Карла Нигърс
Опитай с търпение (1)

Първа глава

— Пейшънс, ти се превръщаш в отшелник също като чичо Исая!

Пейшънс не се засегна от думите на сестра си и се отпусна върху протрития диван. Противно на мнението й, тя си живееше чудесно в двустайната дървена вила, разположена на брега на тихото кристалночисто езеро в Южните Адирондакски планини. Пейшънс се опита да си представи сестра си в елегантната й къща с изглед към Сентръл Парк. По тона й почувства, че е доста изнервена.

— И въпреки това, отговорът ми е не!

— О, моля те! Направи ми тази услуга. Две седмици в града ще ти се отразят добре.

Тили беше наистина упорита, но Пейшънс запази спокойствие.

— Мразя града.

— Казваш го, за да ме дразниш. Знаеш ли, Пейшънс, много скоро няма да можеш да говориш с никой друг, освен със скапаното си куче.

— Скапано? Това градски жаргон ли е? В добрите стари времена щеше да кажеш поне отвратително куче.

— Така беше, преди да познавам Терънс — изсумтя Тили.

И наистина, обучението в най-реномираните учебни заведения и десетте години работа на Уолстрийт не промениха сестра й, но женитбата и с Терънс Търуилигър и животът в един от най-изисканите квартали на Ню Йорк определено я бяха променили. Напоследък стигна до там, че държеше да се представя единствено като Матилда. Тили Търуилигър звучало смешно! Пейшънс беше съгласна, че е невъзможно да не звучи смешно фамилно име като Търуилигър, но това не бе неин проблем — не тя беше омъжена за Терънс. Сестра й поднови увещанията си.

— Аполон и Афродита са прекрасни котки, ще видиш!

— Надявам се, че не са те чули. Едва ли ще се хареса на твоите персийски любимци да бъдат наричани така тривиално „котки“. Особено твоите два екземпляра! Аз лично бих предпочела добрата стара котка ловец на мишки…

Тили въздъхна превзето като дама от висшето общество. Това бе една от странностите, на които животът сред семейство Търуилигър я бе научил. Пейшънс си представи по-голямата си сестра, отпусната в някой бял шезлонг, облечена в изящна сатенена роба, с идеално направен маникюр и педикюр. За разлика от нея, Пейшънс — която бе с десет сантиметра по-висока и по-стройна — бе облечена в стари черни панталони и обикновен пуловер, готова за вечерната си разходка с Джейк, любимото й куче.

Тили бе споменала, че нарцисите са цъфнали в Ню Йорк. В планините не бяха — снегът още не бе се стопил.

— Не си била в Ню Йорк цяла вечност — влиянието на семейство Търуилигър не бе успяло да сломи духа на Тили, щом ставаше дума за спор. — Помисли си как би могла да се забавляваш. Ще ти взема час при моята фризьорка…

— За какво?

— За гривата ти, разбира се.

Пейшънс се заля в смях. Сега Матилда Търуилигър й звучеше повече като старата Тили Медрид. Даже преди да срещне Терънс, тя заплашваше сестра си, че ще й вземе час при нейния нюйоркски фризьор да се справи с дългата, буйна, червеникава коса на по-малката й сестра. Срещу двеста долара за подстригване. Пейшънс предпочиташе сама да подстригва косата си със старите бръснарски ножици на покойния чичо Исая.

— Добре, печелиш — гласът на Тили прозвуча примирено. — Забрави, че изобщо съм те молила. Щом не искаш да се погрижиш за Аполон и Афродита, няма да те карам насила. Разбирам скритите ти мотиви…

Скрити ли? Та Пейшънс недвусмислено бе заявила, че при никакви условия няма да се съгласи да се грижи за котките й. Тя се изправи и дочу воя на вятъра откъм езерото. Понякога й действаше успокояващо, друг път й се струваше зловещ… Но сега я накара да се почувства особено самотна. Нима се поддаваше на думите на сестра си?

— А какво да правя с Джейк? — чу се да казва.

— Джейк ли?

Сякаш не знаеше за какво става дума.

