Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (6)

Глава 5

Улицата бе успоредна на главната, една пресечка западно от нея. Асфалтът бе целият в дупки, а покрай него се редяха магазинчета, за които нямаше място на главната улица — за поправка на радиоапарати и обувки, за претапициране на мебели, за препарати срещу насекоми. Сред тях бяха оцелели няколко стари къщи — апартаменти и стаи под наем.

Луси спря пред една такава къща и се огледа. Стотина метра зад нея аз чаках на автобусната спирка. С рязко движение тя претича през дворчето и изкачи стъпалата към верандата. Продължих да вървя.

Къщата, в която Луси влезе, се издигаше остаряла и безлична между магазин за почистване на матраци и бръснарско салонче само с един стол. Триетажна и със странни кули, тя явно бе строена, преди да бъде измислен калифорнийският архитектурен стил. По сивите й стени личаха кафяви дъждовни петна. Стъклата на прозорците на партера, боядисани в бяло, приличаха на тъмните очила на слепец. На табелката на вратата с големи черни букви пишеше: „д-р Самюъл Бенинг“. Над звънеца имаше надпис на английски и испански: „Звънете и влизайте“.

Така и направих.

Въздухът в коридора бе като рядка супа в болница — миришеше на дезинфекция, кухня и очакване. През него до мен доплава едно лице — едро мъжко лице, остро и агресивно. Интуитивно се отдръпнах и разбрах, че това е моето собствено лице, отразено в мъгливо огледало. В края на коридора през една врата проникваше светлина. Оттам се показа тъмнокоса жена в сива раирана униформа. Макар и пълна, и малко грубовата, тя бе хубава, а тъмните й очи ме гледаха така, сякаш добре съзнаваха това.

— При доктора ли идвате, господине?

— Той тук ли е?

— Моля, влезте в приемната. Той ще ви прегледа след малко. Вратата вляво.

Приемната бе празна. Просторна, с много прозорци, сигурно някога е била преден салон на къщата. Сега обаче й липсваше всякакво достойнство — от окъсания килим до високия избелял таван. До стената имаше няколко плетени стола, които някой се бе опитал да освежи с пъстри басмени възглавници. Стените и подът бяха чисти. Въпреки това, обаче мизерията бе оставила отпечатъка си в стаята.

Седнах на един стол с гръб към светлината и взех едно списание от разклатената масичка. Списанието бе отпреди две години, но ми послужи добре, за да прикрия лицето си. Срещу мен имаше затворена врата. След малко оттам влезе висока чернокоса жена, облечена в бяла униформа не по нейна мярка. През няколко стаи чух глас, който приличаше на гласа на Луси — говореше нещо възбудено и неразбираемо. Жената рязко затвори вратата зад себе си и пристъпи към мен.

— Вие ли сте за преглед?

Очите й бяха с цвят на син емайл. Стаята изчезна пред красотата й. Зачудих се как тази мизерна стая е заслужила подобна красота. Жената ме прекъсна:

— Вие ли сте за преглед?

— Да.

— Докторът е зает в момента.

— Много ли ще се забави? Бързам.

— Не знам.

— Ще почакам малко.

— Както желаете, господине.

Стоеше съвършено спокойно под натиска на очите ми, сякаш това бе съвсем естествено. Красотата й не зависеше от чувствата или от позата й. Бе мраморна и вечна като статуя — дори в сините й очи нямаше дълбочина. Цялото й лице изглеждаше така, сякаш бе замразено.

— Вие пациент ли сте на доктор Бенинг?

— Все още не.

— Как се казвате, моля?

— Ларкин — казах наслуки. — Хорас Ларкин.

Замразеното лице не трепна. Тя отиде до бюрото и записа нещо. Тясната й униформа ме изнервяше. Всичко в нея ме правеше неспокоен.

Плешив мъж в докторска престилка отвори рязко вратата. Вдигнах списанието пред лицето си и го разгледах над него. С големите си уши и почти съвсем плешива, главата му изглеждаше оголена, сякаш оскубана. Продълговатото му лице слабо се осветяваше от безцветни тревожни очи. Скръбта бе оставила дълбоки бразди от двете страни на месестия му нос.

— Ела и говори с нея, за бога — обърна се той към жената. — Аз нищо не разбирам — гласът му бе писклив и пълен с тревога или може би гняв.

Жената го изгледа студено, погледна към мен и не каза нищо.

— Хайде, ела — каза той умолително като протегна към нея зачервената си костелива ръка. — Аз не мога да се оправя с нея.

