Нора Робъртс
Скрити богатства (30)

Двадесет и девета глава

— Какво ти е? — попита Брент, когато Джед влезе в микробуса за наблюдение.

Джед мълчаливо запали цигара и му отговори с въпрос.

— Как се чува?

— Високо и ясно. — Брент му подаде слушалките, но не беше свършил. — Достатъчно силно и ясно, за да чуя как двамата разговаряте любезно помежду си като непознати. Не мислиш ли, че тя се нуждаеше от малко морална подкрепа, вместо само от лекция по процедурата?

— Престани. — Джед сложи слушалките и погледна към задното стъкло на микробуса, за да се увери, че вижда добре магазина. — Всички по местата ли са?

— Готови сме — увери го Брент. — Виж какво, може би ще се чувстваш по-добре, ако си вътре?

— Тя ще е по-спокойна, ако не съм. Слушай, аз ще изпълнявам моите, а ти твоите задължения. — Джед пое дълбоко дим.

— Още не командваш ти, капитане. — Гневната нотка в гласа на Брент накара кръвта на Джед да кипне. Преди да успее да му отговори, в радиото си чу пукот.

— База, тук Първи. Човек, отговарящ на описанието, току-що слезе от едно такси на ъгъла на улица „Южна“ и на улица „Фрънт“. Насочва се на запад.

— Като че ли представлението започва — прошепна Брент. Джед вече беше хванал портативния телефон. Дора отговори още при първото иззвъняване.

— Добър ден, „Гостната на Дора“.

— Той е на средата на пресечката — каза рязко Джед. — Вече го виждам.

— Добре. При вас всичко готово ли е?

— Старай се да изглеждаш непринудено, Конрой.

— Разбира се.

— Дора… — Но тя вече беше затворила. — Мамка му! — изруга звучно той, осъзнавайки безпомощността си.

— Тя ще се справи, Джед.

— Да. Но не знам дали аз ще мога. — Той наблюдаваше как Уайнсеп ситни бързо по улицата, сгушил се в яката си, за да се предпази от вятъра. — Току-що си дадох сметка, че съм влюбен в нея. — Без да обръща внимание на пулсиращата вена на врата си, той сложи слушалките тъкмо навреме, за да чуе как звънците издрънчаха, когато Уайнсеп отвори вратата.

— Добър ден. — Дора излезе иззад щанда с най-добрата си усмивка за клиенти. — Какво ще обичате?

— Госпожица Конрой? Аз съм Франсис Петрой.

Усмивката й стана още по-широка.

— Господин Петрой, очаквах ви. — Тя отиде при вратата, за да обърне табелката на „Затворено“. — Мога ли да ви предложа кафе или чай?

— Не искам да ви притеснявам.

— Винаги имам чай и кафе за клиентите си. Това прави бизнеса по-приятен.

— Тогава бих предпочел чай. — Може би щеше да успокои повече стомаха му от хапчето алка зелцер, което беше взел преди час. — Магазинът ви е много интересен.

— Благодаря. — Когато взе каната с чая, Дора със задоволство отбеляза, че ръката й не трепери. — Обичам да се обграждам с хубави неща. Но вие ме разбирате, нали сте колекционер. — Тя му подаде чаша чай. — Сметана? Лимон?

— Не, нищо, благодаря.

— Казахте, че сте специалист по абстрактното изкуство, но моите стари афиши също може да ви заинтересуват. — Тя посочи един рекламен афиш за коли — „Бугати“, със застанало до нея момиче.

— Много е хубав. Наистина много е хубав.

— Имам и няколко добри карикатури в другата стая.

Дора го наблюдаваше, докато отпиваше от чая си.

— Но като експерт по абстрактното изкуство вие по-скоро ще се заинтересувате от Ботбай или от Клипиндейл — продължи тя, като в момента си измисляше имената.

— Разбира се. Изключителни таланти. — Уайнсеп имаше усещането, че пие оцет, а не чай. Наистина се беше опитал да стане по-компетентен по въпросите на абстрактното изкуство и през последната седмица се беше нагълтал с доста литература на тази тема, но сега всички имена и картини се объркаха в главата му. — Моята колекция не е от скъпите. Тъкмо затова съм се насочил към начинаещи художници.

— Като Билингсли, нали?