— Кучето ми, Тили. Мога ли да го взема със себе си?

— Не! — едва не се задави от възмущение Тили. — Пейшънс, моля те, изобщо и не мисли да домъкнеш това животно в Ню Йорк. — Съседите… — провлече тя и Пейшънс си представя какво щяха да си помислят те. — Самият той няма да се чувства добре тук.

Пейшънс погледна към Джейк. Въпреки огромните си размери, той някак си се бе побрал под старомодната кухненска печка. Как не се бе подпалил досега? Изглеждаше доста глупав, което не бе странно при неговата външност — изпосталял мелез без никакъв чар. Доколкото можеше да прецени, бе кръстоска от черен лабрадор, немска овчарка, и може би ротвайлер. Бе се довлякъл до къщата й миналата пролет — мършаво изоставено куче, пълно с бълхи и жадно за обич. Най-голямата му страст бе да се вози в кану, равна на тази на господарката му. Ала бе отвикнал да скача в езерото, след като на няколко пъти за малко да се удави. Да, не можеше да мине за интелигентно куче, призна Пейшънс, но побърза да го защити:

— Джейк не е обикновено куче!

— Пейшънс, повярвай ми. Ще бъде грешка, ако го доведеш.

— Но той обича котките!

Тили замълча. Не изруга, както би направила, преди да се омъжи за Терънс и за фондацията „Търуилигър“ преди година. Беше престанала даже да анализира политиката. Тя, Пейшънс и чичо Исая, както и останалите членове на фамилията Медрид обикновено спореха за политика през цялото време, макар в края на краищата, да примиряваха становищата си. Сега Тили бе свикнала да избягва въпроси, които можеха да предизвикат разногласия между гостите й. Нали постоянно даваше приеми.

— Ако не взема Джейк — продължи Пейшънс, не по-малък инат от сестра си, — няма да дойда!

— Пейшънс… — в гласа на Тили прозвуча колебание, даже нотка на отчаяние.

Пейшънс се изправи и бавно се приближи към печката.

— Тили, какъв е проблемът?

— Не, разбира се, няма никакъв проблем. Искам да кажа… — и тя припряно започна да обяснява, нещо, което изобщо не бе в характера й. — Просто искам да се махна. Трябва да се отпусна. А не мога, ако се притеснявам за котките. Знаеш, че не обичат да са на чуждо място.

— Какво казва Терънс?

— Той се измъква с това, че котките са си мои…

Нямаше нужда да пренапряга въображението си, за да стигне до извода, че Терънс не питае кой знае какви чувства към котките на Тили.

— Тил?

— Моля те, ела!

— Тил, да не сте се скарали нещо с Терънс?

Никакъв отговор.

— Заедно ли заминавате на почивка?

Гласът на Тили бе тих и болезнено примирен. Това бе нещо ново за нея, обикновено бе толкова самоуверена.

— Той заминава, но не с мен.

Пейшънс деликатно замълча. Всичко й беше ясно. Въпреки това не искаше да сподели подозренията си относно Терънс Търуилигър с Тили. Той имаше прекалено много пари и бе живял прекалено дълго в Ню Йорк, за да му има доверие.

— Бизнес ли? — попита Пейшънс, като изигра невинно любопитство.

— Не, и Терънс иска да се махне оттук за известно време. Разбрахме се всеки да остане за малко сам със себе си. Аз отивам в Аризона, той във Флорида.

Пейшънс се разходи из дървената си кутийка. Нямаше намерение да съветва никого — даже собствената си сестра по сърдечни въпроси. А на сватбата на Тили миналата година се бе зарекла за нищо на света да не се меси в интимния й живот.

— Надяваме се, че това ще бъде положителна стъпка в нашите отношения — каза Тили дълбокомислено, сякаш имитираше собствения си съпруг — Е… знаеш как Терънс се отнася към кучето ти.

