори Саманта след пауза. — Даниел Дъглас е мъртъв за мен!

 

 

— Даниел? — Джеф Матър седеше в кабинета си в Сан Франциско и се свърза с „Уошингтън стар“.

— Какво има? — попита Даниел с безразличие и продължи да рови в книжата на бюрото си.

— В средата на седмицата пристига Марсел Фресно в Холивуд и моето списание ще направи импровизирано интервю с него.

— Поздравления, но какво общо имам аз с това? — попита Даниел нетърпеливо.

— Това ще чуеш веднага, старо момче! Под клетва неговият мениджър ми издаде, че Фресно пристига днес във Вашингтон. Той възнамерява да остане там три дни и ще пребивава в „Четирите сезона“ — той направи пауза. — Ти ми дължиш едно ядене, защото заради теб подкупих мениджъра на Фресно.

— Но да, Джеф! — Даниел се засмя. — И напитките, разбира се, аз ще заплатя! Но кажи дали не знаеш в колко часа пристига?

— Да, в дванадесет и половина каца самолетът му.

Даниел погледна часовника. Беше малко преди един.

— По дяволите — извика той, — на летището няма да го намеря! Е, добре, няма значение, тогава директно заминавам в „Четирите сезона“. Много благодаря за информацията!

Даниел вече бе облякъл коженото си яке и пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

— Нали ще се видим по-късно, Джеф?

— Да, ще се обадя, когато съм отново във Вашингтон. Желая ти късмет!

Даниел затвори, взе под мишница дебелата папка, която държеше винаги готова, изтича по коридора към асансьора и натисна копчето. Нищо не се помръдна. Естествено, когато човек бърза, това проклето нещо не работи! Даниел изтича по стълбите надолу и хукна навън.

Валеше на потоци. Той повдигна яката на якето си високо и се опитваше да не стъпва в локвите. Беше обяд. „Ню Йорк авеню“ беше пълно с хора и Даниел напредваше бавно. Неговият план беше да отиде пеша до „Четирите сезона“, но се отказа.

Той се обърна и изтича към колата си. Но с колата нямаше да стигне по-бързо, отколкото пеша. Цял ескадрон от пътнически автобуси бе спрял пред Белия дом, за да могат да слязат пътниците. Заради дъжда, туристите се колебаеха да слязат. Даниел изруга и започна като всички останали шофьори да надува клаксона. Той погледна часовника. Един и двадесет.

Най-сетне улицата се освободи и Даниел продължи по-нататък. Той зави по „Пенсилвания авеню“. Най-после можеше да натисне педала с газта! Даниел успокои дишането, когато видя хотела.

Следващият проблем беше да намери място за паркиране. Напразно се оглеждаше. Той зави в една странична улица, обиколи следващия блок — нищо! Отново бе на „Пенсилвания авеню“, настъпи раздразнен педала за газта и се включи в адското темпо плътно до паркираните коли.

Сто метра по-нататък той откри място, в което можеше да пъхне колата си. Беше един и половина! С наведена глава Даниел изтича по пешеходната пътека към входа на хотела.

Във фоайето спря за малко и се огледа на всички страни. Не се виждаше Марсел Фресно. Даниел размисли. Доколкото знаеше, луксозните апартаменти бяха на първия етаж. Сигурно Фресно беше подслонен в някой от тях.

„Трябваше да се досетя!“ — мислеше Даниел. Устремен, взимащ по три стъпала наведнъж, той изтича нагоре към първия етаж. Две камериерки мъкнеха една разкошна кошница с цветя по коридора. Даниел ги последва.

Те изчезнаха в апартамент номер десет. Даниел изчака един момент, след което влезе в луксозните помещения и се огледа.

— Всичко готово ли е за мистър Фресно? — попита той едно от момичетата.

— Да, сър — отговори момичето любезно. — Очакваме го всеки момент!

Спокойно Даниел седна в едно малко кресло, облечено с резедаво зелена коприна. Двете момичета напуснаха помещението и не му обърнаха повече внимание.

Той изпъна дългите си крака и се ухили самодоволно. Ще се добере до интервюто си, в това бе абсолютно сигурен.

 

 

— Един часът е! Какво седите още тук, мис Роземунт! Тръгвайте! — Джейк Кълиган се усмихна ободрително на Саманта.

Тя му бе казала за своето тайно сведение и той с огън и пламък възприе идеята тя да направи светкавично интервю.

— Аз съм вече на път, мистър Кълиган!

Саманта облече тренчкота си и хвърли къс поглед от прозореца. Валеше, не, лееха се потоци! Тя си върза една кърпа на главата, но се поколеба дали ще й послужи срещу тези струи вода.

— До пет интервюто ви трябва да бъде готово за печат в редакцията, мис Роземунт! Тогава утре рано то ще бъде отпечатано, и, според обстоятелствата, ние ще сме по-бързи от телевизията, която ще узнае едва в късната вечер за посещението на Фресно. И така — късмет!

