Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (9)

Глава 8

„Мишън хотел“ бе най-внушителната сграда на главната улица. Представляваше бетонен куб, пресечен от четири реда прозорци и увенчан с огромна антена, на която сред звездите мигаше червена светлина. Плоската бяла фасада червенееше под неоновия надпис над входа.

Фоайето бе голямо и мрачно, обзаведено с кожени кресла. Близо до прозореца с полуспуснати завеси седяха като истукани старци — сякаш потопът ги бе оставил там преди векове. На стената над тях неясен стенопис изобразяваше американската кавалерия. Конете бяха странни — имаха човешки колена и преследваха още по-странни индианци.

На рецепцията стоеше човек като мишка и напразно се опитваше да внесе представителност в обстановката. Косата и тънките му мустаци бяха добре пригладени, синчецът в бутониерата му се съчетаваше с дискретното райе на фланеленото му сако, а до лакътя му стоеше ваза с цветя. Видът му сигурно би вдъхновил Дебюси да напише музикална пиеса. Отговори на въпросите ми любезно и елегантно, сякаш да внуши, че невинаги е работил на този вреден пост в пустошта.

— Мисля, че госпожа Ларкин е в апартамента си. Не съм забелязвал да излиза, сър. За кого да съобщя, моля?

— Арчър. Не си правете труда да съобщавате за мен. Кой е номерът на апартамента й?

— Сто и две, господин Арчър. Мисля, че тя ви очаква.

Беше точно срещу асансьора на втория етаж. В края на коридора над завесите на двукрилата стъклена врата светеше червен надпис: „Авариен изход“. Почуках на номер сто и две. Зад мен, като отслабващо болно сърце, изскърца асансьорът.

През вратата долетя плах глас:

— Кой е?

— Арчър.

— Влезте.

Вратата бе заключена и й казах това.

— Добре, добре, идвам.

Уна не изглеждаше добре. Сенките под очите й бяха по-тъмни и по-големи. В черната си копринена пижама тя приличаше по-скоро на безполово дяволче, израснало в ада, отколкото на жена. Пропусна ме в стаята и леко затвори вратата зад мен. Това бе гостната на президентския апартамент. На двата прозореца към улицата висяха драперии от тъмночервен плюш. Отвън ги осветяваше пурпурният неонов надпис и си съперничеше с лампата от черно ковано желязо на пода. Явно никой никога не бе сядал на високите столове с дърворезба на облегалките. Единствената следа от Уна в тази стая бе леопардовото й палто, окачено на гърба на един стол.

— Какво ви е? — обърнах се към гърба й.

Тя сякаш намираше опора в дръжката на вратата.

— Няма ми нищо. Глупавото ми сърце и цялото това чакане и несигурност — разбра, че става откровена и изключи пискливия тон на малко момиченце. — Имам мигрена. Това често ми се случва.

— Лошо! — добавих нарочно грубо. — И аз имам главоболие.

Обърна се към мен със свирепа хипохондрична усмивка.

— Басирам се обаче, че не е мигрена. Ако не сте имали мигрена значи не знаете какво е. Ако можех, щях да си отрежа главата. Стилно, нали? Обезглавено тяло се върти наоколо! — опитваше се да надвие самосъжалението си и да се шегува. — И без това мъжете няма да забележат разликата.

Уна пак се самоласкаеше. Дори и в копринена пижама, тялото й бе не по-интересно и заоблено от една тухла. Седнах на един от недокосваните столове и рекох:

— Май сте голяма почитателка на мъжете?

— Те са достойни за възхищение. Е, казвайте! — застана тя до мен. Промененият й глас казваше, че забавната част е свършила.

— Имам да ви докладвам. Защо не седнете?

— Щом държите! — столът бе прекалено висок за нея и краката й висяха, без да докосват пода. — Разказвайте.

— Преди това трябва да изясним някои неща.

— Това пък какво значи? — ожесточено прозвуча гласът й заради болката.

— Сутринта ме излъгахте за кражба на някакви бижута. Възможно е да сте ме излъгали и за втори път.

— Обвинявате ме в лъжа?

— Питам ви.

— Явно сте говорили с нея.

— Не съвсем. Ако бях говорил, това ли щях да разбера — че лъжете?

— Не преиначавайте думите ми. Това не ми харесва. Обясних ви защо искам да проследите Луси.

— На втория път.

— Добре, на втория път.

— Не ми казахте кой знае колко.

— Защо да ви казвам? Имам право на лични тайни.

— Имахте тази сутрин. Сега вече нямате.

— Това пък какво значи? — обърна се тя към стаята учудено. Пръстите й се сплетоха и диамантите по тях отразиха червената светлина от прозореца. — Плащам ви сто долара да свършите работа, а вие ме питате за средното име на дядо ми. То е Мария — смешно нали?

