Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Happy Heart, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Верка Филева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2012)
- Разпознаване и корекция
- cveata (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2012)
Издание:
Кристин Хемплин. Даниел
ИК „Слово“, Велико Търново, 1995
Американска. Първо издание
Редактор: Иванка Харитонова
ISBN: 954-439-351-X
История
- — Добавяне
III
— Слушай, Джъстийн, случайно днес да си нощна смяна?
Беше шест часът. Саманта седеше на бюрото си в редакцията. Тя бе затворила уморено очи, докато притискаше телефонната слушалка към ухото си и разговаряше с приятелката си.
— Случайно да. Но какво става с теб? Ти звучиш страхотно изморено.
— Наистина съм много изморена! Отново беше един от тези дни, вече знаеш! Не можеш да си поемеш дъх!
— Тогава си върви вкъщи и лягай! Не си ли свършила за днес?
— Да, свърших, но леглото ми трябва да почака! Днес вечерта имам среща с най-страхотния мъж в цял Вашингтон!
— Какво? — извика Джъстийн. — Разказвай.
— Няма много за разказване, Джъстийн! Ти знаеш, че трябва да напиша статия за посредническите бюра. Сега аз просто станах клиентка на едно от тях „Голдън хартс“. Направиха с мен видеокасета и я показаха на клиентите. Първият вече клъвна — тя се засмя. — И така, за да сме наясно, в осем часа имам среща с Том Колинс в „Лавилън“. Мадам Д’Ор току-що ми каза и добави: „Вие ще бъдете впечатлена, мис Паркър, той е най-страхотният мъж в цял Вашингтон!“
— Почакай, ти ме обърка! Коя е мис Паркър? — попита Джъстийн.
— Това съм аз, овчичке! Аз се записах естествено не с моето истинско име в картотеката. Аз съм секретарка, Ив Паркър се наричам, само преминавам през Вашингтон и живея случайно в един хотел.
— Ти си изцяло луда, Сами — Джъстийн се разтресе от смях.
— Мисли, каквото искаш — отговори Саманта сухо, — но да се върнем към първоначалния ми въпрос. Днес нощна смяна ли си? В случай, че моят обожател иска непременно да ме отведе вкъщи, може да ме остави при теб и аз ще мога да пренощувам в твоето жилище, ако нямаш нищо против. Може да се случи Том Колинс да се влюби безнадеждно в мен и да ме шпионира, а аз на всяка цена трябва да попреча да разкрие лъжата ми.
— Разбирам, Сами. Естествено ти можеш да спиш при мен. Знаеш къде е ключът. Но бъди предпазлива. Има много луди сред мъжете, които опитват чрез такива бюра да се доберат до жена. Във всеки случай ще ти звъня на всеки два часа! Ако си в опасност, ще ми кажеш: „Имате грешка.“ Тогава ще разбера и ще уведомя полицията!
Саманта се засмя и поклати глава.
— Джъстийн, ти гледаш прекалено много филми на Хичкок! Аз мога много добре да внимавам за себе си!
— Дано да е така, но въпреки това ще ти звъня!
— Окей, ако това ще те успокои! Но първо опитай в моето жилище. Може би ще изпратя моя супермен след вечерята вкъщи, и твоята загриженост ще е абсолютно напразна…
— Да, може би… Във всеки случай ти желая много успех — Джъстийн направи пауза. — И много късмет — добави тя и затвори.
Когато по-късно Саманта се подготвяше за вечерята, тя взе студен душ и се почувства освежена. Поклати още веднъж глава, мислейки за загрижеността на Джъстийн. Ако този Том Колинс й се стори подозрителен, просто ще си тръгне под някакъв претекст след вечерята.
Тя си сложи лек грим и очерта устните си с нежнорозово червило. След това четка косата си дотогава, докато тя се разпиля бляскава на раменете й. Избра бяла, високо затворена вълнена рокля, чифт бяло-черни официални обувки, перлена огърлица и бързо се облече. Тя беше напрегната и за вечерята, и за Том Колинс.
Саманта затършува за ключа от колата, но внезапно спря. Да пътува със собствената кола не беше особено добра идея! По табелката с номера можеше да се разбере истинското й име.
Тя отиде до телефона и поръча такси.
Беше осем без двадесет, когато Саманта влезе в „Павилън“, без да знае как изглежда мъжът, с когото трябва да се срещне. Но този Том Колинс би трябвало да я разпознае. Нали в бюрото му бяха прожектирали видеокасетата, която й бяха направили.
Тя седна на една малка маса и се огледа в ресторанта. На почти всички маси седяха двойки, които разговаряха повече или по-малко усърдно, или отделни жени и мъже, които непрекъснато поглеждаха часовника.