Единственият път, когато Терънс Търуилигър се бе осмелил да я навести в планинската й вила с блестящия си бял ягуар, Джейк се бе разлаял така бясно, че въпреки неимоверните си усилия Пейшънс не бе успяла да го удържи. Уви, мелезът можеше да изплаши някого с огромния си ръст, ала не и да защити господарката си. Тогава тя бе казала на Терънс:

— Тер… — вероятно бе единственият човек, който някога го бе наричал така. — Джейк няма да се нахвърли върху никого, най-малкото върху теб.

Той не се бе успокоил особено. Оттогава й нямаше доверие.

— Терънс мисли, че Джейк има бълхи и… — замълча Тили.

— Обиждаш ме!

— И още по-лошо…

— Не мисля, че Терънс може да си представи нещо по-лошо!

— Наистина прекалява с безкомпромисността си.

— И ти си сигурна, че ще те остави да ми повериш безценните си персийски котки? Откъде може да е сигурен, че няма да ги препарирам, докато ви няма?

— Знае, че обичаш животните. Ако бяха мъже, да си ги препарирала…

— Хей, обсъждаме твоя любовен живот, не моя!

— Да не би пък да има какво да се обсъжда от твоя? — Тили очевидно не можа да се въздържи да не клъвне сестра си.

Пейшънс не се обиди. Изобщо нямаше какво да се обсъжда от любовния й живот. Преди година прекъсна връзката си с геолога, чиято представа за романтични преживявания бе изваждането на скални проби от дъното на езерото. Тя смекчи тона си:

— Наистина ли искаш да се разкараш от Ню Йорк?

— Да, и Терънс също. Решихме да пътуваме едновременно, всеки да обмисли на спокойствие проблемите ни. Така ще можем да се справим с тях, когато се върнем в Ню Йорк.

Пейшънс не можеше да си го представи. В тридесет и две годишния си живот бе имала малко любовни връзки и винаги бе предпочитала да решава нещата сама и на момента. Може би и затова се бе усамотила като отшелник. В живота й нямаше, а и едва ли скоро щеше да се появи, мъж.

— Значи се разбрахме. Ще дойдеш, нали?

Пейшънс вдигна решетката на печката и пъхна цепеница в изтляващия огън. Сигурно си бе изгубила ума. Последният път, когато бе посетила Ню Йорк, получи алергия от замърсения въздух, а един шофьор на такси зверски я наруга, защото бе отворила вратата на колата в движение. „Госпожо, ако толкова искате да се пребиете, направете го, но не от моето такси!“ Не обичаше Ню Йорк. Обичаше своя дом до езерото в Адирондакс, където си живееше сама с Джейк. Предпочиташе да вижда елени пред мръсните гълъби на Сентръл Парк.

Ала неочаквано и за самата себе си рече:

— Добре, ще дойда.

— Ще ти изпратя самолетен билет.

— Няма нужда. Ще пристигна с кола.

Тили се поколеба:

— Пейшънс…

— Сега пък не започвай с джипа ми! Доколкото разбрах, искаш някой да се погрижи за твоите котки, нали?

 

 

Късметът бе изневерил на Джейк Пътнам Фар и вместо да се катери по планинските върхове, той остана в покрития с прашни калъфи апартамент. Мъже в работни дрехи се мотаеха насам-натам. Чуваше се непрекъснатият вой на електрически инструменти. За нещастие, целият този хаос беше в дома му. Последното десетилетие беше прекарал в този просторен апартамент в луксозна сграда в най-престижната част на Манхатън. Съвсем наскоро обаче приятел архитект го бе убедил да направи реконструкция — да събори някоя и друга стена и да попромени интериора в жилището си.

„Ще запазим атмосферата на двадесетте години“, бе казал Франко. Би могъл да му каже и на „лудите години“ и Джейк нямаше да се възпротиви, тъй като не обръщаше особено внимание на този род неща. Всъщност бе планирал да е извън града по време на ремонта. Но ако Джейк наистина мислеше, че мястото му в момента съвсем не е тук, приятелят му Терънс се чувстваше определено добре сред цялото това стълпотворение.

— Съжалявам, че пътуването ти пропадна — тъкмо казваше Терънс.

