Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ivory Grin, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Таня Колева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рос Макдоналд. Усмивката на черепа
Американска. Първо издание.
ИК „Перо“, София, 1992
Редактор: Светлозар Жеков
ISBN: 954-448-007-2
История
- — Добавяне
Глава 7
Черната патрулна кола спря пред офиса. От нея слезе цивилен полицай и фигурата му изпълни рамката на вратата. Въпреки сивата си мека шапка и провисналия сив костюм, изглеждаше така, сякаш цял живот е бил полицай — слагал е белезници, изучавал е наказателния кодекс, правил е кариера по разбити нощни улици. Обрулено и обгоряло от петдесет години на слънце и други атмосферни условия, лицето му бе като релефна карта на живота в долината.
— Лейтенант Брейк — представи се той. — Вие ли се обадихте?
— Да, аз. Тя е в стая номер седем в края на двора.
— Мъртва?
— Съвсем.
Алекс издаде звук сякаш се задушаваше. Брейк пристъпи към него и го огледа внимателно:
— Ти какво правиш тук?
— Чаках Луси.
— Тя ли е мъртвата?
— Да, сър.
— Дълго ще трябва да почакаш. Ти ли й преряза гърлото?
Алекс погледна полицая така, сякаш бе дърво, което не можеш да изкачиш, защото е много дебело и отвърна:
— Не, сър.
— Ти си момчето на Ани Норис, нали?
— Да, сър.
— Това няма да се хареса на майка ти, а? — Преди Алекс да отговори, Брейк се обърна към мен. — Той ли я уби?
— Съмнявам се. Щеше да избяга веднага. Казва, че са щели да се женят.
— Той казва…
— Не съм я убил. Не бих дал да падне и косъм от главата на Луси! — Алекс се отпусна на тезгяха върху лактите си, сякаш тялото му изневери.
Дебелият се върна и леко притвори вратата. Плъзна се по стената и заобиколи тезгяха. Върна се в своя свят на хартиени жени, мръсни чаршафи и беззвучни писъци за помощ. Смъртта му бе напомнила за погребаните в мозъка му грехове и той подскочи, когато Брейк попита:
— Ти ли държиш ключовете?
— Да, сър.
— Искам ключа за номер седем. Дай ми всъщност и дубликата.
— Не са при мен, господин Брейк — той умолително пристъпи напред и предложи тялото си в жертва. — Дадох й ключа, когато нае стаята, но после, като се върна, ми поиска дубликата. Каза, че е загубила някъде ключа. Казах й, че трябва да го плати…
— Ключът е на вратата, лейтенант — прекъснах аз дебелия.
— Защо веднага не ми казахте?
Брейк излезе навън и извика шофьора да пази Алекс. Зад полицейската кола спря втора, която зяпачите наобиколиха. Един униформен сержант ги разбута и се приближи до Брейк. Носеше статив и фотоапарат в едната си ръка и прибор за вземане на отпечатъци в другата.
— Къде е трупът, лейтенант?
— Ей там. Повикахте ли съдебния лекар?
— Тръгнал е.
— Както се мотаете, трупът ще се разложи. Хайде, дайте път, момчета.
Тълпата им стори път и развълнувано зашумя след тях. Вътре в офиса Алекс и пазачът му седяха на дивана в интимно униние. Пазачът бе едро младо ченге и носеше синята униформа на транспортната полиция. До широките му гърди Алекс изглеждаше по-дребен и слаб. Гледаше някъде навътре в себе си и явно за първи път виждаше какво наистина представлява — чернокожо момче, забъркано с бялата полиция, толкова уязвимо, че не смееше въобще да помръдне.
Зад тезгяха дебелият се утешаваше с остатъка от кока-кола. Седнах на леглото до него и казах:
— Дайте да изясним това с ключовете.
— Само въпроси — оригна се той прочувствено. От ъгълчето на устата по брадата му потече кафява течност.