Саманта се подсмихна. Сигурно мадам Д’Ор изпраща всички свои клиенти тук. Във всеки случай беше подходящо място да се водят бележки. Тя извади малък бележник от чантата си и усърдно записа наблюденията си.
Даниел я видя веднага, когато влезе в ресторанта. Тази прекрасна лъскава коса, безупречната фигура, смело кръстосаните дълги крака — нямаше съмнение: Това е жената, която още в първия момент, когато видя видеокасетата, го омагьоса. Тя беше очевидно заета да записва нещо, наведе се с наклонена настрани глава над масата и една част от лъскавата коса покри бузите й.
Даниел разглеждаше любопитно младата жена и приближи бавно. Беше много по-хубава, отколкото на видеокасетата. Пулсът му заби бързо. Той се усмихна. Упоритостта на мадам бе имала и добри страни.
Внезапно жената погледна нагоре, потънала в мисли. За секунда хвърли поглед на Даниел, обаче отново се наведе над бележника си. Боже мой, тези очи! Колко ли са хубави, когато в тях запламти любовен жар?
Той обиколи масата, на която седеше младата жена, и застана мълчаливо зад нея. От съседната маса го гледаха любопитно. Даниел се наклони.
— Вписахте ли ме в картотеката си като възможен кандидат за женитба?
Саманта трепна и усети как кръвта се качи в бузите й. Тя затвори бележника и го пъхна под дамската чанта. И така, това беше той! Тя се обърна и го погледна. Мадам Д’Ор бе имала право: Том Колинс изглеждаше дяволски добре! Саманта се стъписа внезапно. Не познаваше ли този мъж отнякъде? Само за част от секундата си спомни: дъжд, порше, локва, палто! И един приказно красив мъж, който се усмихна, наклонен към страната на момичето и… нямаше съмнение, това беше той!
Смущението й премина в гняв, когато си спомни, че този мъж сутринта профуча до нея през една локва, напръска я, отгоре до долу и, без да го е грижа, че повреди палтото й, отмина.
— Мис Паркър? — попита той и я заразглежда с една усмивка, която можеше да стопи дори и лед. Седна срещу нея, още преди тя да бе отговорила, подпря глава с ръце и я загледа втренчено.
Саманта пое дълбоко дъх. Тази поръчка започна да й доставя удоволствие! Това е точно типът мъж, който й бе необходим за репортажа! А тя би го водила порядъчно за носа и би го накарала да плати за нахалното си поведение от сутринта. Но сега тя трябваше да се пребори с възбудата, която предизвикваше в нея неговата близост.
— Това съм аз — отговори тя със сериозно изражение на лицето. — А вие сте Том Колинс!
— Познахте! — Даниел се поклони и Саманта почувства, че отново кръвта навлезе в лицето й. Проклятие, какво е това?
Защо тя просто не се усмихне на Том Колинс, не използва чара си, не го завърти около малкия си пръст, за да извлече възможно повече информация?
Саманта не знаеше. Единственото, което усещаше, беше, че пулсът й е ускорен, че сърцето й бие като лудо и че й се изпотиха ръцете. Какво ставаше с нея? Това само гняв ли беше, което изпитва към този мъж, седнал срещу нея?
Както винаги, Саманта се укори. Тя не бива да позволи Том Колинс да я изкара от равновесие, иначе би могла да забрави за статията днес вечерта!
Нито тя, нито Том бяха забелязали, че келнерът дойде на тяхната маса и нетърпеливо очакваше поръчката им. Когато най-накрая той се окашля и запита какво да им донесе, двамата вдигнаха рамене.
— Едно мартини — отговориха Саманта и Том едновременно. Това ги разсмя и магията бе развалена.
— Вие секретарка ли сте? — попита Даниел. — Какво правите в момента в града? Мадам Д’Ор ми разказа, че само минавате оттук.
Саманта размишляваше трескаво. Какво да му разкаже, което е безобидно и да не я направи веднага подозрителна?
— Да не говорим за това! Аз се радвам, че е празнична вечер. По-добре ми разкажете за себе си.
Тя опря две ръце върху масата, сложи главата си върху тях и се опита да се усмихне съблазнително на Даниел. В този миг установи с изненада, че това й се бе удало, защото той протегна ръка и я докосна нежно с върха на пръстите. Саманта се отдръпна.
— Вие сигурно искате да ми разкажете за вашия живот, нали? — попита тя още веднъж.
Естествено той искаше. В това Саманта бе абсолютно сигурна. Повечето добре изглеждащи мъже, към които без съмнение принадлежеше и мистър Колинс, са самовлюбени и обичаха да изнасят безконечни монолози за своята неотразимост. Сигурно седящият срещу нея би направил нещо подобно.