— Точно така — въздъхна той с облекчение. — С нетърпение очаквам да я видя, госпожице Конрой.

— Тогава заповядайте. — Тя го поведе към другата стая.

Приятелката на Джед доста си беше поиграла, за да направи репродукция на картината. Сега тя стоеше там, в гостната, като стриптийзьорка сред достолепни лами от викторианската епоха.

— Ах! — Уайнсеп едва не се разплака, изказвайки възхищението си. „Направо е ужасна, каза си той. Ужасна, но отговаря на описанието.“

— Какъв дързък, арогантен стил — замечтано произнесе Дора. — Веднага я харесах.

— О, имате право. Картината е великолепна. Направо е чудесна. — Той нарочно отиде да погледне отблизо докосванията на четката до платното. — Много бих искал да я имам в колекцията си.

— Сигурна съм, че можете да я притежавате. — В гласа й се усети лека, игрива нотка. — Имате ли някакво предложение, господин Петрой?

— Пазя го за себе си. — Уайнсеп се постара да изглежда потаен. — Бих предпочел вие да посочите цената, за която да преговаряме.

— С удоволствие. — Дора седна в един тапициран стол и кръстоса крака. — Защо не започнем от двеста и петдесет хиляди долара?

Уайнсеп зяпна от изненада, преди да произнесе задавено и с умолителен тон:

— Но госпожице Конрой, не говорите сериозно, нали?

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Изглеждате така, като че ли искате да поседнете, господин Петрой. Моля. — Тя му посочи един висок стол. — Ще бъда откровена с вас. Вие очевидно не разбирате много от картини.

— Какво да ви кажа… — Той разхлаби вратовръзката си. Колекцията ми е малка и затова…

— Вие лъжете, господин Петрой — каза тя тихо. — И понятие си нямате от абстрактно изкуство. Няма ли да е по-просто и по-приятелски, ако си признаем, че в момента и двамата се интересуваме повече от импресионизма, отколкото от експресионизма?

За момент той не разбра за какво говори. После лицето му пребледня.

— Вие знаете за картината?

— Аз я купих, нали?

— Да, но беше станала грешка. — Неспокойните му очички се разшириха. — Не? Знаела сте през цялото време за картината на Моне? Работила сте с Ди Карло? Вие… вие ни измамихте.

Дора бавно се наведе напред.

— Необходимо ли е да се правите на толкова обиден, когато в края на краищата вие изпратихте тук Ди Карло?

— Гафът беше негов. — Ядосан, Абел вдигна ръце. — Цялата бъркотия се дължи единствено на неговата грешка. Чудя се защо изобщо го съжалих за трагичната му смърт.

Снимката на трупа, която видя в полицията, отново застана пред очите на Дора.

— И заради тази грешка вие го убихте.

Но Уайнсеп вече не я слушаше.

— Сега пак аз трябва да оправям цялата тази каша. Никак не ми допадна предложението ви за двеста и петдесетте хиляди долара, госпожице Конрой, никак.

Той се изправи. Още докато пъхаше ръка под палтото си, двама полицаи се втурнаха през задната врата.

— Не мърдай!

Уайнсеп погледна насочените към него пистолети и се свлече на земята. Чековата му книжка се изплъзна от ръката му и падна на пода.

 

 

— Той искаше да плати — каза глухо Дора, гледайки как ченгетата извеждаха с белезници на ръцете пелтечещия Уайнсеп. Не беше сигурна дали ако станеше права, краката щяха да я държат. — Той щеше да ми напише чек — повтори тя, избухвайки в малко истеричен смях. — Боже Господи, дали не трябваше да го накарам да попълни два формуляра с данните си?

— Вземи. — Джед бутна в ръцете й една чаша.

— Какво е това?

— Чаят ти с малко бренди.

— Добра идея. — Тя го изпи на един дъх и усети как загря разбъркания й стомах. — Мисля, че получихте всичко, от което се нуждаехте.

— Напълно. — Искаше му се да я докосне по косата, но се страхуваше, че тя ще се отдръпне. — Свърши добра работа.

— Да, успях. — Дора вдигна очи и го погледна. — Мисля си, че в някои отношения ние не сме чак толкова лош тандем.

Той продължително я изгледа.

— Беше ти трудно нали?