— Сигурно няма да повярвате, но въпреки че имам здраво тяло, нервите ми са слаби. Освободен съм от армията по болест. Не издържам на този кръстосан разпит. Лейтенантът ме гледаше така, сякаш аз съм я довършил! — той се нацупи като слабоумно и подпухнало малко момченце.
— Кога я видяхте за последен път?
— Трябва да е било около пет. Не погледнах часовника.
— И тя поиска втория ключ?
— Точно така. Попитах я къде е оригиналният, дето й дадох, когато се регистрира. Каза, че сигурно го е изгубила. Поисках й петдесет цента и тя плати веднага. Каза, че заминава. Не съм знаел, че е имала среща със смъртта.
— Разтревожена ли беше?
— Не знам. Не обърнах внимание. Аз трябва да съм разтревожен. Защо й трябваше да идва точно тук да й прережат гърлото! На „Идалго“ щяха да свършат това по всяко време без проблеми.
— Сигурно ви е тежко. Колко безотговорно от нейна страна!
— Точно така, прав сте — самосъжалението къркореше в гърлото му незасегнато от иронията. — Откъде да знам, че не е бяла? Защо й трябваше да ми цапа пода с кръвта си? Сега ще трябва да го мия!
От другата страна на тезгяха Алекс седеше до пазача си. Виждах само върха на главата му, но ясно чувах дишането му.
— След като момичето влезе в стаята си, някой влезе ли там след него?
— Не видях никого. Пък и не обръщам внимание. Влизат-излизат! — Изразът явно му хареса и той повтори: — Влизат-излизат.
— Вие никого ли не видяхте?
— Не-е. Седях тук вътре. Влизат-излизат. — И добави с искрица гняв: — Само да го бях видял! Само да пипна този, дето го е направил и ми е изцапал пода!
— Мислите, че е мъж?
— Кой казва?
— Казахте „тоя“.
— Ааа, само така казах. Пък и може ли жена да пререже гърлото на друга жена? — наведе се към мен и високо изшептя: — Ако искаш да знаеш какво мисля, този черният го е направил. Те все намушкват приятелките си.
Чу се тътрене на крака. Алекс Норис се хвърли пред тезгяха и падна пред нас. Повдигна се и с опакото на ръката си удари дебелия по лицето. Той високо изписка и припадна върху мен.
Алекс се втурна към отворения прозорец. Не можех да стана и изкрещях само:
— Спри, Алекс, върни се!
Той прехвърли крак през перваза. Сакото му се разцепи на гърба. Пазачът заобиколи тезгяха и повдигна десния край на униформената си куртка. Черният му кобур се отвори и като смъртоносна пружинена играчка револверът подскочи в ръката му. Алекс все още бе на прозореца — опитваше се да мине през тесния отвор. Лесна мишена.
Бутнах дебелия на пода и застанах пред насочения пистолет. Пазачът ме изруга и извика:
— Пречиш ми!
Алекс бе вече от другата страна. Хвърлих се след него. Тичаше тежко през високата изсъхнала трева към двуметровата телена ограда. Стигна я и прелетя над нея с плавно движение. Фордът му бе паркиран горе край пътя.
Прехвърлих се през оградата и паднах от другата й страна. Зад мен проехтя изстрел. Алекс бе вече в колата, палеше мотора. Един куршум удари покрива на форда като едра дъждовна капка. Ужилен, фордът подскочи напред и задните му колела хвърлиха чакъл. Затичах се след него и проврях ръка през отвореното дясно стъкло. Алекс не обърна глава, но рязко натисна спирачките, зави и даде газ. Изпуснах вратата, паднах и се обърнах презглава. Пъстроцветният свят около мен за секунди притъмня. Младият полицай с револвера ме вдигна на крака. Фордът бе изчезнал.
— Слушай, бе! — и той ме наруга, не много цветисто. — Щях да го надупча, ако ти не се пречкаше. Какво се опитваш да направиш?
