Карла Нигърс
Опитай с търпение (10)

Десета глава

— Съжалявам — каза служителката на рецепцията, — нямаме такива гости в хотела.

До този момент Пейшънс бе изпробвала всякакви комбинации завършващи с Търуилигър.

— А имате ли гости с фамилия Медрид? — не се отказваше тя.

— Малко име?

— Матилда или Тили.

— Съжалявам…

— По дяволите! Вие…

— Да, госпожо, опитвам се да проявя максимално търпение.

— Не, не ви упреквам. Просто искам да се уверя, че имате регистрация на името на Пейшънс Медрид.

Кратка пауза.

— Нека да проверя… Да. Имаме Пейшънс Медрид. Нямах представа… Доста странно име.

— Съгласна съм с вас, тъй като през последните тридесет и две години трябваше да се примирявам с него. Слушайте…

Но нещо в тона на тази жена я разколеба. Пейшънс прехвърли слушалката в другата си ръка и изтегли одеялото върху коленете си. Бе поръчала бутилка много скъпо шампанско. Джейк Фар ще се научи да не бъде толкова щедър. Тъй като не обичаше да хаби нещата, вече бе изпила две чаши. Само дето се чувстваше сънлива. Може би просто си бе внушила, че е доловила вещо в гласа на жената. Тогава изведнъж се сети защо на администраторката и бе притрябвало малко име. Защото сигурно имаше повече от една Медрид регистрирана в хотела. Ако това не бе Тили, кой друг би могъл да бъде?

— Имате ли регистрирани Сара или Джибидая Медрид?

— Съжалявам, не.

Това бяха имената на родителите им. Пейшънс се замисли.

— Исая Медрид?

Жената запази мълчание.

— Госпожо Медрид, не зная дали имам право да разкривам…

— Колко се радвам, че чичо Исая вече е пристигнал! Можете ли да ме свържете с неговата стая? По дяволите, от години не сме се виждали. Имаме семейна среща тук в Ню Йорк, а аз просто не бях сигурна кои ще дойдат в „Плаза“. Сигурно ви звучи странно, но нали разбирате…

— Да — отвърна администраторката неуверено, — мисля, че разбирам. Сега ще ви свържа.

Исая Медрид. Само да се добере до сестра си! Но след две иззвънявания, затвори. Стори й се прекалено лесно. Не за нея. За тях. Ръцете й трепереха. „Скритата Камила“, „Скритото Фламинго“, депресията, Джейк Фар…

Бяха я накарали да преживее толкова неща. Бяха се възползвали от нея. Бяха си създали свое мнение за нейния начин на живот и бяха си позволили да се намесят в интимния й свят. Бяха я поставили в страхотно неловко положение.

Жадуваше за отмъщение!

Позвъни на Джейк в апартамента на Търуилигър. Изчака достатъчно дълго, но никой не отговори. Не бе сигурна дали е набрала правилно номера. Усещаше ефекта на шампанското. Клепачите й тежаха. Отново набра и отново никой не вдигна. Да не би да са излезли на вечерна разходка? Или на Джейк вече му бе писнало от семейство Медрид и се е прибрал вкъщи? Просто е зарязал кучето и котките и си е отишъл. Не можеше да го вини, ако бе постъпил така.

Пейшънс скочи от леглото и отиде в банята. Напълни ваната с гореща вода.

По дяволите господин и госпожа Исая Медрид!

По дяволите и Джейк Фар!

Колко често й се случваше да нощува в такъв изискан хотел за чужда сметка? В планината нямаше вана. Тя добави малко шампоан, който бе поръчала да й донесат. Нямаше представа колко ще трябва да плати Джейк за всичко това. Така му се пада!

Ще полежи във ваната, ще обмисли нещата, ще се наспи добре и на сутринта ще се разправи със сестра си, зет си и с Джейк Фар.

Преди да влезе във ваната, тя опита още един път да се свърже. Отново никой не вдигна слушалката. Ами ако Тили отново се е намесила? Ами ако му се е обадила с някаква невероятна история? Нима пак ще се довери на измислилите й?