— От доста жилаво тесто съм, Скимърхорн. Конрой не се огъват лесно.

— Ти си върхът! — Брент се втурна вътре, хвана Дора за ръцете и силно я целуна. — Първокласна работа, скъпа. Ако поискаш да постъпиш в полицията, имаш моите препоръки.

— Благодаря, вече прибирам лупата си.

— Ненси Дрю — каза тихо Джед и усети как сърцето му се сви, — отиваме с Брент на разпита. Добре ли се чувстваш?

— Да. Всъщност чувствам се страхотно. — Тя отново се подпря на облегалката на стола. — Все още ми е трудно да повярвам, че този неспокоен и комплексиран човечец е измислил всичко това и е убил Ди Карло.

— Записахме достатъчно на касетофона, за да го принудим да ни каже и останалото. — Чувстваше ръцете си безполезни и ги мушна в джобовете. — Сигурна ли си, че си добре?

— Казах ти вече. Върви да си гледаш полицейската работа. — Тя смекчи малко острия си тон с една усмивка. — Добре ти се отразява. — Прокара ръка през косата си и Джед видя как кичурите отново застанаха на мястото си. — Бих се радвала, ако ми съобщите резултата от разпита.

— Ще получиш пълен доклад — обеща й Брент.

Дора се почувства по-стабилна и се изправи.

— Качвам се горе да се наспя. Ако сте свършили тук, ще заключа.

Тя тръгна да ги изпрати. Когато стигнаха до вратата, Джед се обърна и сложи ръка върху нейната. Не можа да се сдържи.

— Утре бих желал да поговоря с теб.

В очите му се четеше точно толкова мъка, колкото и в нейните. За малко тя щеше да отстъпи. Съвсем за малко. Но предпочете да реагира бързо.

— Програмата ми е твърде напрегната, Джед. Имам запазено място в самолета за Аруба. Трябва да си стегна багажа.

В гласа и очите й нямаше и най-малък признак, че е готова да отстъпи.

— Бързо действаш.

— Така е по-добре. Ще ти изпратя картичка. — Но в устата й остана някакъв горчив вкус и тя отговори на ръкостискането му. — Дай им да се разберат, капитане.

Затвори бързо вратата и завъртя ключа.

 

 

— Защо не й каза, че сме поискали от полицията в Лос Анжелис да арестува Финли? — попита Брент, когато застанаха на тротоара.

Джед почувства болка, като че ли някой го беше ударил безмилостно с юмрук в лицето.

— Мислиш ли, че щеше да спи по-добре, ако й бях казал?

— Не. — Брент се загледа след бързо отдалечаващия се Джед. — Мисля, че не.

 

 

Тя също си казваше, че има нужда най-вече от сън. Вече от седмица не се беше наспивала като хората. Спусна завесата на предната врата на магазина, а после събра сили да вземе таблата с кафето и чая.

Обеща си, че когато пристигне в Аруба, няма да прави нищо друго, освен да спи. Ще спи в леглото, на плажа и в океана. Ще се пече, за да премахне депресията от тялото и ума си. И след като се оправи от зимната изнемощялост, ще се върне загоряла и изпълнена с нови сили.

Дора остави таблата на бюрото, заключи вратата на склада и задейства алармената инсталация, преди да се изкачи нагоре към апартамента. По-скоро по навик, отколкото от желание, взе таблата със себе си в кухнята, за да измие приборите. Когато вдигна глава от мивката, застана лице в лице с Финли.

Той се усмихна и взе внезапно отпадналата й ръка в своята.

— Възползвах се от поканата да те посетя, Айсидора. Имаш очарователна къща.

 

 

Уайнсеп загриза ноктите си и погледна към Брент и Джед.

— Без адвокат няма да говоря.

— Ваша работа. — Брент сви рамене и възседна един стол. — Имаме достатъчно време. Вие ли ще се обадите на някого, или предпочитате да ви защитава служебен адвокат?

— Служебен адвокат ли? — Той изправи рамене. — О, не. Финансовото ми положение е добро. — Но адвокатът му беше в Лос Анжелис. — Ако ми обясните защо съм тук, може би няма да се стигне до адвокат.

— Тук сте по подозрение в кражба, контрабанда, участие в заговор за убийство на полицай и извършване на убийство, а също и на някои други неща — търпеливо обясни Брент.