Револверът в дясната му ръка ме гледаше заплашително. Лявата механично почистваше камъчетата от гърба ми.
— Трябва ви жив. Ако го беше застрелял, щеше да си имаш неприятности. Той дори не беше под арест.
Лицето му побеля под кафявия загар, сякаш му бях спрял кранчето за кръвта. Почти плахо прибра пистолета. Брейк се приближи през портала — тичаше тромаво като мечка на задните си крака. Разбра положението още преди да стигне до нас.
— Губиш ценно време, Тренчър. Качвай се в колата и след него! Аз ще се обадя по радиостанцията. Какъв е номерът на колата му?
— Не го забелязах, господин лейтенант.
— Браво, добре се справяш, Тренчър! — Брейк го отпрати с ръка.
Казах му номера. С нетърпелива походка Брейк се върна при патрулната кола и седна в нея да се обади в участъка. Аз стоях и го чаках.
— Какво става, лейтенант?
— Обща тревога! Блокиране на пътищата! — и той тръгна към стаята на Луси.
Тълпата зяпачи — мъже, жени и деца — го наобиколиха. Един извика: „Какво, капитане, момчето ви се изплъзна?“.
— Ще го хванем. Искам да ви помоля всички да бъдете на разположение. Ще говорим с вас по-късно.
— Убийство ли е? — въпросът бе последван от шушукане и от цвърченето на децата и жените.
— Едно със сигурност мога да кажа — рече Брейк, — не си е прерязала гърлото като се е бръснела. Хайде, разпръснете се!
Тълпата се оттегли с мърморене. Брейк ме повика с очи и аз го последвах до номер седем. Вътре един полицай нещо мереше и правеше снимки. Луси лежеше пред него с изражението на отегчена домакиня, която не може да контролира странното поведение на гостите си.
— Влизайте и затворете вратата — обърна се към мен Брейк.
Единият куфар бе отворен на леглото и той продължи да преглежда съдържанието му. Стоях до вратата и гледах как големите му ръце опипват с обигран жест белите униформи.
— Медицинска сестра — и допълни сякаш съвсем непринудено. — Та как, казвате, я намерихте?
— Почуках на вратата и тя не отговори. Беше отключено. Надзърнах вътре.
— И защо всичко това?
— Аз съм в съседната стая.
— Познавате ли я? — присвитите му сиви очи ме погледнаха в очите.
— Не.
— Шум ли чухте? Видяхте ли някого?
— Не — взех бързо решение аз, — частен детектив съм, от Лос Анджелис. Следя я от обяд.
— Така значи — сивите очи потъмняха. — Това е вече интересно. И защо я следяхте?
Другият полицай, който взимаше отпечатъци от втория куфар, се обърна и остро ме изгледа.
— Плащат ми за това.
— Естествено не сте го правили за кеф! — Брейк се обърна с лице към мен. — Покажете си разрешителното.
— Мога и да не ви го покажа.
— Случайно да са ви платили да я убиете?
— Ако искате да ви кажа какво знам, ще трябва да се държите по-учтиво.
— Кой казва, че ми е нужна помощта ви? Кой ви нае?
— Лесно се палите, лейтенант. Можех и да избягам, когато я намерих, вместо да ви чакам и да споделям с вас каквото знам.
— Стига празни приказки! — явно не се нервираше лесно. — Кой ви нае? За бога, само не ми разправяйте, че трябва да пазите интереса на клиента си. Аз трябва да пазя цял град.
Стояхме един срещу друг със засъхващата локва кръв между нас. Той бе твърдо ченге от малък град — не бе учтив и не се опитваше да ме убеждава. Бе от типа „ни приема, ни предава“. Изкушавах се да го ядосам, да покажа на тези провинциални момчета колко твърдо, но възпитано е момчето от големия град. Но ми беше безразлично. Чувствах се повече отговорен пред мъртвото момиче на пода, отколкото пред клиентката си.