— Ставаш параноичка! — каза си тя на глас. Нищо чудно. Не бе ли на седмия етаж в най-елегантния хотел на Ню Йорк, за да преследва сестра си, която се бе регистрирала под името на починалия им чичо.

Наля си още шампанско, затвори вратата на банята и се отпусна в ароматната топла вода. Отпи.

Животът в Ню Йорк с хора като Фар и Търуилигър определено и действаше объркващо, но имаше и своите хубави страни.

 

 

Терънс се качи в паркираното пред хотела такси, с което Джейк бе пристигнал от Сентръл Парк Уест. Кучето се бе излегнало между тях. Елегантният както винаги Терънс го изгледа с отвращение.

— Добро куче — потупа го той неуверено.

— Пейшънс каза, че не го обичаш особено.

— Каква прозорливост!

— Не исках да го оставя в компанията на котките ви.

— Котките на Матилда — поправи го сухо Терънс, очевидно изгубил търпение. — Как, по дяволите, и ти се забърка със семейство Медрид?

— Съдба, предполагам.

— Може би някой ни е прокълнал още като деца.

— Те били ли са родени тогава?

— Няма значение. Сигурно някоя вещица ги е изпратила.

Джейк се усмихна. Въпреки думите на Терънс, той бе безнадеждно влюбен в жена си. Джейк току-що ги бе видял как влизат ръка за ръка в хотел „Плаза“ като влюбени тийнейджъри. Очевидно бракът им бе чудесен. Това обаче бе единственото нещо, в което Джейк бе сигурен.

— За миг си помислих, че няма да ме забележиш — каза Джейк.

— Разпознах песа.

Терънс наистина веднага бе забелязал кучето на Пейшънс пред хотела. Шофьорът на таксито се бе съгласил да го качи в колата, при условие, че остави един прозорец постоянно отворен. Бе доста студено, но кучето се забавляваше, като през цялото време надзърташе навън.

— Качих Матилда в асансьора и й казах, че съм видял мой партньор и искам да му се обадя — каза Терънс с необичайно официален тон. — Обикновено не лъжа, но този път… — той въздъхна и разхлаби яката си. — Джейк, какво, по дяволите, става?

— Надявах се, ти да ми кажеш.

Терънс поклати глава:

— Всичко, което знам, е, че Матилда кроеше планове да отидем във Флорида, но в крайна сметка останахме в Ню Йорк. Каза, че готви някаква изненада, след това ме накара да ти се обадя за сестра й — той изгледа изпитателно Джейк. — Наистина ли е изпаднала в депресия?

— Не.

— Така си и знаех. Личности като Пейшънс никога не изпадат в депресия. Винаги се справя с проблемите си по свой си начин.

— А напоследък?

— Не съм я виждал цяла вечност. Зная, че имаше напрегната зима. Трябваше да предава няколко ръкописа. Бях убеден, че се справя великолепно сама в горския си дом, докато Матилда ми каза, че нещата вървят другояче.

— Терънс — поде Джейк внимателно, — не ти ли е хрумвало, че всички сме жертва на тайния план на твоята съпруга? Тя просто си е наумила да ни запознае с Пейшънс.

Терънс премигна объркано.

— Не си ли въобразяваш прекалено много? Да ми каже, че ще пътуваме до Флорида, да намери претекст да останем в Ню Йорк, да ти се обадим, че Пейшънс е депресирана… Струва ми се, че преувеличаваш.

— Какво ще кажеш на това, че Тили — Матилда, е накарала Пейшънс да повярва, че бракът ви нещо не върви?

Терънс се засмя неловко.

— Само така е могла да я убеди да пристигне в Ню Йорк да се грижи за котките — продължи Джейк. — Що се отнася до номера с Флорида, Тили е знаела, че Пейшънс веднага ще тръгне натам, след като я разкрие. Така и стана.

Терънс пребледня. Най-лошите му подозрения се потвърдиха.

— Искаш да кажеш, че Пейшънс е тук?!