Вместо това Даниел поклати глава, вдигна мартинито и й каза: „Наздраве.“ След това повика келнера и поръча вечеря. Даниел внезапно се почувства не добре. Той трябваше да разкаже на Ив нещо за своя живот. Но как можеше да го направи? Трябваше ли да й каже, че той не е Том Колинс, а Даниел Дъглас, репортер, който пише за клиенти на посредническите бюра за женитба?
Той се засмя горчиво. Ако направи това, той би си изпросил най-малкото една звънтяща плесница. Сигурно Ив би скочила и напуснала ресторанта и няма да иска да знае нито за Том Колинс, нито пък за Даниел Дъглас.
След като Саманта опита безуспешно да води разговор, тя се предаде. Ядосано се тъпчеше с храна и беше доволна, когато мълчащият насреща й мъж най-сетне плати и тя можеше да стане и да тръгне.
Отвън пред вратата Саманта и Даниел седяха нерешително известно време един срещу друг.
— Мога ли… — Даниел се окашля. — Мога ли да ви откарам, във вашия хотел, може би…?
— О, аз не съм вече на хотел, аз… — Саманта спря и се огледа за такси, но наоколо не се виждаше нито едно. „Естествено няма — си мислеше тя с досада. — Сега мога да си чакам вечно, докато си тръгна оттук!“
Цялата вечер беше пропаднала. Не можа да измъкне абсолютно нищо от този Том Колинс, което да използва за статията си! Тя го стрелкаше гневно с очи. А защо да не приеме предложението му да я вземе със себе си? Така вечерта нямаше да бъде спасена, но и нямаше да се влоши повече.
— Бих била доволна и благодарна, ако ме вземете донякъде — отговори тя.
Даниел кимна, изчака Саманта да се качи, седна зад кормилото и тръгна. Тя каза адреса на Джъстийн. Пред къщата, в която беше жилището на приятелката й, той спря и изключи двигателя.
— Не бихте ли желал да се качите с мен и да пиете нещо? — предложи Саманта.
Определено той усещаше, че тя не мисли онова, което казва, но Саманта вече бе хванала дръжката на вратата, за да я отвори.
Безкрайно разочарована, тя видя, че той кимна, слезе и, заобикаляйки колата, се приближи към нея. Саманта преглътна. Отново почувства онази сладникаво горчива възбуда, когато той й подаде ръка и й помогна при слизането от колата.
Саманта си спомни по-късно ясно за това, че усети дъха му във врата си, когато отключваше вратата. Че я бе прегърнал, помилвал и целунал, докато тя повярва, че е луда. Че я бе взел на ръце, отнесъл в спалнята, съблякъл и любил, както още никой мъж досега и че му се бе отдала много страстно.
Те лежаха в тъмното и чакаха да изсъхнат мокрите им тела и да се успокоят неравномерните удари на сърцата им.
— Ти естествено си свикнал на такива изблици от страст — каза Саманта и се усмихна несигурно.
Остра болка я разтърси, когато си помисли за жените, с които Том бе спал преди нея.
Ръката на Даниел лежеше върху голата й гръд и милваше нежно меката кожа.
— Ти не си първата жена, Ив, с която съм спал, това е вярно. Но такова чудо като току-що това с теб, никога не съм изживявал.
Той се наведе над нея и я целуна. Саманта затвори очи, когато усети, че в нея се надига отново неописуемо желание. Тя се опитваше да схване как можа да стигне дотам, да лежи с един напълно непознат в леглото и да не се разкайва ни най-малко за нищо, но не й се удаде да намери отговор.
Когато неговата ръка се плъзна по голото й тяло, тя остана безмълвна. Още никога не се бе чувствала така жизнена и едновременно така безпомощна под ръката на един мъж. Тя искаше той да не спира никога да я докосва. Неволно нейното тяло се наклони към неговото.
— Моля те, люби ме пак! — шепнеше тя.
Устните на Даниел галеха гърдите й, плоския й корем и всеки сантиметър от тялото й. Саманта простена.
— Моля те, вземи ме! Няма да издържа по-дълго.
Тя го привлече по-близо до себе си.
Когато Даниел проникна в нея, този път го направи нежно и внимателно. Целуваше я жадно, а Саманта мислеше, че може да умре от страст. Неговият ритъм ставаше по-бърз, вълна от желание ги заля заедно и те достигнаха едновременно върха на екстаза.
Те лежаха все още прегърнати и почти бяха заспали, когато внезапно звънна телефонът. Саманта скочи уплашено. Едва сега си спомни, че беше в жилището на Джъстийн. В тъмното тя търсеше телефонната слушалка, но вместо това намери едно копче за осветлението.
