Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (21)

Глава 20

Номерът на вратата бе 01. Стаята нямаше прозорци, стените бяха гол бетон, а таванът — много нисък. Когато вратата се затвори зад нас, се усетих като в гробница дълбоко под земята. Сянката на Брейк се простря върху мен, когато той застана под единствената лампа в стаята. Всъщност това бе гола крушка, която висеше над носилка с големи колела. Върху нея, под ярката бяла светлина, покрито с чаршаф, лежеше тялото на Луси. Главата й бе обърната към Алекс Норис. Той седеше на стол при краката й и втренчено гледаше мъртвото й лице. Дясната му ръка бе прикачена за нейната с белезници. В стените пулсираха помпите на охладителната система, сякаш отмерваха времето. Зад двойните стъклени врати на хладилните камери другите тела чакаха под чаршафите си да дойде Страшният съд. Бе студено като в ад.

Униформеният полицай, който седеше срещу Алекс, се изправи на крака и мързеливо вдигна ръка за поздрав: „Добро утро“.

— Какво му е доброто? На бдение ли си тук, Шварц?

— Нали ми казахте да не го докосвам… Оставих нещата да се развиват естествено, точно както наредихте.

— Е, развиха ли се естествено? — Брейк се надвеси над Алекс, огромен и непроницаем срещу светлината. — Сега искаш ли да говориш?

Алекс бавно вдигна поглед нагоре. Лицето му изглеждаше по-слабо. Нощта бе стопила плътта на бузите му. Плътните му устни оголиха зъбите му и пак се отпуснаха, без да издадат нито звук.

— Хайде, да не искаш да седиш тук цял ден да си държите ръцете?

— Чу какво ти казват — изръмжа Шварц. — Той не се шегува. Ще седиш тук, докато проговориш. След час съдебният лекар цялата ще я разреже — ще довърши твойта работа. Да не искаш да гледаш най-отпред?

Алекс не обърна никакво внимание нито на Брейк, нито на неговия подчинен. Втренченият му поглед се върна предан и невярващ върху лицето на мъртвата. Под безжалостната светлина на крушката косата й блестеше като стоманени стружки.

— Какво ти става, Норис? Нямаш ли човешки чувства? — почти изхленчи Брейк в неземната тишина.

— Брейк! — изрекох по-напрегнато, отколкото исках.

— Ти какво искаш? — намръщи се той. Изгасналата пура в ъгъла на устните му бе като черен пръст, който дърпаше лицето му на една страна. Отстъпих към вратата и той последва собствената си смаляваща се сянка към мен. — Да не искаш носна кърпичка?

— Не това е подходът — отвърнах тихо, но така че да ме чуе Алекс. — Той е чувствително момче. Не можеш да се отнасяш към него като с главорез.

— Той ли бил чувствителен? — Брейк извади пурата от устата си и се изплю на пода. — Дебелокож е като хипопотам.

— Не си прав. Дай ми възможност да опитам. Свали му белезниците и ме остави да говоря с него насаме.

— Щях да ходя с жена ми на екскурзия в планината днес — рече без връзка Брейк. — Обещали бяхме на децата.

Изсмя се към угасналата пура в ръката си, пусна я неочаквано на пода и я стъпка.

— Шварц, освободи го! Дай го тук!

Белезниците изщракаха тихо, но многозначително, като смяна на моралната опорна точка. Шварц дръпна Алекс и го изправи на крака. Заедно пресякоха стаята — Алекс с отпуснати рамене се дърпаше назад, а Шварц го буташе грубо.

— Обратно в килията ли да го върна?

— Не още — Брейк се обърна към момчето. — Господин Арчър е твой приятел, Норис. Иска малко да си поговорите. Лично аз смятам, че той на всички ни губи времето, но това от теб ще зависи. Ще говориш ли с господин Арчър?

Алекс премести поглед от Брейк към мен. Младото му гладко лице имаше същото изражение, което видях върху древното индианско лице на жената на улицата — изражение, което никой бял човек не можеше да промени, независимо какво щеше да каже или направи. Кимна безмълвно и погледна пак към Луси.