— Тук е, при това силно решена да се разправи с вас.

— Но всичко това е толкова невероятно! По дяволите, Джейк, кой би могъл да предвиди, че експедицията ти ще се осуети? Това бе съвпадение.

— Толкова ли си сигурен?

Терънс се замисли за миг. След това каза застрашително:

— Ема Далтън?

— Позна.

На Терънс му потрябваха минути, за да преглътне новината, че е бил преметнат от жена си. Най-накрая рече:

— Какво ще правим сега?

— Изобщо нямам представа.

— Сестрите Медрид си ги бива.

— Съгласен съм — въздъхна Джейк. — Но в този случай бих казал, че Пейшънс е невинна жертва на Матилда.

— Да, всичко това не е случайно.

— За какво намекваш?

— Никога не съм ти разказвал как Матилда и аз се запознахме, нали? — но преди Джейк да отговори, Терънс се наклони към шофьора и му нареди. — Повози ни малко, трябва да си поприказваме с моя приятел. Карай по Пето Авеню до Музея на изящните изкуства и обратно.

— Само оставете прозореца отворен, господине.

Веднага след като колата потегли, кучето скочи върху Терънс и надвеси рунтавата си глава през прозореца. Терънс му освободи място и разтърка уморено челюст.

— Това е цяла история. Не зная дали имам право да ти я разказвам. Ако само се изпуснеш пред Матилда…

— Няма!

Джейк държеше на неприкосновеността на личния живот, също толкова, колкото и приятелят му. Поради тази причина много хора — включително и Пейшънс, го възприемаха като надут и студен човек.

Терънс неохотно започна разказа си.

 

 

Пейшънс почувства, че ако не излезе скоро от ваната, кожата й ще се набръчка, а самата тя ще заспи и ще се удави. Току-що бе пресушила поредната чаша шампанско.

Прозя се и реши да отложи отмъщението за утре. Трябваше да поспи.

Но когато пусна ваната да се изтича, чу някакво движение в стаята и веднага се изправи.

Нищо. Тишина.

Сигурно си е въобразила, че някой е проникнал в стаята й? Беше невъзможно. Бе сложила веригата. Всъщност, беше ли я окачила?

— Не мога да си спомня — прошепна тя, обзета от паника.

Безшумно — освен ако цялата сграда не чуваше как бие сърцето й — тя излезе от ваната. Беше оставила дрехите си оттатък. Защо се паникьосваше, знаеше, че е сама. Бързо се загърна с хавлията. Никакъв звук от другата стая. Може би само си въобразяваше? Притисна ухо до вратата и затаи дъх.

Господи! Наистина! Дочу мъжки глас… И задъхано кучешко дишане. Бе сигурна в това. Но откъде се бе взело куче в хотел „Плаза“?

— „Дом Периньон“?!

Сърдита реакция на мъж, който очевидно не бе привикнал с високите цени в Ню Йорк.

— Джейк, ти ли си?

Джейк — кучето, излая.

— Тихо — смъмри го другият Джейк, — всичките ще ни изхвърлят.

Джейк Фар се приближи до вратата на банята и снижи глас:

— Здравей, Пейшънс! Виждам, че си си устроила малък празник. Защо не поръчаш хайвер към шампанското?

— Съжалявам, не се сетих — сърцето и биеше по-силно, отколкото когато го бе взела за обикновен крадец. И приливът на кръв в главата нямаше много общо с изпития алкохол. — Какво правиш тук?

— Сънувах кошмар, че някой е пропилял всичките ми пари.

Тя се изсмя.

— А аз си мислех, че си свикнал с цените в Ню Йорк!

— „Дом Периньон“ е скъпо шампанско, независимо къде ти го сервират. Би могла да се поограничиш малко.

— Така и направих.

— Какво?

Тя отвори вратата.

— Бих могла да поръчам две бутилки.

Джейк стоеше на прага. Бе преградил вратата със силното си тяло. Изглеждаше ослепително красив в джинсите и ризата в пурпурночервен цвят.