Нощната лампа светна и хвърли жълта светлина върху лицето й. Саманта премигна. Телефонът звънеше пронизително.
— Всичко наред ли е, Сами? — чу тя гласа на Джъстийн, след като най-сетне намери телефона и взе слушалката в ръце.
— О, Джъстийн — отговори измъчено Саманта. — Защо ми звъниш по средата на… — тя млъкна, когато си спомни уговорката. — Да, чувствам се чудесно — каза тя бързо, — но съм много уморена! Хайде да се чуем утре!
Тя затвори и искаше да угаси лампата, когато Даниел помоли тихо:
— Чакай!
Той се беше облегнал и разглеждаше с неприкрито възхищение голото тяло на Саманта.
— Колко си хубава — каза той. — Хубава и страстна. Никога няма да забравя тази нощ!
Всъщност искаше да каже нещо повече: че се бе влюбил светкавично от пръв поглед в нея, че такава жена бе търсил дълго, но преди това трябваше да й разкрие истината за себе си. „Но не сега — си мислеше той. — Не искам да развалям вълшебството на тази нощ.“
Той притисна Саманта и замълча. Тя се сгуши в него и по някое време заспаха.
Когато Саманта се събуди и опипа чаршафа до себе си, се изплаши — леглото беше празно. Сърцето й започна да бие лудо, тя седна и се огледа. Едновременно се ослуша с напрежение.
От банята не долиташе никакъв звук, а в стаята нямаше дрехи, които да говорят за мъжко присъствие. Той си беше отишъл, без да я събуди! Без да каже: „Остани със здраве!“ Той се бе измъкнал тайно, о, боже! А тя си мислеше… надяваше… вярваше… да, какво всъщност?
Те прекараха една нощ заедно — това беше всичко. Какво я караше да бъде сигурна, че за него това беше повече от бегла, макар и страстна авантюра? Тя се усмихна горчиво и се опита да спре сълзите. Тогава видя бележката! Тя лежеше до нея върху празната половина на леглото. Грабна я бързо и зачете: „Не ми позволи сърцето да те будя, скъпа. Беше хубаво с теб. За съжаление известно време няма да бъда в града. Навярно ще се видим някога отново!“
Саманта скъса бележката. „Навярно ще се видим някога отново!“ Това казваше повече от достатъчно. Това беше! Как можа да й се случи! Но най-лошото в цялата работа не беше, че тя бе прекарала нощта с Том Колинс — не. За една прекрасна нощ не бива да се разкайва. Най-лошото беше, че тя се бе влюбила в него. Влюби се в един мъж, с когото размени двадесетина изречения, но веднага легна с него в леглото. Саманта се чувстваше зле, празна и самотна, както никога досега.
Тя накъса бележката на малки парченца, стана и отиде в банята. Един студен душ би й подействал добре! Саманта пусна водата върху себе си, но това не можа да отмие болката, която усещаше в себе си.
Саманта се изсуши. О, как мразеше Том за това, че я бе изненадал по този начин! „Трябва да го видя отново“ — й мина през главата, макар и само заради това, да му каже своето мнение. Тя навлече хавлията на Джъстийн и отиде до телефона. „От «Голдън хартс» биха могли да ми дадат адреса му“ — си помисли с надежда.
— Е, харесва ли ви? — запита зарадвано мадам Д’Ор, след като Саманта й обясни за какво се касае. — Така си и мислех! Той изглежда приказно, нали? Досега всички бяха полудели по него! Преди вас излиза с други шест! Жалко, че трябва да напусне Вашингтон! За съжаление не мога да ви помогна, нямам нито адрес, нито телефонен номер! Той е зачертан от картотеката. Но трима нови господа копнеят да се запознаят с вас. Бихте ли си записала номерата?
Саманта записа номерата и обеща да позвъни на господата. И така Том бе напуснал действително Вашингтон! Навярно това беше най-доброто. Трябва да го забрави! Само да не беше невероятната нощ…
Даниел си взе два дни отпуска от вестника, за да може да работи необезпокояван вкъщи над статията. Обикновено такова съобщение той пишеше на един дъх. Когато се заловеше за работа, никой не можеше да го отклони. Но този път бе друго.
В продължение на часове не можеше да се съсредоточи. Гледаше белия лист върху пишещата машина, а думите не искаха да се оформят в изречения. Отново и отново се появяваше образът на една красива, чудесна жена пред него — Ив Паркър. Даниел мислеше непрекъснато за нея.