— Много сте откровена за незначителни неща. Но още не сте ми казали истинското си име. Дори не знам къде живеете.

— Ако това беше ваша работа, щях да ви кажа. За какво се мислите?

— Бивше ченге, което се опитва да преживее някак. Предлагам услугите си на свободния пазар. Това обаче не означава, че трябва да се продавам на всекиго.

— Големи думи. Мога да ви купя и продам двадесетократно.

— Не, мен не можете. Трябваше да послушате съвета ми и да намерите някой друг. Има безделници, които можете да наемете за петнадесет долара. Ще направят всичко, което искате. Освен убийство. То струва по-скъпо.

— Защо убийство? Кой говори за убийство? — гласът й неочаквано премина в шепот — прожужа и потрепна като комар в полет.

— Аз говоря за убийство. Казах, че то се плаща скъпо и не само с пари.

— Но защо да говорим за това? С кого сте се срещали? С някого от онези нехранимайковци ли?

Тя явно мислеше за Максфийлд Хейс.

Отговорих, че не съм.

— А с Луси?

— Не съм.

— Но я следяхте отблизо?

— Съвсем отблизо.

— Къде е тя? Къде отиде?

— Не знам.

— Не знаете! Платих ви добри пари да я проследите.

Тя се плъзна напред по стола и се изправи пред мен със свити юмруци. Приготвих се да ги хвана, ако се нахвърли върху мен. Но тя започна отривисто да се удря по кокалестите хълбоци.

— Всички ли са полудели? — извика нагоре към тавана.

— Успокойте се. Говорите така, сякаш вие сте полудяла. Няма да се учудя, ако имате мания за убийство…

— Мания за убийство! — гласът й стана писклив. — Каква мания за убийство? Вие наистина сте говорили с Луси.

— Не, не съм. Но чух как вие говорехте с нея следобед. Не ми хареса. В моята работа срещам много насилие, но мразя хладнокръвното насилие и хората, които го използват.

— Ооо, това ли било? — тя въздъхна облекчено. — Ударих я през лицето, не много силно. Тя си го търсеше.

— И какво още?

— Вървете по дяволите!

— Малко по-късно. Преди да ви целуна за сбогом, искам някои сведения. Коя сте, откъде сте, защо преследвате Луси? И какво правехте в пет часа днес следобед? Да започнем с това.

— В пет часа? Бях тук, в тази стая. Важно ли е? — въпросът не бе нито реторичен, нито предизвикателен като повечето й въпроси. Тя разбра или усети какво ще последва.

— Няма значение. Можете ли да го докажете?

— Да, ако трябва. Обадих се по телефона около пет — тя непрекъснато търкаше ръце, опитваше се да ги стопли на студения огън на диамантите. — Не бих искала да използвам това, освен ако не се налага. Вие дори не сте ми казали за какво ми трябва алиби.

— На кого се обадихте?

— Няма да ви е интересно. Казах, че мога да го докажа, ако трябва. Междуградски разговор. На рецепцията ще си спомнят — тя отстъпи назад към кожената възглавница на пода и се сви неудобно на края й.

— Всичко за вас, Уна, ме интересува. Преди малко дадох показания в полицията и не можех да не ви спомена в тях.

— Отидохте при ченгетата? — в гласа й имаше недоверие, сякаш се бях съюзил със силите на злото.

— Не, те дойдоха при мен малко след пет часа. Намерих Луси с прерязано гърло.

— С прерязано гърло?

— Да, мъртва в мотелската й стая. Трябваше да обясня какво правя там. Естествено споменах и вашето име — това, което използвате.

— И те още не са тук?

— Не им казах, че сте в града. Реших, преди да ви хвърля на тях, да ви дам възможност честно да ми кажете някои неща. Любопитно ми е за кого си рискувам главата и защо.

— Глупак! Те може да са ви проследили дотук.

— Точно така, глупак — изправих се аз. — Не съм измислил подходяща дума за вас, но ще го направя.

— Къде отивате?

— В полицията, да разширя показанията си. Колкото повече се забавя, толкова повече неприятности ще си навлека.

— Няма да направите това! — тя се повдигна и се хвърли към вратата. Простря ръце върху нея като разпъната на кръст парцалена кукла. — Работите за мен. Не можете да ме предадете!

Извадих стотарката от портфейла си и я хвърлих в краката й. Тя се наведе и я вдигна, като не ме изпускаше от очи.

— Моля, вземете я обратно! Ще ви дам и още.

— Нямате толкова. По моя ценоразпис убийството е много скъпо.

— Аз не съм я убила, господин Арчър. Имам алиби.

— Алиби по телефона лесно се прави.

— Моето е истинско. Бях тук в стаята. Питайте на рецепцията. Не съм излизала от обяд.

— Затова сте толкова спокойна, а? — протегнах ръка към дръжката на вратата.

— Къде отивате?