— Но това е абсурдно. — От нафуканото поведение на Уайнсеп не остана и спомен, и той се сви на стола. — Не мога да разбера откъде фабрикувате такива смехотворни обвинения.

— Любопитно ли ще ви е да чуете магнетофонния запис от разговора с госпожица Конрой? — попита Джед.

— Това си е най-обикновена сделка, и то частна. — Уайнсеп се опита да запази известно достойнство, въпреки че в гласа му се усещаше уплаха.

Когато Джед пусна записа, той не каза нищо. Просто си даде сметка, че е проявил непростима небрежност и че е постъпил глупаво. Докато премисляше, започна да смуче кокалчетата на пръстите си. И дума не можеше да става за затвор. Изобщо не го беше грижа за това. В главата му беше единствено Финли. И смъртният ужас пред наказанието, което щеше да му наложи.

— Бихте ли ми дали чаша вода, ако обичате?

Брент с готовност изпълни молбата му.

— Благодаря. — Уайнсеп отпи бавно, докато прехвърляше какви възможности има. — Бих искал да ми бъде осигурена неприкосновеност и статут на особено важен свидетел, който трябва да бъде защитен от закона. Да, това би ме устроило най-добре.

— А на мен би ми харесало много повече да те видя да гниеш в някоя мръсна килия през следващите петдесет години — каза усмихвайки се, Джед.

— Капитане — Брент се включи в класическия полицейски метод за разпити, — нека да дадем на човека един шанс. Може пък да ни предложи нещо.

— Ако ми дадете гаранции, че ще ми се отплатите за съдействието, ще ви кажа всичко, каквото искате, за да арестувате една много важна фигура. — Лоялността, която висеше на врата му като тежка верига в продължение на осем години, започна да изчезва. — Много важна фигура — повтори с надежда Уайнсеп.

Джед едва забележимо кимна с глава към Брент и очите им се срещнаха.

— Ще се обадя на окръжния прокурор.

 

 

— Защо не седнем? — Финли продължаваше да държи здраво Дора за ръка, когато я повлече към гостната. — Ще си поговорим приятелски.

— Как влязохте?

— Тази вечер суматохата тук беше голяма, не мислите ли? — Той се усмихна и лекичко я бутна върху един стол. — Не бях сигурен, че Абел… господин Уайнсеп ще успее да се справи сам с тази работа. Затова пристигнах и аз, и очевидно съм направил много добре. — Финли взе стол, седна до нея и скръсти ръце. — Не се опитвайте да бягате, Айсидора. Много съм силен и съм в отлична форма. Не искам да прибягвам до физическо насилие.

Тя също не би искала. Освен това знаеше, че няма да може да измине и две крачки и той ще я настигне. Най-доброто, което можеше да направи, беше да печели време и да чака помощ.

— Вие изпратихте Ди Карло, нали?

— Това е една дълга и тъжна история. — Финли се облегна удобно назад и започна да говори. Разказа й за внимателно планираните кражби в няколко различни страни, за мрежата от хора и за средствата, необходими за управляването на такъв успешен бизнес — легално или нелегално. Когато стигна до ролята на Ди Карло в него, той се спря и въздъхна. — Но аз не би трябвало да обсъждам това с вас, нали? Вие сте чудесна актриса. Да се чуди човек защо сте се отказала. След посещението ви в моя кабинет разбрах, че с Ди Карло сте били съдружници.

Тя беше твърде шокирана, за да каже каквото и да било.

— Мислите, че съм му била партньорка?

— Убеден съм, че сте го харесвала и като любовник. — Разочарован от нея, Финли оправи ръкавелите си. — Досещам се как сте успяла да го подмамите, за да ме предаде. Което е също за съжаление — добави той тихо. — Ди Карло имаше своите възможности.

— Това, което ви казах в кабинета ви, беше самата истина. Той нахълта тук и ме нападна.

— Бях абсолютно сигурен, че тук има някакво противоречие. Предполагам, че алчността и сексът са влезли в противоречие. — Той присви очи и я изгледа с пронизващ поглед. — Мисля, че сте открила някой по-изобретателен мъж, Айсидора, когото сте успяла да настроите против бедния Ди Карло. Затова той дойде при мен с твърде неубедителното оправдание, че не е успял да ми върне това, което ми принадлежи.