По дяволите, защо трябваше да се запознае с тази жена по такъв глупав начин? А след това идиотската му идея с бележката. „Навярно ще се видим някога отново!“ Боже мой, какво ли мислеше Ив сега за него?
„Направих всичко грешно — се упрекваше Даниел. — Можех още в началото да обясня всичко на Ив. Но навярно все още не е късно.“
Той заряза пишещата машина, взе телефонния указател, отвори го и прелисти. Не можа да намери Ив Паркър. Внезапно му хрумна, че мадам Д’Ор бе казала, че Ив само минава през града и че живее на хотел.
Даниел се стъписа. Но те не бяха в хотел, а отидоха в едно уютно малко жилище.
„Нещо не е наред с тази Ив Паркър“ — внезапно му мина през главата. Защо тя е разказала на мадам Д’Ор, че живее в хотел, когато притежаваше жилище във Вашингтон.
Той окончателно заряза материалите за статията. Трябваше веднага да открие какво крие Ив? Какви са били намеренията й, когато се е записала в картотеката на мадам? Дали с помощта на бюрото си намираше мъже, с които да прекара хубава нощ и нищо повече! Той се засмя горчиво. Скъпо удоволствие!
Даниел погледна часовника си. Беше малко преди седем! По това време се срещаха клиентите на „Голдън хартс“ или в „Павилън“ или в „Голоаз“. Ако той беше прав в предположенията си, Ив сигурно щеше да е там, за да може да впише нова жертва в бележника си.
Даниел затършува за ключа от колата си, скочи и затръшна входната врата след себе си.
— Напредвате ли със статията, мис Роземунт?
Недодяланата глава на Джейк Кълиган се появи на вратата и Саманта отговори:
— Старая се, но ще продължи още малко!
Лицето на шефа й изчезна.
„Ще продължи още значително дълго! — добави Саманта, потънала в мисли. — Още не съм започнала!“ Изминалият следобед и нощта беше прекарана с разплакани очи в леглото. Бележката с телефонните номера, които й продиктува мадам Д’Ор, бе скъсала с удоволствие. В редакцията не се мярна, а единственият човек, с когото говори, беше Джъстийн. Саманта й разказа всичко и се наплака пред нея.
Днес тя се чувстваше изморена и пребита. „Типичен знак за любовна мъка“ — си мислеше тя горчиво.
Телефонът звънна. Беше Джъстийн.
— По-добре ли си? — попита тя загрижено. — Тревожа се за теб!
— Благодаря, Джъстийн, ти си ангел! Не съм по-добре, но шефът хленчи за статията си, така че животът продължава.
— Какво ще правиш довечера? — попита Джъстийн.
— По-добре попитай какво бих правила с удоволствие. Тогава бих ти отговорила: Ще се скрия с един от примамливите сладкиши на Лоренцо в жилището си! Но от това няма да ми стане по-добре. Вместо това имам среща с някакъв господин Монти в „Павилън“. Ще му задавам два часа глупави въпроси и след това ще си отида вкъщи!
— Предполагам, сама!
— Главата си отрязвам, ако не е така!
— Защо след това не ме вземеш от хотела и ще предприемем нещо заедно. Тук ще работя до десет, след което навярно бих могла малко да те разведря.
Саманта се колебаеше.
— Честно казано, не знам, Джъстийн. Освен това аз няма да съм с моята кола, а ще отида с такси до „Павилън“…
— Тогава помоли този г-н Монти да те докара дотук. Ела, Сами, напрегни се. Каня те на една от най-добрите „Пина Колада“ в цял Вашингтон — в нашия бар!
— Прието! — Саманта се засмя, макар и малко насила. — Не мога да устоя на една „Пина Колада“!
— И така, до десет, Сами! Горе главата! Не приемай толкова трагично нещата!
— Ще се опитам, но съм страшно нещастна. Знаеш ли, беше прекалено хубаво с него.
Умърлушена, Саманта влезе точно в осем в „Павилън“ и се огледа в ресторанта. Един малък закръглен мъж, който седеше зад една отдалечена маса, засия и й помаха възбудено. Саманта простена и отиде към него.
Мистър Монти се оказа търговец на кожи, на средна възраст. Той разказваше вицове един след друг и Саманта разбра, че той бе заинтересуван повече от една съвместна нощ, отколкото от съвместен живот.
Саманта го намираше за не особено симпатичен. Тя го гледаше мрачно и се опита да се концентрира върху въпросите, които бе измислила още вкъщи.
— Защо лично не се огледате за някое момиче? — попита тя, без да обръща внимание на комплиментите на мистър Монти. — Би било много по-евтино, а освен това не трябва да прекарвате цяла вечер с някого, който ви е изпратен и който навярно съвсем не ви харесва.