Брейк и Шварц излязоха от стаята. Вратата се затвори и Алекс се върна назад. Пристъпваше неуверено и краката му се подгъваха като на старец. Циментовият под бе леко наклонен към покрит с решетка канал в средата на стаята. Момчето се препъна по едва забележимия наклон и с мъка се изкачи по другата му страна към носилката. Наведе се над Луси и я запита:

— Защо ти направиха това? — гласът му бе сух и твърд.

Пресегнах се през него и дръпнах чаршафа върху лицето й. Хванах го за раменете и го завъртях с лице към мен. За миг увисна в ръцете ми с цялата си тежест, но после мускулите му се стегнаха. Беше висок колкото мен, но главата му висеше върху още неразвития му врат. Вдигнах нагоре брадичката му.

— Хайде, Алекс, погледни ме.

Дръпна се встрани. Хванах го за рамото, но той се напрегна и отблъсна ръката ми.

— Спокойно, момче!

— Не съм кон! — извика той. — Не ми говорете като на животно! И не ме докосвайте.

— По-лош си от кон. Ти си опърничаво муле. Приятелката ти лежи тук мъртва, а ти не щеш да си отвориш устата и да ми кажеш кой го направи.

— Те мислят, че съм аз.

— Ти си си виновен. Не трябваше да бягаш. Имаш късмет, че не те застреляха.

— Късмет! — изплю през зъби той.

— Късмет, че си жив. Има едно положение, от което връщане назад няма. Мислиш си, че сега си го закъсал и наистина си, но това не е причина да се държиш като ням. Скоро ще излезеш от тук и тогава ще се разтревожиш какво наистина стана с Луси. Но ще бъде твърде късно — няма да можеш вече нищо да направиш. Трябва да ни помогнеш сега.

Пуснах го. Стоеше несигурно и дърпаше долната си устна с наядения си показалец.

— Отпърво се опитах да им кажа каквото знам — тази сутрин, като ме докараха тук. Но те само за едно мислят — как да ме накарат да си призная, че съм аз. Защо ще убивам собствената си годеница? — Лицето му застина в усилието да говори, в ужасното усилие да говори като мъж, но не можа да издържи. — Защо и аз не умрях заедно с Луси?

— Ако беше умрял, нямаше да можеш да ни помогнеш.

— Никой не иска моята помощ. На кого му е притрябвала?

— На мен.

— Вие не вярвате ли, че аз съм я убил?

— Не вярвам.

Втренчи се в мен. Погледът му се местеше с ритъма на сърцебиене от едното към другото ми око.

— Тя нали не се е самоубила? Нали, господине? Не вярвате, че Луси сама си е прерязала гърлото? — прошепна той, за да не безпокои мъртвото момиче.

— Надали. Въпреки че имаше и такава идея. Ти защо смяташ, че не е?

— Нямаше причини, освен че се страхуваше. Затова й дадох ножа си, когато си тръгваше от нас. Тя ме помоли да й дам нещо, с което да се брани. Нямах пистолет — гласът му стана извинителен — и затова й дадох ножа.

— Ножа, с който бе убита?

— Да, показаха ми го тази сутрин. Баща ми ми го прати от Южния пасифик.

— И тя носеше ножа у себе си?

— Да, в чантичката си. Сложи го там, когато й го дадох. Каза, че ще ги нареже, ако я хванат — смръщи вежди той.

— От кого се страхуваше?

— От мъжете, които я преследваха. Това започна в четвъртък, когато се върна с автобуса от Аройо бийч. Каза ми, че едни мъже я следели. Каза ми да отида да я взема с колата. Прибрах я от гарата и им се изплъзнахме по стария път за летището. Спрях там, за да говорим. Тя трепереше от страх. Тогава решихме да се оженим. Мислех, че ако сме заедно, ще мога да я защищавам… — Гласът му заглъхна. — Но не успях.

— Никой от нас не успя.

— Искаше веднага да напуснем града. Първо трябваше да се върнем в мотела да й приберем багажа.

— Тя носеше ли ключа от стаята си?

— Каза, че го е загубила.

— На теб ли ти го даде?

