Карла Нигърс
Опитай с търпение (2)

Втора глава

Шест часа по-късно Пейшънс вкара джипа в един гараж недалеч от шума, мръсотията и високите здания на Манхатън. Портиерът се опита да се заяде заради раздрънкания й джип, ала щом забеляза Джейк, стана по-учтив. Когато обаче Пейшънс спомена и семейство Търуилигър, той се изпъна и се превърна в самата любезност. Сервилността му определено не й хареса. В нейния свят добрите маниери бяха задължителни и не се влияеха от ничие обществено положение или богатство. Тъкмо се канеше да му изнесе лекция по този въпрос, когато той я помоли да слезе от колата и да му остави ключовете, за да я паркира. Джейк незабавно я последва и портиерът страхливо отстъпи няколко крачки назад.

— Кучето е безобидно — успокои го Пейшънс.

Някаква дама, станала неволен свидетел на разговора, побърза да скочи обратно в мерцедеса си. Оглушителният лай на Джейк отекна в гаража и непознатата затвори плътно прозореца на колата си.

Нюйоркчани, помисли си Пейшънс и набързо приключи с нервния портиер. После тръгна по улицата, а Джейк радостно заподскача до нея. Той никога не бе носил каишка досега. Не че бе добре обучен — просто край езерото нямаше нужда от нашийник.

За щастие, песът явно изпитваше страхопочитание към колите и вървеше плътно до нея. Отправиха се към оживения Сентръл Парк Уест, който Пейшънс добре познаваше от предишните си кратки идвания. Обичаше да посещава Американския музей по естествена история на Седемдесет и девета улица. Домът на Тили бе съвсем наблизо. Имаше и други привлекателни места наоколо в близост до Бродуей. Щяха да прекарат няколко интересни седмици в града.

Входът на сградата бе засенчен от елегантна зелена тента. Униформен портиер отвори вратата от блестящо армирано стъкло и излъскан месинг и не възрази, когато Джейк се шмугна пред Пейшънс. Тя отново бе завързала панделката около врата му и той изглеждаше съвсем прилично.

— Клекни! — заповяда му тя, за да избегне евентуален инцидент и да покаже на окопните, че Джейк е послушно градско куче.

— С какво мога да ви помогна?

— Аз съм Пейшънс Медрид — но като видя безизразното му лице, побърза да добави: — Сестрата на Матилда Търуилигър.

— О, разбира се! Госпожа Търуилигър остави ключове за вас. Моля, само за момент.

И той влезе в малкия остъклен офис в предния ъгъл на внушителното фоайе, което впечатляваше с многобройните кристални огледала, полирано скъпо дърво и изящни порцеланови вази със свежи цветя. Персийският килим бе толкова голям, че можеше да застеле поне два пъти пода на планинската й вила. Тили определено има късмет, помисли си Пейшънс. Живее така, както винаги е мечтала. Но нима тя, по-малката й сестра, не живееше, както й харесва? Въпреки че Пейшънс се наслаждаваше на уединението си в Адирондакс, нямаше да има нищо против да отгледа и две дечица, но това изискваше мъж и любов, а ако имаше нещо, което тя не можеше да разбере, това бяха мъжете и любовта. По-добре й беше в компанията на Джейк. Изведнъж осъзна, че го е забравила.

— Джейк — извика тя тихо.

Ала той беше изчезнал, без да издаде звук. Нямаше и следа от него. Просто беше изчезнал! Как да го открие сега? Щеше да й създаде проблеми с портиера още в първия ден от пристигането им. Той сигурно ще информира Тили за чудовищното невъзпитано куче на сестра й и тя ще побеснее.

— Джейк! — извика Пейшънс малко по-високо. Той не се отзова. Никога не идваше, когато го викаше, освен ако той самият не пожелаеше. Дори не му бе взела кокала, с който обичаше да играе. Такива неща обикновено не се носят, когато отиваш на Сентръл Парк. Портиерът й подаде плика с ключовете.

— Заповядайте, госпожице Медрид.

Тя се усмихна, за да прикрие възникналия проблем.

Тили бе оставила кратка бележка:

„Хиляди благодарности! Желая ти приятно прекарване в града. И за Бога, дано да си оставила проклетото си куче вкъщи.

Тил“

Не бяха минали и пет минути, откакто бяха влезли в сградата на сестра й, и Джейк вече бе изчезнал нанякъде. Това не предвещаваше нищо хубаво.

Тя смачка бележката, макар да й напомни за Тили от добрите стари времена.

Някъде зад нея портиерът изкрещя:

— Цветята!

Пейшънс бързо се обърна и видя как Джейк се измъква изпод скъпа старинна масичка. Портиерът хвана разклатената ваза с цветя, миг преди да се сгромоляса на пода и сърдито изгледа Пейшънс.