— Картината не е ваша собственост. Вие сте я откраднал. А аз никога не съм била свързана с Ди Карло.

— Когато следите му се изгубиха — продължи Финли, без да й обръща внимание, — вие се обезпокоихте и решихте да изпробвате и мен. О, вие сте много ловка. Бяхте толкова очарователна и потисната, че почти ви повярвах. Само едно малко съмнение се беше загнездило в мен. За съжаление то се оказа вярно, след като станах свидетел на днешните събития. Съжалявам, че се обърнахте към полицията, Айсидора. — Той я заплаши с пръст. — Имах по-добро мнение за вас. Вие станахте причина да загубя двама от най-добрите си хора и едно платно, на което много държа. А сега как да се помирим?

Ужасена, Дора скочи на крака.

— Уайнсеп е в полицията. Досега сигурно им е разказал всичко за вас.

— Мислите ли, че той ще има нервите да направи това? Впрочем, знае ли човек? На Уайнсеп обаче много скоро ще му се случи трагичен и фатален за него инцидент. По-скоро бих поговорил за картината ми и как, според вас, бих могъл да си я върна.

— Не можете да го направите.

— Без съмнение, след като им съдействахте така успешно, полицаите ще ви разкрият къде я пазят.

Тя не каза нищо само защото с изненада установи, че не беше попитала изобщо за това.

Финли се усмихна и се изправи.

— Само ми кажете къде е, Айсидора, и останалото оставете на мен.

— Не зная.

— Не лъжете, моля ви. — Той мушна ръка във вътрешния джоб на копринения си костюм и извади един никелиран „Лугер“. — Красив е, нали? — попита Финли, видял, че очите на Дора се вторачиха в дулото. — Немско производство. Бил е използван през Втората световна война. Мисълта, че някой нацистки офицер е избил сума ти нищожества с него, ме възторгва. И така, Айсидора, къде е картината ми?

Тя го погледна безпомощно в очите.

— Не зная.

Ударът от куршума я изпрати в стената. Дори когато почувства пареща болка в рамото, тя още не можеше да повярва, че той беше стрелял в нея. Замаяна, докосна с пръст мястото, където болката беше най-силна, и загледа с недоумение окървавените си пръсти. Продължаваше да ги гледа, когато се свлече безпомощно на пода.

— Наистина смятам, че е по-добре да ми кажете. — Финли се приближи към Дора. — Губите много кръв. — Той приклекна, като внимаваше да не си изцапа костюма. — Не искам да ви причинявам ненужни страдания. Ди Карло се мъчи с часове, след като го застрелях. Но вие няма защо да страдате толкова. — Той въздъхна, когато тя само успя да изхлипа. — Ще ви дам малко време да се успокоите.

Остави я, кървяща на пода, и започна методично да разглежда едно по едно съкровищата й.

 

 

— Нещастният копелдак изпя всичко. — Брент беше готов сам да запее, когато двамата с Джед си пробиваха път през оживеното движение по улица „Южна“.

— Не обичам да правя сделки с невестулки — промърмори Джед.

— Дори и за такава тлъста невестулка като Финли ли?

— Дори и за такава. — Той погледна часовника си.

— Ще се почувствам по-добре, когато разбера, че полицията в Лос Анжелис го е арестувала.

— Заповедта е издадена, приятелче. Тази вечер той няма да спи в леглото си.

Това му прозвуча успокоително, въпреки че не беше достатъчно. Джед щеше да бъде много по-щастлив, ако сам арестуваше този човек.

— Нямаше нужда да се отбиваш чак толкова по пътя си към къщи. Можех да взема такси.

— Таксито не е подходящо за един капитан. Не и тази вечер. И ако бях на твое място, нямаше да чакам до сутринта, за да разкажа на една страхотна брюнетка добрите новини.

— Тя трябва да се наспи.

— Тя има нужда от психическо разтоварване.

— Ще се разтовари достатъчно в Аруба.

— Това пък какво е?

— Нищо. — Джед се намръщи, когато видя, че започна да ръси суграшица точно когато свиха по улица „Южна“.

 

 

— Хайде. — Финли отново седна, доволен, че Дора намери сили да се подпре на стената. Кръвта от раната в рамото й бавно изтичаше. — А сега, за картината.