Седящият срещу нея се бе втренчил неприкрито в гърдите й. Най-добре би било да го настъпи по пищялките!
— Няма време, няма време — отговори той късо. — А аз ще заплатя с удоволствие стоте долара, щом за тях ми изпращат такова хубаво момиче като вас!
Той се наклони към нея и добави тихо с искрящи очи:
— И още сто, преди да е отминала нощта!
Неговият топъл дъх я докосна и Саманта се облегна назад, доколкото това бе възможно.
— Мисля, че не разбирам съвсем добре — каза тя студено.
— Сега ще ви поощря с удоволствие. Аз съм много великодушен, когато са нежни с мен… Какво ще кажете за четиристотин?
— Г-н Монти, мисля, че тълкувате погрешно нашата среща, аз… — Саманта млъкна.
Той се смееше с настроение.
— Но, Ив, кой приема така сериозно живота? Ние и двамата сме достатъчно големи и знаем как стоят нещата. И така, колко искате?
Саманта би скочила и избягала, но си мислеше за статията и се принуди да остане.
— Колко вземат другите? — попита тя. — Намирате ли сред клиентите на посредническите бюра често жени, които тръгват още първата нощ с вас или ви вземат със себе си?
— Невинаги, бих казал, но всяка десета е готова! Естествено аз сменям бюрото на няколко седмици…
Очевидно зарадван на нейния интерес към него и живота му, мистър Монти разказваше и нямаше намерение да престане.
Саманта се опита да запомни възможно повече от това, което той разказваше за себе си. Колко глупаво, че не си взе бележника и не можеше веднага да записва.
Този мистър Монти не беше неин тип, но пък от него можеше да научи много, което би послужило за статията й. Саманта се засмя измъчено и продължи да слуша.
По някое време тя погледна часовника си, беше малко преди десет.
— Господин Монти — прекъсна тя своя дърдорко, — нашият разговор несъмнено беше полезен и ви благодаря за вечерта. Но за съжаление трябва да тръгвам.
Той направи засегната физиономия.
— Как, вече? Жалко, тъкмо си говорехме много хубаво. Но почакайте, ще ви дам телефонния си номер. Обадете ми се и ние ще се срещнем отново. Вие сте нещо наистина особено и много жалко за първата нощ.
Саманта се усмихна насила.
Мистър Монти извика келнера и плати, след което отново се обърна към Саманта.
— Мога ли да ви откарам донякъде? — попита той и сложи интимно ръка върху рамото й.
Саманта се поколеба. Навярно по-добре е да поръча едно такси? Но в десет вечерта сигурно щеше да чака много. Тя кимна, тръгна бързо навън и мистър Монти я последва.
Неговата кола беше срещу входа. Господин Монти отключи вратата за Саманта и й помогна галантно при качването. Тя потрепери, когато отново усети влажните му пръсти върху рамото си. Най-сетне новият й обожател обиколи колата, седна зад кормилото и включи двигателя. И двамата мълчаха по време на пътуването.
— И така, Ив — наруши мълчанието мистър Монти, когато спря пред хотела. — Не забравяйте да ми се обадите, ще ви очаквам с копнеж.
— Да, ще го направя, имам телефонния ви номер — отговори тя. „Но бележката, върху която се намира той, веднага ще изхвърля“ — добави тя мислено, обръщайки се и тръгна към входа на хотела.
Даниел седеше сгушено зад кормилото и се опитваше да разбере онова, което бе видял. Той имаше право: Ив Паркър си търсеше по възможно най-удобен начин развлечение и съвсем не търсеше мъж за съвместен живот. Нямаше съмнение! Тя се бе качила в колата на придружителя си и след половин час щеше да лежи в прегръдките му, както преди два дни в неговите!
Даниел затвори за секунда очи и се опита да преодолее болката, която усети в себе си.
Два часа той я чака в поршето си пред вратата на „Павилън“ и се надяваше, молеше се тя да излезе сама и да си тръгне сама за вкъщи, но тя се появи на вратата с този средно добре изглеждащ мъж… И как бързаше да се качи в колата му.
Даниел си мислеше за това, което бе наблюдавал тайно през стъклената врата на ресторанта. Тя беше хубава и вълшебна и изглеждаше така невинна, но не беше сама! Той трябваше да се пребори със силното си желание просто да се втурне в ресторанта и да я прегърне. Но нещо го възпираше.
А когато при тръгването тя погледна към колата му, той се сгуши на седалката си, и тя не го забеляза. Сърцето му почти бе спряло от вълнение. Той искаше да последва колата, но щеше да бъде много очебийно.
Не, той няма да я следи. За какво да го прави? Да плаче като болен от любов котарак пред вратата й? Или да й отмъсти?