— Джейк винаги се бута там, където не му е работа — извинително рече тя.

Портиерът нищо не каза.

Джейк се затътри невъзмутимо към нея.

— Ах, ти стар разбойнико! — размаха тя пръст и въздъхна с облекчение, като си представи какви щети би могъл да нанесе. Посегна да го сграбчи за врата и да умилостиви паникьосания портиер. Без съмнение песът веднага заподозря намеренията й и се стрелна покрай нея като непокорно дете, набра персийския килим, хлъзна се по излъскания под и изчезна в неизвестна посока.

— Госпожице — каза портиерът с едва сдържано възмущение, — кучето ви!

Сякаш бе сляпа.

— Джейк! — нададе тя същински боен вик, но песът никакъв не се отзова.

Пейшънс почувства как е сринала репутацията на Тили сред портиера и вероятно пред целия дом.

„Госпожо Търуилигър, вашата сестра и нейното куче…“

Терънс никога нямаше да разбере.

Забеляза Джейк да се ослушва пред асансьора, когато месинговите врати внезапно се отвориха. Пейшънс разбра, че това е нейният шанс. Той никога не беше виждал асансьор преди. Щеше да се изплаши и да прояви любопитство или поне щеше да се спре.

Тя се затича към него. Без да се поколебае даже за миг, той обаче скочи през широко разтворените врати.

— Джейк, проклет звяр такъв! — изкрещя Пейшънс, без изобщо да снижи глас.

Добре облечен мъж я изгледа втрещено от клетката на асансьора. Превъзбуденият Джейк скочи върху нещастния човек, опря огромните си лапи върху гърдите му, притисна го към далечната стена на асансьора и тежко задиша в лицето му. Пейшънс видя как лигите на кучето й потекоха по скъпия костюм на непознатия.

Трябваше да направи нещо на всяка цена.

Но в този миг вратите на асансьора започнаха тихо да се затварят и въпреки че се затича по набрания килим, й бе ясно, че няма да успее да се добере до него навреме.

Миг, преди вратите да се затворят, видя кичур разрошена коса и две обезумели от гняв очи — човешки, не кучешки, втренчени в нея.

— О, Господи!

Пейшънс наблюдаваше как номерата на етажите над асансьора светват един след друг и Джейк и неговият спътник се изкачват нагоре и нагоре.

Портиерът се приближи до нея.

— Госпожо Медрид…

Тя се обърна и пусна най-милата си усмивка, опитвайки се да го успокои.

— Джейк е наистина много дружелюбен.

Строгият вид на портиера се посмекчи.

— Е, добре, слава Богу, че го познавате.

Пейшънс се намръщи в недоумение. Разбира се, че го познаваше. Та това беше нейното куче! Никога не го бе крила. Но май беше време да се отърве от това непоправимо животно. Да можеше да се направи, че никога преди не го е виждала и да се разкара от това претенциозно фоайе с малкото достойнство, което й бе останало.

Само че когато Тили се прибере вкъщи, щеше да завари две умиращи от глад персийски котки. А Джейк? Едва ли можеше да остави горкото куче в тази сграда, пълна с пъзливи превзети нюйоркчани.

Наблюдавайки смяната на светлините, видя, че асансьорът е спрял на четиринадесетия етаж. Етажът на Тили. Сега той слизаше обратно надолу.

Ами ако Джейк се е паникьосал и е нападнал непознатия?

Не, невъзможно. Кучето й можеше да има всякакви недостатъци, но не бе склонно към насилие. Вкъщи се излягаше на предната веранда и оставяше зайците и катеричките да го прескачат.

Но сега беше в Ню Йорк и един Господ знаеше…

Асансьорът спря във фоайето. Вратите се разтвориха и оттам победоносно я погледна Джейк с изплезен език. Ако не се брои разкривената му панделка, изглеждаше досущ като изрядно послушно куче.

Тъмнокосият тъмноок мъж го нямаше в асансьора.

— Какво си направил, Джейк? — промърмори Пейшънс, като блокира с тяло изхода и скочи в асансьора при него. — Да не си изял бедния човек?

Не всички обичаха кучета. Терънс например ги мразеше. Просто не можеше да ги понася. Тили някога бе привързана към кучетата, но сега предпочиташе котки. Безбожно скъпи при това.

Портиерът надникна в асансьора и попита:

— Къде е Джейк?

Пейшънс се отдръпна встрани и натисна копчето за четиринадесетия етаж.

— Ето го, тук е.

Лицето на портиера се вкаменя и преди тя да го попита какво толкова е станало, вратите се затвориха и асансьорът ги понесе нагоре. Тя се отпусна върху стената.