— Защо ще ми го дава? Аз не можех да вляза там с нея. Кожата ми не е достатъчно светла, за да мина за бял, пък и не бих го направил. Тя сама отиде в стаята си. И повече не излезе оттам. Някой я е чакал вътре, взел й е ножа и я е убил с него.

— Кой я е чакал?

— Може би Джулиън Дезмънд. Тя отказваше да направи това, което той я караше. Или пък другият, дето я следеше.

Срам ме бе да му кажа, че аз съм този друг. Раменете му се бяха прегърбили и плътта около устата му висеше почти глупаво. Губеше отново моралната си сила. Сложих го да седне на стола на Шварц.

— Хайде, Алекс, седни тук. Ти вече обясни повечето факти, които са срещу теб. Останаха още няколко дребни неща. Парите, например. С какви пари щяхте да живеете?

— Аз имам малко.

— Колко?

— Четиридесет и пет долара. Спечелих ги като брах домати.

— Не са много за младо семейство.

— Щях да си намеря работа. Гърбът ми е як. — В гласа му имаше наранена гордост, но отказваше да ме погледне в очите. — А и Луси можеше да работи. Тя и преди е работила като медицинска сестра.

— Къде?

— Не ми каза.

— Все нещо ти е казала.

— Не, сър. Не съм я питал.

— Тя имаше ли някакви пари?

— Не съм я питал. Никога не бих взел пари от жена.

— Тя не ти ли каза, че ще дели с теб, ако я изведеш от града?

— Какво да дели с мен?

— Наградата. Наградата за Сингълтън.

Черните му очи бавно се повдигнаха и бързо се спуснаха, без да ме погледне. Каза надолу към пода:

— Не беше нужно Луси да ми дава пари, за да се оженя за нея.

— Къде щяхте да се ожените? Накъде щяхте да тръгнете вчера?

— Лас Вегас или някъде другаде. Нямаше значение.

— Аройо бийч, например?

Той не отговори. Бях избързал. Погледнах наведената му глава, в която не можех да проникна, и разбрах отчаяния гняв на Брейк след тридесетгодишни опити да вмести човешката истина в тесните рамки на правосъдието, които съдиите му бяха определили. И като се замислих за гнева на Брейк, моят се стопи.

— Слушай, Алекс, пак се връщаме отначало. Луси бе убита. Ние и двамата искаме да открием убиеца и той да бъде наказан. Ти имаш повече причини от мен да желаеш това. Твърдиш, че си бил влюбен в нея.

— Наистина бях!

Явно уцелих нерва.

— Това е една причина значи. Друга причина е, че ако не открием истинския убиец, ти ще прекараш дълги години от живота си в затвора.

— Не ме интересува.

— Помисли за Луси. Докато ти я чакаше пред мотела, някой е взел ножа и е прерязал гърлото й. Защо?

— Не знам защо.

— Какво я караше да направи Джулиън Дезмънд?

— Да му бъде свидетел — бавно отвърна той.

— Свидетел на какво?

— Не знам.

— На убийство ли?

— Може би. Не знам точно.

— На убийство, нали? Той искаше тя да му помогне да вземе наградата. Но Луси е мислела, че може и сама да я вземе. Затова ли я убиха?

— Не съм мислил за това, господине.

— Но ти знаеше за наградата, нали? Знаеше, че тя иска да я вземе?

— Не съм се надявал да получа нищо от нея — твърдо рече той.

— Тя ходи в Аройо бийч в четвъртък да се срещне с майка му, но в последния момент смелостта я е напуснала. Това ли е истината?

— Да, сър, така ми каза.

— И вчера щеше отново да опита?

— Може би. Аз нямам нищо общо с никакво убийство! И Луси нямаше.

— Но тя знаеше какво се е случило със Сингълтън, нали?

— Знаеше нещо.

— И ти знаеш нещо.

— Тя ми каза. Аз не съм я питал. Не исках да имам нищо общо. Но тя сама ми каза.

— И какво ти каза тя, Алекс?

— Някакъв човек го убил. Един луд го застрелял и той умрял. Това ми каза.