Даниел изключи двигателя. „Не — си каза, — аз просто трябва да приключа темата Ив Паркър.“ Гневен, той натисна педала за газта и профуча като луд по улицата, така че останалите шофьори му подсвиркваха гневно.
Даниел не им обръщаше внимание. Той кипеше от гняв, а най-разгневен беше на самия себе си. По дяволите, защо се беше оставил тази жена да го омотае? Защо му беше толкова тежко да я пропъди от мислите си? Той просто трябваше да я забрави.
Когато Саманта се събуди на другата сутрин, тя простена. Имаше главоболие и се чувстваше направо мизерно.
Джъстийн го бе замислила добре предната вечер и от една „Пина Колада“ бяха станали три. Освен това някой в бара беше празнувал някакъв празник и Джъстийн и тя бяха поканени на няколко чаши шампанско, което й подейства катастрофално.
По някое време всичко около нея започна да се върти и Саманта се почувства като в центъра на торнадо.
Сега беше дванадесет на обяд и тя би дала всичко за една силна гореща супа. В редакцията се обади сутринта и каза, че иска да работи над статията си. „Бедната Джъстийн! — размишляваше Саманта. — Тя днес е първа смяна. Това значи, че от шест часа сутринта тя седеше зад гишето на рецепцията естествено усмихната като обелено яйце.“
Саманта повдигна предпазливо глава от възглавницата. Ако се движеше на бавни обороти, острите болки бяха по-поносимо! Тя хвана телефона и набра номера на Джъстийн.
— Ало, Джъстийн? — попита тя, шепнейки. — Ама ти наистина успя да отидеш на работа?
— Естествено, защо не? — отговори Джъстийн в добро настроение. — От шест сутринта! А ти? Кога се измъкна от леглото? Ти вчера не беше съвсем добре. Но беше приятно, нали?
— Щом ти казваш, трябва да е вярно. За да бъда честна, трябва да кажа, че не знам точно какво е било снощи. Все още ми е много зле и съм в леглото с лед на главата.
— Да ти имам работата! — Джъстийн се засмя. — Апропо, ти вчера изобщо не включи! Седя два часа до Джеф Матър и пропусна възможността да го интервюираш!
— Какво? Какво казваш? За какво говориш, Джъстийн?
— Говоря за това, че Джеф Матър, известният издател на „Лейди магазин“ вчера вечерта в бара яко пофлиртува с теб. Той е за една седмица във Вашингтон и живее при нас инкогнито, ти разбираш. Цялата работа е строго секретна. И ти научаваш първа и досега единствена за това и няма да извлечеш дивиденти от това! Не искам да ти се меся в работите, но намирам, че беше глупаво от твоя страна.
— Джъстийн! Кажи ми, че всичко това не е вярно! — помоли Саманта.
Тя рязко седна, но трябваше веднага отново да се облегне върху възглавница, простенвайки.
— Това обаче е вярно. Сами! Наистина ли не можеш да си спомниш? Ти имаш още един шанс, ако той приеме твоята покана, макар че не знам при един толкова зает мъж, като Джеф Матър, дали нещо няма да изскочи в последната минута.
— Каква покана? Джъстийн, моля те, опиши ми вчерашната вечер с няколко къси изречения! Аз нищо не разбирам.
— Окей, ти дойде при мен в хотела малко след десет. Не беше в особено добро настроение и аз ти натъпках три „Пини Колади“…
— За това все още си спомням — я прекъсна Саманта. — А след това поисках да си ходя вкъщи, нали?
— Правилно, но тогава седнаха на бара половин дузина добре изглеждащи мъже, а именно — Джеф Матър и петима приятели, и ни поканиха на няколко чаши шампанско. Това вече ти дойде много. В началото беше наистина весело. Мисля, че ти завъртя едновременно главата на всички, а самият Джеф те омота с погледи. Той искаше непременно да се види с теб днес, но ти се поколеба — тя млъкна и тихо се засмя. — Затова ти покани целия екипаж на твоя рожден ден!
Саманта пребледня като мъртвец. След два дни тя ставаше на двадесет и девет, и възнамеряваше да го отпразнува заедно с Джъстийн във „Форт Уошингтън нешънъл парк“ с пикник на брега на река Потомак.
— Това ли направих, Джъстийн? — попита тя и притисна леда към слепоочията си.
— Да, това. Ти не искаш повече да празнуваш с пикник, а в един феодален ресторант с вкусна храна.
— О, Джъстийн… трябва да съм била луда.
— Беше луда! Това ще ти струва една хубава сума в случай, че изобщо някой се появи!