— Аз също. Март не е от най-прекрасните месеци в Ню Йорк.

Някакъв дърводелец, който носеше кофа с бяла блажна боя, мина покрай Терънс и раздразнено изръмжа. Кофата се разплиска и за малко не изпръска скъпия костюм на Терънс.

— Какво смяташ да правиш? Разбира се, че не можеш да останеш тук.

Джейк повдигна рамене.

— Предполагам, че ще трябва да извадя спалния чувал и да си направя бивак на пода в дневната — ако още има такава. Франко каза, че щял да планира по друг начин нещата, ако е знаел, че ще остана тук по време на ремонта.

— Сигурно — съгласи се Терънс.

Той беше на тридесет и седем години, висок, строен, рус красавец с някакво момчешко очарование и трапчинки, които жените обожаваха. Трудно можеше да се разбере какво ги свързва. Двамата бяха толкова различни. Джейк имаше по-скромна външност и определено не бе любимец на нежния пол.

— Защо не отидеш в Уостчестър? — предложи Терънс.

Родителите на Джейк живееха там. Както и по-възрастният му брат и сестра му. Той поклати глава.

— По-скоро бих закачил хамак на гредите. Още не съм се възстановил от Коледа. Мама бе поканила всички русокоси госпожици в радиус от сто километра. А татко ми досаждаше с въпроси дали алпинизмът не ме отвлича от бизнеса и други важни неща. Лайза ме представи на всичките си неомъжени или разведени приятелки и непрекъснато ми подаваше да държа по някое бебе, вероятно за да ми покаже какво губя, след като не бързам да ставам баща. Още не са се заличили петната от любимия ми пуловер. А Джефри ми предложи да ме запознае даже с абитуриентки, достатъчно млади, за да ми бъдат дъщери.

Терънс се засмя.

— Така ти се пада, нали си една от най-добрите партии в Ню Йорк! Просто искат да те видят оженен и щастлив.

— Но аз съм щастлив! — налагаше се да смени темата. — Кога заминавате с Матилда?

— Утре късно вечерта. Всъщност тя предложи да останеш у нас. Мисля, че е чудесна идея.

— Прекрасен жест, но ако трябва да се грижа за котки…

— О, не. Матилда уреди да изпратят котките в провинцията, докато не сме в града.

Терънс каза котките вместо „нейните котки“, защото си беше джентълмен. Но Джейк знаеше със сигурност, че те бяха „котките на Матилда“. Веднъж бе чул как Терънс гневно мърмори, докато чистеше дълги бели косми от панталоните си. Приятелят му обожаваше жена си и се бе примирил с котките й. Но Джейк не можеше да ги понася.

— Зная, че не си падаш много по котките…

— Мразя ги! — процеди Джейк.

— Не са чак толкова неприятни, щом веднъж свикнеше с тях.

— Нямам особена слабост към домашните животни. Даже кучета не харесвам. Последното животно, което ми достави някакво удоволствие, бе една пъстърва. Изпекох я на открито.

Терънс се засмя.

— Матилда казва, че само така си говориш. Но ако решиш да останеш в нашия дом, няма да се наложи да те безпокоят котки или някакви други животни. Слушай, Джейк, не става дума само за ремонта. Ти си отегчен до смърт. Смяната на обстановката ще ти се отрази добре.

— Отегчен? Откъде, по дяволите, ти хрумна това? — Джейк се досети. — Матилда ли ти го каза?

Терънс нито потвърди, нито отрече.

— Слушай, тя греши. Просто служителите ми нямат нужда да им дишам във врата всеки ден. Разполагам с време да правя неща, които ми харесват, като спортен риболов, алпинизъм… Ала това в случай не означава, че съм отегчен.

— И аз така й казах.

Някакъв дърводелец мрачно помоли Джейк да отстъпи встрани, за да може да сложи стълбата си.

— Винаги бих могъл да отида на хотел — рече Джей.

— Защо?

Терънс не би се разделил и с десет цента, ако не му се налагаше да го направи. Тази черта на неговия характер дразнеше жена му, чието отношение към парите бе чисто утилитарно.