Зъбите й тракаха. Никога не беше изпитвала такъв студ, студ, който я пронизваше чак до костите. Докато ръката и рамото й горяха, останалата част от тялото й беше като в лед. Опита се да говори, но думите се заваляха.

— Полицията… Полицията я взе.

— Знам това. — В гласа му се почувстваха първите изблици на гняв. — Не съм глупак, Айсидора! — Картината е в полицията и аз имам намерение да си я върна. Платил съм за нея.

— Те я взеха. — Главата й се отпусна върху рамото и тя се опря безпомощно на стената. Цветовете в стаята постепенно избледняха и всичко стана сиво. — Тя беше… първо в къщата на бабата — каза Дора, почти изпаднала в делириум. — После я взеха, но не знам къде е.

— Виждам, че имате нужда от нещо освежително. — Той остави настрани пистолета и разхлаби вратовръзка си.

Дора гледаше с безизразен поглед как Финли сваля сакото си. Но когато хвана златната тока на колана си, изпадна в ужас.

— Не… — Опита се да пропълзи, но стаята се завъртя пред нея и тя се сви на топка в собствената си локва кръв. — Моля ви, недейте…

— О, не, нямам намерение да ви се натрапвам като Ди Карло. Но един хубав бой с този колан може да ви развърже езика. Знаете ли, аз обичам да причинявам болка. — Той уви единия край на колана върху китката си, а токата остана свободна, за да бъдат ударите по-болезнени. — Сега, Айсидора, ще ми кажете ли къде е картината?

С едната си ръка той взе пистолета си, а с другата вдигна колана. Цялата й защита срещу тези две оръжия беше само да затвори очи.

 

 

— Можеш да ме оставиш отпред — каза Джед.

— Не, обслужването ще е до самата врата. — Брент спря колата на паркинга. — Ако имаше сърце, щеше да ме поканиш на една бира.

— Аз съм безсърдечен. — Джед отвори вратата и погледна през рамо Брент. — Хайде, ела. Ако не друго, поне ще съкратя времето до сутринта.

— Нямаш ли нещо от онези вносни питиета? — Брент хвана Джед приятелски за лакътя и се заизкачваха по стълбите. — Може би мексиканско? Наистина бих…

Тогава те чуха слаб писък и всеки се хвана за оръжието. Хвърлиха се към вратата. Годините, през които бяха действали като двойка, си казваха своето. Действаха безупречно. Джед ритна вратата на Дора и се хвърли напред и нагоре, а Брент се сниши.

Финли се обърна рязко, с изкривено от гняв лице. В този момент пистолетите им изгърмяха едновременно. И двата куршума се забиха право в гърдите му.

— Господи! О, Господи! — Ужасен, Джед се хвърли към Дора. Повтаряйки непрекъснато името й като молитва, той раздра блузата й и я използва като превръзка, за да спре кръвта. — Дръж се, бейби, дръж се…

„Толкова много кръв… — помисли си разтреперан той. — Толкова много кръв.“ Беше започнала вече да се съсирва, а това означаваше, че е минало доста време. Погледна към пребледнялото й лице и изпита неизразим ужас. Помисли си, че е мъртва, но тя почти незабележимо трепереше. Съблече сакото си и я покри с него.

— Ще се оправиш, Дора. Чуваш ли ме?

Очите й се разтвориха широко, после се свиха и престанаха да гледат на фокус. Вторият куршум беше минал през мускула. Тя изобщо не го беше усетила.

— Вземи това. — Брент пъхна една хавлиена кърпа в разтрепераните ръце на Джед, а друга подложи под главата на ранената. — Линейката ще дойде всеки момент. — Погледна назад към проснатото върху килима тяло. — Мъртъв е.

— Дора, чуваш ли ме? Чуваш ли ме, дявол да го вземе? — С кърпата и остатъците от скъсаната й блуза Джед успя да направи импровизирана превръзка. — Искам да се държиш, само да се държиш. — Не можа да измисли нищо друго и я прегърна. — Моля те, остани при мен. Искам да си при мен.

Тя леко го докосна с ръка по бузата. Когато погледна към нея, устните й с мъка се отлепиха.

— Не казвай на родителите ми — прошепна Дора. — Не искам да ги безпокоя.