Пейшънс загърна халата си. Почувства се неудобно под изпитателния му тъмен поглед. Той затаи дъх.

— Добре дошъл — каза тя и изхълца.

— Слава Богу, че не си поръчала втора бутилка.

— Мисля, че не трябваше да се изсилваш с размера на банковата си сметка.

— Не съм се изсипвал.

— За мен това си бе чисто изхвърляне.

— Между впрочем, трябва да ми благодариш. Без мен никога нямаше да си намериш стая. Ема трябваше да пусне в ход всичките си връзки.

— Слушай, Джейк, нищо не може да ми попречи да намеря сестра си, след като съм решила да го направя.

Джейк дори не мигна.

— Няма съмнение.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не се дръж така покровителствено с мен!

— Изобщо не съм и мислил да го правя.

Гласът му бе мек и доколкото можа да прецени, съвършено откровен. Но като забеляза как я наблюдава, Пейшънс разбра, че той изобщо не следи разговора. Изведнъж се почувства неловко и усети как от косата и се стича вода по врата, между гърдите… Главата й бе леко замаяна.

— Трябва ми още една хавлия!

Погледът му втренчено проследи как по шията й се стичат капки. Пейшънс грабна друга кърпа и като внимаваше за всяко движение, избърса лицето и косата си.

Джейк не помръдваше от рамката на вратата. Не я заплашваше, не я зяпаше нахално, не я събличаше с поглед. Просто си стоеше там и я гледаше. Ала и това бе достатъчно.

— Как пуснаха Джейк тук?

— Трябваше да подкупя пиколото с два билета за хокей — песът се възползва от разговора, за да се промъкне в банята и да пие вода от тоалетната чиния. — Първоначално мислех да го оставя сам в апартамента на сестра ти.

— Цяла нощ?! Джейк…

— Почувствах се толкова самотен в оня апартамент само в компанията на песа и котките.

Мъж като него никога не можеше да бъде самотен. Очевидно си търсеше извинение. И изобщо не се притесняваше, че го е измислил просто така.

Пейшънс закачи кърпата и излезе от банята, последвана от кучето. Въздухът в стаята й подейства разхладително. Размътената й глава се проясни.

— Освен това — каза Джейк — не знаех дали кучето няма да ти липсва през нощта.

Тя се обърна и го изгледа.

— Джейк, какви ги говориш?

Той се засмя.

— Ами…

— Кажи ми, защо дойде?

Усмивката му изчезна и той се приближи към нея.

— А ти как мислиш?

— Трябва да призная, не знам…

— Не знаеш ли?

Беше толкова близо до нея, че видя тънките бръчици в ъгълчетата на очите му и сребърните нишки в иначе тъмната му коса. Усети аромата на одеколона, който бе открила в приборите му за бръснене, когато ся бе въобразила, че той и Тили…

Сега всичко й се стори толкова смешно. Тили никога не би се решила на извънбрачна връзка, дори тя и Терънс да имаха проблеми. По това си приличаха с Пейшънс — бяха верни.

Но как да си признае, че е влюбена в мъжа пред себе си?

Тя пое дълбоко дъх и се опита да се усмихне.

— Зная, че това бе щура седмица и за двама ни.

— Пейшънс… — той се приближи съвсем и нежно постави длани върху раменете й. — Ако искаш да си отида, ще го направя.

— Не, няма проблем. Има две легла.

— Пейшънс…

— Нали си дошъл да си поговорим.

Той въздъхна.

— Не, исках да ти кажа, че…

— Но, нали…

— Успокой се! Те са на десетия етаж. Тук някъде съм си записал номера на стаята им.

Тя се усмихна.

— Сериозно ли говориш? Благодари от мое име на Ема Далтън. Благодаря ти и на теб, Джейк. Зная, че сигурно си мислиш колко странна е цялата тази история, но Тили и аз… Искам да се уверя, че тя е наред.

— Разбирам — въздъхна той.

Имаше нещо необичайно в изражението му. Ако шампанското не бе я замаяло, щеше да разбере за какво става дума.