— За бога, аз не му казах, че работя за…
— Не…
— Добре, слушай, Джъстийн, можеш да ми свършиш голяма услуга! Ако видиш Джеф Матър в залата, в бара или където и да било, го попитай между другото дали ще приеме моята покана. Би било много важно за мен. Искам, какво значи искам, трябва да направя интервю с него. Това ще бъде от огромен плюс за мен в редакцията! Ако той ме харесва, тогава не би трябвало да отказва! Ако не си спомня за поканата, или не иска да си спомня, веднага ми позвъни, тогава ще се появя случайно днес вечерта при вас в бара, но с трезва глава!
— Защо ти самата не му кажеш всичко това? — прошепна Джъстийн тихо, — той тъкмо слиза от асансьора и… да, той идва точно към мен…
— Не! — извика Саманта ужасена, но беше твърде късно.
Джъстийн вече беше дала на Джеф Матър телефонната слушалка и каза:
— Някой иска да говори с вас!
Саманта чу един дълбок глас, който попита:
— Ало? Това вие ли сте? Красивата непозната от вчерашната нощ!
Джъстийн му намигна доверително и той веднага разбра, че нейната приятелка е на телефона.
— Мистър Матър… аз… хм… — започна Саманта сипкаво.
— Защо не продължавате да ме наричате Джеф? Вчера никак не ви беше трудно! — прекъсна я Джеф.
— Вчера! О, Боже мой, мистър… аз наговорих куп глупости и се държах направо невъзможно.
— Не бива да се извинявате за това. Намирам ви приказна!
Сърцето на Саманта подскочи от радост. Джеф Матър, изглежда, наистина я харесва. Това действително увеличава шансовете да вземе от него интервю! Тя притисна още повече торбичката с лед към челото си и размишляваше трескаво какво мило да каже на Джеф.
— Ало, още ли сте там? — чу тя отново неговия глас на другия край на жицата.
— Да, естествено. Как сте днес, Джеф?
Саманта искаше да си удари шамар, защото нищо оригинално не й хрумваше.
— О, много добре, благодаря — Джеф се засмя тихо. — Всъщност тук има една работа, която ще ми счупи главата…
Саманта пребледня. Боже мой, той вече е научил, че тя е журналистка, преди да бе имала възможността сама да го предупреди?
— Слушайте, Джеф, мога всичко да ви обясня…
Джеф простена.
— Знаех си, че вие не сте направила сериозно поканата.
— Но, Джеф, съвсем сериозно я направих. Веднага ще поръчам маса…
Отново дойде ред на Джеф да каже нещо.
— Добре измислено, Саманта, маса за двама!
— За двама? — тя не разбра. — Но вчера ние бяхме…
— Позволих си своеволието да оттегля вашата великолепна покана що се отнася до другите господа. А вашата приятелка… Джъстийн — каза той разтегливо, и тогава чу, че Джъстийн и Джеф шушукаха нещо. — Вашата приятелка Джъстийн — продължи Джеф, — тъкмо погледна в календара си. За тогава тя има нещо друго уредено.
— Да, обаче…
— Никакво обаче! В осем часа ще се срещнем в бара. Отсега се радвам на това — каза той и затвори.
Слисана и ядосана, тя се втренчи в телефонната слушалка. Какво си въобразява този мъж — да отмени поканата на Джъстийн? Изминаха пет минути, преди Джъстийн отново да позвъни.
— И само не се извинявай! — извика по телефона Джъстийн, без да й даде възможност да вземе думата. — Аз зная, че ме мислиш за предателка, но това не е вярно. На нас ни остава целият ден! Не искахме ли да си направим пикник? Това може да стане на обяд. Не съм ти сърдита!
— Джъстийн, аз зная, че не е справедливо… Но едно интервю с Джеф Матър — ти нямаш представа какво означава това за мен!
— Зная много добре какво означава това за теб, Сами! И затова ти още утре ще излезеш с този мъж. Никакви възражения повече! — Джъстийн направи пауза. — И навярно вечерта ще ти помогне малко да забравиш любовната си мъка и този Том Колинс — добави тя по-меко.
— Не ми напомняй за него, Джъстийн! — Саманта имаше чувството, че главоболието й още повече се засили. — Слушай, Джъстийн, хайде да приключваме. Имам още работа.
Тя затвори и се втренчи нерешително пред себе си. Наистина тя имаше страшно много работа! Статията, Джейк, който й лежеше на сърцето — едва бе напреднала. Всъщност тя възнамеряваше да работи по това следобед, но при тези адски болки даже не можеше да мисли.
Саманта изстена, само като си помисли как би кънтяло в главата й тракането на пишещата машина. Предпазливо легна отново на възглавницата. Утре също беше ден!