— Честно казано, Джейк — продължи Терънс, — ще ни направиш услуга, ако останеш у нас. Никога не сме отсъствали за повече от ден-два. Мисля, че нашата сграда е добре охранявана, но не бих искал някой да ме опровергае, като ми докаже обратното. И тъй като Матилда се е погрижила за котките, мисля, че ще прекараш великолепно.

Новият апартамент на семейство Търуилигър в Сентръл Парк Уест бе направо прекрасен. Просторен и изискано обзаведен, с невероятен изглед към парка и града, той беше много уютен и удобен за живеене. Изцяло заслуга на Матилда.

Самият Терънс бе израснал в имението им в Уостчестър, което сякаш бе слязло от страниците на роман на Франсис Скот Фицджералд. Когато беше малък, децата казваха, че и Бъкингамския дворец би изглеждал прекалено обикновен край него. В сравнение със семейството на Терънс, родителите на Джейк бяха направо бедняци. Миналото на Матилда обаче оставаше неясно. Терънс не говореше къде я е срещнал, нито за семейството й, нито за мистериозната им сватба, която според клюките се бе състояла в скромна виличка на брега на планинско езеро някъде на север. По това време Джейк покоряваше планински върхове в Нова Зеландия. Когато научи, бе готов веднага да се върне, ала Терънс му каза да не се безпокои, тъй като той и Матилда предпочитат по-дискретна сватба. Все пак Джейк си имаше своите съмнения. Бе научил — не от Терънс, че семейство Медрид бяха особняци. До него достигнаха слухове за някакъв чичо отшелник и състрадателна сестра, която постоянно мъкне у дома ранени животни, за да ги лекува. Джейк възприемаше всички тези приказки с доза скептицизъм. Нямаше по-естествена и прекрасна жена от Матилда Медрид Търуилигър!

Дърводелецът с кофата бяла боя отново се приближи до тях и доста троснато ги помоли да излязат от кухнята. Джейк се бе оказал „персона нон грата“ в собствения си апартамент! Ето защо побърза да приеме предложението на приятеля си. Терънс засия, веднага извади ключовете от къщата и му ги подаде.

— Страхотно! Ще уведомя портиерите. Приятно прекарване!

— Терънс… всичко е наред между вас, нали?

— Какво? Та това е първото ни пътуване отделно един от друг след медения месец… Какво лошо има?

Джейк не можа да отговори. От няколко седмици, бе почувствал известно напрежение в поведението на Матилда. Вероятно поради живота, който водеше фамилия Търуилигър, обзавеждането на новия им апартамент, напускането на работата й на Уолстрийт, макар да твърдеше, че решението й е взето без натиск. Джейк не бе сигурен в последното. И се съмняваше Търуилигър да си признае. Въпреки дългото им приятелство, имаха негласна уговорка да не се месят в личния живот на другия. Ако Терънс искаше да говори за отношенията им с Матилда, щеше да го стори сам. Ала досега не бе го правил. Вероятно защото Джейк Пътнам Фар, черната овца в собственото си семейство, съвсем не бе най-подходящият съветник по брачни въпроси. Джейк се смяташе за единак. Обичаше самотата и разчиташе единствено на себе си. Обожаваше уединението с природата, затова тренираше алпинизъм. И въпреки че невинаги оставаше самотен в леглото, живееше сам. А и не желаеше проблемите на красивата съпруга на най-добрия му приятел да смутят живота му. Най-малкото, защото изобщо не му влизаха в работата.

— Надявам се, че ще се забавляваш добре — каза Терънс — Ще ти изпратя картичка от Флорида.

— Желая ти приятно прекарване.

Терънс се усмихна:

— Със сигурност ще е така.

— И много поздрави на Матилда!

Но Терънс вече беше затворил вратата.

След няколко минути и Джейк го последва, след като един от майсторите го попита дали възнамерява цял ден да им се мотае в краката. Очевидно щеше да бъде по-добре да се пренесе в Сентръл Парк, но само ако Матилда е разкарала котките.