— Тази сутрин в кантората ми дойде една жена. Представи се като Уна Ларкин. Нае ме да проследя момичето и ми каза къде да го намеря — по обяд в ресторант „Томс“ на главната улица. Намерих го там и го проследих до квартирата му — държеше стая под наем у Алекс Норис.
— Спестете си подробностите за писмените показания — рече Брейк. — Та какво казвате за клиентката си? Мислите, че името й е фалшиво?
— Да. Ще трябва ли да давам писмени показания?
— Веднага щом свършим тук, идвате с мен в участъка. Сега искам да знам какво точно ви каза тя?
— Ами каза, че Луси работела при нея и изчезнала преди няколко седмици заедно с някои бижута — рубинени обеци и златна верижка.
Брейк погледна към другия полицай, който поклати глава отрицателно, после се обърна към мен:
— И тази история ли е лъжа?
— Така мисля.
— Жената тук в града ли живее?
— Надали. Беше много потайна коя е и откъде е.
— Това всичко ли е или укривате сведения?
— Всичко — Уна за толкова бе платила със стодоларовата банкнота, която все още лежеше самотно в портфейла ми.
— Дано да е така! Веднага ли се обадихте в полицията, когато я намерихте?
— С няколко минути закъснение. Като пресичах двора, младият Алекс Норис ме нападна.
— Той влизаше или излизаше?
— Не, чакаше.
— Откъде знаете?
— Задържах го и то поразпитах. Каза, че чака от пет часа Луси да си събере нещата. Заминавали да се женят. Не знаеше, че е мъртва. Аз му казах.
— Вие да не четете мислите, а? — Брейк се наклони към мен с издадена напред брадичка. Лицето му бе набраздено и потъмняло като земята в Бела Сити. — Какво друго можете да правите, господин Всезнайко?
— Когато давам показания, се опитвам да бъда обективен. Фактите са срещу Норис. Той побягна, сякаш съзнаваше някаква вина.
— Добре че сте вие да ми го кажете! — натърти Брейк и помощникът му се подсмихна. — Никога нямаше сам да се сетя.
— Той побягна, защото се уплаши. Мислеше, че ще го пратите право в затвора и може би беше прав. Това се случва с много черни, а и с бели момчета.
— Ооо, разбира се, вие всичко знаете! Имате голям опит. Само че аз нямам нужда от тъпия ви опит — трябват ми фактите.
— Аз ви ги казах. Но може би твърде бързо и не можете още да ги асимилирате.
Брейк присви очи. В едрото му лице нахлу кръв. Това, което щеше да последва, бе предотвратено от отварянето на вратата зад мен и от напевен глас:
— Хайде стига, момчета! Имам тук среща с една дама. Къде е тя?
Беше съдебният лекар — пълен млад човек, който преливаше от бодро настроение — типично за онези, чието всекидневно занимание е смъртта. С него влезе облечен в бяла престилка шофьор на линейка и облечен в черно погребален агент, който почти го надминаваше по веселост. Брейк загуби интерес към мен и моя подбор на факти.
От пода взеха проби кръв. Окървавеният нож и разни дреболии на Луси бяха прибрани в специални пликове. След като очертаха с тебешир положението му, положиха тялото на носилката и го покриха. Погребалният агент и шофьорът на линейката го изнесоха навън. Брейк запечата стаята.
Дворът бе почти празен в падналия здрач. В средата, около единствения електрически стълб се бяха събрали няколко жени. Говореха високо и самоуверено за убийства, които са видели, за които бяха чули и чели, или които просто си представяха. Гласовете им се снижиха в неловък шепот, когато покрай тях мина кортежът на Луси. Очите им, които блестяха под светлината на лампата, проследиха покритата носилка чак до задната врата на катафалката. Небето приличаше на опушен жълт таван.