Жената повдигна рамене и мина покрай него. Жилавото му тяло се сви, сякаш от нея се излъчваше палеща горещина. Излязох от къщата.

Луси излезе след пет минути. Седях в съседната бръснарница. Пред мен имаше двама души — единият седеше в бръснарския стол, а другият четеше вестник до прозореца. Този с вестника бе дебелак, облечен в сако от камилска вълна. Бузите и носът му бяха осеяни с червеникави венички. Когато Луси мина покрай витрината, той бързо се изправи, нахлупи мръсна панамена шапка и излезе.

Аз изчаках малко и го последвах.

— Но редът ви дойде, господине! — извика след мен бръснарят.

Обърнах се вече от другата страна на улицата, а той все още стоеше до прозореца и размахваше бръснача.

Мъжът с червения нос и панамената шапка се бе изравнил с Луси. Последвахме я до гарата. Един пътнически влак тъкмо тръгваше на север. Тя остана като закована на перона, докато пушекът му не се превърна в лека мъгла над хълмовете. Мъжът в сакото от камилска вълна я наблюдаваше приведен зад няколко контейнера като безжизнена камара скука.

Луси се завъртя на токчетата си и влезе в чакалнята. През един тесен прозорец се виждаше част от нея. Преместих се на друг прозорец, без да обръщам повече внимание на човека зад контейнерите. Опитах се обаче да си спомня къде съм го виждал.

Луси стоеше пред гишето за билети и държеше зелена банкнота. Мъжът се примъкна до мен и постави два дебели пръста на ръката ми.

— Лу Арчър, nest-ce pas^[1]? — каза с ирония и се ухили самодоволно.

— Говорите за някой друг — отърсих ръка от пръстите му.

— Не можеш ме излъга, момче. Добре те помня. Ти бе свидетел на обвинението по делото Седлър и добре се справи. Аз пък обработвах съдебните заседатели в полза на защитата. Казвам се Макс Хейс.

Свали шапката си и на челото му падна рижав перчем. Под него блестяха хитри очички като капки шери. Усмихваше се със срамежлив чар — явно се бе втурнал със скок към мъжествеността, но макар и вече на 40–45, все още не можеше съвсем да я достигне.

— Хейс — повтори той, сякаш да ме убеди, — Максфийлд Хейс.

Спомних си го, спомних си и делото Седлър. Спомних си също така, че той бе изгубил разрешителното си за частен детектив, защото се бе опитал да подкупи съдебни заседатели в някакъв процес за убийство.

— Познах те, Макс. И какво от това?

— Да пресечем отсреща да черпя по едно. Ще си припомним старите времена — говореше меко и убедително, между розовите му устни се появиха балончета. Човек можеше да се подпре на дъха му.

Погледнах към Луси. Тя бе влязла в телефонната кабина в другия край на чакалнята. Устните й се движеха почти долепени до слушалката.

— Не, благодаря. Друг път. Чакам влака.

— Пак ме премяташ. Влак няма да има още два часа. Значи няма защо да се притесняваш, че момичето ще се измъкне, nest-ce pas? Поне още два часа няма да може да използва билета, дето си купи преди малко — лицето му светна от удоволствие като на шегаджия, който току-що ми е пъхнал в ръката избухлива пура.

Почувствах се така, сякаш бе направил точно това.

— Някой може и да се майтапи, но аз не съм в настроение за това.

— Еее, не се обиждай, де.

— Хайде, чупка, Макс. Пречиш ми на светлината.

Той затанцува в кръг около мен и пак се ухили:

— Avec atguee valee, момче. Това значи довиждане и здравей. Тук сме на обществено място и не можеш да ме изгониш. А и нямаш монопол върху този случай. Дори се хващам на бас, че не знаеш точно какъв е случаят. Така че те бия.

Любопитството ми се възбуди и той разбра това. Пръстите му отново се впиха в ръката ми.

— Луси е моя. Спечелих я на томбола. Спечелих я с храброст, обвързах я със седемгодишен договор и точно когато смятах да прибера парата, се препънах в тебе — нали все съм пиян.

— Голяма реч му дръпна, Макс. Колко от нея е истина?

— Истината и само истината, да ми помага господ — закле се насмешливо. — Естествено не цялата истина. Нито аз, нито ти знаем цялата истина. Трябва да обменим мисли.

Луси излезе от телефонната кабина. Щом напусна затвореното пространство, тялото й отбранително се сгуши. Седна на една пейка, кръстоса крака и се присви напред сякаш я болеше корем.