 

 

Пейшънс стана рано сутринта в събота. Предстоеше й пътуване до Ню Йорк. Бе много студена и красива ясна утрин. Тя навлече фланелка, джинси и пуловер, останал й от годините в колежа, нахлузи високи ботуши, извика кучето си и се отправи към езерото. Разстоянието до там бе съвсем малко. Около вилата не се виждаше поддържана ливада, нито старателно подредени чимове, да не говорим пък за подстригани храсти или жив плет. Домът й бе заобиколен от борове и дъбове, кленове и много бодливи храсталаци, които повечето хора незабавно биха разчистили от дворовете си. Тя и сестра й бяха наследили вилата и трите декара парцел от чичо Исая. Това беше неговата ловна хижа, преди да се пенсионира и да се превърне в последните години от живота си в същински отшелник. Пейшънс бе изхвърлила повечето вехториите, които той бе натрупал, включително и препарираната глава на елен. Бе осъзнала, че прекалено често разговаря с проклетата глава.

Джейк я последва до малкия пристан. Ранната утринна мъгла се стелеше над тихото езеро. В далечината по протежение на брега се забелязваха още четири вили, но само нейната бе обитаема през зимата. Градът, ако изобщо можеше да се нарече така, се намираше на около десетина километра. Най-близкият й съсед живееше на повече от пет километра, да не говорим за най-близкия търговски център.

Въздухът ухаеше на бор и влажна земя и тя вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си, тъй като знаеше какъв е въздухът в Ню Йорк.

— Е, добре, Джейк, какво мислиш? — да говори с кучето си бе по-добре, отколкото с препарираната еленска глава — все пак Джейк бе живо същество. — Отказвам се от всичко това заради две седмици в Ню Йорк.

Песът се изтегна по гръб и вдигна лапи във въздуха. Една приятелка от Лейк Джордж бе обещала да го вземе в празната си кучешка колибка. Досега Джейк никога не бе живял в кучешка колибка.

— Ще се държиш добре, нали?

Той се изправи на крака и застрашително се доближи до ръба на пристана, отпусна се на една страна, като едва не цопна в езерото. Не обичаше особено водата. Фактът, че няколко пъти бе скочил от кануто, бе резултат на ниския му коефициент на интелигентност, а не на желанието му да поплува. Обикновено Пейшънс го вземаше сутрин с нея, макар той да предпочиташе да лае от брега.

— Ню Йорк ще ти хареса още по-малко, отколкото кучешката колибка.

Но той никога не бе ходил в Ню Йорк, нищо че бе толкова общително куче. Ами ако там му хареса? Джейк лениво излая. Пейшънс си знаеше, че просто така си лае. Беше го сресала преди пътуването. Въпреки това, изглеждаше проскубан, изпосталял и мърляв. Открай време си беше такъв. Но независимо какво твърдеше Терънс Търуилигър ІІІ, нямаше бълхи, а това съвсем не беше лесно да се постигне в извънградски условия.

Терънс и Тили бяха заминали още снощи. Сестра й бе благоволила да остави Аполон и Афродита сами за през нощта. „Но ела, колкото се може по-рано сутринта — помоли я тя, когато се обади за последен път. — И не води онова проклето животно!“

Разбира се, в този момент Тили беше в Скотсдейл, Аризона. И никога нямаше да разбере дали Пейшънс е вкарала песа в апартамента. Джейк положи глава върху обувката й и я погледна с големите си тъжни очи.

— Ако те взема в Ню Йорк, ще се държиш добре, нали?

Тя бе сигурна, че ще да се държи добре. Какви ли проблеми можеше да създаде едно куче? Да, щеше да го вземе.

Вдигна го на ръце и се върнаха във вилата. Преди да потеглят, тя му завърза червена панделка. Ако я изтърпеше до магистралата, би било постижение.

— Хайде, тръгваме.

Той я последва навън до стария джип и веднага се намести на предната седалка до нея. Глупавият пес обичате да пътува. Пейшънс го поглади по главата и театрално се провикна:

— Скъпи ми грозни приятелю, напред към големия град!