— Не мога да си представя по-ужасно начало от това, Джейк — простена тя. Е, поне най-лошото бе минало. Ще натика песа в апартамента на Тили, ще му купи каишка и ще избягва всеки тъмнокос тъмноок мъж в сградата. Ако трябва и в целия град. Сигурно ще й се наложи да подкупи портиера да си държи езика зад зъбите. Последното нещо, което й трябваше, бе той да донесе на Терънс и да потвърди съмненията му относно ексцентричните роднини на Тили. Това би могло да създаде допълнително напрежение в брака им, а Пейшънс в никакъв случай не искаше да влоши отношенията им. Напротив, искаше да помогне. Джейк дишаше тежко.

— Хич не ми пука за теб! — тросна му се тя. — Джейк, на теб човек просто не може да ти има доверие.

Но той я изгледа невинно и тя не можа да сдържи смеха си. След този епизод най-тежката и вълнуваща част от пребиваването й в Ню Йорк беше приключила.

Освен ако отново не се сблъска с мъжа от асансьора. Но сградата бе достатъчно голяма. Имаше ли изобщо някаква вероятност отново да налетят един на друг? Май не.

 

 

Джейк Пътнам Фар помисли, че е извадил късмет, като се е измъкнал от асансьора относително невредим. Вече в апартамента на приятеля си той си пое дъх и облече чиста риза. Проклетото куче бе изцапало с лапите и лигите си любимата му риза. Тя беше пурпурночервена с черни копчета и му стоеше изключително добре. Ако това рошаво лигаво животно имаше собственик, Джейк би могъл да поиска за компенсация нова риза. По дяволите, направо ще предяви иск за щетите. Колко би могъл да получи като обезщетение, че е бил затворен в асансьора с един неуправляем мелез? В действителност не бе наранен, но какви само душевни травми му нанесе този нещастен изрод! Напълно безотговорно бе да се оставят подобни изчадия без надзор. Как, по дяволите, се бе промъкнало покрай портиера? Джейк изсумтя. Нима някой би могъл да го спре?

Облече чиста тъмносиня риза и се накани да се обади по телефона на портиера, в случай че не знае, че този лигав звяр вилнее из сградата. Джейк бе помислил и за възможността да вземе кучето и да го изведе във фоайето. Ала по време на безумното изкачване нагоре, едва успя да запази равновесие и да натисне копчето за четиринадесетия етаж. След секунда обаче звярът се сгромоляса в краката му. Като излезе от асансьора, Джейк се поддаде на изкушението да прояви благородство. Животното не бе показало никакво намерение да го атакува отново и затова реши да не го преследва.

Хубаво, Терънс и Матилда бяха заминали, ала не бе минал и ден и настъпи пълен хаос. Джейк можеше да си представи реакцията на приятеля си, ако се озове затворен в асансьор с куче с протекли лиги.

По дяволите проклетото животно, помисли си Джейк. Ами тази жена? Той си спомни буйната й яркочервена коса и вика й: „Джейк, проклет звяр такъв!“

Обикновено можеше да разпознае хората, които имаха толкова ниско мнение за него. Едва ли бе някое от последните му завоевания. Със сигурност щеше да я идентифицира.

Да не би да беше сестра на негова приятелка? Едва ли. Не бе от тези, която се отнасят зле към жените.

Но в нея имаше нещо смътно познато. Клиентка? Няма начин. Въпреки че се бе научил да прехвърля ежедневната работа на персонала си, познаваше своите клиенти и никой нямаше основание да го нарече в очите проклет звяр.

Съдружник, конкурент или служител на клиент?

Някой, който знае името му и имаше за какво да му отмъщава. И който знае къде се е настанил, освен ако не е било просто съвпадение.

След като оцеля в премеждието с кучето, Джейк реши, че е извадил голям късмет. Ами ако бе останал сам с червенокосата в асансьора вместо с големия звяр? Тя нямаше особено високо мнение за него. Той въздъхна. Определено това не бе добро начало за престоя му в Сентръл Парк Уест.

Реши да спомене за кучето на портиера и да се поинтересува евентуално за червенокосата. Изрита една от котките на Матилда от леглото — все не можеше да различи двете космати топки.

Срещата с котките в апартамента не бе от най-приятните изненади, особено като се има предвид, че Терънс бе обещал да ги разкара. Джейк откри кратка бележка от Матилда, залепена върху хладилника с инструкции за храненето и „Благодаря“ върху капачките, което му напомняше, че той едва ли не се е съгласил по собствено желание да свърши тази работа, а не по стечение на обстоятелствата. Терънс сигурно бе казал на жена си, че неговият приятел Джейк ще бъде в къщата и тя е предположила, че той няма да има нищо против да се погрижи за котките. Терънс, какъвто си беше, сигурно е пропуснал да й обясни, че Джейк не си пада особено по котки. Особено по бели котки с дълга козина. Особено в леглото. Но сега бе попаднал в капан и не би могъл да остави Аполон и Афродита сами за няколко седмици.