Хейс леко ме побутна. Очите му светнаха:

— Знам обаче, че в тази работа има голяма пара.

— Колко?

— Пет хиляди. Готов съм да деля наполовина с теб.

— Защо?

— Просто паника, приятел — за разлика от много родени лъжци, той можеше ефектно да използва истината. — Удариш ли ме, ще падна в несвяст. Стреляш ли по мен, ще ме раниш, уплашиш ли ме — губя ума и дума. Не съм от куражлиите. Нужен ми е някой, който да ме пази.

— Или да бъде изкупителна жертва.

— Няма такова нещо. Това е съвсем законно, повярвай ми. Не ти падат често две и половина хиляди законно, нали?

— Карай нататък.

— След малко. Казах обмяна на мисли. Ти още нищо не си ми казал. Каква история разказа дамата на теб, например?

— Каква дама?

— Дама, жена, все едно. Тази с момчешката прическа и диамантите. Нали тя те нае?

— Ти всичко знаеш, Макс. Как да ти кажа нещо ново?

— Ами опитай. Каква история ти разказа?

— Нещо за някакви откраднати бижута. Не звучеше много убедително.

— Но по-добре от глупостите, които пробута на мен. Знаеш ли какво ми каза? Че момичето било прислужница при покойния й съпруг и когато той умрял, й оставил наследство, а тя самата била изпълнителка на завещанието. И „Ооо, господи, дължа го на паметта на покойния си съпруг да намеря Луси и да й дам парите“ — отвратително, но остроумно той имитираше фалшивото вълнение на Уна. — Тя сигурно си мислеше, че има работа с някой дебил.

— Кога стана това?

— Преди седмица. Прекарах цяла седмица да търся това черно момиче — той хвърли злобен поглед към гърба на Луси. — Намерих я и какво? Звъня на добрата дама да ми даде по-нататъшни указания, а тя ми вика: „Уволнен си“.

— Какво се опитва да прикрие тя, а Макс?

— Ще работим ли заедно?

— Зависи.

— По дяволите! Предлагам ти половината от голяма сделка, а ти — зависи. Зависи! Приемам те в пазвата си, а ти мълчиш като риба. Не е честно.

— Петте бона честни ли са?

— Заклех ти се, че са. Вече съм се парил, дори загубих разрешителното си веднъж.

— И няма изнудване?

— Не, няма. Ако искаш да бъда откровен, нещата са толкова законни, че дори ме хваща страх.

— Е, добре — според мен тя въобще не търси Луси. Луси е примамка за някой друг.

— Бързо включваш. Знаеш ли кой е този друг?

— Не съм я намерил още.

— Ъхъ. Обаче не е тя — Макс се усмихна покровителствено, — а е той. Имам името и описанието му и всичко останало. И това черно маце ще ни заведе при него. Само стой и гледай!

Хейс се развълнува. Очите му се въртяха, а ръцете му взаимно се поздравяваха. На мен историята ми прозвуча твърде добре, за да е истина. Обаче беше.

Луси неочаквано скочи от пейката и тръгна към задния изход на чакалнята. Зарязах Хейс и когато завих край ъгъла, видях как Луси се качва в зелен форд. На волана бе Алекс Норис. Фордът потегли, преди да се затвори вратата му.

Пред гарата чакаше едно-единствено такси. Шофьорът спеше проснат на предната седалка с широко отворена уста и хъркаше. С ъгъла на очите си забелязах как фордът зави на север към шосето.

Разтърсих шофьора. Той бе дребен посивял човек, но готов за кавга:

— По-спокойно, бе! Какво става?

— Следвай форда! — показах му банкнота аз.

— Добре бе, спокойно.

Макс Хейс се опита да се качи, но аз треснах вратата под носа му и таксито потегли — точно навреме, за да видим как фордът завива наляво на кръстовището. Светна червено и ние спряхме. Мина дълго време преди да светне пак зелено. Движехме се бързо и задминахме всички коли — ни следа от зеления форд.

На няколко километра извън града казах на шофьора да обърне обратно.

— Съжалявам — рече той, — но не можех да пресека на червено в това голямо движение. Неприятности ли имате с онези хора?

Когато се върнахме на гарата, Макс Хейс вече си бе тръгнал. Още по-добре! Поръчах си закуска в бюфета на гарата и когато започнах да ям, усетих, че съм много гладен. Минаваше вече пет часът. Довърших закуската и се върнах пеша в мотела.