— Джейк, има ли още нещо, което трябва да ми кажеш?

— Не.

— Слушай, зная, че Тили и аз сме ужасно различни. Повечето хора сигурно ще помислят, че с течение на времето сме се отчуждили една от друга, че нищо не ни свързва. Но ние сме сестри и винаги ще си останем такива. Ако се притеснявам за нея, то е защото имам основателни причини за това.

— Започвам да разбирам, че ти и сестра ти всъщност си приличате много повече, отколкото си го представях.

— Какво мислиш, че стои в дъното на тази история?

— Каквото и да е, може да почака до сутринта. Денят беше тежък и дълъг.

— Наистина е така.

Когато се обърнаха, видяха голямото рошаво куче Джейк блажено излегнато върху едно от леглата. Слава Богу, че не беше върху това на Пейшънс до прозореца.

— Разкарвай се от леглото ми! — подкани го Джейк.

Песът обаче не помръдна. Само се изтегна още повече.

— Ти си го разглезил — рече Пейшънс. — Храниш го от масата и разни такива… Повече няма да се подчинява.

— Моля те, разкарай го от леглото ми!

— Защо мислиш, че това е твоето легло?

— Нали вече си заела другото!

— Но аз си помислих, че си дошъл тук, за да…

Той я изгледа развеселено. Очите му, обикновено толкова тъмни и непроницаеми, сега блестяха нежно, като отворена врата към душата му.

— Дойдох, защото разбрах, че го искаш и си готова — каза той меко.

— О! — възкликна Пейшънс тихо. Чудеше се дали очите й са така ласкави и доверчиви като неговите. Мечтаеше този мъж да я опознае, да се докосне до нейната истинска същност.

— Исках да бъда с теб. Ние сме съюзници, другари по съдба в това малко приключение — очите му се присвиха. — Ти ми каза всичко, нали?

— За Терънс и Тили ли? Да.

Той се усмихна потайно.

— Джейк, какво си замислил?

— Нещо, което ще ти хареса.

Тя се направи, че не разбира.

— Какво? Знаеш, че можеш всичко да ми кажеш.

Той се наведе и доближи лице до нейното.

— Искам да кажа… — спря, облиза долната си устна и езикът му почти докосна нейната. — Искам да се любя с теб, Пейшънс Медрид.

За миг тя занемя, след това промърмори:

— Така си и мислех!

Той не отстъпи.

— Да, това е истината.

Тя коленичи и го прегърна през кръста. Телата им се докоснаха. Сякаш бяха създадени един за друг.

Пейшънс не бързаше. Любовта бе нещо съвсем специално за нея. Искаше да изясни чувствата си към Джейк, да осъзнае докъде се простират, какво е тя за него… Щеше да бъде прекалено лесно да каже, че съдбата се е намесила. Почувства се завладяна от желанието да обича и да бъде обичана. Не можеше да повярва, че всичко това се случва с тях двамата. Не искаше да изпусне нищо. Всичко имаше значение в този миг.

Любовта е далечен звън на камбани и шепот между две души още в първия миг, когато се срещат…

Ала по ирония на съдбата, единственото, което Пейшънс бе чула досега, бе алармената инсталация, когато кучето й притисна Джейк към стената на асансьора.

Беше ли влюбена?

— Джейк прекара тежък ден — прошепна тя и двамата разбраха, че има предвид кучето си. — Нека да спи на другото легло. Ако пострадат завивките, ще ги платя.

— Сигурна ли си?

— О, да. Колко скъпи могат да бъдат едни хотелски завивки?

Той я прегърна силно.

— Не става дума за проклетото куче, Пейшънс! Става дума за нас.

Тя се усмихна.

— Зная какво искаш да кажеш. Но… — млъкна, осъзнала, че не е избрала подходящия момент, за да го дразни. — Да, Джейк, сигурна съм — ръцете й се плъзнаха по гърба му и тя се притисна към него. — Благодаря, че ме попита.