Студената й ръка покри моята. Като смачкано зелено листо банкнотата падна на пода. Изправена до вратата, с дишане, учестено като на териер, тя дори не я забеляза.

— Ще говоря с телефонистката, ако все още е на смяна.

— Мъжът от рецепцията ме свърза. Познах го по гласа.

— Добре, ще говоря с него. След това двамата с вас подробно ще обсъдим положението.

— Без ченгетата?

— Зависи от вас. Ще видим дали историята ви е вярна.

— Не! Стойте тук! Не можете да се отнасяте така с мен! — тя се задъхваше.

Натиснах дръжката и дръпнах вратата. Тя седна до нея и беззвучно заплака. Избутах я встрани. С разкрачени крака и широко отворени уста тя погледна нагоре към мен в убийствено червената светлина. Издаваше непоносими звуци като стърженето на метал. Затворих тежката врата, за да не ги чувам.

Човекът на рецепцията засия от удоволствие, като ме видя. Бях щастливецът, чиято приятелка беше в президентския апартамент и носеше истинска леопардова кожа и истински диаманти.

— Аз се грижа за паричните дела на госпожа Ларкин. Мога ли да видя сметката за стаята й?

— Разбира се, сър — и измъкна един картон от чекмеджето до себе си. После поверително се наведе напред. — Надявам се, че госпожа Ларкин не си заминава вече. Тя ми дава щедри бакшиши, а това е добре за настроението на прислугата — гласът му се превърна в срамежливо шептене. — Тя случайно да не е от Холивуд?

— Учудвам се, че ви е казала.

— Ооо, тя не ми каза. Аз се досетих. Винаги познавам истинската висока класа. Разбира се, имах някои основания.

Добре оформеният му нокът посочи горния ред на картона. Уна бе дала адреса на хотел „Рузвелт“ — Холивуд като постоянен. Под него на сметката имаше предплатени дванадесет долара за апартамента и три долара и тридесет и пет цента за телефонни разговори.

— Тя е тук едва от вчера — казах с тон на скъперник, — три и тридесет и пет е май много за телефон.

Малките мустаци се повдигнаха към носа.

— Ооо, това е за един-единствен разговор — междуградски. Аз самият свързах госпожата.

— Това не е ли необичайно?

— За съжаление не е. Телефонистката от първа смяна си тръгва в пет, а втората смяна малко закъсня днес. Аз отговарях на телефона, когато госпожа Ларкин се обади.

— В пет часа?

— Пет и една-две минути. Тъкмо бях седнал пред телефонното табло.

— Сигурен ли сте, че бе госпожа Ларкин?

— Абсолютно. Гласът й е особен. Тя актриса ли е?

— Много сте проницателен — рекох. — Но ми е трудно да повярвам, че е похарчила толкова пари за един разговор.

— Моля, попитайте я! — явно бързо кипваше. — Идете и я попитайте!

— Госпожа Ларкин не желае да се занимава с подобни досадни неща. Всъщност тя ми плаща, за да я предпазвам от тях. Е, ако се е обадила в Детройт, разбирам защо е скъпо.

— В Ипсиланти — отговори с готовност той, — в ресторант „Текумзе“ в Ипсиланти. Това е точно до Детройт, нали?

— Че кого познава госпожа Ларкин в Ипсиланти? — добих замислен вид аз.

— Името е Гарболд, търсеше някого си Гарболд — готовността му се изпаряваше. Погледна вазата сякаш подозираше, че сред цветята се крият отровни насекоми.

— Ама разбира се, Гарболд. Защо не казахте веднага? Всичко е наред. Госпожа Ларкин ще плати — надрасках името си в края на картона и бързо се качих горе.

Уна обаче се оказа по-бърза. Почуках веднъж на вратата й и не получих отговор. Получих такова усещане, сякаш бая се бях потрудил да се ударя сам по тила с гумен чук.

Вратата не бе заключена. Леопардовото палто бе изчезнало от облегалката на стола. Банята и спалнята бяха празни. Напуснах хотела през аварийния изход, също като Уна.

На улицата една жена в провиснала черна пола се бе надвесила над кофа за боклук. Погледна ме през мрежа от бръчки.

— Да е минавала оттук една дама в петнисто палто?

Старата жена извади нещо от разрушения кратер на устата си. Беше червен кокал от пържола. „Si“ — рече тя.

— Накъде отиде?

Повдигна мълчаливо кокала и посочи нагоре по улицата. Изсипах всичките дребни пари от джоба си в съсухрената й ръка.

„Muchas gracias, senor“^[1] — черните й очи гледаха някъде отдалеч в историята като светлината на звезда, отдалечена на хиляди светлинни години.

Улицата водеше до гаража на хотела. Госпожа Ларкин бе взела колата си преди две-три минути. Нов плимут комби. Не, не записват номерата на колите. Сигурно е оставила адреса си на рецепцията. Попитайте там.