След онова диво чудовище в асансьора, добре гледаните и възпитани котки на Матилда му се сториха направо прекрасни. Ако само можеше да ги научи да не лежат на възглавницата му…

След като отново се отправи към площадката на етажа, Джейк се озърна за галопиращото животно, което вероятно все още бе на свобода. Не че бе страхлив, но просто не бе взел достатъчно дрехи със себе си. Запасите му от чисти ризи с всяка изминала минута в компанията на котките и рошавото куче направо се стопяваха пред очите му.

Чу как вратите на асансьора се отварят плавно и безшумно на етажа. Чу също и приглушеното драскане на кучешки лапи по полирания дървен под. И една жена щастливо да си подсвирква с уста.

Ако се измъкнеше достатъчно бързо, кучето нямаше да го открие. Внимателно затвори вратата на стълбището с едва доловимо изщракване.

Ами ако звярът бе заклещил някоя друга нещастна жертва? Джейк изсумтя вещо по адрес на всички домашни любимци. В детството му единствените животни, които беше имал, бяха златни рибки, но всички те завършваха живота си злощастно.

— Хайде, Джейк — чу се женски глас. — Нямам цял ден на разположение. Ако искаш да преследваш непознати, си е твоя работа. Само не идвай да ми скимтиш, когато ще си толкова уморен, че няма да можеш да се помръднеш. Ти си достави удоволствие. Сега си размърдай задника.

Ама че странен ден! Стига толкова, помисли си Джейк и се отправи към асансьора.

Черният мелез, с който се бе сблъскал преди малко, се надигна да го поздрави. Джейк замръзна на място. Неизчерпаемата енергия на кучето обаче беше пресъхнала. Той изгледа Джейк, облиза ръката му и се стовари върху обувките му, сякаш бяха стари приятели.

— Джейк!

Какво, по дяволите, ставаше? Някакъв мелез лежеше върху краката му, а на всичко отгоре и някаква непозната му крещеше. Откъде можеше да знае името му?

В този миг раздразнената червенокоса от фоайето се появи пред него и зае застрашителна поза. Имаше разкошни морскосини очи и стройно изящно тяло. Ботушите й бяха изцапани със засъхнала кал, а дрехите й му се сториха старомодни и опърпани.

— Слушайте, госпожо — процеди той, — не зная на какво се дължи отношението ви към мен, но…

— О, здравейте — прекъсна го тя смутено. Втренчи очи в него и му хвърли усмивка, която щеше да го очарова, ако не бе му казала само преди миг да размърда задника си и да го обвини, че, преследва непознати. Беше ли го казала? — Надявам се, че ще извините кучето ми. За пръв път е в града. Нали вие бяхте в асансьора преди малко?

Джейк й отправи не особено приятелска усмивка.

— Джейк е наистина много дружелюбен.

— Джейк?

— Кучето ми.

Той изгледа с отвращение домашния звяр и се почувства засегнат.

— От къде на къде сте му измислили такова име?

— Ами не зная, просто ми напомня за типичните Джейковци.

Тя определено не му ставаше по-симпатична. Въпреки това Джейк забеляза, че имаше много привлекателно тяло под развлечения пуловер и протритите до скъсване джинси. Искаше му се да не го беше констатирал. Бе сигурен, че тази жена и кучето й нямат никаква работа в сградата на Матилда и Терънс на Сентръл Парк Уест. Портиерът сигурно щеше да ги изхвърли след малко. Нямаше смисъл да се забърква с тях.

Тя побутна звяра нежно с калния си ботуш. Привързаността й към животното беше очевидна, въпреки начина, по който се държеше с него. Наистина беше невъобразимо грозно куче.

— Съжалявам, ако съм ви причинила безпокойство — рече тя искрено.

— Оцелях някак си…

— На този етаж ли живеете?

— На гости съм при приятел — осведоми я той неохотно.

— Разбирам. Аз също. Казвам се Пейшънс, между другото — добави тя, сякаш не бе сигурна дали да се представи, или не.

Джейк се втренчи в нея. Тя и кучето му го поставиха пред сериозно изпитание и той нямаше намерение да остави току-така тази работа.

— Приятно ми е да се запознаем, Пейшънс — рече той. — Казвам се Джейк.

Всяка истинска жена на нейно място щеше да бъде ужасена до смърт. Щеше да прехапе устни, да се изчерви или поне да се извини, че той и грозното й куче носят едно и също име. Но червенокосата Пейшънс отметна назад къдравата си грива и се засмя така, че дъхът му секна. Какъв освободен естествен смях! Джейк онемя от изненада и реши да се разкара колкото може по-скоро от това място.

Подозираше, че това едва ли бе последната им среща с госпожица Пейшънс с калните ботуши и грозното куче.