Той отвори вратата, докато Саманта напускаше стаята. В коридора Саманта облече палтото и повдигна яката си, когато напускаше сградата. Тя изтича към колата си, седна зад кормилото и включи двигателя. Уличното движение беше ужасно и Саманта се придвижваше напред бавно. Тя барабанеше с пръсти по кормилото. До „Четирите сезона“ й беше необходим половин час, двойно повече от обикновено.

Беше почти един и половина, когато се показа хотелът. Чистачките на колата едва преодоляваха дъждовните маси. Саманта гледаше с усилие през ветробрана и физиономията й просветна изведнъж.

Непосредствено пред входа на хотела една кола се измъкваше бавно от паркинга, Саманта даде мигач и зае освободеното място. „Това е добър знак — си мислеше тя радостно, — сигурно моята върволица от нещастия най-сетне отмина!“

Тя пъхна папката под палтото си и слезе. След това заключи колата. Печално поглеждаше локвите и преминаващите бавно коли. С облекчение забеляза, че всички шофьори заобикаляха локвите.

Внезапно се появи със свистящи гуми кола от ъгъла на седма улица. Разочарована, Саманта се втренчи в посоката й. Не изглеждаше шофьорът да има намерение да ограничи скоростта. „Само да не ме измокри отново!“ Тя нямаше ни най-малко желание да дава тренчкота си отново на почистване заради небрежния шофьор.

Бързо извади клюна от ключалката и се опита с голям скок да мине на пешеходната пътека. Саманта извика тихо, когато внезапно почувства адска болка в крака, и падна. Тя си бе ударила силно глезена в канавката. Болката предизвика сълзи в очите й и тя заслепена опипа за папката, която бе паднала изпод палтото й.

Хора профучаваха покрай нея. Всички бързаха заради дъжда, никой не я виждаше. Саманта се изправи предпазливо и изтри сълзите от очите си. Палтото, папката, ръцете й — всичко беше мокро и мръсно. А болката все повече се усилваше!

Саманта опита да стъпи на контузения крак и отново извика. Колебливо се огледа.

Входът на хотела бе на няколко метра по-нататък. Гости се тълпяха навън и навътре. Саманта повика през главите на минаващите портиера на хотела. Мъжът действително беше внимателен и я разпозна. Той дойде бързо при нея, хвана я с ръка през талията и я поведе към хотела.

— Саманта! — извика Джъстийн смаяна, когато видя приятелката си, подкрепяна от портиера на входа. — Какво се е случило, за Бога?

— Аз… — започна Саманта, но веднага прекъсна и направи болезнена гримаса.

— Тя току-що падна на улицата — обясни портиерът вместо нея. — Вижте, кракът й съвсем се поду. Изглежда, има адски болки, по-добре да повикаме линейка. Дали е тук хотелският лекар?

Джъстийн също беше пребледняла, както и Саманта.

— Не, за жалост! Той току-що излезе. Взе си два часа свободно време! Сами, поносимо ли е още?

Саманта кимна с усилие.

— Защо с линейка? — една от колежките на Джъстийн дойде при тримата. — Моята смяна свърши. Аз каня приятелката ти в колата си и ще я откарам в болницата. Така ще стане по-бързо! Елате, Саманта!

Опряна на двете момичета, Саманта напусна хотела. Междувременно бе престанало да вали.

— Интервюто! — хленчеше тя не толкова от болки. — Интервюто!

— Зачертай интервюто, Сами — се опитваше да я утеши Джъстийн. — Важното е, че нищо не си счупила! — и се обърна към колежката си. — Къде стои колата ти? Трябва ли много да вървим?

— Не, точно отпред! — тя отвори колата и Джъстийн помогна на Саманта да се качи.

Клатейки глава, тя гледаше след заминаващата кола. Какъв малшанс за Сами! Не само че си бе контузила крака, но този лош късмет й отне шанса да направи интервюто, за което толкова се радваше!

Джъстийн въздъхна и се върна в хотела. Едва заела отново мястото си, врявата на пристигащите я откъсна от мрачните й мисли.

Обграден от тълпа млади момичета, които го преследваха дотук от летището, в залата влезе Марсел Фресно. С лъчезарна усмивка той се упъти към рецепцията.

Покрай Джъстийн се засили шефът по посрещането на „Четирите сезона“ с разперени ръце към артиста и го поздрави. Той го поведе лично към неговия апартамент и хотелските пикола бяха прекалено заети да спират феновете да не последват любимеца си на първия етаж.

Учудена, Джъстийн се питаше как всички тези хора бяха научили за тайното пристигане на звездата, но после повдигна рамене. Може би при тези обстоятелства Саманта не би успяла да вземе интервю. Джъстийн се залови отново за работата си.