Това бе последното, което успя да каже, преди устните му да се впият в нейните. Халатът й се свлече на пода и тя усети как той затаи дъх. Притисна се още по-силно към него. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и обхванаха нежно кръста й. Тя леко изстена. Той се усмихна.

— Бях загубил надежда, че някога ще срещна жена като теб.

— И аз не смеех да се надявам, че съм те открила.

Очите му блестяха, а ръцете му притискаха бедрата й.

— Мислех, че не се страхуваш от нищо.

Бавно, възбуждащо, едната му ръка се плъзна между телата им и я погали. Тя затаи дъх.

— Всеки живее със страховете си… — прошепна. Бедрата й се разтвориха и пръстите му докоснаха горещата й влажна плът.

Устните му отново намериха нейните. Тя отговори с плам на целувката му и езикът й последва в еротичен ритъм неговия. Целуна брадичката й, след това се наклони и устните му нежно погалиха твърдото зърно на гърдата й, след това другото, докато тя започне да стене, възбудена докрай, готова за него. Пръстите му продължаваха играта си, докато и двамата се задъхаха от страст.

След това той се отдръпна и трескаво започна да сваля дрехите си. Ризата, панталоните, бельото. Пейшънс го наблюдаваше. Усетил погледа й, Джейк се усмихна. След миг бе съвсем гол. Изглеждаше великото. Стегнат, мускулест, прекрасен…

Отпуснаха се върху хотелското легло, целуваха се, изучаваха се, екзалтирани в споделената си страст. Всяка фибра от тялото и съзнанието й го желаеха.

— Пейшънс — прошепна той, — о, Пейшънс!

— Джейк…

Докато тя шептеше името му, почувства как той прониква в нея. Чу мекия му сподавен стон, сключи ръце около кръста му и го притегли още по-плътно към себе си.

Думите бяха излишни и невъзможни. Преградите паднаха. Там, където бе тлял спокоен, романтичен огън, избухна истински пожар. Телата им горяха, обгърнати в пламъци.

Единственото, което осъзнаваше, бе, че иска още и още, че го желае докрай. Той се движеше бързо и ритмично в нея и тя почувства как пръстите й се впиват в твърдите мускули на бедрата му. Копнееше огненият вихър да не стихва, искаше повече жар, повече…

Той експлодира в нея и я разтърся до дъното на душата й.

Никога не бе срещала мъж, който поне мъничко да прилича на Джейк Фар. Той бе искрата, която запали пламъка у нея. Заедно бяха неудържими — огън, който от нищо и никой не можеше да загаси.

Или поне така й се стори в тъмата на нюйоркската нощ. Планините, към които бе толкова привързана, останаха някъде далече, далече. Тя не знаеше къде ще иска да бъде на следващото утро. Навсякъде, само да бъде с Джейк Фар. Прекалено лесно разрешение, макар че животът никога не е толкова прост…

Той я притисна към себе си и нежно я целуна.

— Лека нощ, Пейшънс. Приятни сънища.

Като отпусна глава върху неговото рамо, тя почувства, че ще бъде истинско чудо, ако изобщо мигнат тази нощ.

 

 

Не знаеше колко време бе минало в унес, когато усети, че е будна. Надигна се в леглото и го погледна. Стройната му фигура се открояваше в тъмнината. Докосна белега над дясното му коляно.

— Забелязах го — каза тя, — но не се осмелих да те попитам откъде ти е останал.

Той прокара пръст по лявото й бедро, където пък тя имаше белег и я погледна въпросително.

— Порязах се с един трион. А ти?

— Злополука в Алпите.

— Сама ли беше?

— Чичо Исая бе още жив, но го нямаше. Беше за риба или нещо такова. Когато се върна, ме заведа в болницата, като през целия път не спря да ми обяснява как се борави с трион. А при теб, как се случи?

— Бяхме с един приятел.

— Терънс?

— Да. Тогава още не познаваше сестра ти. Превърза ме и отиде за помощ.

— Добри приятели сте, нали?

Той отговори без никакво колебание:

— Да.

Тя се усмихна и целуна белега му. После той целуна нейния и така до безкрай.